Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Ур, синът на Шам (4)

Четвърта глава
Специалната командировка

„Погрижете се за незабавното преселване на Хаузер. На нещастника са му необходими покой и добри грижи. Скоро ще чуете за мене. Да ви пази бог, господа!“

Я. Васерман, „Катар Хаузер“.

Беше ранна вечер. През отворения прозорец в стаята нахлуваше привичният шум на гъстонаселения двор — кресливият глас на съседката от долния етаж, врявата на момчетата и звуците от ударите на топката, пъстрата гълчава на телевизорите, транзисторите и магнетофоните.

Ур се наведе през прозореца — да погледа футболистите. Саксиите с алое му пречеха и той ги свали на пода. Гледа, докато играта не престана, после се отдръпна от прозореца. Беше с любимите си гащета с тиранти, бос. Черните му коси сега бяха подстригани, белият обръч — свален, не му беше потребен.

— Те много обичат бият — каза Ур.

— Да се бият — поправи го Валерий, без да вдига глава. Той току-що беше седнал в креслото под лампиона и беше разтворил вестника.

Ур отново се залепи за картата на света, закачена на стената. Движеше пръст по нея и бърбореше:

— Мар-тиника… Бар-бадос… Пернам-буко…

— Ох! — Валерий изведнъж подскочи в креслото. — Ур, погледни какво пише във вестника.

Ур зачете бавно и монотонно:

„Отново «летяща чиния». Въпросителен знак. Агенция «Асошиейтед прес» предава от Монровия: тези дни жителите на столицата на Либерия са наблюдавали необикновено зрелище. Над града, на голяма височина, бавно прелетял предмет с пурообразна форма, напомнящ старинен дирижабъл. Не се чувал шум от двигатели. Ярко блеснал в лъчите на залязващото слънце, неидентифицираният летящ обект безшумно прелетял над града и се отдалечил по посока на океана. Ректорът на местния университет заяви на кореспондента на агенцията, че според него е била наблюдавана рядка форма на оптическа илюзия, свързана със светенето на облаците. Репресии в Сеул. Тук продължават арестите на студенти…“

— Стоп! — прекъсна го Валерий. — Това е вече друго. Е, какво ще кажеш, приятелю? Пурообразна форма, безшумно движение. Не ти ли напомня за нещо?

Той гледаше Ур в упор. Но лицето на Ур, обкръжено с черна брадичка, не изрази нито загриженост, нито учудване.

— Монровия — каза той, като подаде вестника на Валерий. — Къде е този град?

— В Африка… Слушай, защо се преструваш? Та това е написано за твоята лодка.

— Каза-бланка, Там-букту — мърмореше Ур, движейки пръст по Африканския континент. — Ето Монровия! — зарадва се той.

— Ти чу ли какво ти казах?

— Дане, аз чух какво ти каза. Моята лодка. — Ур старателно изговаряше думите.

— Е, по-нататък. Защо млъкна? И не си чеши краката един с друг. Колко пъти съм ти казвал, че това е неприлично.

— Не зная колко пъти. Аз не съм броил.

— Господи! — Валерий въздъхна.

Ето вече седмица, откак Ур живее при него, в стария двустаен апартамент на улица „Морски труженици“. Родителите си Валерий изгуби рано и живееше у леля си, сестра на майка му. Леля Соня беше зъболекарка в поликлиниката. Преди много години тя остана сама след неудачния си брак и цялата си привързаност насочи към племенника си. Валерий растеше като лекомислен младеж, заряза учението, губеше се по цели вечери на безкрайни танцови забави. Често миришеше на алкохол и дръзко отговаряше на леля си, когато започваше да го упреква, и тя горчиво плачеше. Беше просто щастие, че в института НИИ Транснефт, където Валерий започна работа като лаборант, се случиха разумни млади инженери, които се заеха с младежа, пристрастиха го към морския спорт и изобщо, както разказваше леля Соня на колегите си, „повлияха благотворно на момчето“. Безпокойства не й липсваха и сега, когато Валерий отиваше с яхта в морето. Преди десет години леля Соня едва не полудя от тревога: яхтата попадна в буря и се разби в камъните; повече от две седмици Валерий живя с приятелите си на някакво пусто островче, после се впусна в опасно плаване със саморъчно направен сал. Изобщо какво да говорим! Момчето оцеля само по чудо. Оттогава като че стана друг човек: започна да учи във вечерно училище, завърши задочно института и ето — стана младши научен сътрудник в Института по физика на морето. Всичко тръгна добре, за леля Соня настъпиха спокойни дни. Впрочем не беше в характера й да живее спокойно. Сега я вълнуваше проблемът, че „момчето няма да се ожени“, а вече е на двайсет и седем.

