Петър Бобев
Калиакра (3)

Ревност и издайничество

Навярно десетият кръг на ада е отреден за мъките на несподелената любов, на ревността. Тя е по-жестока от всичко друго, що е могло да измисли човешкото въображение: и от врящите казани, и от дяволските вили, и от воденичните камъни на вратовете — тъй както ги зографисват на Страшния съд по черкви и манастири.

Мир не намери Калина от оня ден, когато видя тайния знак между любимия си и омразната й Звездена. По цял ден не я свърташе, ни в механата кана да подаде с усмивка, както досега, ни в къщи да ошета. Кръстосваше ту из полето, ту по скалите, ту от една дружка при друга. А болката не стихваше, повече се разгаряше, като борина.

А и той повече се не весна в кръчмата, поне да го зърне, ако не го чуе.

Тъй, в своите си болки, не можа Калина да проумее хорската тревога, не даде ухо на туй, що шушукаха и млади, и стари. Сякаш не я засягаше идването на Евнух бей, сякаш не за раята, а за някои други, се отнасяха заканите му.

Само за любовта си мислеше Калина — как да я заварди, как да я възвърне. И нищо друго — ни людски страхове, ни слухове за нови битки, за нови кървища; ни поличбите, виждани от стари хора по небето: огнени мечове и опашати звезди, що ронят кървави сълзи. От сутрин до вечер обхождаше врачки и баячки, при християнски светици, при мюсюлмански ходжи и имами. Половината златици от моминския си наниз раздаде за любовни мехлеми и магии. И човечета от восък й ляха, на него и нея наречени, с нейни коси ги свързваха, с любовно биле ги обливаха, с мед ги слепваха — все напусто. И до черна магия накрай опря. На омачкана от восък Звездена очите с игла изчовъркаха, змийски зъб в сърцето й забиха, и в отвара от биле разделно я давиха. А покоят все не идваше и не идваше. Гореше пустото му влюбено сърце, изгаряше. Въглен да беше в гърдите й, нажежен топуз да беше, вече трябваше да е изстинало. А то…

За още една перпера проводи при велможката подучена баячка да й гледа, да й каже, че възлюбленият й я лъже. Да клъвне и нея в сърцето. Ала и тук не сполучи. С насмешка отпрати Звездена и гледачката.

Повече не изтрая. Как да е, трябваше да го види, да го спре, да го пита, та ако ще би да чуе и най-лошото. Реши да го дири в сарая му. Пък каквото щат да кажат хората. Вече не й беше и до хорските приказки и одумки.

Привечер забърза към града. Не се и замисли как щеше да се върне назад, след като вдигнат моста. Пътят извиваше далеко на запад, за да се изкачи по нанагорнището, затова тя пресече по пряката пътечка, задъхана от нетърпение и от стръмнината.

От високото, като от орлов полет, девойката видя морето в краката си — в плитчината мътно резедаво от свлечените със снощния порой мътилки, а след туй изведнъж, без преход, сякаш със зид преградена, почваше тъмносинята дълбина. От самия нос като че ли извираха няколко реки от пяна, които се разпълзяваха към юг и запад, разклоняваха се като изподран от бурите пряпорец. Полите й се намокриха от вечерната роса. Тя знаеше какво значи това. И небето на заник беше порозовяло като равно загоряла ябълка. Утре времето щеше да бъде хубаво. Рибарите щяха да идат за риба отрано. И в кръчмата нямаше, да се свъртят много мющерии.

Калина достигна крепостта, когато камбаната удари за вечерня. Скрипецът, който навива веригите на тежката порта, вече проскърца, когато тя мина под него. Току зад гърба й мостът се надигна и притисна входния отвор. Отгоре се спусна с грохот желязната решетка. Никой вече нямаше право ни да влезе, ни да излезе до заранта.

Девойката дори не се обърна. Забърза напред. Прекоси външния град, дето живееше работният народ: лозари, занаятчии и търговци. Домовете, двукатни, с издадени еркери и стрехи бяха тъй нагъсто, че почти се допираха, сякаш не улички, а сенчести тунели. От още незатворените вратни лъхаше на спарено, на чесън и чирози.

