Хедър Шоу
Нежният полъх на лятото (2)

II

Лаура наблюдаваше ръба на крилото, където бе попаднал един слънчев лъч, образувайки ослепителна експлозия от светлина върху метала. Често бе летяла с обикновени двуместни машини, но никога — с четириместен „Чесна“. Чувстваше се великолепно сред прозрачния син въздух, в прегръдката на необятното небе. Заслугата за доброто й настроение, въпреки ужасния спомен за гибелта на родителите й, бе на Конрад Стейн, който уверено и умело управляваше и с това спечели доверието й.

Далеч под себе си Лаура разпозна модерната стъклена архитектура на Хилброу, която изглеждаше необикновено малка в сравнение с двете телевизионни кули. Неясно се виждаха силуетите на отпадъчните насипи от златните мини, които утринното слънце бе потопило в светлина — един оцелял спомен за несметните богатства на страната. Йоханесбург — град, основан преди сто години заради находищата от злато.

Докато гледаше надолу, Лаура с мъка можеше да си представи, че някога там е имало само едно голямо нашествие от палатки и волски коли на заселници, поблазнени от златото.

— Йоханесбург първата златна мина ли е, открита в Южна Африка? — попита тя мъжа до себе си и отправи поглед към него.

Конрад Стейн поклати глава.

— Първо са открити находища в „Алувиал“ и след това на изток близо до Крюгерпарк. Десет години по-късно група търсачи се спрели на „Уитватерсраунд“ и открили местна златна жила. Ако не се лъжа, един от тях е бил ваш сънародник. Продал своя дял и вложил парите в друга мина, като се зарекъл да добие от нея по-голяма печалба, без изобщо да предполага, че той и приятелите му са се натъкнали на най-голямата златна жила в света.

— Щом е така — заяви Лаура, — бих искала да узная дали по-късно наистина е намерил щастието си.

— Шансовете били неравни. Тогава навред се ширила малария, а дивите животни били още една голяма опасност. Често гладната смърт била близо, дори да си открил нещо.

— Вечната коварна привлекателност на златото — заяви Лаура дълбокомислено. — Могат ли и днес частни иманяри да търсят злато?

Погледите им се срещнаха за момент. Тъмна и непроницаема загадка бяха очите на Конрад Стейн.

— Да не би да сте дошла в Южна Африка, за да търсите щастието си? — попита иронично той.

Лаура се засмя.

— Днес има и по-прости възможности, ако човек си го науми — отвърна тя.

— Вярвам, че нищо не ви затруднява — отбеляза Конрад Стейн и погледна през страничния прозорец.

Лаура отправи очи към него и известно време наблюдава изразителния му профил.

— Защо мислите така?

— Казват, че лицето на една жена е нейният капитал. Затова бих могъл да си представя, че се справяте добре.

Неочакваният комплимент я изненада.

— Никога не съм и помисляла да се омъжа по сметка! — обясни тя.

Широките му рамене се свиха снизходително.

— И все пак не се заричайте! Парите притежават свойството да бъдат по-трайни от романтичната любов.

Лаура, която отново се бе обърнала към него, попита неочаквано:

— Впрочем вие женен ли сте, м-р Стейн?

Кафявите му очи отвърнаха на погледа й:

— Не очаквах подобна официалност от една представителка на младото поколение. Защо не ме наричате Конрад?

— Щом искате — отвърна Лаура, вдигайки рамене, при което съвсем не бе сигурна дали наистина предпочита тази по-интимна форма.

— Да се върнем на въпроса ви — не съм женен. Досега не съм изпитал нито желание, нито необходимост от такава стъпка.

— Ако се ожените за някоя жена само заради парите й, това ще ви смущава ли?

— Не, поне докато е искрена с мен.

— Доста хладнокръвно и трезво ми се вижда — заяви тя.

— Изглежда сте привърженичка на романтичната любов, което е обяснимо на вашата възраст. Когато станете на тридесет години, сигурно ще промените решението си.

— Дотогава ще съм се омъжила вече — отвърна уверено Лаура, — но само за мъж, когото истински обичам.

Конрад Стейн се поколеба:

— Може би за младия мъж, който ви придружаваше, когато дойдохте при мен? Всъщност как се казва той?

— Стивън Хънтър. Баща му, Джулиан Хънтър, не ви е непознат.

Лаура забеляза беглия поглед, който й хвърли.

— Така ли мислите? И с какво се занимава?

— Стивън е адвокат.