А сега и чужденец доведе в къщи — и това също безпокоеше леля Соня.

Валерий й представи Ур като чуждестранен специалист практикант, чудак и оригинал, не пожелал да живее в хотел. И наистина той беше чудноват: в къщи ходеше по гащета и бос, пиеше безобразно много вода, пък и името му някак не внушаваше доверие на леля Соня.

— Май че Барсукови имаха куче на име Ур — със силен шепот каза тя на Валерий, когато той доведе госта.

— Урс имаха, а не Ур.

— Все едно е — убедено заяви тя. — А какво яде твоят оригинал?

— Дявол го знае. Ама ти не се притеснявай, лельо Соня — каза Валерий. — Каквото и да му дадеш — ще го излапа.

— Ама че изрази употребяваш, Валечка. Нали все пак е чужденец.

Чак на третия ден по емпиричен път леля Соня установи, че Ур никога не се отказва от компот, пържени картофи и домати. Изобщо чужденецът беше сговорчив и приветлив. Той и на съседите се хареса, особено от минутата, в която на Барсукови докараха хладилник и Ляля Барсукова, убедила се в нежеланието на шофьора да участвува в разтоварването му, извика на помощ мъжете. Ур тъкмо стоеше на двора под наблюдението на Валерий. Той отиде до камиона, метна хладилника на гърба си и го отнесе до апартамента на Барсукови. Ей на това му се казва сила!

Но никой не знаеше какъв тежък товар легна на плещите на Валерий с тайната на странния гост. Обучението по руски език вървеше добре и бързо, Ур схващаше всичко от половин дума. С детско любопитство той изучаваше географската карта, прелистваше книгите в библиотеката. Измъчваше Валерий с непрекъснати въпроси.

По-лошо беше на улицата. Тук нито за секунда не трябваше да изпуска Ур от погледа си. Той дълго разглеждаше срещнатите жени и им се усмихваше до ушите. Вземаше от лавиците на уличните павилиони харесалите му предмети — ябълки, бонбони, пъстри кутии цигари, туби с паста за зъби. Смисълът на паричното обръщение беше явно недостъпен за него. Най-бързо Ур се научи да избира от медните монети нужните за автоматите с газирана вода. Не пропускаше нито един. Сладолед също ядеше охотно.

Валерий беше нащрек през цялото време, наставляваше и предпазваше своя подопечен. Но веднъж, тъкмо се беше обърнал, за да плати за буркан унгарска горчица, която Ур беше взел от една будка, когато чу силни викове. Невисок младеж с тънки мустачки подскачаше към Ур и размахваше ръце, като го докосваше по носа. Оказа се, че Ур е дърпал за дръжката затворената врата на спрял до тротоара автомобил, опитвайки се да се вмъкне вътре, и точно тогава от магазина излязъл собственикът на колата. Валерий употреби доста усилия, за да успокои развилнелия се собственик.

Трудно, много трудно му беше на Валерий. Той изпитваше силно изкушение да се обади на номера, даден му от Андрей Иванович, и да заяви, че повече не може, нека някой друг да се заеме с пришълеца. Но в същото време му беше любопитно да докопа ключа на тайната, заобикаляща Ур.

— Значи не отричаш, че твоята лодка е прелетяла над Монровия — каза той, впил втренчен поглед в Ур.

— Моята лодка — спокойно потвърди Ур, продължавайки да изследва картата. — Къде е град Сеул?

— Ур, за мене е важно да зная има ли някой в лодката?

— В лодката има никой.

— Значи ти сам я управляваш, а? Но по какъв начин?

Ур премълча. Или не разбра въпроса, или не пожела да отговори. Винаги беше така — избягваше да отговаря на въпросите, които вълнуваха Валерий повече от всичко.

А може би не той управлява лодката, а някой друг? Може би на планетата е слязъл не само той, а цяла тайфа пришълци — на различни места? Откъде, дявол да го вземе, е долетял? И с каква цел? И ако не е пришълец, то какъв е?

Ур, мръщейки се от тютюневия дим, отиде до отворения прозорец. Втренчи се или в пълната луна, или в червено-синия призив над близкия универмаг: „Купувайте прахосмукачки!“. Валерий изгаси цигарата си и стана.

— Ур, моля те, не излизай на двора. Скоро ще се върна.

Телефонът беше в коридора, до вратата на стаята, но Валерий не искаше Ур да чуе разговора. Спусна се тичешком по скърцащата дървена стълба и бързо премина през двора, облян в светлина от разтворените прозорци и врати на първия етаж.

