Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Ур, синът на Шам (8)

Осма глава
Джанавар-чай

„Plaset experiri“^[1]

Латинска поговорка

Автобусът беше разточително украсен. По преградката, отделяща салона от тясното гнездо на шофьора, бяха пръснати картинки с красавици — някои шофьори от районните рейсове нищо не жалят за такива картинки. Помежду красавиците бяха налепени цветни картички с леки коли от различни марки и групова снимка на любимия футболен отбор. По ъглите стърчаха сухи боядисани тръстики и изкуствени рози. Стойките и дръжките на вратите, както и воланът бяха грижливо обвити в синя и червена пластмасова лента. Богатата украса се допълваше от лозунг, нарисуван без шаблон:

СЪВЕСТТА Е НАЙ-ДОБРИЯТ КОНТРОЛЬОР!

Нона и Аня седяха отпред, Ур и Валерий — зад тях. Беше горещо, насрещният вятър, нахлуващ в отворените прозорци, не спасяваше от жегата. Аня и Валерий се понадсмяха над автобусната украса, като подложиха на остра критика вкуса на самодейния майстор-декоратор. После Аня и Нона се задълбочиха в българското списание „Естетика на бита“.

Ур седеше мълчаливо, загледан през прозореца. Там нямаше нищо особено интересно. Покрай шосето се нижеше трасето на строящия се газопровод — изкопи, купчини изровена пръст, екскаватори^[2], правилно подредени тръби. По-нататък се простираше хълмиста сиво-жълта земя с кафяви храстчета тамариск^[3] и магарешки бодли, а над земята — бледосиньо небе с редки ивици облаци.

Валерий се облакъти на облегалката на предната седалка и надникна в разтвореното на Анините колене списание. Там имаше ярки картинки — пременени жени на фона на полирани интериори. Скучаещият му поглед се плъзна по редовете: „На линията на облеклото през този сезон подхождат големи накити от кована мед и керамика. За работната рокля трябва да се избере по-скромно украшение, например — медальон от дърво…“

Валерий се засмя и каза:

— Бул-ра.

— Какво? — обърна се Аня. — Каза ли нещо?

— Просто си спомних за Миклухо Маклай. Той пишеше, че папуасите си окачват нанизи от зъбите на диви свине. Това е много ценно украшение и се нарича „бул-ра“. С нищо не е по-лошо от вашите медальони.

— Не е остроумно. — Аня сви рамене. — Какво общо имат папуасите? Всеки се украсява, както може.

— Съвсем вярно. А защо се смя на шофьора? Той също е украсил своя автобус, както е могъл.

— Кой се е смял? — Аня го погледна с чистите си сини очи. — Ти се смя, а аз изобщо не се смях.

— Права си, аз се смях. — Валерий се отпусна на облегалката. Правилно е казано някъде, че с жените не бива да се спори.

Беше минало обед, когато те слязоха от автобуса на кръстовището, метнаха раниците на гръб и поеха по прашната пътека между необятните лозя. В гъстата зеленина цвърчаха щурци. Веднъж-дваж по пътя се мяркаха гущери — Ур ги изпращаше с любопитен поглед. Пред тях, на възвишението, белееха главните постройки на колхоза „Калинин“ — същия, в който сега живееха и работеха родителите на Ур. По негова молба малкият отряд се канеше да ги навести по пътя към целта на експедицията — рекичката Джанавар-чай.

— Още дълго ли ще вървим, Валера? — хленчеше Аня. — Ще се сваря на това слънце. Това е безчовечно в края на краищата.

Отдясно на синия фон на небето ясно се очертаваха ажурните мачти на ветрените двигатели с неподвижни криле. А вляво от лозята изведнъж излезе висок чернобрад колхозник в сини памучни панталони и риза, разкопчана и вързана отпред по хавайски. В едната си ръка носеше поцинкована, блестяща на слънцето кофа, а в другата — мотика. Главата му беше обвита с бяла кърпа.

Ур се хвърли към него. Колхозникът откри в усмивка едрите си зъби, остави кофата, пусна мотиката и прегърна сина си — защото това беше Шам. На Валерий той сега се стори къде-къде по-малко величествен от тогава, в незабравимия ден на запознаването им.

Бащата и синът се галеха един друг по раменете и говореха на непонятния език. После Шам, притиснал ръка до сърцето си, поздрави спътниците на Ур:

— Селям алейкум.

Ур взе кофата със синия камък и мотиката и тръгна по пътя редом с баща си. Останалите тръгнаха след тях.

Това посещение не се нравеше на Валерий, но Ур твърдо настоя на своето желание да навести родителите си. Преди заминаването Валерий трябва да обясни някои неща на Нона и Аня. Ур не е никакъв румънец, а някъде от Близкия Изток. Пристигнал е със семейството си — може би защото са избягали от някакви преследвания, това знаят само онези, на които това им е работата, а той, Валерий, не знае точно. И понеже в родината си родителите му са били селяни, и тук им разрешили да се занимават с привичния си труд. И най-добро ще бъде Нона и Аня да не задават излишни въпроси. Когато им каза всичко това, Нона сухо забеляза, че не се нуждае от съвети и сама знае как да се държи. Аня пък само възкликна: „Ах, колко интересно!“

 

 

Родителите на Ур живееха на края на селото в белосана къщичка с веранда, иззидана от каменни плочи. На стената под навеса висяха връзки златист лук, брезентова наметка и ватенка. Под тях имаше обувки и между тях — груби сандали със странен вид.

В единствената стая на къщурката нямаше мебели — нито маса, нито столове, нито креват. Подът беше застлан с гладък килим, в дълбока ниша лежаха навити дюшеци и одеяла, някои дрехи, домакински съдове. Но в ъгъла на саморъчно направена поставка стоеше новичък телевизор „Електрон“.

