Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Ур, синът на Шам (15)

Седма глава
Завръщането на Ур

„Отнесете ме на леглото и ако може, извикайте мъдрата Урганда, за да прегледа и излекува моите рани.“

Сервантес, „Дон Кихот“.

Добре е този, който спи спокойно през нощта и след като види докрай всички сънища, се събужда по светло. Но ако разсъмването те завари сам в степта и ако при това те мъчи неясното предчувствие за беда, няма покой за тебе.

Ур разбираше, че е по-разумно да дочака разсъмването и чак тогава да тръгне на път. Но нетърпението го подгони напред. Той вървеше бързо, почти тичаше по тъмната степ, непрекъснато се натъкваше на камъни, на гъсти магарешки тръни.

Той се приземи точно на същото място, където преди една година за пръв път излезе от лодката на земята. Някъде наблизо трябва да има скали и извор, и овча пътека, която води към главните постройки на колхоза „Калинин“.

Къде са скалите, къде е изворът? Ур спря, ослуша се — не ромони ли вода? Но не чу нищо друго, освен собственото си учестено дишане. Изглежда е поел много наляво. Твърде забележимо се повишава местността тук. Да, трябва да свие надясно. Той отново затича. Падна в недълбока яма, изкълчи крака си, изподра ръцете си в бодливия храст, когато се измъкваше от ямата.

Да, точно преди една година, в ясен септемврийски ден, той стъпи за пръв път на тази обгорена земя. И сега отново е тук. Степта се простира пред него като съдба…

На изток просветля. Ур се огледа и видя неравен хълмист силует. Ето ги скалите! А той обикаля около тях цял час… Сега можеше да се различи лекият звън на водата. Неочакван степен извор! Човек може да те търси цял живот — само за да се наведе най-накрая под твоята гъвкава студена струя…

Водата като че изми умората от безсънната нощ. Ур закрачи по овчата пътека отбелязана с множество барабонки. Бързо се разсъмваше. Някъде напред се надпяваха петлите. И ето, показаха се познатите постройки на колхозното селище.

Къщата неприятно го учуди с мъртвата си тишина. Обикновено на разсъмване майка му вече беше на крака и разпалваше огъня в огнището… Ур изтича на верандата и видя грамаден черен катинар, който плътно затваряше вратата. До вратата се чернееха старите сандали на Шам.

Внезапна слабост в краката накара Ур да седне на стъпалото. Той тъпо гледаше утъпканото огнище на двора, връзките оранжев лук, окачени по гредите на верандата.

Чу се лай на кучета, овче блеене. Облаче прах се вдигна над съседните градини. Ур стана и бавно тръгна в тази посока, покрай оградите от неодялани камъни.

Стадото вървеше в плътна жълтеникаво къдрава маса.

— Чо! Чо-о! — подвикваха овчарите и мушкаха с дългите си тояги отбилите се овце.

Огромният пес „алабаш“ заръмжа срещу Ур, оголил острите си зъби. Един от овчарите подвикна на кучето, приближи и подаде на Ур кафявата си жилеста ръка.

— Дойде ли, младежо? — каза той и разпери в усмивка черните си мустаци. — Майка ти те чакаше, много плака…

— Курбанали! — позна Ур приятеля на Шам. — Какво се е случило, къде са моите родители?

Овчарят печално поклати глава в мъхната шапка.

— Татко ти съвсем се разболя. Тук го болеше. — Той се тупна отзад. — Вчера… не… преди вчера райцентър отиде.

Той добави нещо по азербайджански, което Ур не разбра. Но най-главното беше ясно: баща му е откаран в болница и майка му е отишла с него. Ур попита как да излезе на пътя, който води към райцентъра, сбогува се с Курбанали и щеше да тръгне, но онзи го извика:

— Младежо! Голям радост се случи. Нашият завферма Даи-заде помниш? Ха, Джанавар-заде. Съд отиде! Кълна се! — Курбанали се тупна по коляното и се разсмя.