— С богати родители зад гърба си, които изглаждат пътя му — Стейн отправи към нея саркастична усмивка. — И вие сте напълно сигурна, че не парите му са завъртели главата ви?

— Не съм чак дотолкова пресметлива — отвърна спокойно Лаура. — Пък и не съм казала, че ще се омъжа за Стивън.

— Той изглежда обаче доста влюбен във вас. Нима бе съгласен така ненадейно да отпътувате за Капщат?

Съвсем не, но Лаура нямаше намерение да признае това, и отвърна:

— Разбира се — после добави с меден глас. — Само не му хареса, че все пак съм приела работата, след като отначало ми отказахте.

Конрад Стейн се ухили. Явно това страшно го забавляваше.

— Интересно ми е да узная защо наистина се съгласихте. Миналата седмица, когато бях при вас, имах чувството, че всеки момент ще забиете нокти в гърлото ми.

Лаура не се сдържа да не се разсмее.

— Много просто, имах нужда от работа — отговори тя.

— Не мисля, че чак толкова търсехте някаква работа. Може би в друго списание нямаше да намерите нещо по-подходящо, но с талант като вашия сте изправена пред много възможности.

— Може пък да съм останала с впечатлението, че тук, в Йоханесбург, съвсем не е просто за една жена да заеме висок пост в някое издателство — каза тя с подчертана благост.

— Не вярвам. Навярно знаете, че причините ми да не ви ангажирам веднага нямат нищо общо с антипатии към женския пол…

— Радвам се да го чуя, но трябва да призная, че основанията ви не бяха убедителни.

— Тогава сигурно трябва да се усъмня в дипломатическите си способности — отвърна добродушно той.

Лаура отново се обърна към него и се загледа в красивия му профил.

— Каква всъщност беше причината, поради която не искахте да ме назначите? — попита упорито тя.

Конрад Стейн се поколеба за миг.

— Това е дълга история — поде накрая той. — При това не особено приятна. Рано или късно все ще я научите. Искам да си спестя усилията да ви я разкажа.

Лаура не позволи на любопитството си да надделее.

— Във всеки случай си го мислехте иначе.

Конрад Стейн сви рамене.

— Не само жените имат предимство да променят мнението си.

— Мислех, че решенията ви са добре обосновани.

Погледът му се плъзна по красивото й лице.

— Наистина ли смятате така? Тогава позволете ми да ви кажа, че просто ми харесахте. Вие сте интелигентна, духовно богата, а освен това и забележително красива.

Явно не беше само това, поне така го почувства Лаура. Тя обаче при никакви обстоятелства не искаше да позволи ласкателствата му да завъртят главата й. Конрад Стейн несъмнено имаше голям опит сред жените, които сигурно се хвърляха в краката му, а Лаура не възнамеряваше да стане една от тях.

Преминаха Ваал — реката, чието корито се виеше като сребърна змия около платото. После прелетяха над една обширна, равна местност, която още носеше отпечатъка на сухата сурова зима. След кратък престой в Кимбърли прекосиха приличния на пустиня Карро, съвсем слабо населена и без ни едно дърво област, призрачна в своята пуста студенина. В противовес на тази сивота се издигаше високата планина на Кап-провинц. Скоро Лаура можеше вече да различи зелените долини и гористото плато. Земята беше покрита с пищна и свежа растителност след обилните зимни снегове.

Капщат се къпеше в светлината на ранното следобедно слънце, спряло точно над подножието на синята планина Вей и внушителния масив на билото й.

Прелетяха над пъстра панорама от жилищни квартали, удавени в море от пурпурни и жълти цветя. Малко по-късно машината се приземи плавно на пистата. Поръчаха си обяд на летището. Конрад остави Лаура сама, за да проведе няколко телефонни разговора. Малко след това двамата потеглиха в мерцедес в посока изток към предградията на Капщат.

— Къде живее майка ви? — попита Лаура, за да подхване разговор, докато Конрад си пробиваше път с голямата кола през върволицата от автомобили.

— В долната част на Кар, в една местност, наречена Константа.

— Константа не е ли прочута с виното си? — продължи Лаура, спомняйки си първите проспекти.

— Внимавала сте — установи Конрад. — „Севън Оукс“, родната къща на майка ми, е била навремето същинска винена мина. Вече няколко поколения семейството ни се слави с това.

— Там ли сте роден? — полюбопитства Лаура, въпреки че изобщо не можеше да си представи Конрад Стейн като малко момче.

