Хедър Шоу
Нежният полъх на лятото (1)

I

Обедното слънце надничаше весело през прозореца на четвъртия етаж на една модерна сграда в Йоханесбург. Светлината така ослепително блестеше, че Лаура трябваше да присвива очи, докато седеше срещу издателя на списание „Топик“.

Конрад Стейн забеляза това и се надигна от бюрото си, за да дръпне щорите. „Привлекателен мъж“ — каза си Лаура. Висок, внушителен, силен и елегантен. И все пак не й беше симпатичен — изглеждаше й твърде арогантен и самонадеян.

Конрад Стейн отново седна зад бюрото си и заразглежда Лаура.

„Себелюбив тип“ — помисли си тя и с усилие успя да остане спокойна.

— Това, което търся, мис Гайл — поде Конрад Стейн с тон, който съвсем ясно й даде да разбере, че я смята за неподходяща за този пост, — е един самостоятелен фотограф с известна художествена дарба. Той трябва да бъде в състояние да се справя и с лабораторната работа, ако е необходимо, разбира се. Бих предпочел да има опит в журналистиката и да може да прави от време на време по някое интервю.

Той замълча за момент и отново погледна Лаура изпитателно.

— Освен това постът изисква тясна съвместна работа с мен или с някой от другите издатели. Нямам нищо против вас, мис Гайл, но ако трябва да бъда откровен, за тази работа търся мъж.

— Почти си го помислих, мистър Стейн, — отвърна Лаура, като успя дори да му се усмихне.

Дългите тънки пръсти на Конрад Стейн си играеха с пресата за писма. Беше смръщил чело, сякаш разговорът бе за него празно пилеене на време.

— Е — попита накрая той с иронична усмивка, — все още ли мислите, че имате достатъчно знания, за да поемете този пост?

— Да — отвърна Лаура и издържа погледа му, без да мигне.

Съмнението, което прочете в тъмните му очи, и твърдата безкомпромисност, която изразяваше красивото му загоряло лице, не успяха да я смутят. Още от първия миг този мъж не й хареса. А нескритата му мъжка надменност с право събуди в нея отвращение.

— Имам четиригодишен професионален стаж — обясни му тя. — Работих като фотограф за едно известно модно списание в Маями, а после две години в Лондон за списание, което разглеждаше главно теми за живота в Тропиците. Отначало работих като фотограф, а по-късно и като репортер.

Лаура описа с най-големи подробности професионалните си способности на издателя на „Топик“, но не толкова да го впечатли и на всяка цена да получи мястото, колкото да му изясни, че напълно отговаря на претенциите му относно тази работа. Тя дори не беше сигурна дали изобщо желае това място след всичко, което й бе казано за изискванията. Само при мисълта за съвместна работа с този Конрад Стейн кожата й настръхваше.

Лаура представа още няколко похвални препоръки от предишните си работодатели. И докато Конрад Стейн ги преглеждаше, се запита защо изобщо бе дошла в Южна Африка. Във всеки случай не и заради Стивън!

Стивън й бе разказвал многократно за връзките, които баща му имаше в Йоханесбург. Беше сметнал, че никак няма да е трудно да й намери работа за някое списание.

„И сама бих се справила — мислеше си Лаура, — но с помощта на Стивън всичко би било далеч по-просто.“ Добричкият Стивън! В сравнение с този арогантен мъж той беше истинско съкровище! Винаги се отнасяше с нея любезно и внимателно. Дори сега я чакаше в преддверието и се радваше, че за трети път през тази седмица ще може да я заведе на обяд.

Конрад Стейн и върна препоръките.

— А на колко години сте, мис Гайл? — попита той провлачено и с подчертано безразличие. Явно рецензиите ни най-малко не го бяха впечатлили.

— На 23 — отвърна Лаура. На него му даваше около 25, но можеше да е и по-възрастен.

— И откога сте в Южна Африка?