За миг Валерий вдигна глава и видя в прозореца на своята стая неподвижния силует на Ур. „Господи — помисли той, — пришълецът стои, като че ли това е в реда на нещата, до прозореца на стаята ми и никой, никой не подозира за това чудо!“ Всичко си беше както обикновено. Привично блещукат зад отворените прозорци екраните на телевизорите, ето, вкараха гол и възторжен вик, едновременно изтръгнал се от гърдите на всички деца и мъже, като ураган се разнесе из двора. В квартирата на Барсукови гърми музика, пенсионираният фармацевт Фарбер стои в остъклената галерия на втория етаж, вдълбочен в дебела книга. Обикновена вечер в обикновен стар двор, уравновесен бит, спокойно изолиране от дневните грижи — и този силует на прозореца! И ако вземе Валерий да викне, че в неговата стая има пришълец от незнаен свят, просто ще му се присмеят…

Телефонната кабина беше до рибния магазин. Валерий набра номера и веднага чу гласа на Андрей Иванович.

— Четохте ли вечерния вестник?

— А какво има?

Валерий припряно, гълтайки окончанията на думите, разказа за пурообразния апарат, прелетял над Монровия, и за своето предположение. Андрей Иванович го изслуша и каза:

— Доколкото знам, над този кораб или, както е там по научному — НЛО, — е установено наблюдение. Как се държи младежът?

— Свиква. Вече говори добре, влече го географията. Искам да го занимая с математика, физика…

— За себе си пак така ли нищо не разказва? М-да… Костелив орех… Добре, Валерий, има ли още?

— Андрей Иванович, ако хванат тази лодка… е, да я приземят някак… много ще може да се узнае, разбирате ли?

— Този въпрос се обсъжда. И не само се обсъжда, но се правят и опити. Лодчицата съвсем не е проста, орбитата й е непостоянна… Е, изобщо науката ще изясни кое как. Това ли беше? На мен ми звъни само при особени случаи, консултирай се с Рибаков. Всичко хубаво!

Минавайки през двора, Валерий отново вдигна глава и отново видя в своя прозорец неподвижния силует на фона на географската карта, закачена на стената. Той влезе в антрето. Леля Соня се показа от кухнята, повика го с пръст и зашепна високо:

— Ох, какво става с него, Валечка? Влязох сега във вашата стая, а той стои до прозореца, мърмори, не отговори на въпроса ми… Страх ме е, че ще се измъкне от прозореца, ще се покатери на покрива. Нали ги знаеш лунатиците…

Валерий отвори вратата.

Изпънал се неестествено и отметнал глава назад, Ур стоеше до прозореца, с гръб към вратата. Валерий не виждаше лицето му, пък и кой знае защо в този момент не му се искаше да го види.

Ур внезапно се обърна. Беше някак омекнал, тежко дишаше, полузатворените му очи бяха странно вцепенени, опустошени. Направи няколко неуверени крачки, напипа края на дивана и седна, обхванал глава с ръце.

— Какво, лошо ли ти е? — притича към него Валерий. — Ур, чуваш ли?

Но Ур не отговори както обикновено: „Дане, аз чувам.“ Сгърчен от болка, той се свлече от дивана на килима. Обърканият Валерий се втурна към кухнята — да донесе вода, но леля Соня го изпревари. Тя вече беше успяла да отброи двайсет и пет капки валериан — лекарство, което предпочиташе пред всички други — и каза на Ур да пие. Изглеждаше, че Ур не чува нейните думи, но изведнъж, като че ли прогледнал, той видя пред себе си чаша, грабна я и жадно я изпи. В следващия миг на лицето му се изписа отвращение. Той огледа стаята, погледна леля Соня, пребледнелия Валерий и каза:

— Лоша вода.

— Сега ще донеса хубава.

Ур дълго пи, докато не изпразни целия сифон със студена газирана вода. Дишането му стана по-свободно, очите му се проясниха. Остави последната чаша, погали Валерий по рамото и слабо се усмихна. Така се усмихва провинил се малчуган на по-големия си брат в надежда да избегне наказанието.

Валерий, последовател на съвременната мода, не обичаше да изразява чувствата си. Той сподави внезапното желание да погали Ур. Само каза:

— Нищо, нищо, брат. Всичко ще се оправи…

 

 

… Фармацевтът Фарбер, понастоящем пенсионер, на млади години беше абонат на списанията „Нива“ и „Вокруг света“. Много отдавна всички тези списания заедно с приложенията, събирани през дългите години, по настояване на жена му бяха изхвърлени от апартамента и струпани на тавана. Фарбер остаря, жена му умря, овехтяха забравените списания. Съседите използуваха голяма част от тях за домакински нужди по време на войната, когато хартията беше дефицитна.