Той кимна.

— Тук е единственият дом, който означава нещо за мен, и се надявам никога да не ми се наложи да живея в друг. Макар жилището ми в Йоханесбург да има своите предимства, нищо не може да се сравни с мириса на старо дърво и полиран месинг.

— Често ли идвате тук?

— Работата ми изисква често да бъда в Капщат. За съжаление не мога да прекарвам тук толкова време, колкото ми се иска. Особено през последните месеци, откакто поех „Топик“.

Лаура го погледна замислено.

— Доколкото разбрах от Стивън, имате голям успех с това списание.

— Това се разбира от само себе си. Никога не започвам нещо, без да съм сигурен в успеха си.

Думите му не прозвучаха надуто и въпреки това Лаура не можа да обуздае надигащата се в нея ирония:

— С други думи, не забравяме да изтъкнем скромността.

Сянка мина по лицето му, но все пак успя да й се усмихне и не се обиди.

— Макар да не заслужавате, ще направя едно отклонение и ще ви покажа част от брега.

„Това е вече твърде много от негова страна — помисли си Лаура. — Самият Конрад Стейн е готов да се отклони от пътя си, само и само да ми покаже някои природни забележителности!“ Тя задържа мислите за себе си.

Минаха край Зволф Апостел — планински масив с чудновати върхове и зъбери, после южно от Хот Бей Нек и наближиха Атлантика. Отляво се извисяваха върховете на Константа и се врязваха в ясното небе, отдясно се простираха дълбоките кристални води на Хот Бей.

— Може да се каже, че тази улица е една от най-красивите крайбрежни улици на света — каза Конрад и погледна съсредоточено напред.

Стигнаха първия, известен с лошата си слава и съвсем тесен завой, който той взе много предпазливо и умело. Изпълнена с възхищение, Лаура наблюдаваше стръмния, силно издаден скален масив, който сякаш се издигаше насред морето.

— Никога през живота си не съм виждала такова поразително нещо — каза замаяно тя.

Погледна нагоре, където пътят се виеше около стръмната скала. Радваше се, че не се налагаше да пътува сама.

Конрад управляваше майсторски колата, изглежда познаваше идеално опасните завои. Сега Лаура избягваше всякакъв разговор, за да не го отклонява, и се наслаждаваше на прекрасната гледка. Далеч под тях вълните на Атлантика се разбиваха в огромните назъбени скални ридове и буйната пяна се пръсваше на метри височина. Там, където водата не стигаше, се виждаха първите пролетни цветя, чиито пастелни тонове контрастираха на нежното зелено на тревата. По скалите сновяха морски чайки. Слънцето позлатяваше пенливите краища на вълните. Високо в небето Лаура зърна един албатрос.

— Този път минава ли край брега? — поинтересува се тя.

— За съжаление не. Скоро ще навлезем във вътрешността на местността. Пък и до носа ще трябва да пътувате друг път. При нос Добра Надежда има природен парк, който много ще ви заинтересува. Там ще откриете доста редки растителни видове, които сега започват да цъфтят.

— Нос Добра Надежда — повтори замислено Лаура. — Не се ли говореше, че там и досега се появяват сенките на корабите, които подводните скали са пратили в дълбините?

— Вие наистина сте една малка романтичка — заяви шеговито Конрад Стейн.

Въпреки това Лаура предпочете да не отвърне на предизвикателството.

— Предполагам, че много опитни мореплаватели са разбили корабите си в носа — продължи тя.

Конрад кимна.

— Бурите тук са опасни и имат лоша слава, макар да предполагам, че в Тафел Бей са намерили гибелта си далеч повече кораби — обясни той.

— Вижте това! — извика внезапно Лаура и посочи едно парче скала, покрито с воали от бледожълти дребни цветчета.

— Степ — обясни Конрад и намали темпото, за да може Лаура да разгледа растенията по-добре. — Това са най-обикновени видове.

— Нямам търпение да грабна камерата си — отвърна тя.

— Тук, на юг, на цветята им трябват още няколко дни, докато напълно разцъфнат. Така че имате достатъчно време. Смята се, че на нос Добра Надежда има 2500 растителни вида. Ще видите, че най-красивите места, покрити с хиляди цветя, са на север. Там сега трябва да са в пълния си разцвет. Ще ви покажа пътя и през следващите дни ще можете да се изкачите горе, ако времето позволява — Конрад Стейн замълча за малко, после продължи. — В парка Кистербош, извън града има растения с прекрасни цветове. Следващата седмица ще можете да разгледате и източната част на Капщат.