— От два месеца — отвърна тя и вече почти знаеше следващия му въпрос, а именно — защо е дошла в тази страна, макар това изобщо да не го засягаше. — Идвам от Англия с трима приятели от Южна Африка — каза спокойно Лаура. — Родена съм в Маями, но съм живяла няколко години в Лондон.

Конрад Стейн намръщи тъмните си вежди.

— И несъмнено възнамерявате да се върнете вкъщи в близко време?

— Нищо не ме тегли назад — отвърна остро Лаура, защото й стана ясно, че той подготвя отказа си. — Родителите ми починаха, а всичките ми роднини живеят в Англия.

— Разбирам — промърмори Конрад Стейн, като ограждаше в унес адреса й върху плика. — Би могло да се каже — поде той след кратка пауза, след като я беше гледал известно време с едва доловима усмивка върху устните, — че притежавате някои необходими за този пост способности; това е въпрос на технически умения и опит. Въпреки това мисля, че работата изисква някой, който да познава Южна Африка и да е запознат с хората, с техните обичаи и потребности. Ако се запознаете по-подробно със задачите на списанието, ще се съгласите с мен. Освен това нямам желание да ангажирам някого временно. Не искам да се изложа на риска да захвърлите ненадейно всичко и заминете за Англия или Америка.

Лаура би могла да му обясни, че макар „Топик“ да е местно издание, не е нужно всички фотографи, пишещи понякога статии, да бъдат тясно свързани със страната. Би могла да го увери, че възнамерява да остане в Южна Африка завинаги. И все пак знаеше, че всичко би било напразно. Истината бе, че нямаше да получи тази работа, защото беше жена. И това направо я влудяваше.

Лаура седеше на стола си, изправена като свещ, готова всеки момент да стане и отправяше иронични усмивки към Конрад Стейн.

— Изглежда и двамата само си загубихме времето — заключи тя, при което с усилие премълча действителното си мнение.

Той отвърна с любезна усмивка. После стана миг преди Лаура, видимо напрегнат да приключи разговора и да не губи повече време с една жена. Галантно отвори вратата пред нея. В салона седеше Стивън, отпуснат в едно от удобните зелени кресла, и прелистваше няколко екземпляра на „Топик“. Щом видя Лаура, захвърли списанието и стана. Известно време я наблюдава изпитателно, преди да забележи придружителя й. Конрад Стейн му кимна сухо. Явно бе забелязал, че Стивън чака Лаура, и се обърна към нея.

— Благодаря ви, че се заинтересувахте от това място, мис Гайл! Надявам се, че скоро ще намерите нещо подходящо.

Лаура му кимна хладно с надеждата той да разбере колко й е безразличен.

— Бъдете сигурен! — отвърна му остро тя.

Конрад Стейн я погледна с леко присвити очи, после се обърна и влезе в кабинета си.

Стивън сложи утешително ръка на тесните й рамене.

— Не ти провървя, а? — попита съчувствено той.

— Дори да бях най-търсената фотографка на света, пак не бих имала полза — отвърна Лаура. — Той иска непременно мъж!

Тя въздъхна, когато поеха към асансьора. Стивън натисна копчето.

— Това бе първият ми опит да намеря работа тук, в Йоханесбург. Надявам се само, че не всички южноафрикански мъже са такива вманиачени женомразци.

Стивън се усмихна.

— Вече познаваш един, който не е такъв — отбеляза той.

Лаура погледна младежкото му лице и се усмихна. Беше му благодарна, че се опитваше да възвърне настроението й.

Стивън я целуна по челото, когато асансьорът премина директно покрай тях, и я поведе надолу по стълбите. Докато Лаура търсеше друг асансьор на долния етаж, той се облегна на стената с ръце в джобовете и се загледа в нея.

Тя изглеждаше изключително красива. Светлината на лампите превръщаше дългата й руса коса в злато, големите сиви очи подчертаваха фино изваяното й лице. Бузите й бяха поруменели, устните здраво стиснати — сигурен знак, че бе преглътнала солидна доза гняв, което явно имаше връзка с предишния разговор.