Ур закрачи по непавираната улица и скоро излезе на асфалта. След час и половина го настигна товарен камион. Шофьорът, момък приблизително на годините на Ур, спря, махна с ръка и го покани да се качи. Той караше небрежно, с много голяма скорост.

В малкото село, през което минаваше пътят, шофьорът качи в каросерията четирима колхозници с кошници, пълни със смокини и джанки. После взе от шосето още трима. Колата влезе в районния център — едноетажно градче, потънало в овощни градини. На пазарния площад пътниците слязоха от камиона и се разплатиха с шофьора. Ур смутено разтвори ръце. Шофьорът презрително го погледна:

— Уж си млад, а вече си тарикат.

— Вие сам ми предложихте да се кача в автомобила — каза Ур.

— Като нямаш пари — пеша ходи — отговори шофьорът и му обърна гръб.

Районната болница се помещаваше в няколко бели къщички в дъното на просторен, засаден с тополи и акации двор. От приемната, където Ур поиска справка, го изпратиха в една от тези къщички — хирургичното отделение.

Тук, в коридора с бели стени, между две качета с фикуси имаше вехт диван и на дивана седеше прегърбена жена с наметнат бял халат и избеляла червена кърпа на главата. Тя се втренчи във влезлия Ур, после извика и се хвърли на шията му. Тя ридаеше, виеше и бърбореше неразбрано. Ур я галеше по главата. В гърлото му се беше свила буца, той не можеше да каже нито дума. Каа го задърпа към една от белите врати и я разтвори. В малката стая лежаха четирима и Ур не можа веднага да познае баща си.

Шам лежеше по корем, извърнал глава настрани. Очите му бяха затворени, лицето — влажно, зачервено, изпод черната сплъстена брада и мустаци се чуваше хрипкаво дишане. Над него стоеше възрастна медицинска сестра. Тя пълнеше спринцовката с прозрачна течност от флаконче. Сестрата се обърна към Ур и Каа, направи страшна физиономия и им заповяда веднага да затворят вратата от външната страна.

Ур сложи майка си да седне на дивана.

— Престани да плачеш. Не плачи и разкажи какво се е случило.

Хлипайки и триейки очи с ъгълчето на забрадката си, майка му заговори на своя език, като непрестанно вмъкваше азербайджански думи и често повтаряше думата „ремонт“:

— Още през пролетта бентът на рекичката се проби. Джанавар-чай се нарича рекичката. Ремонт трябва. Председателят искаше. Звъня телефона. Не зная кой протакал ремонта. Решиха ремонт сами да правят. Всички мъже тръгнаха. Твоят баща е силен мъж, много работеше, ремонт правеше. Един ден много дълго във водата работеше…

Каа отново заплака. Ур узна от обърканите й думи, че след тази продължителна работа до пояс във водата Шам се разболял. Температурата се покачила от силната простуда и вдясно на седалището му се появил огромен цирей. Тя, Каа, в началото правела компреси на цирея със зелев лист — той добре изтегля огъня. Но зелевият лист не помогнал. Колхозният фелдшер направил на Шам инжекция и го довел тука, в болницата. Само че баща му не се подобрява и тя, Каа, много се страхува, че той ще умре.

Майката погледна Ур и заплака още по-силно:

— Къде беше, сине, защо не идваше при нас? — После докосна с пръст черното петно около окото му — Били са те? Тебе зли хора са те обиждали, камъни са хвърляли? А-а-а… А-а-а…

Тя нареждаше и леко се поклащаше, а Ур я галеше по главата, опитвайки се да я успокои. Вратата се отвори, от стаята излезе сестрата с блестяща никелирана кутийка.

— Ти забрави ли какво каза докторът? — обърна се тя към Каа по азербайджански. — Ако плачеш силно, няма да ти разрешат да стоиш тук.

— Как да не плача, сестрице, когато мъжът ми умира?

— Кой ти каза, че умира? Няма да умре. Докторът каза, че трябва да се направи операция.

Каа обърна към сина си разплаканото си тревожно лице.

— Операца — повтори тя. — Варели също казваше, трябва операца прави. Какво е това?