— Предварително се радвам — каза Лаура, която наистина бе въодушевена от поръчката му. — Споменахте нещо и за две интервюта, за които ще ви трябвам — добави тя.

— В четвъртък вечерта сме поканени на официалното откриване на един луксозен хотел в Сий Пойнт. Майкъл ван дер Мърв, съпритежателят на „Топик“, ще се заеме със статията, така че вие ще трябва да насочите вниманието си само върху няколко подходящи моментни снимки. Втората поръчка е за една регата в Тафел Бей, която ще се състои в неделя. Там също ще бъдем с Майкъл.

— Значи м-р ван дер Мърв е вече в Капщат?

— Майкъл се връща утре от Сейшел и вечерта ще се срещнем в „Севън Оукс“ — отвърна Конрад. — Така че ще имате достатъчно време да обсъдите с него подходящите снимки. Двете интервюта можете временно да забравите, ако вие по-удобно.

— Значи ще бъда изцяло заета — заяви весело Лаура. — Ще имам ли поне един ден свободен? — попита дръзко тя.

— Щях да стигна и до този въпрос — отвърна сухо Конрад.

Лаура се ядоса на себе си, щом забеляза, че се изчервява.

— В никакъв случай не исках да се оплача от много работа — добави упорито тя.

— Сигурен съм, че бихте ми казали направо — отвърна той с лека нотка на хумор, която смекчи остротата в гласа му. — Честно казано, не съм свикнал да стоя с камшик зад служителите си. Не ме интересува как разполагате с времето си. Вършите ли си добре работата, друго не ми трябва. Това е всичко, което изисквам.

— Ще дам най-доброто от себе си — увери го Лаура, видимо развълнувана. — В интерес на истината трябва да кажа, че свободното време изобщо не играе голяма роля за мен при това пътуване — добави тя.

— Разбира се, не е нужно да работите без почивка. Но ако времето се задържи така, ще ви се иска да го използвате. В такъв случай бихте могла да отложите връщането си с два дена — предложи Конрад. — Вашият млад приятел Хънтър сигурно няма да има нищо против.

Лаура не продължи темата, а отново насочи цялото си внимание към ландшафта, който все още бе обкръжен от високи върхове. Минаха над една планинска верига и стигнаха красивата долина Константа, където на фона на нежнозелените хълмове и обвитите в червеникава мараня скали се открояваха наредените в симетрични редици лозя.

Отбиха от главната улица и навлязоха в един песъчлив път, от двете страни, на който на равни разстояния един от друг се издигаха високи дъбове. После минаха през една малка рекичка и навлязоха в гора. По нищо не личеше, че наближават къща, докато гората изведнъж не оредя. Пред очите им се откриха широки поляни, които от едната страна се спускаха към реката, а от другата бяха обкръжени от огромни дъбове и борове.

Лаура прикова поглед върху къщата, която с навесите над прозорците и с капаците от лъскаво златистокафяво дърво изглеждаше изключително гостоприемна. Последните лъчи на следобедното слънце хвърляха сенките на дърветата върху бялата фасада и засилваха ефекта от извивките на фронтона.

Когато след последния завой Конрад паркира колата, Лаура съзря едно прелестно поточе, по повърхността, на което се полюшваха бели и розови водни лилии. В средата му върху обвит с дива лоза пиедестал стоеше фина бяла нимфа.

Щом колата спря, вниманието на Лаура отново бе привлечено от къщата. Стройна, висока жена отвори вратата и изтича по покритата с чакъл пътека да я посрещне. Мисис Стейн бе изключително елегантна жена, дама в точния смисъл на думата. Това беше първото впечатление на Лаура, докато слизаше от колата. Макар да нямаше никаква представа за родителите на Конрад Стейн, нямаше съмнение, че тази очарователна дама бе майка му.

С лека стъпка тя се отправи към сина си. Радостта й от пристигането му беше очевидна.

— Радвам се, че отново си тук, Конрад — каза щастливо тя.

Конрад я прегърна и я целуна, след което мисис Стейн отстъпи крачка назад, за да го огледа. — Добре ли пътува?

— Да, благодаря! — отвърна той и й се усмихна така нежно, че Лаура едва сега разбра колко много обича майка си. После майката и синът едновременно се обърнаха към нея и красивите кафяви очи на мисис Стейн я погледнаха приятелски, докато Конрад ги запознаваше. Мисис Стейн се усмихна и майчински сложи ръка върху тесните рамене на Лаура.