Каа, майката на Ур, в дълга до петите рокля от щампирана на ярки розови пъпки басма и с алена кърпа на главата се разшета. Беше непонятно кога успя да замеси тестото, та из двора се разнесе вкусната миризма на питки — Каа ги печеше върху кръгъл ламаринен лист, под който червенееха изгорелите сухи клонки.

Насядаха на килима в прохладната стая и пиха чай с питки и бяло пикантно сирене. Каа наливаше чай от тумбест порцеланов чайник, изрисуван със зелени листа и същите ярки рози. Черните й очи пробягваха от Аня към Нона и тя говореше на азербайджански, че много се радва на гостите и особено на това, че момчето й има такива добри и красиви приятели. И още разказваше, като от време на време млъкваше и търсеше думите, а понякога вмъкваше и съвсем неразбираеми — разказваше как в началото никак не могла да свикне с това, че от сандъчето изведнъж се раздават гласове и музика и на стъклото се появяват хора, които в същност не са в стаята. Но сега нищо — свикнала. А Шам… — тук Каа се засмя и понижи глас. — Шам още не може да свикне и го е страх от говорещото сандъче.

Шам чу думите й и сгълча жена си — достатъчно е бъбрила, трябва да даде и на гостите си да поговорят. Каа стисна устни и замълча. Но скоро пак се оживи и поведе с Аня разговор с помощта на Валерий, който по-добре от Аня разбираше азербайджански, за градските стоки — за чорапи, рокли и кърпи за глава и Аня обеща, че следващия път непременно ще й подари червени чорапи.

А Нона наблюдаваше. Всичко това и изглеждаше като странен, непонятно защо устроен маскарад. Родителите на Ур впрочем бяха натурални жители на Близкия Изток, в това Нона изобщо не се съмняваше. Не беше необходимо мислено да преоблича Шам, да му пробва други костюми — той си беше, какъвто си е. Каа й се струваше малко прекалено отворена и твърде ярко облечена, но също изявяваше своята същност — достатъчно е да махнеш от главата й ярката кърпа и да й сложиш обикновена, тъмна. Откъдето и да са пристигнали — от Близкия Изток или от Южна Азия — те бяха селяни.

Но как да свърже Ур с тях?

И какъв е този език, на който Ур говореше с баща си — език, изобилствуващ с гласни звукове?

След чая започнаха приготовленията за обяда. Мъжете решиха да направят шиш кебап. Валерий трудолюбиво помагаше на Шам да реже овнешкото и да нанизва парчетата месо на шишовете, а Ур разпали огън. Нона беше удивена от израза на детско любопитство, с което Ур гледаше ленивите езици на огъня.

— Знаеш ли колко е часът? — попита тя.

— Знам — отговори Ур. — Приблизително три и половина.

Ур нямаше часовник и Нона обърна внимание, че на лявата му китка не се вижда незагоряла ивица кожа, каквато бива обикновено под каишката на часовника. Но Ур винаги знаеше колко е часът — сякаш имаше в себе си часовников механизъм.

— Четири без двайсет и пет — каза Нона. — Още час и половина за обед. Още толкова — за път. Кога ще пристигнем на реката?

— Но ние няма да тръгнем днес. — Ур хвърли в огъня сухи клонки. — Тук ще пренощуваме.

— И без това имаме малко време. Не бива да губим цял ден.

— Не ти ли харесва тук? — Ур я погледна. — Моята майка казва, че ти си много красива.

Нона се канеше вече да напомни кой собствено е началник на експедицията, но като чу последната забележка на Ур, изведнъж пламна и усети как сърцето й заби силно. Какво е това? Разсърдена на себе си, тя се извърна.

Шиш кебапът беше много вкусен, всички вземаха сочното, пропито с миризма на дим месо с ръце и Нона за пръв път яде без вилица. Колкото и да се пазеше, все пак накапа панталона си с мазнина. Настроението й, и без това неопределено неспокойно, съвсем се развали.

Към края на обяда пристигна възрастен чичко с мъхнати посивели вежди. Седна с кръстосани крака и без да сваля калпака си, отказа се от храната, но пи чай чаша след чаша. Играейки си с прозрачна броеница, поде с Шам дълъг разговор.

След обяда Нона, Аня и Валерий тръгнаха към скалите, където според твърденията на Валерий имало язовир с удивително вкусна вода. Обаче на половината път Нона, позовавайки се на горещината и умората си, се върна обратно. Тя се чувствуваше някак самотна. Аня и Валерий явно искаха да се уединят — затова Нона ги остави. Ур седеше в стаята с баща си и госта — водеха някакъв безкраен скучен разговор. Нона се качи на верандата, седна на крайчеца и се облегна на стълба.

Тя се ядосваше на себе си, че се е „разкиснала“, че едва не плаче от съзнанието за собствената си ненужност. На кого е необходима? На майка си, която я обожава, малко се бои от нея и не се решава да задава излишни въпроси на опърничавата си дъщеря? На Вера Фьодоровна? На науката?…

До нея седна Каа. Погледна Нона в очите, заусмихва се, заговори с малко рязък глас. Лицето й беше почерняло от слънцето, с цвят на тъмна мед, чертите й бяха едри, нестопили се с възрастта. Нона изведнъж помисли, че Каа вероятно е имала доста необуздан характер.

За какво говореше тя? Нона почти не разбираше азербайджански, пък и Каа лошо владееше езика, но все пак девойката долови, че става дума за Ур.

Ако тя не грешеше, Каа разказваше колко добър и любящ син е Ур, жалко само че още си няма свой дом и имущество, за да създаде семейство. Разбра още, че Каа се интересува има ли Нона всичко това. Като подбираше с усилие думите и лошо ги произнасяше, тя съобщи на любопитната си събеседница, че има квартира и дрехи, и книги също. Телевизор? Да, има и телевизор. Следващия въпрос на Каа тя не разбра. Изглежда, майката на Ур се интересуваше кои са родителите й и богати ли са те, но не беше сигурна, че правилно е разбрала въпроса.