— Това е… Е, трябва да се разреже циреят… Ти каза — Валерий? Той какво, идвал ли е тук?

— Тук, тук — закима Каа. — Отиде телефон да звъни.

Ур намери Валерий в кабинета на главния лекар. Той седеше до бюрото, покрито с чаршаф и стъкло, и крещеше в телефонната слушалка:

— Две-три-едно! Чувате ли ме? Дайте ми две-три-едно!

— На кого звъниш? — попита Ур.

Валерий вдигна поглед към него. Избелелите му вежди отскочиха на челото. Без да сваля слушалката от ухото си, Валерий скочи и едва успя да хване телефонния апарат, повлечен от шнура.

— Пристигна?! — закрещя той. — Къде беше?… Не, не на вас! — извика той в слушалката. — Ще дадете ли две-три-едно най-после? Да, да, чакам… Ур, къде беше? Какво е станало с окото ти?

— После ще ти разкажа. На кого звъниш?

— Разбираш ли, аз научих, че баща ти се е разболял — бързо заговори Валерий. — Пристигнах да ги навестя вчера, къщата заключена и аз — в управлението, оттам — с попътна кола насам. Наложи се да нощувам тук, на дивана… Слушай, баща ти има температура около четиридесет, силен възпалителен процес, пеницилинът не помага. Тукашният хирург е в отпуска, а този, който го замества… Да, да! — закрещя той в слушалката. — Дайте!… Лев Семьонович? Горбачевски говори… Чувам, чувам!… Има разрешение?… Е, чудесно! Значи аз ще го доведа направо в републиканската. Вие само позвънете на главния лекар за линейката… Лев Семьонович, има още нещо. Ур се появи… Още не знам, той току-що влезе… — Валерий прикри слушалката с длан и каза на Ур: — Това е професор Рибаков.

Ур взе слушалката.

— Професор Рибаков? — каза той. — Преди моето отпътуване вие ме поканихте, но аз… не успях да дойда… извинете. Сега ме интересува само едно: ще ми разрешат ли пребиваването в страната, след като аз… Не от вас? А от кого?… Добре, ще чакам… Не, за сега за никъде не се каня… Ще бъда сигурно у Валерий, ако той не възразява…

— Не възразявам, не възразявам — обади се Валерий.

 

 

В републиканската болница всичко беше бяло — стените и леглата, обвивките на саксиите с цветя и обвивките на стълбищните перила, носилките и креслата на колела, наредени покрай стените.

Тук, в бялото царство на медицината, беше настанен Шам. Преди операцията му направиха рентгенова снимка. Карбункулът^[1] се оказа дълбок, с много корени, но още по-дълбоко снимката показа някакво чуждо тяло. Дали то не е предизвикало възпалителния процес?

Операцията не беше сложна. Хирургът бързо отвори карбункула, а после направи по-дълбок разрез и извлече чуждото тяло. Изглежда, че то бе заседнало в живото тяло отдавна.

Изваденият предмет беше подложен на всестранен анализ. И ето какво показа той:

„Чуждото тяло има цвят почти черен, форма, близка до коничната, с неопределено изразена шлифовка. Относително тегло — 2,512, твърдост по скалата на Моос — 7,0, която висока твърдост, заедно с остро коничната форма, е способствувала за дълбокото внедряване в мускулните тъкани. Химически анализ: преобладават съединения на SiO₂ тоест кремъчни…“

Накратко казано, това беше кремък. Този същият кремък, който някога е изиграл изключителна роля в историята на цивилизацията.

Повторното лабораторно изследване откри трошици от дървени въглища, налепени по кремъчния наконечник. Вероятно дървената част на стрелата беше обгорена за по-голяма твърдост. Имаше и друго мнение: може би някой знахар е използувал нажежени дървени въглища за дезинфекция на раната на Шам — според формулата на античните лекари, която гласи: „Което желязото не лекува, лекува го огънят.“

Каквото и да беше станало, в ръцете на специалистите се оказаха дървени въглища. Сега беше възможно чрез радиокарбоновия метод да се определи тяхната възраст, защото с времето радиоактивността на въглищата равномерно спада. И анализът показа, че наконечникът на стрелата, както и съпровождащите го частици от дървени въглища, са на възраст не по-малко от шейсет века.