Денят се топеше бързо. Опряло до кръгозора, слънцето се разгаряше като раздухван въглен. Пламналият небосвод плискаше върху морето и по гледжосаните плочки на черквите рояци огнени искри. Босоноги дечурлига подтичваха подир окъснелите кравички, овце и кози, да ги прибират в оборите. Бабичките се надигаха с пъшкане от праговете и бързаха да се намъкнат в къщи, да залостят портите. Никога преди не бяха заглъхвали тъй рано наковалните, скрибуцащите грънчарски колела, длетата и чуковете на технитарите. Някаква стаена, още неизказана закана висеше над целия град, сякаш грозен облак от заплаха и ужас беше легнал току до покривите му.

Калина продължи нататък. Премина и през втората порта, която не се затваряше вечер освен при беда. Промуши се през третата, без да чуе задявката на часовоя яничар. Навлезе в болярското градище. Почти тичешком достигна сарая на Хасан бей, що нявга е бил княжески дворец на Добротица и Иванко, посрещал царе и императори, свидетел на гръмка слава и позор. Никой не бе посегнал на него. Останал бе наследство на Хасан бея. Ала от другото, от някогашното богатство и власт, почти нищо не бе останало — само един тимар от десетина села с мерите, горите и селяците. А какво бе то, сравнено с миналото величие, с това, що бяха владели дедите му — от Балкана до Туна река, от Дръстър до Емона? Нищо наистина, ама нали все пак бе останал господар, не бе проста рая, а велможа, бей!

Не се престраши горката девойка да приближи до гавазина, който дремеше пред сарайската порта, подпрян на дългото копие. Потули се в сянката на отсрещния дувар, зачака. А що ли чакаше клетата? И да питаш, де може да отговори влюбеното сърце? Не мисли сърцето, само се бъхти в гърдите. И себе си мъчи, и нея.

Подочул бе нещо за дъщините кахъри и Боян Кръчмаря. Глас бе извисил, ръка бе дигнал дори. Да й припомни, че не скланя едничкото си чедо да почерни в харем, все едно в тъмница да натика. Нищо, че Хасан бей, макар и потурчен, си е все наш, българин. Нищо, че лоша дума още никой не е изрекъл за него. Знаеше старият хусарин, чувал бе. А туй, що разправя народът, е вярно. Народът не лъже, народът не се лъже. Потурчил се бе преди много лета бащата на Хасан бей. Обсадил бе тогава султан Мехмед, бащата на сегашния султан Мурад, славната Калиакра, след като бе удушил с тетива на лък брата си Муса Кеседжи. Тръгнал бе да разчиства сметки с братовите крепители. Всичките си братя бе заровил вече Мехмед в семейната гробница, всичките синове на славния султан Баязид Илдъръм — Светкавицата, когото пък бе обезглавил страшният Тамерлан — Тимур Куция. Условие поставил тогава Мехмед хан на калиакренския властител, бащата на Хасан бей. Или да му предаде без, бой твърдината и сам той да приеме исляма, ако иска власт и сила да запази; или ще изколи Мехмед хан де що мъжко има, от старец до дете в майка, и ще сравни със земята града и крепостните кули. Генуезците тогава потривали доволно ръце, че се отървават тъй леко от един костелив противник, от когото не можели мир да намерят по цялото Черно море. Доволни били и византийците, които едва спасявали кожите си зад яките стени на Константинопол. Склонил тогава князът, какво друго му оставало. Отворил непревзимаемите порти, намотал чалмата, почнал по пет пъти на ден да отправя метани към Мека, отрекъл се от вино и свински пържоли. Покоите на княгинята в харем превърнал, с евнуси и слугини, княгинята забулила с яшмак бялото си лице, скрила под фередже кръшната си снага. Но и до днес мълвеше народът, че до гроб запазила старата княгиня и език, и вяра. В одаята й срещу Великден кандило горяло, а кога я заравяли в гроба, вярна ръка положила на гърдите й вехта потъмняла от времето икона.

Младият Иванков внук бе запазил русите коси и брада, сините очи на Добротица…

А Калина, щом само си помисли за тях, за тия сини очи, прежният огън отново облъхна тялото й, сякаш в подница се бе свряла.

Мракът се надигаше от изток като огромен връшник. Хиляди ярки звезди просветваха по него, както прозира жарта през проядените му от ръждата дупчици.