Но нещичко все пак оцеля и Валерий, когато беше момче, откри това съкровище. Колко вълшебни часове прекара той на тавана, сред вехториите и мокрото бельо! Трудолюбиво събра страничка по страничка поредиците на Жул Верн — тук имаше романи, непреиздавани десетки години: „Фар на края на света“, „Златният вулкан“, „Братя Кип“, „Две години ваканция“. Тук бяха и „Ерик светлоокият“ от Хагард и „Изгубени в океана“ на Жаколио, и научнофантастичните книжки на Александър Богданов, Виктор Гончаров, Зуев-Ординец.

Валерий ги събра изпод прахоляка, съкрушен от зеещите дупки на безвъзвратно изгубените страници. По-добре от другите автори се беше запазил Бьорнстерн-Бьорнсон. След известна тренировка Валерий се научи да произнася тази фамилия почти без запъване. Но сълзливите герои на Бьорнсон не му харесваха. Той предпочиташе пиратите на капитан Мариет, морските бродяги на Де Вер Стенпул, траперите на Джеймс Оливър Кърууд.

Тайно от леля Соня Валерий домъкна прашните съкровища от тавана в стаята си и доколкото умееше ги подвърза. От тези книги започна любовта му към морето и мореплавателите. Той си представяше, че е ту капитан Головин, ту капитан Кук. Ту се виждаше на борда на шлюпа^[1] „Мирни“ и заедно с някой от лазаревските офицери записваше в корабния дневник бележки, поразяващи въображението: „… ледове, буря, море, огромни издигащи се вълни, гъст мрак и също такъв гъст сняг, които скриваха всичко от очите ни, и в това време настъпи нощ, беше срамно да се страхуваме, а и най-твърдият човек вътрешно повтаряше: боже, спаси ни!…“

Годините минаваха, но старите книжки от детството все пак останаха с Валерий за цял живот.

Сега с тези книжки се залови Ур. Той четеше бързо, непрекъснато задаваше на Валерий въпроси: какво е това кабестан, какво е флибустиер, княвдигед, суперкарго?…

Но любимо четиво на Ур станаха Атласът на моретата и книгата на Шулейкин за физиката на морето. И вестниците. Той хареса и намерената на дъното на библиотеката изпокъсана книжка от двайсетте години — учебника на д-р Жемчужников „Плаване и скокове във вода“. Изучаваше я, както старателен студент — курса по съпротивление на материалите. Лягаше по корем на дивана и упражняваше плавателните движения, препоръчвани от автора. Преобръщаше се на гръб и дишайки шумно, махаше с ръце и риташе с крака възглавниците по дивана.

— Браво, браво — присмиваше му се Валерий. — Ще дойде лятото, ще те заведа на плаж, ще видим как ще плуваш.

— Ще плувам — самоуверено отговаряше Ур. — Главното е теоретичната приготовка.

— Подготовка — поправяше го Валерий.

Една есенна вечер Валерий седеше в креслото под лимона и дочиташе купената наскоро книга на Васерман „Каспар Хаузер“. Ур се беше настанил срещу него с крака на дивана, навел чернокосата си глава над томчето „Неизвестни земи“ от Хьониг. Бързината, с която той прелистваше, дразнеше Валерий.

— Ур — каза той, — ти четеш ли или прелистваш?

— Чета. — Ур помисли малко и добави: — А като прочета — прелиствам.

Валерий се надигна от креслото и издърпа книгата от ръцете на Ур.

— Щом четеш толкова бързо, кажи какво прочете на тази страница?

Ур добросъвестно отговори:

„Той мина през земята на паропамисадите при залеза на Плеядите. Тяхната земя е планинска и тогава беше така покрита със сняг, че само с големи усилия можеше да се премине през нея. Впрочем множество села, снабдени с всичко, освен с масло…“

— Стой! — малко слисано каза Валерий. — Не, седи си — добави той бързо, като видя, че Ур се готви да стане. — Исках да кажа — достатъчно. А каква е тази земя на паро… как да го изговориш, по дяволите… паропамисади?

— Сега се нарича иначе. Планини Хиндукуш.

— Какво ли няма да научиш от безделие — промърмори Валерий. — Ти да не си от тези места случайно?

— Дане, аз не разбрах. Как мога да бъда случайно от тези места.

— О, господи! Е, така се казва. По чертите на лицето ти, по навика ти да седиш на дивана с подвити крака може да се сметне, че си от източен произход. Сега разбра ли?

— Разбрах. Тези, които седят на дивана с подвити крака, са от източен произход.

В яда си Валерий хвърли томчето на Хьониг на дивана при Ур, но той вече бе забил нос в друга книга. Сред книгите, пръснати по дивана около него, имаше и университетски учебници по математика и физика. Ур необикновено бързо свикна с математическите термини и прелистваше страниците, изпъстрени с уравнения и формули още по-бързо, отколкото страниците на географските или другите популярни издания. Ето и сега Валерий, поглеждайки косо Ур, виждаше как той небрежно прелиства дебелия учебник по висша математика. Самият Валерий отдавна се готвеше да се залови за този учебник, да опресни в главата си някои сведения, които можеха да му потрябват за дисертацията.