 

 

— … Радвам се да ви видя — каза професор Рибаков и излезе иззад бюрото си срещу Ур. — Седнете. Вие много сте се изменили от времето на нашата последна среща. Колко… струва ми се, че вече година мина?

— Да, година.

— Няма да ви разпитвам за задграничното ви пътуване, Ур. То беше достатъчно отразено в задграничната преса и едва ли ще ви е приятно да си спомняте…

— Защо? — сви рамене Ур. — Там имах и приятни срещи. Например, радвам се, че се запознах с доктор Русто.

Разговорът някак не вървеше. Навън подсвиркваше нордът — господствуващият в този край северен вятър. Силен порив разтвори лошо притворения прозорец, като прашен вихър премина по кабинета, отвя книжата от професорското бюро. Рибаков се втурна да затваря прозореца, оплете се в разлюляната от вятъра щора, дръпна я и едва не я откъсна заедно с корниза. През това време Ур събираше разхвърчалите се документи. Наби се в очите му големият печат на Академията на науките върху един от тях. Погледът му неволно се плъзна по гъстия машинописен текст.

„… се протака недопустимо дълго. Моля да вземете енергични мерки за установяване личността на пришълеца, или, ако това не ви се удаде…“

Ур бързо отклони поглед и сложи документа заедно с другите събрани листове на бюрото. Рибаков най-после се справи с побеснялата щора и като затвори прозореца, се върна на мястото си.

— Колко години вече живея тук, а не мога да свикна с норда — каза той. — И така, докъде стигнахме? Да, имали сте приятна среща с доктор Русто. Разбира се, не ще и дума, той е достоен човек… Ето какво, Ур. През изминалата година много неща се промениха. Вие, както виждам, напълно сте се аклиматизирали… или, по-точно, сте се адаптирали, въпреки че едни или други ваши постъпки не са съвсем обясними от гледна точка на логиката, сегашната ви комуникативност е неизмеримо по-висока от първоначалната. Моля ви да ме разберете правилно. Аз не се каня да ви разпитвам…

— Всичко е ясно, професоре. Извинете, че ви прекъсвам. Вие искате да знаете кой съм аз, откъде съм и какви са моите намерения.

— Съвършено вярно.

— Разбирам, че съм длъжен да обясня много неща. Аз ще направя това, но, ако разрешите, не сега. Може би аз скоро ще си отида… ще отлетя и преди заминаването ще ви разкажа едно-друго за себе си.

— Отново се каните да отлетите зад граница?

— Не. Ще отлетя завинаги.

— Това значи — ще напуснете Земята.

— Обещавам преди заминаването си да отговоря и на този въпрос.

Помълчаха. Нордът виеше зад прозореца. Рибаков завъртя глава и разхлаби възела на вратовръзката си. Пред него седеше напълно земен човек — с печален израз на лицето, с насинено око, — но той криеше в себе си тайна, недостъпна за никого.

— Много жалко. — Рибаков почеса веждата си с малкия си пръст. — Много жалко, че вие упорито избягвате откровения разговор. Но отговорете поне на загадката, пред която ни постави вашият баща. Кога и при какви обстоятелства той е бил ранен със стрела?

— Това е станало около година преди моето раждане. По думите на татко и мама аз знам само, че стадото овце било нападнато от някакви лоши хора, баща ми им оказал съпротива и бил ранен в схватката. Къде е било това аз не знам, защото родителите ми… имат доста смътна представа за географията.

— На колко години сте, Ур — на двайсет и пет?

— Двайсет и шест. Пресметнах точно.

— Значи баща ви е бил ранен със стрела преди двайсет и седем години, така ли? Такъв срок показва и патологоанатомичната експертиза, съдено е по инкапсулацията^[2] на наконечника на стрелата. Но именно тук е загадката. Работата е там, че възрастта на наконечника, извлечен от седалището на вашия баща, е определена на шест хиляди години.