— Бих желал да беше стенографка, секретарка или нещо подобно — заяви Стивън, — тогава нямаше да ти се налага да тичаш след подобни работодатели. Още по-добре ще е, ако се омъжиш за мен и зарежеш кариерата си.

Лаура му се усмихна снизходително, но не продължи темата, която искаше да избегне на всяка цена.

Беше се запознала със Стивън преди три месеца в Лондон чрез приятелката си Сандра, с която живееха заедно. Той и годеникът на Сандра, Луис, се занимаваха с изследователска дейност в Оксфорд. След втората си среща с Лаура Стивън посвети по-голямата част от свободното си време на нея. Тя го хареса още в самото начало, но се колебаеше да нарече това чувство любов.

И все пак Лаура бе изоставила една доста интересна работа, за да го придружи до Южна Африка. Върху решението й обаче бе повлияло и завръщането на Сандра и Луис в родината им, след като се сгодиха. Тя тръгна с приятелите си за Южна Африка и страната я очарова.

Лаура и Стивън излязоха от асансьора и се упътиха ръка за ръка към изхода, където ги заля ярката дневна светлина. Над тях се простираше лъчезарно, безоблачно небе — един от характерните белези на Йоханесбург. Навред се носеше дъхът на пролетта и Лаура отсега се радваше на южноафриканското лято. Споменът за сивата, мрачна английска зима я караше да потръпва. Конрад Стейн и работата бяха скоро забравени. Ден като този изискваше самочувствие и бодро настроение.

Лаура и Стивън се шляеха по многолюдните улици. Влязоха в един малък ресторант на „Брий стрийт“, изкачиха няколко стъпала и стигнаха до тераса с никелирани маси и столове. Жълти чадъри предпазваха от обедното слънце, келнерите бяха облечени в жълти ливреи. Лаура и Стивън бяха отведени до маса за двама, откъдето можеха да наблюдават препълнените с хора улици. Келнерът дойде да вземе поръчката им и Лаура се загледа в Стивън, докато той избираше някакво местно вино. Личеше му, че отдавна бе свикнал да посещава най-добрите заведения.

На фона на пясъчносивия костюм, който беше само малко по-светъл от късо подстриганата му коса, загорялото му от слънцето лице със светлосини очи се открояваше още по-ясно. „Това е идеалът за привлекателен мъж, който се кани при това да стане търсен адвокат“, помисли си Лаура и веднага се засрами от своята циничност. Всъщност нямаше никаква причина да критикува така Стивън, още повече, че в бъдеще би могла да му стане жена.

— Защо си се намръщила така? Да не би още да мислиш за онзи Конрад Стейн? — поинтересува се Стивън.

Лаура се обърна към него.

— Не — отвърна тя и се усмихна. — Вече отдавна го забравих! Завинаги е изтрит от съзнанието ми!

— Радвам се. Но все пак си разстроена, нали.

Лаура сви рамене:

— Нетолерантността и арогантността съвсем не са качествата, които ценя у мъжете.

— Но явно той може да си го позволи. Конрад Стейн е доста авторитетен мъж.

— Сигурно. Изобщо не знаех, че го познаваш.

— Чувал съм за него — обясни Стивън. — Сетих се едва като прелиствах един брой „Топик“, докато те чаках. Той е притежател или съпритежател на цяла дузина списания из цялата страна. Спомням си също, баща ми беше споменал, че Стейн е издал „Топик“ преди една година и сега списанието разполага с тираж, който далеч превъзхожда останалите от този вид. Баща ми го е съветвал неколкократно по бизнес въпроси. Стейн е един от най-видните му клиенти.

Лаура го погледна объркано:

— Вероятно трябва да се радвам, че не си помислил за това, преди да говоря с него.

— Бих могъл да се представя и сега — каза шеговито Стивън.

— Няма да го направиш!