Сега той избягваше да проверява Ур с въпроси. Но ето че Ур спря на една страница и Валерий не без злорадство помисли: „Аха, гълъбче, намери се на тясно.“

— Какво, на трудно място ли се натъкна?

Ур прочете:

— Лесно е да се види, че ако въведем величината, наречена от Вейл контравариантна тензорна плътност от първи ранг, то ще получим…

— Не разбираш, а? — каза Валерий почти радостно.

— Не разбирам — потвърди Ур. — Кой е този Вейл?

— Математик — твърдо каза Валерий. Той беше сигурен, че в тази книга не става дума за артисти и спортисти.

— Съвременен?

— Не мога всичко да помня. Сега ще видим.

Валерий измъкна от шкафа един от томовете на енциклопедията. Между немския етнограф Карл Вейле и френския историк Жорж Вейл той откри принстънския математик, автор на една от най-утвърдилите се теории на единното поле — Херман Вейл.

— Ето, чети.

Ур бързо прегледа кратката статия за Вейл и остави тома.

— Той е избрал най-трудния път. Неизвестно защо. По-просто е тази контравариантна плътност да се приложи ето така…

В ръцете на Ур се появи неговият ролков бележник. Той нахвърли няколко реда уравнения и ги показа на Валерий.

— Знаеш ли, аз съвсем не мога да се ориентирам в това — честно каза Валерий. — Та аз не съм математик, а хидролог…

— Но това е толкова просто.

— За тебе може и да е просто. Искаш ли да поканя някой истински математик?

— Дане, аз не искам — каза Ур. — Това, което тук се нарича математика, аз го зная.

— Значи ти по специалност си математик?

— Аз нямам специалност.

— Как така? — попита Валерий и си помисли „Остава и да ти повярвам.“

Ур мълчаливо се залови за вестниците.

„Поговорихме си! — помисли Валерий с чувство на неясна обида. — Колко ни е едностранна комуникацията: аз като бюро «Справки» отговарям на всички въпроси, а той за себе си — мълчи. «Аз нямам специалност.» Нещо ме будалкаш, приятелю. М-да, изглежда ще ми бъде по-трудно, отколкото на опекуните на Каспар Хаузер. Той и сам не е знаел кой е и откъде се е взел, а този… този всичко знае, но не иска да говори.“

Изведнъж му хрумна: а може би Каспар Хаузер е бил другопланетен пришълец? И убийците му — също, но от друга планетна система…

Валерий беше дългогодишен компетентен читател на научна фантастика и сега в мисълта му започна да се засуква такъв сюжет — направо вземай молив и хартия…

Той трепна от телефонния звън, раздал се зад вратата. Протегна ръка към слушалката, помисли: ето сега металически глас ще поиска да говори с Херцога на звездното херцогство Фомалгаут, известен на Земята под името Ур…

— Валера, ти ли си? — прозвуча в слушалката оживено високо гласче. — Привет.

— Привет — отговори той и се изкашля.

— Отдавна не идваш в института.

— Да, разбираш ли, ненадейно ме накараха да взема отпуск.

— Ах, бедничкият, с какъв жален глас го каза! — засмя се Аня. — Знам, знам, някой ми каза, че са те прикрепили към чуждестранен специалист. И изобщо не си в отпуск, а в спецкомандировка. Растеш, Валера!

„Ето — помисли Валерий, — вече и слухове тръгнаха. Опитай се поне нещо да запазиш в тайна…“

— А как се разбираш с него? Та ти по английски май не си много добре? — продължаваше да бъбри Аня. — Той млад ли е или стар? Впрочем аз знам, Нинка го е видяла, ти си стоял с него на Морската, до автомата с газирана вода.

— Щом всичко знаеш, защо разпитваш? Слушай, Анюта, по-добре разкажи какво става в института?

— Нищо! Назначиха Нона за ръководител на група…

— Значи така — каза Валерий, неприятно учуден. — Та не намериха ли някой друг?

— И тя вече се сдърпа с Грушин. Тук цялата лаборатория започнахме да помагаме на един дисертант, а Нона отказа. Ах, какво беше! Петя разправяше, че Грушин подскачал до тавана, едва не излетял навън. — Аня изхихика.

— Ясно — каза Валерий сухо. — Щом Петя е разправял, значи така е било.

— А Петя впрочем си купи запорожец.

— Виждаш ли колко новини има. А казваш — нищо ново.

— Че това новини ли са? Нищо особено. Ти какво ще правиш довечера, Валера? Искаш ли да отидем на кино?

