Хедър Шоу
Нежният полъх на лятото (3)

III

На следната утрин Лаура се събуди доста рано. Облече дънки и една обикновена блуза и реши да проучи околността около къщата. „Очертава се прекрасен пролетен ден — помисли тя, — идеален за фотографиране на цветя“. Спря за момент, заслушана в гласовете на птиците, чиито песни огласяха сутрешния въздух. После нагази в росната трева и тръгна по един чакълест път, очертан от високи, хвърлящи сребристи отблясъци тополи. По-нататък пътят се раздели и Лаура съзря басейна между дърветата. До ушите й стигна шум от плясък на вода и тя се зачуди кой ли можеше да се къпе по това време на утрото. Изпълнена с любопитство се запъти натам.

С бавни и равномерни тласъци Конрад прорязваше водата. Тъкмо когато Лаура се показа от прикритието на дърветата, той стигна до отсрещния край и се обърна с лице към нея. Тя застана на ръба на басейна, наблюдавайки го как със силни движения пори водата и се приближава към нея. Когато съвсем я наближи, той се задържа за ръба и отърси водата от косата си.

— Как сте тази сутрин? — запита я той и я погледна изпитателно.

— Добре — отвърна спокойно Лаура. — Много ли е студена водата?

— Съвсем не е студена — отвърна той и със силно изтласкване скочи горе. Тръгна към един от близкостоящите градински столове, взе си кърпа и подсуши главата и раменете си. После облече една хавлия на бели и червени райета и посочи съседния стол.

— Седнете все пак! Сара не приготвя закуска преди осем.

Лаура се поколеба за миг, но накрая седна.

— Надявам се, че басейнът не се вижда от спалнята на Ванеса.

Конрад се усмихна.

— Така е. Всъщност не е нужно да се тревожите, тя сигурно още спи. Защо сте станала толкова рано?

— Легнах си твърде рано.

— Нямаше нужда да изчезвате така бързо.

— Мислех, че ще ви бъде по-приятно, ако ви оставя сами — отвърна спокойно тя. — Все пак Ванеса е отсъствала две седмици.

— Професията й изисква често да пътува — рече Конрад, като я наблюдаваше изпод полупритворените си клепачи. — Впрочем това би била добра професия и за вас.

— Никога! Далеч по-добре се чувствам зад камерата! — запротестира Лаура.

— И все пак трябва да сте наясно с лицето и фигурата си. В Йоханесбург се търсят добри манекенки. Бихте могла да си прокарате път в тази област.

— Благодаря за комплимента, но представянето на модни дрехи наистина не е за мен.

— Тук вече ви вярвам. Не бихте понесла да ви наблюдават като сексуален обект.

По лицето на Лаура се плъзна тънка усмивка.

— Вие явно вече сте ме причислил към определена категория, нали?

Конрад сви вежди.

— Да речем в категорията „върли защитнички на женската еманципация“, какво ще кажете? Предполагам, че ужасно много държите на независимостта. Какво мисли по въпроса Стивън?

Лаура сви рамене.

— Вече се научи да се съобразява със свободата ми.

— Боя се, че няма друг избор. Ще се омъжите ли за него?

— Защо отново ме питате за личния ми живот? — тросна му се тя.

— Вероятно защото се интересувам от вас — отвърна Конрад така равнодушно, че Лаура изобщо не прие отговора му. — Вие надминавате по разум всички жени, които съм познавал досега.

— А те са цяла дузина — добави Лаура предизвикателно.

— Естествено — призна той и в очите му отново блесна онзи израз, който толкова я объркваше.

Тя отбягна погледа му и се направи, че наблюдава басейна. Повя лек бриз и накъдри повърхността на водата.

— Успяхте ли да успокоите Ванеса? — попита иронично Лаура.

— Дипломатическите ми умения са големи — успокои я той със задоволство.

Тя се извърна към него.

— Не се и съмнявам. Надявам се да сте я убедил, че вероятността между нас да има нещо е направо нищожна.

По устните му заигра усмивка.

— Мислите ли?

— Убедена съм в това — потвърди Лаура.

— Е, може би имате право — призна Конрад. — Не си падам особено по свръх самостоятелни жени. Освен това сте и твърде млада.