Каа я погали по рамото и пак забъбри нещо на Ур. Нона я попита откъде те с Ур са пристигнали тук. Но от това, което Каа произнесе в отговор, не разбра нито дума.

От стаята се чу смях. Някой от мъжете дори заръкопляска. Какво са се развеселили там?

Стъмни се. Каа запали на верандата лампа без абажур. Отново пиха чай със сладко от грозде. Гостът най-после си отиде — той дълго и вежливо се сбогуваше, стисна ръцете на всички, а Ур дори целуна.

Жените си легнаха в стаята, а на мъжете постлаха на верандата. Шам скоро захърка, а на Валерий не му се спеше. Тишината беше непривична, само от време на време в селото излайваха кучета. Петлите закрещяха неорганизирано — тяхната точност и синхронност забележимо се беше понижила в нашия нервен век. Наблизо цвъртеше щурец.

Блажено изтегнал се на дюшека до Ур, Валерий с удоволствие си спомняше отминалия ден, разходката с Аня. Тя беше нежна с него. Без обичайните си насмешки. Тя го обичаше! Нещо ново навлезе в техните отношения след неговото признание… Права е Аня: няма защо да се срамуваш от любовта си, това съвсем не е старомодно, каква мода може да има тук, дявол да го вземе…

— Ти не спиш ли? — попита Ур.

Валерий притихна — престори се, че спи, никак не му се искаше сега да разговаря. Но с такива уловки не можеш излъга Ур.

— Аз зная, че ти не спиш — каза той. — Моят баща има неприятности.

— Какво се е случило? — наостри уши Валерий.

— Завеждащият животновъдната ферма — старателно изговори Ур — е лош човек. Той продава овцете, които не му принадлежат.

— Бута наляво?

— Какво значи, бута наляво?

— Е, продава незаконно.

— Да, продава и си присвоява парите. Когато баща ми видял за пръв път как Даи-заде откарал от стадото две овце, той си помислил, че може така и вечерта, като докарал стадото от пасището, довел в къщи една овца. Това предизвикало неприятности. Даи-заде искал да даде баща ми под съд. Но председателят на колхоза се застъпил. Ограничили се с предупреждение и преместили баща ми от фермата на лозята. Той е много недоволен, защото обича овцете.

Валерий ясно си спомни сцената: Шам стои на колене в прахта сред стадото и целува муцуните на овцете…

— А с какво може да се помогне? — попита той вяло.

— Трябва да се докаже, че Даи-заде е крадец. Но той е много хитър. Курбанали казва, че той се е заобиколил със също такива приятели.

— Кой Курбанали?

— Които беше дошъл днес на гости. Той казва, че загубата на овцете Даи-заде често приписва на вълците. И затова го нарекли „Джанавар-заде“. Това значи — „вълчи син“.

— Вярно — засмя се Валерий. — Много лош прякор. Азербайджанците нямат фамилии, произлизащи от названията на животни. Те дори се чудят, че руснаците имат „животински“ фамилии: Волков, Медведев, Лисицин… Ти какво, решил си да му извадиш кирливите ризи?

— Да извадя кирливите ризи — повтори Ур. — Да, разбирам. Може би ще измисля нещо.

Посред нощ Валерий се събуди от чувство на тревога. Ур не беше до него, възглавницата му в пъстра басмена калъфка още пазеше вдлъбнатината от главата му.

Привдигнал се на лакти, Валерий видя Ур. Той стоеше в двора, неподвижен като статуя, отметнал глава към блещукащия в черното, не градско небе, звезден рой. Валерий вече не за пръв път виждаше тези пристъпи на странната болест у Ур. Отначало той мислеше, че това е лунатизъм, но после се убеди, че пристъпите идват не само през нощта и не само при пълнолуние, но и през деня. Понякога Ур замираше в каменна неподвижност, понякога клатеше глава и мърмореше нещо неразбираемо. Молеше ли се? Едва ли. Валерий вече знаеше, че Ур не е религиозен — във всеки случай нямаше отношение към нито една от известните на Валерий религии. Имаше нещо зловещо в тези пристъпи на Ур, особено в болезнените реакции, които настъпваха после.

Ето и сега Ур клюмна, стиснал с длани слепоочията си. Валерий не виждаше лицето му, но знаеше, че сега то е мъчително изкривено от болка. Той понечи да стане, за да помогне на Ур да се добере до верандата и да го сложи да легне на дюшека, но Ур със залитане тръгна към огнището, до което стоеше кофа с вода и започна да пие чаша след чаша. После седна на дръвника, отпуснал глава на коленете си…

 

 

Нона се събуди рано — едва се зазоряваше. Но се оказа, че Каа е вече на крака. От огнището се виеше дим и се чуваше равномерно бързо чукане. Каа разбиваше масло в малко дървено каче.

Нона разбуди отряда си. Валерий, който не искаше да се събуди, трябваше да бъде заплашен със заповед за мъмрене.

— Нямаш милост! — промърмори той. — За какво си старала толкова рано? Няма още шест. Да бяхме поспали още… И какви са тия номера — да раздаваш наказания…

— Стига си мърморил — засмя се Аня. — Ставай, ленивецо.

Тя хвърли към Валерий камъче и го улучи право в челото.

— Това е злостно нападение! — изкрещя Валерий. — Е, почакай!

Той изскочи изпод одеялото и подгони смеещата се Аня. Като видя това, Шам изведнъж се оживи, заръкопляска, закрещя неразбираемо, размаха ръце. Валерий се притесни, прекрати гонитбата, а Аня изобщо не се смути.

— Съвсем като деца! — каза Нона.

За закуска Каа им даде пирожки с месо във форма на полумесец, кисело мляко, зелен лук, масло и бял кашкавал „пендир“. Пиха силен чай и започнаха да се приготвят за похода. Каа погали всекиго по рамото, а на Аня напомни за червените чорапи.