— Иди със запорожец…

— Е-е, Валера, как не те е сра-ам. Не очаквах.

В гласа й имаше такъв ласкав упрек, че Валерий омекна. Искаше му се по-скоро да види Аня. Ох, добре би било да й разкаже всичко, да облекчи душата си, да отхвърли тежкото бреме на тайната!… Не бива, не бива. Ако има човек, съвсем неспособен да пази тайна, това, разбира се, е Аня…

— Извинявай, а в кое кино?

— В клуба на моряците дават „Фалшивата Изабела“. Казват, че е хубав.

— „Плешивата Изабела“ ли? — не чу добре той.

— „Фалшивата“! — Аня се засмя. — Е, ще отидем ли?

„По дяволите, какво да правя? — помисли Валерий. — Да изляза и да оставя Ур у дома е опасно: това типче на всичко е способно. Да отида заедно с него? Ще пречи. Иска ми се да бъдем само двамата с Аня…“

— Ало, чуваш ли? Аз вече помислих, че са ни прекъснали. Вземай своя чужденец и да вървим.

— Добре — съгласи се Валерий.

 

 

На „Фалшивата Изабела“ не можаха да отидат. На филма на ГДР за индианците — също. Навсякъде имаше тълпи, навсякъде висяха табелки, че билетите са продадени.

Ур изглеждаше малко смутен сред вечерните тълпи край кинотеатрите. Той стоеше с Аня до афишите и любопитно се оглеждаше. След поредния неуспешен опит да намери билети Валерий отиде при тях.

— Валера — каза Аня, като се кискаше, — Ур е толкова остроумен! Представи си, пита ме ей сега: „А какво е това кино?“ С такъв сериозен вид ме пита — просто да пукнеш от смях!

— Вместо да се смееш, да беше му обяснила — промърмори Валерий и предизвика нов взрив от смях.

Аня беше много хубава — почерняла от слънцето, светлоруса, с велурено яке и кожена пола. Очите й бяха леко гримирани в зелено, ресниците — боядисани и като че ли удължени, когато се смееше, на розовите й бузки се появяваха трапчинки. Приятно беше да я гледаш.

В кино „Дружба“ даваха някаква глупава комедия.

— Според мене ние сме я гледали — каза Валерий, — но бог да ме убие, ако помня съдържанието.

— Изобщо нямаше съдържание — пропя Аня и хвана Валерий под ръка. — Двама глупави влюбени непрекъснато се карат на фона на велосипедни състезания. Как да не помниш? Ти после каза, че трябва да се правят филми не за ихтиозаври, а поне за средни интелигенти.

На Валерий му стана приятно, че Аня е запомнила думите му. Поободри се. Нищо че не можаха да отидат на кино. Ето, той върви под ръка с Аня, да, да, тя го е избрала сред многобройните си поклонници, нека срещнатите мъже я поглеждат, нека дебеланкото Петенка се вози на своя запорожец — на него, Валерий, не му пука от тоя запорожец.

— Дане, аз четох в енциклопедията, че ихтиозаврите са живели преди сто милиона години — каза Ур. — Тогава още не са живели хора. Защо казваш, че правят филми за ихтиозаври?

Аня се разсмя.

— Ох, ще умра. И това си го бива — да остроумничиш с такъв сериозен вид! Ур, вие откъде сте пристигнали?

— Това няма значение — бързо се намеси Валерий. — Ето автомат. Ур, искаш ли да пийнеш водичка?

— Искам — каза Ур и извади от джоба си шепа монети по три копейки, с които Валерий редовно го снабдяваше.

Той пиеше чаша след чаша.

— Знаеш ли на кого ми прилича? — прошепна Аня на Валерий. — Виждал ли си рисунките на Ефел „Сътворението на човека“? Та той прилича на Адам.

— Не намирам. Ур, стига си пил. Ще се пръснеш.

Ур загрижено опипа корема си.

— Не, няма да се пръсна — каза той и си наля още една чаша.

Той пиеше и се чудеше защо се смеят Аня и Валерий.

Скоро те излязоха пред новата сграда на цирка, който примамливо блестеше със светлините си. И тук изведнъж им провървя: в касата започнаха да продават билети, останали от резервациите, и Валерий се нареди тъкмо навреме…

Ах, циркът! Влизате в пръстеновидното му фоайе и вдишвате полузабравените от гражданите миризми на конска пот и тор, смесени с миризмата на стърготини, парфюми и евтини колбаси от бюфета. И неповторимият аромат на цирка, и това фоайе, което със своето название, произлизащо от френската дума „мангал“, напомня за онези времена, когато измръзналите зрители в антрактите греели ръцете си над горящите въглища в специалната стая — всичко това ви навежда на мисълта за древността и вечността на изкуството.

