Петър Бобев
Калиакра (24)

Отвлеченото съкровище

Изкусен в лечебната хирургия беше бръснарят на абат Алдо Аскони. С помощта на болярката Звездена, на нейните сръчни ръце, успя да пресече треската на ранения. С мазила спря напълно кървенето на раната, с настойка от билки, наливана с грижливо търпение в устата му, скоро го освежи.

Княз Асен отвори очи. Озърна се учуден.

— Твърдинята? — пошушна той глухо.

Звездена отвърна:

— Държи се.

— А ние? Къде сме ние?

— На генуезка галера.

— Защо?

— Калина те изпрати тук. За да те спаси… Вързана отпрати и мене с теб. Да бъда при теб. И още туй рече: „Асене, ти се срамуваше от мен. Дай боже някога да се гордееш.“

Асен отпусна клепачи. Само равното му дишане издаваше, че е жив, че най-страшното е преминало.

Бръснарят влезе с лека стъпка, безшумен и покорен като всеки слуга. Опипа пулса му и се усмихна.

— Кои сте вие? — запита шепнешком Асен.

Бръснарят отговори:

— Част от флотата на негово светлейшество папа Евгени IV, изпратена в помощ на благословения от бога кръстоносен поход на крал Владислав III Ягело.

Една сълза избликна в окото на Асен.

— А вие не знаете ли — почти простена той, — че Владислав загина? Че христовото войнство бяга…

Ръката на бръснаря трепна. Той предложи на болния чаша топло вино, подсладено с мед. После изскочи набързо от каютата.

Само след няколко минути вътре влезе синът на кардинал Доминико Аскони, в пълни рицарски доспехи, но гологлав и безоръжен, както подобава на свещеник-боец, само е един сребърен кръст на гърдите.

Абатът благослови с ръка и седна на малкото столче.

— Да благодарим богу, че оздравявате! — почна той. — Това ми дава смелост да говоря с вас.

— Аз също ви чаках, отче! — пошепна Асен. — С молба към вас лично и към вашето християнско човеколюбие.

— Кажете, княже! Слушам ви.

— Горе… В Калиакра… Народът ми гине… Тиранинът беснее… Помогнете! Вземете жителите на Калиакра! Спасете ги в името на кръста!

Докато слушаше измъчения шепот на ранения, Алдо Аскони кимаше съчувствено с глава.

Накрая той рече:

— Ще го сторя! Това е мой християнски и рицарски дълг. Но преди това и аз искам нещо от вас.

Князът го изгледа нетърпеливо.

— Ето що, княже! Негово светлейшество папата получи вашето мъдро писмо. И прати в помощ на изстрадалия български народ помощ по суша и по море. Но сатаната разстрои плановете на светия отец. Какво ни остава да сторим сега? Да бягаме ли, да натоварим само калиакренците? Или ведно с това да отнесем и богатството на тоя град?

Той зърна мярналата се сянка на съмнение в очите на болния. И побърза да добави:

— Бъдете сигурен, това не е последният поход. Светият отец, целият християнски свят няма да намерят покой, докато не очистят страната ви от тая антихристка напаст. Още догодина папата ще отправи насам нов поход, още помощен, по-всестранно подготвен. Ала за това трябват средства, огромни разходи. По липса на пари крал Владислав не можа да сбере толкова наемници, колкото бяха нужни за делото. С вашето богатство това може да се осъществи. Може да се насочи цялото христово рицарство, та да помете сарацинската сган.

— Какво искате, отче? — пошепна Асен.

— Незабавно, преди сарацините да завземат крепостта, ние да натоварим Лизимаховата съкровищница на кораба. Да ги преварим. Чух, че и султан Мурад е научил за нея. И султан Мурад бърза…

Мълчала досега, Звездена се вмеси в разговора:

— Преди да оправяме бъдещето, нека да се погрижил за сегашното. Стотици мъже, жени и деца умират, всяха загубена минута носи гибел сред моите съграждани.

Тя скръсти молитвено ръце.

— Отче, спасете първо хората! После искайте всичко каквото ви е угодно!

С тих глас абатът отвърна:

— Не, дъще моя! Защото докато ние опразваме крепостта, турците ще завземат носа. Ще ни преварят. Нужни ни са само час-два. За толкова време такава цитадела не пада. Дни и седмици издържа тя…

Асен все се двоумеше.