— Ванеса не е кой знае колко по-възрастна от мен — подхвърли Лаура.

— Вярно, но с нея се познаваме отдавна. Пък и тя не иска непременно романтика.

— Но бдителността й издава доста определени претенции.

— Признавам, че й е присъщо чувството за собственост. И все пак Ванеса е наясно с границите.

— И какви са те? — попита Лаура, преди да успее да задържи въпроса си.

Конрад я погледна изпитателно.

— Това ще трябва сама да узнаете.

Лаура се задоволи с това да съзерцава красивата градина. Чувстваше, че той продължава да я гледа. Искаше й се да му каже, че ни най-малко не я впечатлява. Но това просто не отговаряше на истината. В негово присъствие усещаше някаква особена тръпка. Само да я погледнеше и вече не беше тя. Конрад Стейн напълно осъзнаваше, магнетичната си сила.

Изглежда миналата вечер достатъчно убедително бе успокоил Ванеса, която по време на закуска бе забележително учтива с Лаура. По-късно манекенката придружи двамата до Капщат. Когато стигнаха до „Адърли Стрийт“, където бе фризьорът й, тя им махна весело с ръка за сбогом.

Конрад и Лаура продължиха до бюрото, където той имаше делова среща. На паркинга даде на Лаура ключа от червена миникола и отдели доста време да й покаже на картата най-удобния път до Дарлинг, тъй като тя се страхуваше да не сбърка пътя. Предпочиташе някой да я придружава, но Ванеса трябваше непременно да фризира косата си, а Ан Стейн очакваше гости. Скоро Лаура забеляза, че напразно се притеснява, тъй като по пътя имаше достатъчно табели. Нито веднъж не й се наложи да търси помощта на картата, която Конрад й бе дал.

След кратък обяд в Дарлинг навлезе в защитената зона. Прекара няколко часа в снимане на цветя, след което се отправи към брега. Пясъчните дюни навред бяха осеяни с оранжеви звездообразни цветя. Срещаха се и мънички благоуханни лилии в нежно синьо и червена ерика. Лаура откри бели нарциси, чието море от ухание и багри заливаше една обширна площ на фона на внушителните склонове на планината. „Природата е неописуемо красива“ — си мислеше Лаура на връщане през късния следобед. Познаваше великолепието на пролетта в английския парк, но едва ли имаше нещо, което да се сравни с цветята на нос Добра Надежда. Успя да направи няколко хубави снимки. Времето беше прекрасно, а растенията така бяха разцъфнали, че откриваха докрай цветовете си на слънцето.

Ако Конрад Стейн очакваше добри професионални резултати, то щеше да ги има. В това Лаура ни най-малко не се съмняваше.

Когато пристигна в „Севън Оукс“, на паркинга бе спряло червено волво. Или приятелите на Ана Стейн все още бяха тук, или Майкъл ван дер Мърв бе дошъл. Лаура паркира миниколата, взе фото принадлежностите си от седалката и влезе в къщата през страничния вход, за да не срещне никого. Прекоси залата и бързо изчезна в стаята си. След напрегнатия ден щеше да я зарадва една продължителна баня.

Вятърът надуваше сребристосините завеси в спалнята й. Те се развяваха в стаята, а едното крило на прозореца насмалко щеше да свали будилника й, подарък от Стивън. Явно Сара бе любителка на свежия въздух, защото постоянно отваряше прозорците. Лаура взе будилника и го постави върху раклата. После се върна до прозореца да го затвори. Но звукът от мъжки гласове я накара да го задържи. Предпазливо надникна надолу към терасата. В обсега на погледа й попаднаха Конрад и още един мъж, които седяха под прозореца й и гледаха към басейна. „Това трябва да е Майкъл Ван дер Мърв“ — помисли си Лаура и тъкмо щеше да затвори, когато едрият рус мъж се обърна към Конрад Стейн с думите:

— Кой е фотографът, когото си ангажирал?

Гласът му се чуваше добре в свежия прозрачен въздух. Лаура не разбра отговора на Конрад, защото беше с гръб към нея, но реакцията на другия бе достатъчно красноречива.

— Жена? Това пък защо?

И макар да не беше коректно да се подслушва, любопитството й надделя над съвестта.