— Бих искала да ви благодаря за гостоприемството — каза тя, но майката на Конрад махна с ръка:

— Радвам се, че сте тук. Имаме още един гост, който ще остане у нас няколко дни — добави тя, обръщайки се към сина си. — Ванеса се върна вчера от Дърбан. Обади се да ме пита кога ще се върнеш. Помислих си, че след последните снимки с удоволствие ще си отпочине няколко дни при нас. Ще се появи за вечеря.

Конрад само кимна, докато Лаура премисляше дали пък тази Ванеса не беше жената на неговия живот.

Шумът от стъпки върху чакълестата пътека насочи вниманието и към един огромен негър на средна възраст, който изскочи зад тях. Лъскавата му черна кожа силно контрастираше с розово раирания жакет, в който бе облечен. Конрад го представи като слугата в къщата.

— Йоханес ще внесе багажа ви — каза Ан Стейн, когато се отправиха към къщата. — Сигурно след дългия път ще искате да се освежите и да си отпочинете преди ядене. Ще изпратя Сара, прислужницата, да ви донесе студен портокалов сок. Или предпочитате чаша чай?

— Предпочитам нещо студено — отвърна Лаура с благодарствена усмивка и изведнъж занемя, когато мисис Стейн отвори тежката външна врата и я въведе вътре.

Озоваха се в голяма бяла зала и вниманието й веднага бе привлечено от двата полилея, които се спускаха от високия таван. Тя последва домакинята по лъскав паркет до изискано обзаведено помещение, чиито стени също блестяха в снежнобяло. Скъпи персийски килими застилаха полирания под. Пресякоха салона и стигнаха до коридора. Ан показа на Лаура спалнята й, чиито големи прозорци изглеждаха като облечени в сребристосините брокатени завеси. Последните лъчи на слънцето покриваха с позлата всеки предмет. Изпъстрените в светли шарки копринени тапети се открояваха на фона на тъмния килим. Лаура се огледа внимателно. Безспорно най-впечатляващото нещо в стаята бе широкото и обвито с балдахин легло.

— Надявам се, че няма да се загубите в голямото легло — каза шеговито Ан Стейн, на която не убягна погледа й. — Но в цялата къща нямаме дори една-единствена мебел, която поне малко да прилича на модерен диван. Конрад направи ремонт, но запазихме старата мебелировка.

— Къщата е прекрасна! — отвърна Лаура, която бе просто очарована.

— И аз я обичам много — призна домакинята. — Преди пет години, когато съпругът ми почина, почти щях да я загубя. Данъкът за наследството беше безбожно висок, а поддържането на такава собственост струва фантастични суми. Но Конрад пое имението и всичко мина на негово име — тя замълча за момент и продължи замислено. — Той обича този дом толкова, колкото и аз, и това много ме радва, защото иначе сигурно нямаше да го виждам така често. По-рано в тази стая живееше бавачката на Конрад. По този коридор има много стаи, така че можеха да бъдат настанени много деца… Може би Конрад възнамерява в скоро време да ме дари с няколко внука.

Лаура се съмняваше, че Ванеса ще го омае до такава степен, та да захвърли с един замах всичките си резерви към брака.

Тя последва Ан Стейн в банята, която сякаш бе изваяна от тъмнокафяв фаянс, ръкохватки от слонова кост и позлатена арматура.

— Надявам се, че Сара не е забравила нищо — каза Ан и отвори един вграден в стената шкаф с кърпи. — Ако все пак нещо ви липсва, пратете я да ми съобщи — добави с усмивка тя. — Сега ще ви оставя и ще се погрижа за яденето. Йоханес ей сега ще донесе багажа ви.

Лаура благодари, остави вратата полуотворена след нея, и пристъпи към един от прозорците. Погледът й се устреми надолу към една тераса, засенчена от величествен дъб. По нея бяха наредени доста маси и столове. Няколко стъпала водеха към плувен басейн, чиито тюркоазен озелени плочки силно контрастираха на розовите цветове на растенията, очертаващи единия му край. Под него поляната преминаваше в гора със стари дървета.

„Не е чудно, че Конрад Стейн не може да си представи друг дом“ — мислеше си Лаура, докато се озърташе. На вратата се почука и тя се обърна. Извика „Влез!“ и в стаята се появи закръглена негърка, която носеше поднос с бутилка портокалов сок.