Стивън долови заплашителната нотка в гласа й и се разсмя.

— Не, мисля, че е крайно време да се науча да се съобразявам с твоята независимост.

— Много добре. Благодаря! — отвърна любезно тя. — Никога не бива да забравяш, че всеки човек разчита на известна самостоятелност. Ти си решил да следваш право, защото баща ти се канел да те вкара в собствената си данъчна канцелария…

— Ти ме убеди — призна Стивън и спря погледа си върху необикновено изящното й лице. — Баща ми много те харесва, Лаура, бъди сигурна в това, макар никога да не е гледал с добро око на свободните жени.

— И аз го харесвам — отвърна сериозно Лаура. — Кога ще бъде партито? В петък?

Стивън кимна.

— Мисля, че щом ще вечеряш с нас в събота вечер, би могла да останеш и за целия уикенд.

Лаура тъкмо се канеше да откаже и да обясни, че не може да притеснява родителите му толкова дълго, когато келнерът донесе виното и с това прекъснат разговора. Стисна устни така, че те образуваха тънка черта. В последно време Стивън започна да изисква от нея неща, с които не беше съгласна през изминалите седмици почти нямаше ден, в който да не бяха заедно. Неделните покани в дома на родителите му също се превърнаха постепенно в навик. Стивън искаше да се ожени за нея, беше повече от очевидно. Досега тя винаги се бе измъквала, когато станеше дума за това. Харесваше го и се боеше да не го нарани, като спазва малко дистанция. Все още не бе наясно с чувствата си. Имаше нужда от време и затова щеше да е по-добре, ако отново си намери работа. Искаше и този път да работи за някое списание, за да се откъсне малко от него. Накратко, тя търсеше възможност да запази връзката си със Стивън, без да се налага да бъде постоянно с него.

Жалко, че при първия си опит в Йоханесбург попадна на човек като Конрад Стейн. Нуждаеше се непременно от работа, свързана с много пътуване.

Лаура остави адреса си през този следобед и на едно посредническо бюро и малко след пет часа потегли към Хилброу, където заедно със Сандра имаха малък апартамент.

Прекрачи всекидневната, от която се откриваше прекрасен изглед към целия град, и се отпусна в един от синьо-зелените фотьойли, за да прегледа пощата. Сред писмата имаше една банкова сметка, разни пътни проспекти, които бе поръчала, и писмо от адвоката й в Маями, който разполагаше със завещаното от родителите й малко имущество. Лаура разгъна листа и мислите й отново я върнаха към спомена за онзи пролетен ден преди две години, когато родителите й загинаха. Тъй като не можа да понесе самотата, замина в Англия при далечни роднини, макар да не поддържаше дотогава никакви връзки с тях.

Майка й, дъщеря на богат лондонски банкер, се бе омъжила на двадесет и една години за американец от простолюдието и по тази причина бе отлъчена от семейството си. Бракът им обаче бе много щастлив напук на всички прогнози. До смъртта им Лаура познаваше само щастието и тихия домашен уют. Баща й беше станал добър бизнесмен — нещо, което семейството на майка й никога не призна.

Лаура трябваше да установи, че три десетилетия са твърде малко, за да загърби човек гордостта и предразсъдъците. Резервираността на роднините й не можеше да се скрие.

Тя потръпна, щом помисли за това. Грабна пъстрите пътни проспекти, отиде в кухнята и се зае с приготвянето на вечерята. Включи грила и сложи дръжката на шишчето, която бе купила на връщане. После си наля чаша кафе и седна на кухненската маса с проспектите. Тъкмо се бе съсредоточила в снимките с бели плажове и синьо море, когато входната врата се хлопна с трясък. „Типично за Сандра, — помисли си Лаура, — никога не можа да се научи да затваря тихо.“ Сандра работеше като секретарка в една банка. Само след няколко мига тя се появи в кухнята и задуши въздуха.

— М-м, как вкусно мирише! — извика весело. — Умирам от глад.