През това време Ур, приседнал на каменното стъпало, пишеше нещо в своя бележник. Валери отдавна беше забелязал, че Ур никога не се разделя с този странен ролков бележник и не го дава на никого, въпреки че много хора молеха да го разгледат, учудени от необикновената му форма и тънкостта на непрозрачната му лента. Лентата наистина беше толкова тънка, че изглеждаше сякаш е намотана около ролките безброй пъти. В основата на бележника се намираха вероятно миниатюрните механизми. Валерий неведнъж беше виждал как Ур мигновено намираше отдавна направената записка, достатъчно беше да натисне там нещо и лентата започваше бързо да се превърта и сама спираше на необходимото място.

И железните пръчици, с които Ур пишеше, бяха необикновени, те като че ли прогаряха текста върху лентата и тя сама се превърташе. Ур докосна нещо в бележника и от лентата започна да се отделя тясна изписана ивичка — в механизма изглежда имаше нещо като нож. Навил отрязаната ивица на пръст, той пъхна бележника в джоба си и влезе в стаята при баща си. Чуваше се как разговаря с Шам на непонятния език.

— Ур, скоро ли ще дойдеш? — извика Нона. — Докога ще те чакаме?

— Съвсем скоро — отговори Ур, излязъл вече на верандата.

След него, усмихнат, като почесваше брадата си, се появи Шам.

 

 

В утринния хлад малкият отряд излезе от колхоза и закрачи по междуселския път право към рекичката Джанавар-чай.

— Какви дълги сенки имаме! — говореше Аня напевно. — А какъв въздух — чист озон!

— Хайде де — каза Валерий. — Ако беше чист озон, не би успяла и един път да вдъхнеш.

— Защо?

— Защото озонът е мощен окислител. Ще ти изгори дробовете.

— Само това липсваше! Озонът е много хубав кислород. О-три. Ние миналата година бяхме в Кисловодск и аз сама чух как един професор каза — гълтайте въздух, това е чист озон.

— Никакъв професор не е той, щом е дрънкал такива глупости. Озонът е полезен, ако на две хиляди кубически метра въздух се пада един грам, не повече…

— Вечно иска да покаже, че знае повече от всички! — възкликна Аня. — А не е още дори кандидат.

Ур, който беше следил разговора, каза:

— Озонът наистина е нужен за живота. Ако не беше озоносферата, задържаща космическите лъчи на височина двайсет — двайсет и пет километра над Земята, може би нямаше да има живот.

— Едно нещо е нужен, друго — полезен — каза Валерий. — И не съм уверен, че за живота непременно е необходима озоносфера.

— Аз не казах, че е непременно. Една населена планета може да мине без озоносфера, но тогава са необходими особени условия.

— Какви именно? — Валерий го погледна.

— Особени — повтори Ур, загледан в гущера, който изскочи от лозето на пътя.

— А вярно ли е, дето разправят, че ти си долетял от Марс? — за пръв път през това пътуване се обърна Аня към Ур.

— Това не е истина — отговори той спокойно.

— Е, не от Марс, а от някаква друга планета. Вярно ли е?

Нона забави крачка, за да чуе отговора на Ур.

— Нима аз приличам на жител на друга планета?

— Откъде да знам? Никога не ми се е случвало да видя жител на друга планета. В книжките и филмите другопланетните са винаги такива чудовища, че дори е противно да ги гледаш.

Лозята свършиха. Сега отрядът вървеше по гола равнина, по напукана суха земя. Пътят се превърна в едва забележима пътечка, лъкатушеща между храстите тамариск. Слънцето се издигна, скъсявайки сенките им. Започна да припича.

— Още дълго ли ще вървим? — захленчи Аня. — Нима не можехме да поискаме от колхоза кола или поне магаре?

— Дай си раницата — каза Валерий.

— Недей, Валера. Твоята е също тежка…

— Дай, дай. Поради липса на магаре… Той метна на гърба си Анината раница.

„Ех, че лаборанти! — сърдито помисли Нона. — Жалко, че Швачкин се разболя, той е превъзходен лаборант.“ Изведнъж почувствува, че някой хваща раницата й.

— Не — каза тя на Ур. — Не ми е нужна помощ.

— Аз съм по-силен от тебе.

Той я гледаше с обикновената си благодушно доброжелателна усмивка, но кой знае защо Нона си спомни как се вкамени и стана неузнаваемо лицето му, когато се втренчи в продавача. Ами ако и сега повтори своя трик…

И Нона му даде раницата си. В края на краищата Ур действително е по-силен от нея. Какви могъщи рамене има. Всичко е загадъчно у този човек — кой е той, откъде и защо е пристигнал с родителите си — това е дори смешно.

Ох, ама стига е мислила за него!…

Около два часа вървя отрядът по жарката степ и ето, пред тях се появи зелена ивица. Храсти дива леска обточваха коритото на Джанавар-чай.

Приближиха се до сипея. Рекичката като с нож прорязваше в степта тясна и дълбока цепнатина, на дъното на която, сякаш неподвижна, жълтееше водата. Скоро излязоха до големия бент, който преграждаше коритото на Джанавар-чай. Зад бента проблясваше на слънцето езеро, изпълняващо ролята на водохранилище за зеленчуковото стопанство на колхоза. От езерото към бостаните течаха канавки-аръци^[4].

Лениво, неохотно, като тънка лента се стичаше водата по зеления, покрит с мъх бетон на водоема. Недалеч от бента растяха двайсетина бряста, посадени, изглежда, за укрепване на глинестия бряг. Тук имаше и удобно място за спускане към реката.

Най-напред разпънаха палатката в рядката обедна сянка на бряста, чиито листа, назъбени по края, бяха изядени от листни въшки. После Ур и Валерий се спуснаха към рекичката — водата се оказа до кръста им — и прехвърлиха въже на другия бряг. От въжето спуснаха в жълтеникавата вода на Джанавар-чай хидрографско витло и тръбичка с мундщук — тънки кабели се проточиха от тях към самописците, монтирани в палатката. Сега оставаше да потопят във водата прибора, изработен по схемата на Ур — доста тежък датчик, снабден със спирали от ниобиева жица.