Конрад се завъртя към приятеля си. Беше пъхнал ръце дълбоко в джобовете си и Лаура го чу да казва:

— Тя е добра приятелка на Стивън Хънтър, сина на Джулиън Хънтър.

Майкъл кимна с разбиране.

— Е, как е?

Но преди Конрад да отговори, към тях се присъедини Ванеса. Дългата обсипана с шарени цветя памучна рокля й придаваше елегантност и студенина. Лъскавата си черна коса бе прибрала на кок.

Лаура остана неподвижна за миг, докато тримата седнаха на една маса в долния край на терасата. После безшумно затвори прозореца. Отпусна се в един покрит с брокат фотьойл и събу обувките си. „Трябваше да се сетя — мислеше си гневно тя. — Конрад се преструва, че не познава Стивън! А така пресметливо е обмислил всичко!“ При тези обстоятелства работата изведнъж й стана безинтересна.

„Нека си потърси друг, който да фотографира проклетите му пролетни цветя!“ — реши хладно Лаура. Приготви си гореща вана, но това не я освежи. Беше съкрушена. Колко беше умувала защо Конрад я назначи. Защото я харесва? Как можа дотам да оглупее, че да си въобрази подобно нещо!

Лаура се наведе и дръпна гневно тапата от ваната. „Как може да съм толкова наивна?! Иде ми да си зашлевя плесница!“

Тъкмо се канеше да си извади рокля за вечеря, когато долови стъпки по коридора. После на вратата й се почука. Бързо навлече сутрешната си роба и отвори. Пред нея стоеше нагласена, обвита в облак парфюм, Ванеса, която я изгледа от глава до пети:

— Привет! Значи сте се върнала!

— Да — промърмори Лаура, докато Ванеса с ленива походка влезе в стаята.

— Конрад ме помоли да ви видя. Трябва да ви помоля да дойдете при нас на терасата.

Ванеса я дари с любезна усмивка и се отпусна на един фотьойл, сякаш се канеше за дълъг разговор.

— Тъкмо се обличах — каза Лаура.

Ванеса сви равнодушно рамене.

— Не се притеснявайте от мен! Направихте ли някоя и друга хубава снимка?

— Да, денят беше идеален за фотографиране — отвърна Лаура късо и се отправи към гардероба. Извади памучна рокля на сини и бели райета, свали робата и облече роклята.

— Някакви грижи ли имате? — попита изведнъж Ванеса.

Лаура, която тъкмо закопчаваше ципа, задържа движението си и погледна към посетителката си.

— Не. Откъде ви хрумна?

— Мислех… Сякаш не сте тук духом — загрижено каза Ванеса. Сигурно ви липсва вашият приятел, който е трябвало да остане в Йоханесбург?

Лаура не отговори. Обу чифт високи сандали и тръгна към банята да нагласи косата и лицето си.

— Имате приятел, нали? — продължи Ванеса темата. Тя се появи на вратата на банята и се облегна.

На Лаура й стана ясно, че Ванеса, която вчера вечерта не знаеше нищо за Стивън, междувременно се беше информирала добре.

— Да, имам приятел — потвърди спокойно, при което нанесе кафяв молив върху клепачите си. — Но това го знаете отдавна — добави иронично тя.

Ванеса не успя да скрие руменината, която се разля по лицето й.

— Хм. Да, Конрад спомена някакъв Стивън Хънтър, ако не се лъжа — каза колебливо тя. — Ще се омъжите ли за него?

— Може би.

Лаура приключи с грима и нареди многобройните си козметични принадлежности в малка кесийка. Явно Ванеса продължаваше да я смята за съперница, въпреки дипломатическите умения на Конрад. И все пак Лаура нямаше настроение да разсейва подозренията й. Помъчи се да се усмихне и каза:

— Слизаме ли?

Когато се появиха на терасата, Конрад се надигна от стола си, елегантен както винаги. Беше с тъмнокафяв панталон и кремава копринена риза. Кехлибарените му очи се плъзнаха по тялото й.

— Чух ви преди малко, когато се върнахте. Добре ли се справихте — попита той и се усмихна.

— Да, благодаря! — отвърна малко остро тя и се обърна към придружителя му, който също беше станал и я наблюдаваше. „Симпатичен мъж е този ван дер Мърв“, каза си Лаура, докато Конрад ги запознаваше. Веселите му сини очи и широка усмивка му придаваха порядъчен и доверчив вид.