— Шест хиляди години? — попита Ур. — Уверен ли сте, че това е така? По какъв начин определихте?

— Чрез радиокарбоновия метод. Късчето отчупена дръжка, на която е бил закрепен наконечникът, е запазило частици от дървени въглища и тъй като периодът на полуразпадането на въглищата…

— Ясно.

Рибаков почака малко, като мислеше, че Ур ще се опита някак си да обясни парадокса, но той мълчеше. Изглеждаше, че Ур не е особено учуден. По-скоро той изглеждаше загрижен, потиснат. Да, съвсем не приличаше на онзи жизнерадостен варварин, когото Рибаков видя преди една година в колхоза „Калинин“.

— Какво пък — стана Рибаков, — не ни остава нищо друго, освен да очакваме обещаните обяснения преди заминаването ви. Кога собствено смятате да отлетите?

— За сега не зная.

Ур гледаше някъде в ъгъла и тъжно си мислеше, че няма къде да отиде. Да определи точната дата на отлитането — това не зависеше само от него. И не толкова от него… Къде да отиде, къде да намери убежище? Няма да се върне в Института по физика на морето, на който навлече толкова неприятности и от който избяга тайно… Да живее у Валерий като храненик също не бива. Наистина майка му, която добрата леля Соня беше приютила, имаше малко пари, но тя съвсем не може да прави сметки — в първия попаднал пред очите й галантериен магазин може да остави всичко, до последната копейка. Не трябва да я пуска сама в града…

Единственото място, където може да поживее на спокойствие, докато не се появи възможност за отлитане — това е къщата на родителите му в колхоза…

Той се сепна, стана и се сбогува.

— Може би когато баща ми излезе от болницата, аз ще замина за колхоза — каза той, хванал вече дръжката на вратата и загледан изпод вежди в Рибаков. — Ще поживея малко при родителите си.

 

 

В събота изписаха Шам от болницата и Валерий и Ур го закараха с такси в къщи, на улица „Морски труженици“. Беше решено това събитие да се отпразнува със семеен шиш кебап.

Шам сам наряза месото на парчета. Леля Соня го гонеше от кухнята, молеше го да легне да почива, но да довери на жена рязането на овчето месо Шам естествено не можеше. Едва когато свърши тази работа, той погали леля Соня по рамото и напусна кухнята. Жените започнаха да режат лук, да кълцат сумах^[3], да заливат месото с оцет и нар-шараб — сварен сок от нарове. При това Каа говореше непрекъснато — хвалеше Шам и се оплакваше от сина си, че не иска да се жени. Леля Соня й съчувствуваше и на свой ред се оплакваше от Валерий.

През това време Валерий работеше на тавана. От стария сандък, в който някога се пазеха Фарберовите книжки и списания, а сега лежаха всякакви вехтории, той откова няколко дебели дъски и ги свали на двора. Около дворната врата, която водеше към улицата, имаше малко неасфалтирано място и тук лежаха два успоредни реда опушени камъни — вече цели стотина години това място служеше на целия двор като мангал за шиш кебап.

После Валерий се качи на втория етаж. Тук на откритата площадка стоеше Шам. Той се беше облегнал на перилата и с интерес наблюдаваше футболната схватка на двора. В най-острите моменти на играта, които е прието да се наричат голови, Шам много се възбуждаше: крещеше нещо и размахваше ръце, ободрявайки или осъждайки играчите. Момчетата поглеждаха към брадатия запалянко и се подсмиваха.

И пенсионерът фармацевт Фарбер от отворения прозорец на своята галерия гледаше косо с недовиждащите си очи Шам.

Валерий кимна на Фарбер и отиде в своята стая. Тук Ур лежеше на своя диван и четеше вестник — по любимите си плувки, бос, съвсем както преди една година, когато току-що се беше заселил при Валерий. И можеше да се помисли, че за тази година нищо не се е променило, ако не беше обръснатата брада и насиненото му око…

Валерий запали цигара и се тръшна в креслото.