Купувате си програма с удивителна, по циркаджийски ярка корица, и се зачитате в звънката безсмислица на старите термини: еквилибър-баланс, антиподи, илюзионисти, волтижьори… А после гръмва бравурен марш, вълшебно пламват светлините на рампата и на арената се появява монументалната фигура на щалмайстора^[2] (сега преименуван, уви, в „инспектор на манежа“). Той поднася микрофона до строгите си устни и в цирка се възцарява тишина…

Ако по природа сте скептик и знаете всичко предварително, по-добре не отивайте на цирк: той ще ви се стори примитивен. За да изпитате удоволствие от цирка, трябва изцяло да му се отдадете. И тогава ще се насладите на неговата ярка, малко грубовата зрелищност и ще получите безброй положителни емоции, без които, както твърди медицината, не може и да се мисли за що-годе прилично здраве.

Ах, това беше великолепно!

Ур гледаше към арената с жадно любопитство. Той гръмко охкаше и замираше от ужас, когато там, под купола, прекрасното човешко тяло в искрящия с пайетите си костюм сякаш се хвърляше в пропастта. И възторжено възклицаваше, когато ръцете на артистката в точно съответствие със законите на динамиката и кинематиката уверено срещаха пуснатия от ръката на партньора й насрещен трапец. Той окуражаваше ездачите с такива неистови викове, че конете се стъписваха, а зрителите скачаха от местата си, за да го погледнат. В паузите, когато двамата клоуни започваха да си правят един на друг традиционните пакости и единият, получил ритник, прелиташе едва ли не през целия манеж, Ур се превиваше от смях, подскачаше от мястото си и в смеха му проличаваше жестока насмешка над пострадалия — така вероятно са се смеели римляните в своите разкошни циркове, когато зверовете са разкъсвали първите християни.

Валерий също се наслаждаваше на зрелището, но като съвременен човек не си позволяваше, разбира се, да проявява емоциите си толкова бурно. Той с интерес поглеждаше към Ур. Имаше нещо първобитно в гърбоносия профил на пришълеца, в плътните му устни, ту разтварящи се широко във възторжен вопъл, ту полуотворени от уплашен стон. „Че какъв, по дяволите, пришълец е той? — мислеше Валерий. — Такава непосредственост и емоционалност подхождат повече на някой запалянко по боевете с петли в развиващите се страни, отколкото на командир на необикновен, поразяващ въображението кораб.“ Земен, напълно земен човек седеше до Валерий и оглушително ръкопляскаше. Така земен, както и неговите родители, хвърлили се да прегръщат овцете.

Група лилипути показваха илюзионна атракция. Пържеха яйца на хладилник „Орск“, в цирка се разнесе апетитен аромат, свидетелствуващ, че няма измама. Ур отново ръкопляскаше, радваше се като дете.

— Знаеш ли как правят това? — каза му Валерий. — Под капака на хладилника има индуктор с те-ве-че и тиганът се нагрява във високочестотно поле. Чуваш ли, Ур?

— Дане, аз чувам.

И продължаваше възторжено да ръкопляска. Валерий презрително сви устни. Не, той все пак е дивак. Дивак, когото неизвестни учители кой знае защо са подготвили набързо по математика и са го обучили да управлява летящ кораб…

— А ти непременно трябва да обясняваш всичко — хвърли Аня сърдит поглед към Валерий. — Човекът се радва на ефектното зрелище, а ти бръмчиш на ухото му като ненормален. Високочестотен ток…

Лилипутите започнаха да раздават на зрителите от първите редеше електрически лампички и луминесцентни тръбички, които веднага засветиха. Ур също протегна ръка и лилипутът му подаде една тръбичка. Тя светна и Ур зави от възторг.

Валерий не се въздържа от коментар:

— Под килима по преградата е прокаран кабел тевече…

Лилипутът чу това, тъжно и внимателно погледна Валерий и Ур. Той беше възрастен, този малък човек, лицето му беше покрито с бръчки, черната коса — акуратно сресана, и беше облечен твърде грижливо: черен костюм, черна вратовръзка-пеперудка, лакирани обувчици.

Ур широко се усмихна на лилипута и му върна тръбичката. Той я прие с леко кимване и се отдалечи.

След като излязоха от цирка, поспряха за малко да се полюбуват на панорамата на вечерния град. Огньове, огньове, безброй топли огньове спуснали се надолу към морето, те угасваха в чернотата на залива.

Аня сега държеше Ур под ръка и оживено бъбреше, а Ур стоеше, напрегнато изпънат, неподвижен, съвсем различен от онзи дивак, който преди половин час оглушително аплодираше и възторжено крещеше.