— Радвам се да се запозная с вас, Лаура — каза той и Лаура веднага го хареса. — Трябва да си призная, че съм изненадан от решението на Конрад. А сега ми кажете какво желаете за пиене. Ще ви донеса каквото поискате.

Лаура го помоли за едно мартини и Майкъл ван дер Мърв веднага тръгна да го приготви. Тя седна на стола, който Конрад й подаде. Погледите им се срещнаха. Лаура се ядоса, че това я накара да се изчерви.

— Имаше ли нужда от описанието ми на пътя? — попита я той.

— Да, голяма. Надявам се, че ще останете доволен от снимките ми!

Конрад присви очи за миг.

— Ще видим — каза равнодушно. — Напрегнато ли беше пътуването! Май не се чувствате много добре. Изглеждате някак си нервна и…

— Мисля, че на нашата малка Лаура й липсва приятелят й от Йоханесбург — намеси се Ванеса, хвърляйки на Конрад лъчезарна усмивка.

Погледът му пробяга замислено по Лаура. При тази нетактична забележка изглежда не намери подходящ отговор. Лаура също не реагира. Нека Конрад си мисли, каквото си иска. Това въобще не я интересува!

— Лаура ми разказа, че в скоро време възнамерява да се омъжи — продължи Ванеса със заядлив тон.

Майкъл, който току-що се бе появил с питието на Лаура, я погледна със съжаление.

— Сигурно не е предполагала, че днес ще се запознае с мен — заяви шеговито той. — Иначе щеше още веднъж да обмисли сериозно този въпрос.

— Не го слушайте — предупреди Ванеса, като си даваше вид, че е загрижена за доброто на Лаура. — Отдавна е женен и вкъщи го чакат цял куп деца.

Майкъл й хвърли гневен поглед:

— Типично за Ванеса! Както обикновено ми убиваш настроението! — после се обърна към Лаура с намигване: — Случайно да предпочитате женени мъже?

Лаура се разсмя:

— Стигат ми и проблемите с ергените.

Майкъл се усмихна:

— Освен че сте красива, умеете и да отвръщате на удара. Признайте кой е щастливецът, когото сте избрали?

Лаура се поколеба за миг, после отговори, поглеждайки предизвикателно Конрад Стейн:

— Стивън Хънтър — синът на Джулиън Хънтър.

Веднага забеляза, че Конрад разбра погледа й. По лицето му се плъзна такава цинична усмивка, че й бе нужно усилие, за да запази самообладание. Този мъж винаги имаше предимство пред нея. От гняв ръцете й се свиха в юмруци.

Майкъл усети, че е навлязъл в забранена зона, и се помъчи да смени темата.

— Къде е Ан тази вечер, Конрад? — попита той.

— Излезе на вечеря с полковника.

— Този мъж наистина има търпение — каза Майкъл и отново се обърна към Лаура. — Ан и той се обичали още като деца. През войната Ан се омъжила за бащата на Конрад. Полковникът останал през всичките тези години ерген и откак Дарк Стейн е мъртъв, отново е на разположение на Ан.

— Това се казва истинска любов — каза Конрад вяло, сякаш това изобщо да не го интересуваше. — Ще е добре, ако се омъжи за него. Тук, тя е твърде самотна.

— Знаеш, че няма да го направи, скъпи! — обади се Ванеса, като си играеше с тънкото столче на чашата си. — Не и преди да се ожениш и да се пренесеш тук.

— Права си — съгласи се Конрад, който я наблюдаваше над ръба на чашата си. — Мисля, че ще трябва да свикна постепенно с тази мисъл.

Ванеса издържа погледа му със самодоволна усмивка. Имаше вид на преситена котка.

„Ще бъдат очарователна двойка, — помисли си подигравателно Лаура. — Изглеждат фантастично — той, умен и с широк кръгозор, тя пък — невъобразимо ограничена.“

Изведнъж й домъчня за приятелите й в Йоханесбург. После си спомни онова, което случайно бе стигнало до ушите й. То силно бе засегнало гордостта й и бе събудило упорития й нрав. По-скоро би се отказала от тази работа, отколкото да живее с мисълта, че я дължи единствено на доброто професионално партньорство между бащата на Стивън и Конрад Стейн.