— В понеделник Вера Фьодоровна ще долети от Москва каза той, почуквайки с пръсти по облегалките.

— Това е хубаво — отговори Ур и като обърна страницата на „Известия“, се задълбочи в един съдебен очерк.

— Какво е станало с тебе, Ур? Като че си друг човек. Дори не ти е интересно защо тя беше в Москва.

— Защо? — Ур го погледна.

— Да отстоява темата за океанските течения.

— И аз така си помислих, затова казах, че това е хубаво.

Валерий се почеса под рижо русата си брадичка.

— А ти ще се върнеш ли в института, ако отново разрешат океанската тема?

— Не. Аз вече казах, че ще поживея малко при родителите си.

— Странен си все пак… — Валерий се наведе напред, опрял лакти в коленете си. — Сам забърка кашата с тази „джаномалия“, седя над изчисленията, измисли силово съоръжение за пролива на Дрейк — и всичко напразно? Е, добре, когато закриха темата, ти избяга, мислеше, че всичко е заради тебе — това е понятно, макар че е пресилено. Но сега! Обстановката се промени. Казват, че Пиреев вече не е зампредседател по науката, отива някъде по собствено желание. Вера Фьодоровна непременно ще прокара океанската тема. Никакви пречки! А ти — при родителите си, в колхоза… Голям глупак си ти, това е всичко.

— Защо глупак? — попита Ур.

— „Защо, защо“!… Няма да ти обяснявам! — кресна Валерий. — Не ми дават мира в института: къде е Ур, защо не идва на работа… Сутринта влизам в отдела — Нонка ей с такива очища ме гледа. — Валерий показа с пръстите на двете си ръце голяма окръжност. — Задава, така да се каже, безмълвен въпрос. А аз й отговарям ей така… — Той направи зверска муцуна.

Ур го наблюдаваше косо. После хвърли вестника, рязко скочи от дивана и отиде до прозореца. Валерий изведнъж си помисли: дали не започва пак пристъп?

— Ур! — извика той.

— Какво искаш? — рязко се обърна Ур и лицето му се изкриви в зла гримаса. — Защо ми бъркаш в душата? Какво искате от мене всички вие?!

Той изскочи от стаята. Валерий изгаси цигарата си и се втурна след Ур.

Къде отиде тези побъркан? Няма го в стаята на леля Соня, в кухнята също. Да не е избягал само по плувки на улицата! Макар че от него може да се очаква и това…

В този момент Валерий видя, че вратата на задния двор е отворена. По тъмната, вмирисана на котки стълба, той се качи на тавана. Тук беше задушно. Прашна ивица светлина косо падаше от прозорчето, плътно забулено от паяжини. Валерий се огледа. Ръждясала вана, прояден от червеи куц скрин, купчина изживели времето си примуси^[4], глинени гърнета, саморъчни газови мангали… Зад това бунище на полусчупен сандък седеше Ур.

Той мълчаливо гледаше към Валерий и на него изведнъж му стана малко страшно от този немигащ поглед на подгонен звяр.

— Можеш да слезеш от тавана — каза Валерий. — Няма да ти досаждам повече с приказки. Живей както искаш.

И той тръгна към стълбата, но спря, като чу гласа на Ур.

— „Живей както искаш“ — повтори той. — Това, изглежда, е невъзможно. Така както е невъзможно да избягаш от хората…

Ур като че разговаряше със самия себе си.

— … Всичко свързва хората помежду им — продължаваше той, — производството, общите цели… Дори личните цели са недостижими без помощта на другите… Здрави взаимни връзки и в същото време — разединеност, случайност… странен безпорядък в приемането и предаването на информация…

Валерий неволно притаи дъх, за да не изплаши, да не прекъсне монолога му. Приготви се да чуе нещо много важно. Но Ур млъкна. Той седеше с отпусната глава и сякаш се вслушваше в долитащите от двора момчешки гласове.

— Веднъж ти вече говори нещо подобно — каза Валерий. — Какво, в тези места, откъдето си долетял, приемането на информация другояче ли е организирано?