— Мис Лаура — каза любезно тя, внимателно постави таблата върху малката орехова ракла и се поклони — добре дошла в „Севън Оукс“! Мадам смята, че сте много жадна след дългото пътуване. Затова ви донесох едно голямо шише сок.

— Благодаря, Сара — отвърна с усмивка Лаура и погледна към вратата, където се появи Йоханес с куфарите и фото принадлежностите.

Едва Йоханес стовари багажа, когато на вратата се почука и се показа главата на Конрад. Той отвърна на приветливото „Добър вечер“ на Сара с учтиво кимване и щом прислугата излезе, погледна въпросително Лаура:

— Всичко наред ли е?

— Да. Тук е чудесно! — отвърна тя. — Сигурно съвсем няма да искам да се върна вкъщи.

Погледът му се плъзна втренчено по нея.

— Нима гледате на Йоханесбург като на роден дом?

— Там е единственият ми дом, с който разполагам в настоящето — отвърна Лаура. Изведнъж се почувства страшно безпомощна под изпитателния му поглед.

— В настоящето?

— Не е нужно да претегляте всяка моя дума — вметна тя. Въпросите му малко я засегнаха. — Във всеки случай възнамерявам да остана завинаги в Южна Африка.

— Наистина ли? — после сякаш изведнъж загуби интерес. — Е, това си е ваша работа. Впрочем ще вечеряме в седем. Но слезте, ако обичате, малко по-рано, за да пийнем! Всекидневната е вляво до стълбището.

Конрад направи нещо като лек поклон, завъртя се и напусна стаята. Лаура отново тръгна към прозореца. Загледа се в короната на дъба, чиято сянка падаше върху терасата и се изгубваше сред гъсталака. Не беше в стила й да разказва за себе си. Явно Конрад Стейн успя да напипа слабите й места. Караше я да чувства, че трябва да се защитава. Неговата високомерна арогантност и прекалена самоувереност просто я вбесяваха и тя бе напълно сигурна, че на мъж с такъв произход и такива способности не бива да се доверява.

Лаура се приготви старателно за вечерята. Избра червената си рокля, която Стивън толкова харесваше. Червеното беше цветът, който най-много й отиваше, подчертаваше свежестта на нежната й кожа и засилваше въздействието на сивите й очи. Щом манекенката Ванеса ще присъства на вечерята, трябваше да се погрижи доста за външния си вид, за да не изглежда като Пепеляшка.

Беше шест и половина, когато Лаура напусна стаята си и се отправи надолу към салона. Без затруднение намери описаната от Конрад всекидневна, която почти не отстъпваше по изисканост на приемната. Вниманието й бе привлечено от висока стройна жена, която седеше до един широк прозорец и гледаше навън. Беше облечена в дълга, тясна рокля от бял прилепнал по тялото плат. „Изглежда знае как да привлича вниманието“, помисли си Лаура. Брокатени завеси обвиваха прозореца като рамка, а светлината на старинния полилей хвърляше вълшебен отблясък върху черната й коса. Така човек лесно би си я представил на корицата на някое модно списание.

Тъй като вратата бе отворена, стана течение. Чернокосата се извърна ненадейно. Очите й се свиха за миг.

— Здравейте! — каза бодро тя и се приближи до Лаура. — Влезте!

Ако не знаеше, Лаура би сметнала тази жена, която премерваше с очи от горе до долу, за господарка на къщата.

— Аз съм Лаура Гайл — представи се с усмивка тя. — А вие сигурно сте Ванеса?

Чернокосата се усмихна малко пресилено, извади цигара от една дълга тънка златна табакера, която лежеше на масата, пъхна я между устните си и драсна клечка кибрит… Пусна кълбо дим и с това даде възможност на Лаура да се възхити на класическия й профил. После се отпусна в едно кожено кресло и грациозно кръстоса крака.

— Конрад ми разказа, че сте от Маями — поде бавно тя, след като Лаура седна в люлеещия се стол. — Някога работих като манекенка в Ню Йорк, но никога не съм била във Флорида. Плажовете там трябва да са фантастични?

— Да, бреговата линия наистина е красива — съгласи се Лаура. — Би могла да се сравни може би с тази на Дърбан.

— Възможно е — промърмори Ванеса, която още не бе приключила с критичния си оглед.

— Мисис Стейн спомена, че сте имала снимки в Дърбан — каза любезно Лаура. — Какъв вид модели представяте?