— Вие като че се вкаменихте — каза Аня, като прекъсна разказа си за това, как миналата година практикуващият при тях японец поразил институтската общественост с необикновената си вежливост. — Ур, чувате ли ме? Защо не ме гледате?

— Аня, аз чувам — отговори Ур, пристъпвайки от крак на крак. — Аз не ви гледам, защото Дане не ми позволява да гледам жените. Това е неприлично.

— Господи, какви ги дрънкаш? — с досада възкликна Валерий.

— Ох, не мога повече — смееше се високо Аня. — Това се казва шегобиец.

А Ур в недоумение гледаше ту единия, ту другия.

 

 

В къщи Валерий бързо се изми, изпи чаша айрян (навик, придобит от леля Соня) и се настани на кушетката, под прохладния чаршаф. Ур също легна на своя диван. През отворения прозорец в тъмната стая проникна ласкавата лунна светлина. От улицата се чу громоленето на късен автобус. После на двора започна поредният котешки концерт. Чу се как съседката от долния етаж, недоволно мърморейки, се показа на прозореца и плисна котките с вода.

Валерий беше в лошо настроение. В дъното на душата му се надигаше глухо раздразнение срещу Ур, който му беше развалил вечерта. Вярно, и преди, когато излизаха с Аня, често се посдърпваха. Тя прекалено силно привличаше мъжкото внимание. И се смееше, когато Валерий започваше да настоява на своето изключително право да бъде с нея. Смееше се и не мислеше да се оправдава. Правеше му мили очи и Валерий оскърбено млъкваше. Няколко пъти той се беше заричал, че няма повече да се среща с Аня, край, свършено е, омръзнаха му тези номера. Но после Аня му се обаждаше по телефона, като че нищо не е било, и Валерий се разтапяше от ласкавия й глас като сладолед в топла длан и отново летеше към мястото на срещата.

А сега и Ур, този недодялан дръвник, се вмъкна между тях. „Ах, колко остроумен чужденец — мислено имитира той Аня. — Да знаеше, Анюта, откъде се е взел този «шегаджия»… Пък и аз би трябвало да узная най-после…“

— Дане — повика го Ур, — спиш ли?

„И гласът му е някак си кънтящ — с неприязън помисли Валерий. — Като в празна бъчва…“

— Почти спя — отговори той.

Ур размишлява две-три секунди, после отново се обади:

— Ако спеше, нямаше да отговориш. Значи не спиш. Дане, всички хора работят, аз също искам да работя.

— Какво? — учуди се Валерий. — Къде искаш да работиш?

— Искам да работя там, където си ти.

— А ти имаш ли представа с какво се занимава Институтът по физика на морето?

— Този институт се занимава с физика на морето.

— Това е вярно, не е трудно да се досетиш. А по-конкретно? Кои въпроси от физиката на морето те интересуват?

— Възникването на електричество в морето — веднага отговори Ур.

— А по-рано… преди да долетиш тук, работил ли си над този проблем?

— Не.

— Защо тогава той изведнъж те заинтересува?

— Аз не съм работил, но това не значи, че не съм се интересувал.

„Дявол да го вземе глупавия ти навик да употребяваш думите в най-точното им значение!“ — помисли Валерий.

— Слушай, Ур — каза той, след като помълча, — защо не искаш да разкажеш къде си се родил и израснал? Откъде долетя?

— Аз съм се родил на кораб — не веднага отговори Ур.

— Така, така, а после? На какъв кораб?

— На голям кораб. Аз израснах в такива места, където няма свободна вода. Аз долетях оттам.

Като отговори по този начин на всички въпроси, той млъкна остави Валерий да си блъска главата над новата загадка. Какъв е този голям кораб? И какви са тези места, където „нямат свободна вода“? Не произхожда ли той от някакво скитническо племе от Сахара или Атакама? Може би е от аржентинските пампаси? Такъв един античен полудив патагонец или арауканец, когото кой знае с каква цел са обучили на висша математика…

Изведнъж той си спомни как нерешително пристъпи Ур към извора и докосна течащата вода с пръст, като човек, невиждал никога преди това обикновена вода… И с каква жажда пи тогава… А и сега — с не по-малка…

— Дане — каза Ур, — утре ще отидем на твоята работа.

— Как ли пък не! Тебе биха могли да те приемат за лаборант, ако представиш поне някакви документи.

— Но нали аз съм човек. А всички хора работят.

— Ти си човек без паспорт.

— Тогава ти ми дай паспорт. Искам да работя.

— Аз не издавам паспорти. И изобщо — да постъпиш на работа не е толкова просто. Трябва да се напише заявление за вакантната длъжност, да се представят документите в отдел „кадри“… и така нататък… Вече е късно — добави Валерий със сънен глас. — Хайде да спим.

— Хайде — съгласи се Ур. — А утре ще отидем на работа.