— Другояче — като ехо отговори Ур. — Разбира се, че другояче… ако разсеяната информация е концентрирана и мозъкът се настройва на насочен прием… Че за какво друго съществува разумът?

— Е, ами по-нататък, Ур? Какво значи това — да се настрои мозъкът?

Ур вдигна към него разсеян, отчужден поглед.

— Тук е горещо. Да се махаме. — И когато вече се спускаше по стълбите, той добави тихо. — Все едно, не можеш да разбереш…

Шам свещенодействуваше. Той поиска момчетата да прекратят своята игра, докато се приготовлява шиш кебапът — току-виж полетяла неловко запратената топка в мангала, ще разпръсне въглищата, ще унищожи цялата работа. Шам помаха над разгорените въглища с парче шперплат, напръска вода, за да намали езиците на пламъка, после взе от Валерий шишовете с нанизаните парчета месо и сложи краищата им върху двата реда камъни. Валерий разбираше от шиш кебап, дори умееше да го пече, но сега трябваше да се задоволи с ролята на асистент: да донесе, да подаде. Той опита да повърти шишовете над въглените, но Шам властно го отстрани, като каза нещо на своя непонятен език.

С пепел, с въглени, шиш кебапът беше поднесен на масата и беше снет от горещите шишове върху широко блюдо с помощта на парче хляб.

— За вашето оздравяване, чичо Шам — каза Валерий на азербайджански и вдигна чашата си.

— Ай, юнак! — отговори Шам. — Хубаво го каза.

Той седеше в своята карирана риза, пусната върху панталоните, и леко и бързо дъвчеше парче след парче. Валерий помисли, че с вилица в ръка Шам щеше да изглежда много по-неестествен.

— А все пак, чичо Шам, кой пусна стрелата по вас? — попита той.

— Лоши хора! — сърдито затресе ръце Шам. — Змийски чеда, да им се напълнят устата с глина! Те откараха овцете!

Той започна възбудено да вика нещо на своя език. Каа също крещеше за лошите хора и доколкото Валерий разбра, за някакви богове, който не оставили Шам да загине. Ур, който ядете вяло, им каза нещо, непонятно за Валерий, и те се успокоиха. Но не веднага. Още известно време те тихо клокочеха, като вулкан, изстиващ след изригване.

После Шам и Валерий донесоха нова порция шиш кебап.

— За ваше здраве, лельо Каа — вдигна чашата си Валерий.

— Хубаво го каза, юнак! — цяла грейна Каа.

И като изтри мазните си устни с обратната страна на дланта си, тя бързо и тук-там неразбираемо заговори, че леля Соня е много хубав човек и тя, Каа чудесно разбира нейната тревога: много е лошо, когато мъжът няма жена и дом, такива мъже никой не ги уважава, защото мъж, който няма жена…

Валерий се сети да включи телевизора и леля Каа млъкна на половин дума и впи очи в екрана, където даваха поредното „Напред, момчета!“

Всички вече бяха сити, само Шам с достойнство дояждаше шиш кебапа. Леля Соня с помощта на Валерий и Ур започна да разтребва масата и да приготвя чая.

Стъмни се. Луната дълго чака зад четириетажния куб на универмага. Когато дочака своето време, тя се изтърколи като добре излъскан меден диск, издигна се над светлинния призив „Купувайте телевизори с намалени цени“ и изля поток тайнствена светлина в прозорците на дом № 16 на улица „Морски труженици“.

Шам хвърли оглозганото кокалче на чинията, изтри ръце с края на ризата си и излезе. В следващия миг той се озова на стълбищната площадка и като вдигна ръце, нададе възклицание, явно насочено към луната.

Точно в това време съседката от долния етаж Ляля Барсукова се качи на втория етаж, за да се посъветва с Фарбер относно рецептата, написана от доктора на съпруга й, който страдаше от стомах. Фарбер беше отдавна пенсиониран, но по навик целият двор ходеше при него за консултации. Той беше добър фармацевт. Той дори — в далечните си млади години — беше дал на света нов мехлем против изпотяване на краката. Но истинската му страст бяха древните цивилизации.