Преди да спуснат датчика във водата, Ур отвори херметическия му капак.

— Ние проверихме всичко — каза Валерий, недоволен от проточилата се работа на слънчевия пек. — Какво още си намислил?

Ур, без да отговори, извади своя бележник, потрака с лостчетата и от лентата се отделиха няколко квадратни късчета. Ур ги повъртя, сгъна ги плътно и ги пъхна под капака на датчика.

— Защо правиш това? — попита Валерий. — В твоята схема нямаше нищо такова.

— В схемата нямаше, в главата ми имаше.

Въртейки бързо отвертката, Ур завинти капака. С помощта на Валерий той закачи потопения във водата датчик за същото въже, на което висяха витлото и тръбичката. Сега съчетанието на трите прибора даваше възможност да се сравни скоростта на течението, получена по магнитния метод, със записите, които ще дадат хидродинамичният и механичният метод.

От датчика също опънаха кабел към палатката. Аня и Нона се заеха със самописците.

— При такова течение и витлото ще даде неверни показания — каза Аня, привично и бързо нагласявайки механизма за навиване на лентата. — А магнитният датчик — още повече.

— Ще видим — каза Нона.

Вече изморени, те отидоха на езерото да се къпят. Единственото спасение от горещината тук беше то. Водата в него беше топла и нечиста, но все пак — вода. И отрядът се плиска в езерото до обяд.

Над разпаления огън свариха супен концентрат, стоплиха месни консерви, кипнаха чай. Ядоха вяло. След обеда Валерий започна да мери с камъни празната консервна кутия, която захвърли на другия бряг на рекичката. Кутията ярко блестеше на слънцето и беше хубава мишена, но камъните на Валерий не я улучваха.

— Дисквалифицирал съм се — мърмореше той. — Като момче как мятах камъни.

Ур също взе камък, премери разстоянието до кутията.

— Искаш да се състезаваш? — усмихна се Валерий. — Направо, без самоучител, без теоретична подготовка?

— Дай ми за минутка кърпата си — каза Ур.

Валерий му подаде червената избеляла кърпа, с която връзваше главата си при къпане. Ур сложи в нея камъка, развъртя я над главата си, отпусна единия край — камъкът полетя със свистене и кутията звънна от удара.

— Бива си те! — възкликна Валерий. — Къде си се научил?

— Баща ми ме научи.

Отново отидоха да се къпят. Ур плуваше вече добре. Неуморно, безброй пъти той преплува езерото надлъж и нашир.

— Ще се преумори — каза Аня, която седеше на брега след къпането. — Той направо е побъркан по водата.

— Израснал е в безводни места — счете за нужно да поясни Валерий, изтегнал се на тревата.

— В какви места? — попита Нона.

— Не знам. — Валерий превърташе езика си, спеше му се. — В безводни и безлюдни. И от детинство го мъчи жажда. Измъчван от духовна жажда…

— Дрънкаш глупости — въздъхна Аня. — Откъде се снабди с такъв бански? — обърна се тя към Нона. — Много е сладък.

И те заговориха за бански костюми, после леко и плавно преминаха към тревирените рокли, чорапогащниците и пончотата.

— Пончото излиза от мода — намеси се Валерий, заспивайки. — На мода излизат шлиферите.

Но момичетата не обърнаха никакво внимание на насмешката му.

— Снеми записите от приборите — каза Нона, — докато не се е стъмнило.

Аня отиде в палатката. Скоро се върна с лентите, снети от самописците.

— Ставай, ленивецо, трябва да работим. — Тя погъделичка с клонче голата пета на Валерий.

Той дръпна крака си и промърмори нещо за липсата на спокойствие, но стана, прозя се и приседна до Нона. Започнаха да анализират колебливите линии, нанесени от перата на самописците върху перфолентите. Работата не беше много сложна, привична, но въшкава. Показанията на витлото и на тръбичката даваха скоростта на речното течение, пресичащо меридиана. Сега, узнали магнитните характеристики на местността, те можеха теоретически да определят величината на електродвижещата сила, действуваща във водния поток, но за да се получи крайният резултат, трябваше да се внесат множество поправки. Педантичната Нона не пропусна нито една.

— Велика река — каза Валерий, като подчерта в бележника получената нищожна величина. — Винаги съм казвал, че трябва да я преименуват в Ориноко-чай. Ей, Ур! — закрещя той. — Излизай, вече си посинял!

Ур излезе от водата, загрижено разгледа мокрите си гърди, ръцете и краката си.

— Да видим сега какво е дала ниобиевата жичка. — Валерий разгъна лентата със записаните показания на новия прибор, за да я сравни с изчислената величина на електродвижещата сила.

— Безсмислица някаква — вдигна той поглед към Ур. — Твоето приборче май показва вчерашната цена на житото в Афганистан.

— Цената на житото? — Ур се втренчи в него, после кимна разбиращо. — Ти се шегуваш.

— Действително — каза Нона, разглеждайки лентата. — Не може да има такава ЕДС^[5] при тази скорост на течението. Погледни, Ур, твоят прибор показва по-голяма ЕДС от теоретичната, а трябва да бъде по-малка — за сметка на загубите в приборите. Разбираш ли?

— Приборът показва правилно — каза Ур, като сравни изчислената величина с малко по-високата, зарегистрирана от неговия прибор.

— Как така правилно? — възрази Валерий. — Не може да възникне допълнителна енергия неизвестно откъде, това би противоречало на основния закон.

В кафявите, обкръжени с черни ресници очи на Ур се появи замислено изражение.

— Ето, ти каза, че съм посинял — каза той, след като помълча, — а аз не забелязвам това. Точно така и ти не забелязваш „допълнителната“ енергия.

— Но откъде ще се вземе? От въздуха ли?