— Жал ми е за хората, отче, че гинат мърцина. Защо пък да не почнем едновременно да товарим и златото, и хората?

Видял, че е постигнал целта си, че е убедил княза толкова лесно, Алдо Аскони заговори с още по-кротък, съчувствен глас:

— Аз имам заповед от негово светлейшество. И тая заповед е недвусмислена. Мога да ви я покажа — само да отнеса златото. Друга флота начело с кардинал Франческо Кондолмиери има бойните задачи. Ала въпреки всичко, ще наруша заповедта, ще поема тая отговорност. Само че едва след като изпълня пряката си задача.

Асен не устоя пред тая кротка упоритост. И той склони.

— Само че по-бързо! Заради хората, които мрат…

Галерата на Алдо Аскони приближи отвесната грамада на Калиакра. От борда скочи роб гмурец, пусна се два пъти безуспешно под водата. На третия път изчезна. Когато след десетина минути отново се върна, в ръцете му искреше шлем от чисто злато.

Абат Аскони не устоя на изкушението. Наложи го тутакси на главата си. Изправи се така, със златната каска, стояла може би и върху главата на Великия Александър, с притворени от доволство очи. Значи — истина е! Не е легенда! Съкровището на Лизимах съществува! И вече е негово! Презряният метал отключва всяка крепост. В мечтата си той се виждаше вече крал, дори папа. С толкова злато може да се постигне всяка мечта. И най-дръзката.

Всичко беше премислено отпреди, до най-малката подробност. В леденостуденото ноемврийско море, под непрестанния дъжд, гмурците намъкваха в пещерата завързани с въжета чували, пълнеха ги, а после от кораба други роби изтегляха въжетата и изсипваха скъпоценния товар направо в трюма, както се товарят кожи и дърва.

Внезапно от една пролука в скалата се подаде някаква сгърчена фигура, омотана с дрипи от главата, петите.

— Не го пипайте! — изхриптя Прокажения. — Не докосвайте дяволския камък! С грабеж е натрупан, с кръв прокълнат е…

Рояк стрели прекъснаха зловещите му прокоби.

Звездена протегна ръка да ги спре.

— Оставете безобидния!

Но думите му вляха смут и в нейното сърце.

Докато опразнят пещерата, трима водолаза се удавиха, сковани от студ. Но какво значеше загубата на трима роба, дори най-скъпите, пред придобитото тъй леко богатство?

Накрай и самият Алдо се гмурна, та да се увери със собствените си очи, че не е останало нищо. Недоверчив по природа, той бе допуснал и това робите и надзирателите да са оставили половината съкровище, та да се върнат повторно, тоя път заради себе си.

Едва тогава даде заповед за тръгване. Духаше насрещен вятър, който се усилваше неусетно. Затова поеха на весла, поеха с пълен размах. Вълните нарастваха бързо, пресрещаха ги с рев и пяна. Край настръхналите калиакренски рифове ставаше опасно.

Звездена изтича на борда, погледна губещата се в дъждовната завеса крепост и се втурна право към капитана.

— Къде отиваме, отче? Кога ще вземете хората ми?

Той се извърна надменно. От предишното християнско смирение не бе останал ни помен.

— Ние няма да ги вземем, болярко!

Тя стоеше потресена.

— Как?

— Нашата цел е златото. Не някакви си непокорници. Който е дробил попарата, да си я сърба сам!

— Подлец! — извика гневно Звездена и преди той да се опомни, залепи една звучна плесница на самодоволното му лице.

Двама телохранители извиха назад ръцете й.

— Ще те пратя на кладата, вещице! — изсъска Алдо Аскони. — А сега в трюма! С вериги!

Скрит в своята дупка Прокажения видя това и вдигна струпясал юмрук към отплаващата ескадра.

Алдо се обърна към адютанта си:

— В окови и князът! При нея, в трюма!

Татко Доминико щеше да реши участта им. Един български княз в ръцете му можеше да свърши полезно дело като скъпо разменно средство със султана.

После, сякаш забравил обидата, без да снеме златния шлем от главата си, абат Алдо отново се изправи на бака срещу разпененото море.

Наистина под щастлива звезда бяха родени Аскони. Родени за слава и богатство… За мощ…