Внезапно девойката трепна. Все едно изникнал от земята, на двадесет разкрача от нея се зададе Прокажения. Тих, безшумен като привидение. Калина неволно се прилепи към зида с разтуптяно сърце. Не беше на добро. Всяка среща с наказания от бога беше зла прокоба. Защото с нечестивия дружеше Прокажения. Как иначе можеше да влиза и излиза от крепостта, когато си поиска, и денем и нощем? Само като вампир прелиташе над зидове и кули…

Знаеха го старите хора. Отдавна живеел все тук, в Калиакра, все в своята пещера, извън крепостните зидове. Еретик бил някога, дедец, богомилски поп — от ония, що не признавали ни цар, ни боляри, що ни на цар в рат помагали, ни на боляри. Додето дошли измаелтяните и прекарали под ножа селяци и боляри, богомили и попове. Загубил се тогава дедецът по света, а когато се завърнал пак, бог вече го бил белязал с тежката болест. Наказал го за знайни и незнайни грехове.

Прокажения се запъти право към нея, като си мърмореше нещо под спуснатата очилата качулка. Калина не можа да издържи — насаме с Прокажения, през нощта, в най-безлюдната уличка. Отстъпи все покрай дувара, все в сянката. Но спря. Пътят й бе препречен от параклиса на свети Никола, текето на Саръ Салтък. Тя опря гръб в заключената протка, притисна се в нея, ако можеше като буболечка да се провре през нея, да се слее с нея.

Неволно се прекръсти. Да помогне свети Никола! Или другият, татарският светец. Някога тук бил гробът на свети Никола, сега турците казват, че бил Саръ Салтък. Едно и също значело. Светец бил и Саръ Салтък, Жълтокосият, проповедник на чуждата вяра. За да не се напиват с вино правоверните, направил бозата. Преплавал морето върху молитвеното си килимче. Обиколил всички земи на друговерци. И печелел воини за Мохамеда. С бойно знаме, тъпан и дървен ятаган. И той като Кадъ Мустафа говорел, че християни и измаелтяни са братя, все в един бог вярват. Йехова или Аллах — все едно и също значело. Накрай пристигнал Саръ Салтък и в Калиакра. А тогава в същата пещера, дето е сега гробът му, живеел седмоглав змей. Двете царски дъщери вече му били обречени. Отишъл Саръ Салтък пред пещерата и ударил тъпана. Разбуденият змей изпълзял навън, а светецът само това и чакал. С един замах на дървената сабя отсякъл трите му глави. Змеят побягнал в пещерата, а Саръ Салтък след него. Битката продължила дълго в тясната дупка. По едно време чудовището така притиснало противника си, че тялото му се отпечатало в скалата. Старите хора още показваха тези следи, толкова ясни, че личаха дори пръстите на ръцете му. Но дотук била силата на змея. Издъхнал. Отървал светецът царството от страшната напаст, спасил и двете княгини. Затуй го нарекли Килгра султан.

За благодарност царят, баща им, приел исляма със седем хиляди свои поданици. Кой е бил тоя цар никой не казва. Дали бащата на Хасан бей? Или дядо му?

Когато Саръ Салтък умрял, аллах му отредил да почива в седем гроба — на седем града благодат да дава. Не само на Калиакра. И в Едирне, и в Смирна, та чак в Охрид. Къде ли не?

Прокажения изглежда изведнъж реши друго и се върна назад, като не спираше да фъфли през разядените си уста: проклятия ли някакви нареждаше или други думи вещерски.

Девойката остана скрита още малко. Повече не изтрая. Сърцето я влечеше нататък, към сарая на Хасан бей. Едва изчака нещастникът да докуца до първата пресечка и изскочи от закритието си.

Замалко щеше да изпусне тоя, когото дебнеше. Протката на бейския сарай изскърца леко и отвътре излезе загърнат в тъмна наметка, като се озърташе неспокойно, самият бей.

Сърцето й се превъртя в гърдите. Но докато се опомни, преди да изтърчи насреща му, та да опре разплакана глава в мъжката му гръд, от близката сенчеста чупка на стената излезе Прокажения и му препречи пътя.

Калина се закова на място. Тя не чу какво си казаха двамата. Видя само как Хасан бей се отдръпна да заобиколи клетника и продължи надолу с едра крачка.

Калина усети, че нозете й се подкосяват, че дъхът й замира, че целият свят се люшва под нея. Хасан бей спря тъкмо там, откъдето се бе бояла най-много нещастната девойка. Двукатният болярски дом на Звездена се извишаваше в звездното небе като черна грамада. И то не дом, а истинско кале. От долния кат я стрелкаха като присвити зеници тесните бойници, а на горния светеха с черен блясък полукръглите зарешетени прозорчета. Сякаш нямаше жив човек в цялата къща.