Ляля подаде на Фарбер рецептата през отворения прозорец.

— Защо е толкова скъпо, Ной Соломонович? Такова още не бяха предписвали. Погледнете, ако обичате.

Фарбер поднесе листчето към носа си и се вгледа с недовиждащите си очи.

— Три и шестдесет и две — промърмори той със слабия си глас. — А защо ли?… М-м-м… Защото е предписано това нещо — посочи той латинското название с кафявия си от старост нокът. — Това нещо не е вредно… не е вредно… но е скъпо. Можело е и без него… Тогава… — Той подъвка устни. — Тогава ще струва деветдесет и седем копейки.

— Защо прави така тогава? — възмути се Барсукова. — Такъв е важен, ние с Петка едва успяхме да влезем при него, а пък предписва излишни неща.

— Затова ги и предписва, защото е важен…

— Какво? Извинете, не чух?

— Казвам, че вие, клиентите, сте си виновни. Стремите се да ви прегледа… м-м-м… светило, светилото ви написва рецепта, вие отивате в аптеката, а там ви казват — платете шестнадесет копейки… И какво? Вие сте много недоволни. Такова светило — и шестнадесет копейки… Не вярват у нас на евтините лекарства…

— Да, но чак пък три и шейсет и две! Вие направете, Ной Соломонович, да останат деветдесет и седем…

— Почакайте минутка, Ляля…

Фарбер се вслуша в бърборенето на Шам. Той стоеше до перилата, леко подскачаше, стремеше се към луната и повтаряше все по-силно и по-силно една и съща фраза.

Но ето, той свърши своята молитва — или заклинания, — отвърна се от луната и тръгна към вратата. И в този момент Фарбер плахо, със заекване, произнесе фраза на някакъв език, пълен с отворени гласни звуци. Шам го погледна учудено и отговори. Старият фармацевт разбра и каза още нещо. Те заговориха!

Валерий, изгонен да пуши на площадката, не повярва на ушите си, когато ги завари — Шам и Фарбер — да разговарят на езика, който не разбираше никой друг, освен пришълците.

— Ной Соломонович — захленчи Ляля Барсукова, — направете така, че да струва деветдесет и седем копейки…

— Почакай — прекъсна я Валерий. — На какъв език разговаряхте с него, Ной Соломонович?

Ной Соломонович смутено се усмихна, при което косите му очи съвсем приближиха носа му, и глухо каза:

— Аз още през деня се вслушвах, когато той крещеше на момчетата. И не ми се вярваше, че разбирам някои думи. А когато той подскачаше… м-м… подскачаше пред луната и произнасяше заклинанието, аз го разбрах добре. Той се обръщаше към луната с думите…

— Щом не искате — няма да ви моля — разсърди се Барсукова и заслиза по стълбите. — Голяма работа — да го направи на деветдесет и седем…

— Ох, махай се! — сряза я с поглед Валерий. — Е, с какви думи, Ной Соломонович?

— Той казваше: „Както аз не мога да стигна до тебе, така нека моите врагове не стигнат до мене, до моята жена, до моето стадо.“ И тогава аз съставих фраза и се осмелих… м-м… осмелих се да му пожелая всичко това да се изпълни.

Шам му каза нещо.

Фарбер с усмивка поклати глава и каза на Валерий:

— Той пита дали не познавам някакъв човек на име Издубар. А откъде мога да го познавам, помислете само, когато целия си живот съм преживял тук, а той — в Двуречието…

— В Двуречието? — изумено възкликна Валерий. — Ама вие на какъв език разговаряхте?

— Разговаряхме! — Фарбер изглеждаше поласкан. — Аз знам малко класическия диалект, но едно е малко да го знаеш, а друго — м-м-м… да разговаряш… Той, доколкото разбирам, говори на стария диалект, който е съществувал до двайсет и третия век преди нашата…

— Ной Соломонович! Не ме измъчвайте, кажете най-после на какъв език говорихте с него?!

— Ама нали ти казвам — разпери Фарбер сухите си ръчички, — на шумерски.