— Бих искала по-късно да поговоря с вас, ако имате време? — каза тя и погледна Конрад.

— Разбира се — съгласи се той. — Какво ще кажете за след вечерята? Ще ви чакам в стаята си.

— Съгласна съм — отвърна студено Лаура.

Никой не забеляза нейната безучастност към разговора на масата. Все пак на няколко пъти Конрад я погледна замислено. Майкъл забавляваше всички с весели анекдоти от последното си пътуване и така не се стигна до неприятни паузи. Огромният рус Майкъл беше истински бохем, който нищо не вземаше на сериозно, и при всеки удобен момент флиртуваше с Лаура. Макар че току-що се бяха запознали, тя имаше чувството, че може напълно да му се довери, за разлика от Конрад Стейн.

Ванеса играеше ролята на домакиня с очебийно задоволство; явно често бе репетирала. Тя поделяше с много чар вниманието си между двамата мъже, макар Майкъл да не реагираше на кокетните й преструвки.

След вечерята, както обикновено, пиха кафе в салона. Ванеса им представи кратко модно шоу и не искаше да пусне Конрад, когато той и Лаура се надигнаха от масата.

— Не се бави, съкровище! — изгука прелъстително тя и го погледна укорително с големите си очи.

— Зависи какво има да ми казва Лаура — отвърна иронично той.

Погледите на Ванеса не трогнаха Лаура, когато двамата с Конрад напускаха салона.

Стаята му се намираше в южната страна на къщата. По стените бяха наредени етажерки с книги, които стигаха до пода. Върху скъпия син килим имаше хубаво старо писалище и няколко удобни, тапицирани с кадифе фотьойли.

Конрад предложи на Лаура да седне в едно от креслата и се разположи зад бюрото си.

— Е — поде той, — какво мога да сторя за вас?

Тя отвърна спокойно на студения му поглед.

— Бих искала да ви помоля да ме освободите от задълженията ми!

Устните му се разтвориха подигравателно.

— Така ли? А мога ли да попитам защо?

— Мотивите ви за моето назначаване са оскърбителни за мен — отвърна остро тя.

Конрад я гледаше смаяно.

— Какво съм направил?

— Можехте спокойно да ми кажете, че сте ме назначил само защото познавам Джулиън Хънтър — заяви възмутено тя.

Гневът й явно го забавляваше.

— Мислех, че отдавна ви е известно. Чак сега ли ви хрумна?

— Смятах, че не знаете, че Джулиън Хънтър е баща на Стивън; не и преди да ви кажа — отвърна смутено Лаура. — Накарахте ме да остана с друго впечатление.

— Нима съм го сторил? Какво лекомислие от моя страна! Питам се само как сте узнали затова. Англичаните нямат навика да подслушват.

Лаура не издържа и скочи.

— Вървете по дяволите, Конрад Стейн! — кресна му тя. После се обърна и тръгна към вратата, но Конрад й препречи пътя и сграбчи ръката й.

— Да не искате да ви моля за извинение? — попита той, а гласът му звучеше заплашително спокойно. Пръстите му се вкопчиха безмилостно в ръцете й. Изглежда инцидентът вече не го забавляваше. Кехлибарените му очи заблестяха някак странно.

Страх обзе Лаура. Нервно отклони поглед и направи опит да се освободи от ръцете му. Но Конрад я притегли още по-силно към себе си и това само усложни положението.

— Пуснете ме! — извика гневно Лаура и го погледна в упор.

Конрад се засмя едва чуто.

— Настъпва моментът, в който ще ти бъде изнесен урок, Лаура, като наказание за твърдоглавието!

В следващия момент устните му се впиха в нейните в страстна целувка. Лаура направи последен отчаян опит да извърне главата си и да се избави от това ужасно оскърбление, но Конрад не я пусна. Притисна я още по-здраво и отново я целуна. Тя затвори очи, учудена от реакцията си. Изпитваше към него ненавист, но въпреки това не можеше да му се противопостави. Дори сама не знаеше какво става с нея. Сякаш изведнъж бе останала без капчица воля. Целувките, с които я обсипваше Конрад, я направиха съвсем безпомощна и събудиха в нея чувства, срещу които никак не искаше да се съпротивлява.