Преди нощният гост да натисне медната ръчка за почукване, обкованата с желязо врата се отвори и го пропусна, после все тъй безшумно се захлопна зад него.

Калина се хвана за гърдите; усети, че се задушава. Какво повече искаше, какво още чакаше? Нима това не й стигаше? Беше я захвърлил, беше я забравил, беше се подиграл с любовта й. А тя глупачката…

Идеше й да се спусне нататък, да изкърти вратата, пък да грабне някой меч, че да го развърти наляво и надясно, да насече и двамата, на късчета да ги надроби, а после да запали къщата, та камък върху камък да не се задържи, следа да не остане от гнездото на тяхната любов!

Разплакана, тя се извърна и побягна назад, към носа. Повече не можеше. Нямаше сили. Оставаше й само това. Да свърши всичко! Всичко! И обич, и ревност, и мъка! Всичко отведнъж! Само с един скок! Та мигар тя щеше да бъде първата, що се е отървала от теглото си там, в грозната бездна?

Почти без да вижда през замрежените от сълзи очи, тя достигна Стражевата кула и притича нагоре по стръмните каменни стъпала. Излезе на горната площадка. Подпря се с две ръце в каменния зъбец. Погледна надолу.

Луната се бе издигнала високо и грейналата й пътека вече се бе превърнала на обширна стъгда, застлана с калдъръм от скъпоценни камъни, която се прекъсваше рязко на кръгозора като отсечена с меч. Сякаш оттам, от чертата, изведнъж почваше някаква бездънна пропаст, краят на света. Две пропасти една след друга. Оная там и тая тук, под. Краката й, която я примамваше в черния си покой.

Часовоят я хвана в мига, в който тя прекрачи към бездната. Издърпа я назад и изсвири с рога. От вътрешността на кулата изскочи онбашията с още двама яничара. Хванаха я и я повлякоха безволна назад, отпусната като дрипа, с пресъхнали от ужас очи. Недоумяваха що да я сторят. Затуй я отведоха в конака, при каймакамина си. Кадъ Мустафа умееше да се оправя с такива.

Завариха ги на приказки, седнали кръстато в голямата одая, сред купчина възглавници. Кадъ Мустафа дъвчеше сухи смокини и мислено ругаеше и капуджибашията, и капуджибашийската хрътка. Ако Али бей не му се бе довлякъл, сега Кадъ Мустафа щеше да си посръбва от хубавото, бистро като сълза калиакренско винце. А в същото време евнухът току поднасяше към носа си венецианско шишенце с гюлова вода. Тъй беше научен — ни с вино, ни с ракия. Вонеше му всичко наоколо: и старите подгизнали от влага сараи; и всепроникващият мирис на риба, с който е надъхан всеки крайморски град; и некъпаните от лято до лято слуги и слугини. Само гюловата вода изместваше смрадта, разхубавяваше му света. С нея му се струваше гаче ли не се бе заврял в стария прогнил сарай, а седеше сред гюлова градина, от която се носеше на талази дъхът на ухайните цветове, отгоре слънцето галеше сладко, а над главата му ромонеха бюлбюлите.

Двамата вдигнаха очи: бейовите изведнъж станали студено безстрастни, само изпитателни; кадийските — заблестели от възхита. Отдавна харесваше Кадъ Мустафа хубавата българка. С две големи слабости, с два луди мерака го бе натоварил аллах: винцето и Калина. И ако не беше боязънта от първата му жена и срамът от израсналите му синове, пък и от людските одумки, отдавна да я бе отвел в харема си. Струваше му се, че и насила би я довел. Но само тъй, само си я мислеше. Сънуваше я. Повече не направи нищо. Ни знак даде да го разбере някой.

— Кажи, къзъм! — обърна се той кротко към нея. — Що има?

Тя мълчеше бледа като восък, отпусната в ръцете на двамата пазачи, които я придържаха под мишници.

Вместо нея отговори онбашията:

— Искаше да скочи от Чауш калеси.

Али бей остана напълно безчувствен, а очите на Кадъ Мустафа се окръглиха от потреса.

— Да се затрие! — той се обърна към нея. — Вярно ли е, гюзелим?

Девойката продължаваше да мълчи и само мъчително хапеше устни.

Каймакаминът стана, хвана я за ръката.

— Кажи, хубавице! Кажи какво толкоз ти причерня божия свят! При твоята младост и хубост…

— Не ща да живея! — пошепнаха сухите й устни.

— Защо, Калинке? Защо, къзъм?