— Малко по-отдалече — каза Ур. — От центъра на Галактиката.

— Какво? — изкрещя Валерий. — Космическо излъчване във форма на проста електроенергия? Върви, Ур, върви поплувай още малко в езерото, че май си се прегрял на слънцето…

— Аз съм се прегрял не повече от тебе, тъй като слънцето над нас е едно. Излъчването от центъра на галактиката достига до Земята толкова слабо, че никакви прибори и в никаква форма не могат да го уловят.

— Искаш да кажеш — никакви прибори, освен твоя?

— Да. Този прибор е високочувствителен.

— Значи триъгълната ниобиева жичка…

— Ниобият е добър материал, но и той е недостатъчно чист за реагиране на галактическите частици. Но в съчетание с моята лента…

— А, твоят тайнствен бележник! Видях, че сложи лента от бележника в прибора, но помислих, че това е за по-добра изолация. Дай да погледна, Ур. — Валерий се вгледа в едва различимата, съвсем фина шарка върху млечнобялата повърхност на лентата. — Някаква микроструктура. Да, такава лентичка дори Ованес Арсентиевич не може да достави. От какво е направена?

— Това е най-близко до ниобия. — Ур протегна ръка и взе от Валерий бележника си.

— И ти си знаел предварително, че тук ние ще получим такъв ефект? — попита Нона след кратка пауза.

— Аз не бях уверен. Все пак тук течението е много слабо. Добре би било да се изпита приборът в океанско течение. Там ние бихме получили по-показателна магнитна аномалия.

— Аномалия? — повтори Валерий. — Твоят прибор показва допълнителна величина на ЕДС за сметка на уловеното космическо излъчване — трудно е да се повярва, но да допуснем, че е така. Но какво общо има тук аномалията? Чуваш ли, Ур?

— Аз чувам — отговори той, загледан към тъмнеещата степ. — „Допълнителната“ енергия, която ние открихме в течението на Джанавар-чай, изкривява тук магнитното поле.

— Какво именно изкривява? Отклонението?

— Да.

— Странно — каза Валерий. — Четох някъде, че на земята има две места, едното в Атлантика, другото в Тихия океан. Наричат ги Дяволски триъгълници. Там внезапно започват страшни бури и стрелките на компасите показват географския север вместо магнитния. Знаеш ли това?

Ур вдигна поглед към Валерий и веднага го премести встрани. Отново се втренчи в хоризонта.

— Изкуствена аномалия, значи — замислено каза Валерий. — Джанаварска аномалия… Джаномалия — съкрати той. — Космическа съставна на речните токове…

— Речните токове ни дават малко — каза Ур. Океанските са друго нещо.

— Време е за вечеря — каза Аня. — Запалете огън, момчета.

 

 

Огънят догаряше. Езиците му някак неохотно доолизваха червените, с черни пукнатини главни. Тъмнината бързо се сгъстяваше, надвисваше над степта.

Аня изля от чайника в тенджерата врялата вода и изплакна чиниите и чашите.

— Вижте каква луна — каза тя тихо. — Едната й половина е ярка, а другата — тъмна и изглежда по-малка…

— Пепеляв цвят — вмъкна Валерий.

— В града никога не съм виждала такава луна. Тук тя е друга. Не привичният фенер в небето, а космическо тяло. Помислете само — там са били хора… Страшно е дори да си представиш — вечно черно небе, нито вода, нито вятър, нито дървета…

— И нашето небе сега е черно и няма вятър — и какво от това? А вместо вода имаме Джанавар-чай, само името й е река.

— Ти какво вечно спориш? — каза Аня, но във въпроса й не се чувствуваха нотки на раздразнение, а имаше необикновена мекота. — Спориш ли, спориш като петокласник.

— Кой спори? — Валерий хвърли цигарата си в огъня. — Аз просто поддържам разговора. Не искаш ли да се разходим, Анечка?

Той я прегърна през раменете и двамата се отдалечиха.

Ур хвърли в гаснещия огън суха брястова клонка. Тя не пламна веднага. Отблясъците от огъня пробягнаха по лицето му.

Нона седеше наблизо, обхванала с ръце свитите си колене.

— За какво мислиш, когато гледаш огъня? — попита тя след дълга пауза.

— Мисля колко е красив огънят.

— Струваше ми се, че най-много обичаш водата.

— Водата също обичам.

— Прибави към тях още два елемента — земята и въздуха, и ще станеш последовател на древногръцки философ…

— Емпедокъл — кимна Ур. — Тъкмо неотдавна четох за него в „История на философията“. Четири първоелемента на природата и ги привеждат в действие две противоборстващи сили — любовта и омразата. Наивен материализъм. Защо каза, че аз мога да стана негов последовател?

— Не знам… Но не бих се учудила много, ако беше така. В тебе има нещо първобитно…

Ур я погледна.

— С мене става нещо — каза той. — Аз сам не мога да разбера защо по-рано не съм изпитвал нищо такова.

— Мога да ти обясня. — Нона тръсна главата и стана. — Просто ревнуваш Аня от Валерий.

— Отиваш ли си?

— Да. Лягам да спя.

— Не си отивай, Нона. Аз искам да поговоря с тебе.

Тя отново седна на найлоновата постелка, учудена от собственото си послушание.

— Е, казвай.

— Не знам с какво да започна. Нещо ме измъчва. Ето там — той посочи натам, където отидоха Валерий и Аня, — като че някой се е притаил и дебне в засада…

— Глупости — каза Нона.

Ур погледна нейния ясен, сякаш заобиколен с червен контур профил.

— Ти, значи, мислиш, че аз ревнувам?

— Това не е моя работа — отговори тя. — Сам се оправяй. — И след като помълча: — Аз все си мисля за това, което стана днес. За тази джаномалия… Ти каза, че речните течения нищо няма да дадат, друго нещо са океанските. Какво имаше пред вид?