Целуна Лаура по бузата и си взе една ябълка от кошничката с плодове. В семплата синя рокля с воали и бялата блузка изглеждаше изключително млада и свежа.

— Как мина при теб? Уреди ли се работата? — тя придърпа една табуретка, отпусна се на нея и отхапа от ябълката. — Успя ли? Кажи нещо най-после!

Лаура поклати глава. После предаде на Сандра с най-големи подробности разговора с Конрад Стейн. Още се чувстваше гняв в гласа й.

— Същински женомразец! — заключи тя.

— Що за гадост! — извика възмутено Сандра и погледна с интерес проспектите. — Не го вземай присърце. Работодатели като твоя Конрад Стейн за щастие са единици. А това пък какво е? На почивка ли ще ходиш?

Лаура направи гримаса.

— Няма да е зле. Една отпуска, с по-малко грижи…

— Че защо пък не? Животът е пред теб и можеш да правиш, каквото пожелаеш. — Сандра хвърли изпитателен поглед към Лаура. — А може би не съвсем. Стивън навярно ще има нещо против. Защо не се омъжиш за бедното момче и най-сетне да го извадиш от неведението? Бихте могли да прекарате медения си месец в Капщат.

Лаура реагира само с лека усмивка, прибра проспектите и се залови да нареди масата.

— Не каза ли на закуска, че Луис ще намине тази вечер?

— Да. Имаш ли нещо против, ако отида да се преоблека и да си измия косата, Лаура? След ядене аз ще се заема с кухнята. Луис ще дойде сигурно чак след осем.

— Разбира се, че нямам. Върви — отвърна Лаура.

Тъкмо приготвяше доматена салата, когато тъмнокосата глава на приятелката й отново се появи пред кухненската врата.

— Дори бихме могли да вдигнем двойна сватба — предложи Сандра.

Лаура я погледна по-скоро възмутено, отколкото учудено, и когато отново остана сама, въздъхна тежко. Двете бяха много добри приятелки, откакто обядваха веднъж в едно и също купе по линията Лондон — Саутхемптън. Стивън и Луис се познаваха още от детската люлка. И щом Сандра и Луис се оженят, логично бе да се помисли, че Лаура и Стивън също ще бъдат двойка. Но тя не можеше да се реши и при най-добра воля.

Вечеряха към седем. В пеньоар и с ролки на главата, Сандра малко поизоставаше. Лаура й предложи да й помогне, но приятелката й настоя на своята част от кухненските задължения. Междувременно се обади Стивън и съобщи, че на сутринта ще бъде зает в съда и изказа съжаление, че ще могат да се видят в града едва по-късно следобед. Лаура успя да отложи вечерята с него за по-следващия ден. Тъкмо приключи с разговора, когато се звънна на вратата. Изглежда Луис беше подранил и Сандра не беше подготвена за неочакваната му поява.

Лаура прекоси стаята и отиде да му отвори. Излезе в тесния коридор и светна лампата. После дръпна синджира и отвори вратата. Усмивката й изчезна моментално, щом позна посетителя. Беше Конрад Стейн!

— Вие!? — рече недоумявайки тя. — Очаквах друг — мина известно време, докато Лаура се отърси от изненадата си.

— В такъв случай моля да бъда извинен за появата си! — отвърна той така любезно, че Лаура не можа да повярва на ушите си. — Съжалявам, че не се обадих предварително, но пропуснах да запиша телефонния ви номер.

Лаура си спомни, че беше отбелязал само името и адреса й.

— Заповядайте, м-р Стейн! — покани го тя все още недоумявайки.

Лека усмивка заигра върху устните му, когато я попита:

— Нима е позволено?

— Разбира се.