— Предимно висша мода — отвърна късо Ванеса, наведе се и изтръска пепелта в поставения пред нея пепелник. — Впрочем отдавна ли се познавате с Конрад?

— Едва от няколко дни, откакто подадох молба за работа при него.

— Така значи — отвърна Ванеса, наблюдавайки замислено Лаура. — Мислех, че някой от бранша ви е представил, на Конрад или че сте го познавала от по-рано. Смятах, че никога вече няма да ангажира жена за фотограф.

Лаура не сдържа любопитството си.

— Така ли? И защо, ако мога да попитам?

Тъмните очи на Ванеса отново се свиха:

— Нима Конрад не ви е разказал за Уенди?

Лаура поклати отрицателно глава. Ванеса смукна бавно от цигарата си, като с това усили напрежението. Даде си вид, че й е трудно да реши дали да продължи:

— Уенди беше последната фотографка на „Топик“ — започна най-сетне тя, при което погледна изпитателно Лаура. — Задълженията й включваха да придружава господата. След четири седмици вече имаше любовна връзка с Брус Камерън, тогавашният съдружник и много добър приятел на Конрад. Брус толкова се побърка по Уенди, че напусна жена си и трите си деца, за да живее с нея. Няколко месеца по-късно Уенди насочи вниманието си към един от бизнес приятелите на Конрад и прати Брус да върви по дяволите. Последният пък беше много чувствителен и реши да търси утеха в пиенето. Една вечер, пътувайки пиян към дома си, се блъснал в един стълб и останал на място.

— Ужасно! — каза съчувствено Лаура. — Уенди сама ли реши да напусне?

Ванеса кимна:

— Не вярвам, че Конрад би могъл да я изтърпи по-дълго. Не мога да разбера обаче защо я заменя с друга жена?

— Вероятно защото нямам вид на хищна прелъстителка — предположи Лаура, като полагаше усилие да говори спокойно. Очевидно бе, че Ванеса я наблюдава с голяма неприязън. „Дори да не съм като Уенди, защо Конрад ме прие на работа?“ — запита се тя.

Докато Ванеса не допускаше съмнение относно предпочитанията си, то държането на Конрад оставаше за Лаура загадка. Полагаше усилие да го разбере — сигурно е ужасно да загубиш приятел по такъв жесток начин.

Няколко минути по-късно Конрад прекрачи прага на стаята. Беше с тъмен панталон и италианска копринена риза и изглеждаше главозамайващо елегантен. Лаура знаеше, че мъж като него може да си позволи най-скъпия гардероб, макар да не бяха много мъжете, които с такава лекота и изисканост се справят с облеклото си. Ванеса не скри възхищението си от него. Тя го гледаше занесено с искрящите си тъмни очи и му се усмихваше съблазнително.

— Както виждам, вече сте се запознали — каза весело той, поглеждайки първо едната, после другата.

— Да, скъпи! — изгука Ванеса и пусна кълбо дим. — Тъкмо разказах на Лаура за Уенди.

Конрад не трепна при тези думи, но хвърли бърз поглед към Лаура:

— Прав ли бях? Нали ви казах, че рано или късно ще узнаете. Какво да ти донеса за пиене, Ванеса?

— Както обикновено, скъпи — отвърна тя и се протегна във фотьойла бавно и грациозно като разглезена котка.

Добродушните тъмни очи на Конрад се спряха въпросително върху Лаура. Тя помоли за доматен сок и веднага се разкая, защото Ванеса се изсмя подигравателно:

— О, велики Боже! Нима понасяте само толкова?

Ан Стейн, която току-що влезе, погледна окуражително Лаура:

— Сигурно ще искате да опитате нашето прочуто вино, скъпа? Навсякъде много го ценят.

— Приятелите ми в Йоханесбург също го хвалят — каза Лаура.

После се обърна към Ванеса, която отново прояви интерес към нея:

— Отдавна ли живеете в Йоханесбург? Искам да кажа толкова дълго, че вече имате приятели?

— В Южна Африка съм едва от няколко седмици — отвърна Лаура. — Но дойдох от Англия с трима южноафрикански приятели.

Ванеса вдигна тънките си вежди.

— Значи сте голяма пътешественичка, така ли?

— Съвременните млади хора живеят доста авантюристично — подхвърли Ан Стейн. Усмихна се приятелски на Лаура, след което се извини, че ще трябва да види докъде е стигнала с яденето Сара.