— Нищо особено… Да ревнувам Аня означава да желая да бъда сега на мястото на Валерий. Да я прегърна и да я целувам, нали?

— Ох… Остави ме на мира, Ур…

— Никой не може да ми обясни разбрано — каза той печално. — В отношенията между мъжете и жените аз наблюдавам някакви странни усложнения. Аня ме привлича, но да общувам с нея значи… как се казва това… да разваля отношенията си с Валерий. Привличаш ме и ти, но аз се опасявам дали моето общуване с тебе няма да предизвика неизвестни усложнения…

— Кой още те привлича? — попита Нона и надменно отметна глава.

— Такива въпроси се наричат иронични, нали? — въздъхна Ур.

Нона го погледна. За какво му е дотрябвало да я разиграва? Дали не се надява, че тя ще повярва в неговата неопитност? Хайде де!

Но нещо в тъжното лице на Ур, и неговите сведени рамене неволно извикваше у нея състрадание. Той приличаше на обидено, неразбрано, от другарите си момче…

— Мога да те успокоя — каза тя по-меко, — общуването с мене не заплашва с усложнения. Все пак аз бих искала да получа отговор на въпроса си… Чуваш ли?

— Чувам. — Ур отпъди с ръка роя искри, изхвърчали от огъня. — Аз говорех за електрическия ток в океанските течения. Нали знаеш как се проявяват в океана магнитните аномалии. Дори малките аномалии могат да снижат границата на радиационния пояс със стотици километри. Представи си как ще въздействува на магнитното поле откритият днес ефект…

— Джаномалия — вметна Нона.

— Да, космическата съставна на океанските токове може да стане полезен източник на електроенергия, ако се преобразува.

— По какъв начин ще я получаваме? От въздуха ли?

— От околната среда — кимна Ур. — Но това, разбира се, не е толкова просто. Ще се наложи да се поправи магнитното поле на Земята, да се превърне планетата в стабилен, сигурен генератор.

— Да се поправи магнитното поле ли? Какво означава това?

— Това значи да се съчетае магнитната ос на Земята с оста на въртене.

Нона смаяно се втренчи в Ур.

— Ти се каниш да измениш наклона на земната ос? — Тя се изсмя. — По-добре не си прави труда. С това вече безуспешно са се занимавали героите на Жул Верн.

— Нека земната ос остане на мястото си, защо да изместваме климатичните пояси? Аз говоря за изместване на магнитната ос. Магнитните полюси да съвпаднат с географските.

— Лесно е да се каже, Ур… Ние дори не знаем точно защо те не съвпадат — как тогава ще ги съчетаеш?

— Защо полюсите не съвпадат — това е особен въпрос. Да се промени обаче посоката на магнитната ос, доколкото разбирам, е изпълнима задача. Сам Световният океан предлага услугите си за това. Има уникално кръгово течение, опасващо планетата…

— Течение на Западните ветрове?

— Да. Трябва да се използува този поразителен природен феномен.

— Течение на Западните ветрове — бавно повтори Нона. — Слушай, спомних си… Веднъж в кабинета на Вера Фьодоровна ти се учуди, че за електроенергията се плаща. Тази идея — да се взема електричество направо от въздуха в неограничени количества — тогава ли възникна у тебе?

— Не помня — разсеяно отговори Ур. — Навярно по-рано.

 

 

Засадата се е притаила зад дърветата — там, където те са най-близко до керванджийския път. По-малкият син на водния цар присвива свирепите си червени очички. Ето, той бавно опъва тетивата на лъка. Ах, да го изпревариш, да го изпревариш — преди стрелата да се е откъснала от тетивата, да развъртиш над главата си прашката, да запратиш камъка по негодника, право в слепоочието му.

В слепоочието е най-сигурно. Така казваше баща ти, когато те учеше как да си служиш с прашката. Но това никога няма да ти потрябва, нали всичко е само странен, тревожен сън, навят от разказите на баща ти.

После настъпва утрото, угасява безбройните купчини звезди в светлото небе, изгрява жълто-зеленото слънце, прогонва от разсъдъка нощните кошмари и идва Учителят. Светът отново придобива обичайната си яснота и завършеност и с всеки ден, с всеки дълъг и ясен ден ти все повече усещаш своята принадлежност към общия разум и сливайки се с него, твоята мисъл се усилва стократно, става по-могъща, всепроникваща…

Само сънищата… Ти никога не си виждал нито водния цар, нито по-малкия му син със свирепите червеникави очички — защо те тревожат, когато разсъдъкът ти дреме? И смутен от ирационалността на нощта, ти изпращаш на Учителя въпрос: от какво е това? От какви глъбини възникват образите, невиждани наяве? И съществува ли в действителност кладенецът от разказите на баща ти, има ли такава долина и керванджийски път, който води към голяма река?

На следващата сутрин, след като излезе от апарата си и го изпрати на паркинга, Учителят ти каза: „На кораба родени, аз намерих картите на онази експедиция. Ето ги. Твоя кладенец го има. Във всеки случай — имало го е. Той отстои на една дванайсета част от окръжността на север от екватора. За съжаление не е отбелязана дължината на неговото местонахождение. Впрочем няма за какво да се съжалява. Що се отнася до нощните видения, то те означават само едно: ти не си още напълно причастен. Но и това ще дойде.“

Разбира се, ще дойде, мислиш си ти. То се знае! Но след излизането на Учителя вземаш картата, оставена по твоя молба, изчисляваш една дванайсета част на север от екватора и започваш да движиш пръст по паралела. Това би трябвало да бъде гореща долина; граничеща с река. Пръстът бавно се плъзга по паралела. Не е ли тази низина?… Или тук? Голяма река, вливаща се в морето… А ето местност между четири морета… Някъде тук?…

Ах, всичко би било толкова просто, толкова спокойно, ако не бяха тези странни сънища… ако не бяха душните докосвания на нощта…

 

 

Ур се събуди от задуха. Отхвърли одеялото от себе си и лежа известно време, заслушан в ромона на водата. Беше ранно утро. Не се виждаха нито луна, нито звезди — небето беше плътно забулено с облаци. Там, във висините, се виждаше как вятърът с всички сили гони облаците към морето, а тук, на земята — ни най-малък полъх.