Най-сетне той освободи устните й, но продължи да държи главата й, като така я принуди да го погледне в очите.

— Питах се какво би станало, ако ви целуна? — каза тихо Конрад, а погледът му бе изпълнен с нежност.

Лаура потрепери.

— Е? — отвърна жлъчно тя. — Успяхте ли да задоволите любопитството си?

Но когато устните му се разтеглиха в усмивка, иронията в гласа й веднага се изпари.

— Явно не сте бездарна — отвърна проточено той и се наслади на въздействието, което оказаха думите му върху нея. За миг поотпусна хватката си и Лаура използва възможността да извърне глава. Замахна да го удари за нанесената обида. С едно бързо движение Конрад сграбчи ръката й и я изви зад гърба й, при което тя изстена от болка.

— Помислете още веднъж, преди да опитате втори път! — предупреди я той и в гласа му изведнъж прозвуча гняв.

После я пусна и я блъсна във фотьойла й. Погледна я сурово.

— Стойте мирно! Искам да говоря с вас! — отсече повелително той.

Лаура не помръдна. Седеше със свити устни, докато Конрад отново седна зад бюрото си. Искаше й се да скочи и да избяга, но беше като парализирана.

— За бога, Лаура — поде горчиво той, като се наведе напред. — Не вземайте нещата толкова навътре! По каквато и причина да съм ви дал този пост, вие го приехте. Само това е от значение за мен. Ако това ще ви успокои, нека ви кажа, че щях да ви назнача без колебание, ако не беше тази неприятна история с Уенди.

— Наистина ли? — прекъсна го рязко тя. — Дори преди да бяхте видели Стивън във вестибюла?

— Изобщо не предполагах, че това е Стивън Хънтър — отвърна спокойно той.

— А кога научихте?

— Джулиън Хънтър ми се обади. Беше узнал от Стивън за резултата от разговора ни и ви препоръча. В крайна сметка не ми се искаше да разгневя един от най-добрите си бизнес партньори. При това Джулиън ми е личен приятел и аз безрезервно му вярвам.

— Разбирам — промърмори Лаура. Загледа се през прозореца, от който се откриваше изглед към реката, без да вижда нищо. Стивън се бе научил да уважава нейната самостоятелност, но баща му явно малко се интересуваше от това. Джулиън Хънтър й харесваше и не биваше да му се сърди. И все пак той я въвлече в тази неприятна ситуация. Беше затрупала Конрад с упреци и сега трябваше да понесе последствията.

— Успях ли да снема вината от себе си? — поинтересува се той.

Лаура се обърна към него и вдигна равнодушно рамене.

— Трябваше да ми кажете по-рано.

— И да злоупотребя с доверието на Джулиън Хънтър?

Тя направи леко движение с ръка.

— Окей, извинявам се.

— Знам, че не го мислите искрено — каза сериозно той. Беше се облегнал на стола си и не я изпускаше от очи. — Но предполагам, че искате да продължите да работите за мен?

— Дотогава, докато не ви стане навик да се нахвърляте върху мен.

— А как да подходя към една такава прелестна малка вещица? — подигравателно попита той. — Питам се как ли се справя с вас Стивън? Просто не мога да си го представя.

— Сигурно сте свикнал с жени, които ближат ръцете ви — рече презрително Лаура.

— Това улеснява нещата — усмихна се Конрад.

— Но и отегчава! — допълни тя.

Той се засмя тихо.

— Нима възнамерявате да направите живота ми забавен?

— Не обичам подобни игри!

— Не? Жалко, във всеки случай идеята беше добра. Оставям ви на Стивън. Вие несъмнено сте толкова влюбена в него, че не можете да погледнете друг мъж!

Лаура издържа изпитателния му поглед и си пожела да е прав. Тогава мъж като Конрад не би успял да я нарани. Познаваше го едва от два дена, докато със Стивън бяха близки от цяла вечност. Но с Конрад всичко беше по-различно. За пръв път й се случваше само близостта на един мъж да я обърка така. Рядко се бе чувствала толкова безпомощна. Луташе се между гнева и симпатията, омразата и любовта. Не, не и любов! Не, още веднъж не!