Тя изведнъж се изправи, пое дълбоко въздух. Думите потекоха като отприщен яз от устата й:

— Защото го мразя! Защото ме остави, подигра се с мен! При друга отиде. При друга е сега, на друга се радва…

— Кой бе, Калино? Кой е тоя, що е разплакал най-хубавото цвете на Килгра?

Тя стисна юмруци.

— Кой ли? Вашият Хасан бей!

Чак сега в очите на евнуха просветна някакво огънче. А Кадъ Мустафа направо занемя.

Калина не спираше:

— Дано го убие бог! Дано убие и двамата! По-добре да бях умряла, преди да го видя, кога влиза у дома й. В дома на тая болярка.

— Че коя е тя? — подпита тихо беят.

— Наперената Звездена, коя друга? Дето нищо няма. Само болярството й. Правоверен, пък при гяурка…

— Ти пък какво толкоз си се закахърила за правоверните? — сряза я беят. — Ами я кажи кога го видя!

— Ей сега. Преди да изтичам до кулата.

Вълкът се събуди в Курт Али бей. Сви вежди.

— Тъй, значи? Хасан бей, посред нощ в дома на българска болярка!

— Че какво от това? — вдигна рамене Кадъ Мустафа. — Ще ходи където си ще. И той бекяр, и тя мома…

— Правоверен при гяурка!

— Че какво от това, беим? — повтори Кадъ Мустафа. — И Мурад хан първи, да е вечна славата му, взе жена гяурка, Кера Тамара, Шишмановата сестра. И Мурад хан втори, да го дарува аллах с бодрост и хилядолетна мъдрост, взе за жена друга гяурка, Мара, сестрата на Бранковича.

Али бей поклати глава.

— Не туй исках да кажа, кадъ. Не туй. В друго ми е акълът. В тази Звезденина къща напоследък влизат-излизат всякакви…

— Е?

— Не е зле да чуем думите на тая разплакана хубавица, да проводим аскер, да види какво става тая вечер там.

Евнух бей направи знак на онбашията.

— Остави момата тук, под ключ! А ти вземи аскера и претърси у Звезденини. Когото сбараш, тук го доведи!

— И Хасан бея ли? — смути се десетникът.

— И него! Всички!

Яничарите отведоха девойката.

Евнух бей се усмихна жлъчно.

— Кара севда, любовна мъка — замътена глава. Без да щеш, докарваш беля върху главата на тогова, който е замаял твоята глава. Благодаря на аллаха, че ме е опазил от това зло — че главата ми е бистра. Мъжете и жените са роби, роби на страстите си. Аз стоя и над жените, и над мъжете. Всичко върша с акъл…

— И ти също по чувство — възрази Кадъ Мустафа. Само че мъжете мразят и обичат. Ти само мразиш.

И прехапа устни. Изтървал бе излишна дума.

Евнух бей сякаш не забеляза нищо.

— Не мразя никого, кадъ. Само по акъл съм серт. Трябва да сплаша раята. Инак тя ще ни уплаши.

Погледна отвисоко към смръщения каймакамин и додаде:

— И твоята глава не е бистра, кадъ. Много глупости би сторила, ако ме нямаше мене.

Кадъ Мустафа натърти с горящи от негодувание очи:

— Не е кой да е Хасан бей. Верен служител е той на падишаха. Може ли такваз дамга да му лепнеш? Отколешна слава има соят на Добруджаоглу. Нямало е по-добри моряци от тях. И сега нямаме по-опитен капудан от него по целия Кара Дениз.

— Ако излезе чист, аз ще му кажа всичко. Ако е толкова верен на падишаха, няма да се цупи, по-добре да огорчил! Четиридесет невинни, кадъ, отколкото един душманин на султана да остане ненаказан.

Каймакаминът се извърна рязко.

— Не бива, беим! Посред нощ не бива! И то за какво? Заради женска ревност…

— Заради много неща, кадъ.

— Не бива! — натърти Кадъ Мустафа. — Срамно е тъй!

— Нищо срамно няма! Щом е за падишаха — и от ревност да е, и от проста злоба, и от алчност. Всичко трябва да знаем ние, всичко да проверим…

— Тъй ще измърсим исляма, Али бей.

Курт Али бей поднесе пак гюловата вода под носа си.

— Няма, кадъ! Не се кахъри! Той, ислямът, е толкова чист, че от нищо не се мърси, всичко изчиства. Като огъня…