Конрад се върна от бара и подаде на Ванеса висока чаша, декорирана с резенче лимон.

— Лаура ми разказа, че възнамерява да остане в Южна Африка завинаги — каза той и с ироничен жест и поднесе доматения сок.

Ванеса, която внимателно ги наблюдаваше, веднага взе думата:

— Я! И какво ви привлече тук?

— Преди всичко климатът — отговори Лаура, опитвайки се да изглежда самоуверена. Въпреки всичко обаче не можа да преглътне. След малка пауза добави: — Намирам, че хората тук са много учтиви и добросърдечни.

След последната му забележка се чувстваше като сконфузена. Когато той изведнъж й се усмихна със задоволство, Лаура се смути. Усмивката му бе така поразителна, че тя се изплаши от реакцията си. При това имаше чувството, че изобщо няма да може да подреди мислите си. Дойде на себе си едва когато Ванеса стана и си взе още една цигара от табакерата, без да я изпуска от очи. После влезе Ан Стейн и седна до Ванеса.

— След няколко минути яденето ще е готово — съобщи тя. Сякаш усетила напрегнатата атмосфера, домакинята се обърна с усмивка към манекенката:

— Как прекара последните четиринадесет дни в Дърбан?

— Имах много работа — отвърна отегчено Ванеса и завъртя замислено чашата в ръката си.

Ан Стейн я погледна изпитателно за миг, след което се обърна към Лаура:

— Ванеса е много търсен манекен — обясни тя. — Препуска из цялата страна, от едно място на друго.

— В Капщат ли живеете, Ванеса? — попита Лаура.

Тъмните очи на Ванеса блеснаха не особено дружелюбно:

— Да, когато не съм в Йоханесбург.

Лаура се вкопчи в тази тема.

— Сигурно е прекрасно да сновеш насам-натам? — тя се напрегна да продължи разговора. — Климатът в Йоханесбург е много приятен, а географското положение на Капщат — между планина и море — си има своите предимства.

— Трябва поне веднъж да направите обиколка край Хот Бей — обади се Ан Стейн — и след това…

Преди Лаура да успее да каже нещо, Конрад я прекъсна и се обърна към майка си:

— Днес минахме с Лаура по този път.

Лаура забеляза гневния поглед на Ванеса, с който сякаш искаше да го попита как е възможно да му хрумне унизителната идея да прави подобни обиколки с подчинените си. Конрад отвърна хладнокръвно на погледа й и дори я погледна предизвикателно. Ванеса реагира с отегчена усмивка и отново се разположи в креслото си. „Невероятно! — помисли си Лаура. — Един-единствен поглед да окаже такова въздействие на една жена!“ Това доказваше магнетичната сила, която излъчваше Конрад, и на която дори тя самата не можеше да устои.

По време на вечерята Лаура го наблюдаваше крадешком. Той изглеждаше невероятно добре, имаше безупречна фигура и беше толкова поразяваща личност, че бе съвсем естествено да завърти главата на всяка жена. Това, че освен всичко друго беше преуспяващ и авторитетен, го правеше още по-привлекателен.

Ванеса съвсем открито не сваляше очи от него и през цялото време бе нащрек, да не би да пропусне уговарянето на евентуална среща. Мъж като Конрад Стейн лесно можеше да се изплъзне на някого, дори този някой да е така привлекателен. Ванеса наистина беше олицетворение на красотата с черната си коса, хубавия тен и фина фигура. Тя също би могла да вземе ума на доста мъже, макар Лаура да смяташе, че Конрад Стейн е твърде умен, за да се впечатли от външността. Но ако все пак не желаеше нещо повече от една красива кукла, то Ванеса наистина си струваше. Всички биха се очаровали от външността й. Сигурно си имаше и други прелести. Но Лаура не вярваше да е омагьосала Конрад до такава степен, че да се ожени за нея. Защото нямаше съмнение, че са спали заедно.

Кафето пиха също в салона, където Йоханес бе запалил огън в камината. Лаура би предпочела да седи цял ден и да наблюдава огъня, който осветяваше високия таван и хвърляше златисти отблясъци върху месинга на полилея. Малко след като изпиха кафето, Ан Стейн се оттегли за сън. Лаура, която бе изморена от пътуването, също се изправи въпреки малко неискрената молба на Конрад да остане. Двамата с Ванеса сигурно имаха какво да си кажат насаме. А Лаура нямаше намерение да играе ролята на благоприлична дама.