Лаура отстъпи крачка назад, за да му стори път. Нямаше ни най-малка представа какво искаше от нея. Сега той й се видя още по-внушителен и изискан от преди. Преди обед за нищо на света не би признала, че този мъж притежава едва ли не главозамайващо излъчване. „Сигурно доста жени са получили преждевременно сърдечен удар с негова помощ“ — помисли си цинично тя. Лаура отвори вратата и го последва до всекидневната. Обърна се към него със студена учтивост, което сочеше, че е възвърнала самообладание:

— Мислех, че е годеникът на приятелката ми. Моля да ме извините за момент! Ще ида да й кажа, че няма нужда да бърза. Седнете, моля!

Но когато след малко се върна, Конрад Стейн продължаваше да стои до прозореца, пъхнал ръце в джобовете и вглъбен в изгледа към града. Беше облечен в елегантен костюм от фин копринен плат, с който бе сутринта, но без жилетка.

— Няма да ви отнема много време, мис Гайл, в случай, че сте заета тази вечер — таза той с делови тон.

— Не съм — отвърна остро тя. — Ще пиете ли кафе?

Конрад Стейн отказа учтиво. Лаура отново му предложи да седне. Той избра един фотьойл и тя спря погледа си върху дългите му крака, докато ги кръстосваше. Кехлибарените му очи я изгледаха изпитателно. Лаура смръщи вежди и се опита да отгатне какво ли ще иска от нея.

— Сигурно се питате защо съм дошъл — започна той без заобикалки. — Няма да ви измъчвам повече. След разговора ни останах с чувството, че съм ви накарал да се почувствате неподходяща за въпросния пост. След като обмислих, стигнах до извода, че съм се заблудил. Съгласен съм да ви приема на работа, мис Гайл, разбира се, ако все още я желаете.

Лаура не вярваше на ушите си. Цяла загадка бе защо Конрад Стейн толкова държеше да й предложи мястото. Да не би да го е загризала съвестта, задето се бе отнесъл така отвратително с нея? И все пак самоувереното му небрежно държане и хладнокръвен поглед скоро я накараха да зачеркне тази мисъл. Конрад Стейн не беше от мъжете, които се поддаваха на слабости като чувството за вина.

— В понеделник отлитам за Капщат — продължи той, след като тя не отговори — и бих искал да ме придружите. Трябва да се вземат няколко не особено трудни интервюта. Освен това има две места, където трябва да се направят снимки. Вашата основна задача ще е да ми представите хубави фотографии на диворастящите пролетни цветя, които през следващите седмици навлизат в пълния си разцвет. Винаги, когато съм в Капщат, гледам да отседна при майка си и за удобство бих препоръчал същото и на вас. По всяко време сте добре дошла! Така че не се притеснявайте за това!

Лаура седеше като замаяна и го гледаше, без да отрони думичка. При това не преставаше да мисли защо още не беше отказала. Той се бе отнесъл с нея надменно и оскърбително! А и тя не го хареса от самото начало!

Конрад Стейн седеше във всекидневната й, самоуверен и дързък, и едва ли имаше по-голямо удовлетворение за нея от един любезен, но твърд отказ на предложението му. И все пак Лаура на всяка цена искаше да се отдалечи за известно време от Стивън, а такава дистанция й позволяваше пътуването до Капщат.

— Колко време ще трае работата ви в Капщат? — попита хладно тя.

— Осем, най-много десет дни.

Ледената й резервираност го забавляваше, това личеше по очите му, и този факт не убягна от погледа й. Лаура изпадаше в лоша позиция спрямо него, а не трябваше да е така, защото в крайна сметка той бе този, който беше дошъл при нея.

— Не държа да получа решението ви още тази вечер — каза учтиво Конрад Стейн. — Ще ви бъда благодарен, ако ме уведомите до петък. Ако приемете, ще можем да обсъдим по-нататъшните подробности.

Конрад Стейн стана и Лаура го изпрати до вратата.

Едва след като си замина, пое дълбоко въздух и се помъчи да преглътне яда си. Дори да бе разгром за гордостта й, щеше да приеме предложението. Надяваше се само, че няма да замени големия проблем с още по-голям.