До него на надувния дюшек сумтеше Валерий. От палатката на момичетата долетя сънено мърморене.

Ур стана и отиде на брега. През деня рекичката течеше по дъното на каньона като съвсем тънко ручейче сред белите камъни. А сега сякаш беше запълнила цялата цепнатина между глинестите сипеи. Ур тръгна нагоре по течението към езерото. Шумът на водата нарастваше и той видя в слабата предутринна светлина, че отворът на водостока вече не пропуска всичката вода — тя преливаше през цялата ширина на бента — клокочещ поток от бяла пяна — и нивото й бързо се повишаваше.

„Датчиците трябва да се вдигнат по-високо“ — помисли Ур и тръгна обратно.

До входа на палатката стоеше Нона в своя синьо-бял бански костюм — изглежда задухът беше събудил и нея. Тя се решеше и при всяко размахване на гребена от тъмните й коси с пукот се сипеха сини искри.

— Какво си се втренчил? — каза Нона. — Никога ли не си виждал статично електричество?

— Водата в реката приижда. Трябва да се вдигнат датчиците.

— Навярно в планините е валяло. — Нона захвърли гребена в палатката и тръгна към брега. — Скоро и тук ще се разрази буря. Ох, че е задушно!

Като използуваха висящите макари, те започнаха да вдигат датчиците, окачени на прехвърленото през каньона въже, за да бъдат в горния слой на прииждащата вода.

Внезапно от покритото с облаци небе задуха вятър. Лъхна ги прохлада, паднаха първите дъждовни капки.

— Сега ще се усили — каза Нона. — Да отидем в палатката.

И тя тръгна с леката си походка, сякаш вървеше по сцена, а не по сивата, премазана от зноя земя. Тя разбута Валерий, който започна да рита и да крещи дръзки антиначалствени думи. Но дъждът наистина се усили и Валерий трябваше да стане и да вмъкне дюшеците в палатката.

— Ур! — извика Нона от палатката. — Чудак, ще се измокриш. Ур! — закрещя тя в един глас с Аня.

Но Ур не откликна на благоразумния призив. Той стоеше, разперил ръце под дъжда, който се усилваше. Жадно всмукваше с ноздрите си разливащата се по степта свежест, с наслада приемаше зачестилите удари на капките по разгорещеното си тяло.

Вече валеше като из ведро. Земята, едва преди няколко минути суха, скучна, почерня, размекна се, заблестя, покри се с мехурести локви. А по небето сякаш се търкаляха железни громолещи бъчви. Изведнъж избухна ослепителна бяла светлина — дълга разклонена мълния се вряза в отсрещния бряг. Чу се гръм като топовен изстрел.

— У-ур! — изплашено закрещя Аня.

— Нищо — каза Нона. — Реката заменя гръмоотвода. Каква буря! — добави тя, без да сваля очи от Ур.

Още една мълния.

— Ех, че хубаво! — извика Валерий, подал глава от палатката. — „Хваща мълниите морето и гаси ги в свойте бездни…“

— Какво каза? — гласът на Ур долетя през шума на пороя. — Хваща мълниите морето?…

— И гаси ги в свойте бездни!

Светкавица! Грозно, с тътен прорева гръмотевица.

Ур, целият в струи вода, стоеше, отметнал глава назад, вдигнал ръце нагоре и лицето му изразяваше такава първобитна радост, че Нона си помисли: варварин, наивен дивак, одушевяващ природните сили… Ето я неговата същност и не е нужно да му измисля други дрехи — той е именно такъв, в бански гащета, обливан от пороя, рожба на тропическите лесове… или на великите простори на саваната… Виж, може само да му се сложи в ръката масайско копие или как се казваше… зулуски асегай…

— Хваща мълниите морето! — Гръм заглуши възторжения вик на Ур. — И гаси ги в своите бездни!…

— Ей, опасен е! — засмя се Валерий. — Анечка, усещаш ли как мирише? Това е любимият ти озон.

Мълнията проблесна съвсем близко, гръмна се страшно, оглушително. Аниният писък още не беше стихнал, когато се чу гласът на Ур:

— Въжето! Водата отнася датчиците!

Валерий изскочи от палатката, Нона се втурна след него. Краката им се хлъзгаха в размекнатата глина, пороят ги шибаше по голите гърбове. Ур, застанал на самия бряг на каньона, се мъчеше да изтегли стоманеното въже: мълнията го беше ударила на отсрещния бряг и сега прекъснатото въже с окачени датчици се люлееше в ревящия поток. Дано не се откъснат датчиците…

Валерий и Нона също се хванаха за въжето. Тримата го измъкнаха, след въжето се проточиха кабелите, обърканите макари. Един от датчиците се беше закачил за нещо под водата.

— Не дърпай, ще се скъса! — извика задъхано Нона.

Тя издърпа кабела от ръцете на Ур и започна да го клати наляво-надясно, докато датчикът не се освободи. Това беше приборът с ниобиевата жица.

— Занеси го!

Ур, притиснал до гърдите си хлъзгавия датчик, го понесе към палатката, където Валерий с помощта на Аня вече подреждаше другите спасени датчици. Нона остана на брега, за да намотае кабела.

И изведнъж огромна вълна се издигна над каньона на Джанавар-чай. Бентът не беше издържал напора и рухна. Потокът, запълнил догоре каньона, се понесе надолу, към морето. Краят на глинения сипей, на който стоеше Нона, се откъсна от брега. Викът й се извиси и секна…

Ур рязко се обърна и видя как девойката заедно с глинения пласт изчезна в клокочещата вода. С два-три гигантски скока той стигна до брега и засилен, скочи в ревящия поток.