Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Ур, синът на Шам (14)

Шеста глава
Алфа и Омега

„— Накъде ни водите? — попита Кандид.

— В ямата — каза полицаят.“

Волтер, „Кандид“.

Дъждът беше приятен, ободряващ. Не такъв порой, както тогава на реката, но носеше покой и облекчение. От него болката, която пронизваше очите му, малко постихна.

Вероятно го е издебнал все пак по-младият син на водния цар, този червеноок шмекер. Улучи го право в окото с камък, пуснат от прашка…

Чакай, как стана това?…

Ур едва поотвори лявото си око. Дясното не се отваряше, беше залепнало.

От плоската манерка се лееше тънка струйка вода. Ах, това не е дъжд, не е… И прашка нямаше, това е само сънят, непонятният, идващ от дълбините на подсъзнанието му, привичен сън. Нямаше червеноок човек, нямаше засада. Имаше гигантски бой върху залетия от яркото слънце площад. Сега той си спомни всичко — освен едно: къде се намира и кой излива върху лицето му вода от манерката…

Гласове наоколо, гласове. Ур разбираше лошо френски, но все пак някои откъслечни фрази стигнаха до съзнанието му.

— Ще видиш, че ще го пуснат преди нас.

— Аз ще я убия тази свиня.

— Ей, кой там заплашва, че ще убие Клермон? Ръцете ти са къси.

Шум, ругатни, нещо падна с грохот.

— Стига, стига. Малко ли ви беше днес?

— Остави поне глътка, Рене. Изглежда, той дойде в съзнание. Кой е той? От кой факултет?

— Ако е от философския, по-добре веднага да го удушим. Всички философи, да бъдат проклети…

Водата престана да тече. През цепката на полуотвореното си око Ур видя нечия тясна гръд, опъната в моряшка фланелка на големи сини и жълти ивици, после — момчешко лице с тъмни очила в тъмната рамка на дълги сплъстени коси.

— Жив ли си? — попита очилатият, като се наведе над него. — Е, живей. Ти чудесно се би. Но и добре те цапнаха.

— Благодаря — каза Ур. Той не позна гласа си — така тихо и пресипнало прозвуча той. — Благодаря за водата.

— Чужденец ли си? — попита онзи. — От кой факултет?

Ур помръдна върху скамейката, на която лежеше. Стори му се, че ребрата му са счупени и се въртят в него като пръчки в чувал. Да, добре са го цапнали, изглежда.

Сега той си спомни всичко, което се случи тази сутрин.

Близо до единия от университетските корпуси прашният син крайслер на Анабел Ли се вряза в тълпата, която бе преградила пътя и широката площадка пред корпуса. Тълпата беше неспокойна, креслива, тук-таме се люлееха плакати. „По дяволите администрацията!“ — прочете Ур на един. „Ние живеем в XX век, а не в XVII. Стига сте ни хранили с боклуци!“ — различи той на друг. И още: „Ще преобърнем вашия затлъстял свят!“

— Ей, дайте път! — викна Анабел Ли.

— Няма път! — чу се в отговор. Колата се оказа в плътен пръстен, един дългокос викна с глупашки глас: — Излизай, пристигнахте!

Все още можеше с внимателен заден ход да излязат от тълпата и без да се намесват в тукашните работи да се върнат в тихите предградия на Одерон. Но Анабел Ли Фрейзър от Валънтайн, щата Небраска, не беше такъв човек. Надигна се от седалката на откритата кола, започна да размахва юмручета и да иска да й освободят незабавно пътя, за да може да премине. В отговор й се смееха, крещяха на френски и английски, ругаеха.

— Остави го този кретен, ела с нас, красавице! — закрещя плещест момък, като се мъчеше да стигне до Анабел Ли.

Тя запищя, започна да се дърпа, но момъкът беше силен, упорит. Ухилен, той започна да тегли момичето от колата. В следващия миг обаче Ур скочи от мястото си и силно отхвърли ръката му от талията на Анабел Ли. Момъкът се дръпна. Ур го блъсна и в този момент отвсякъде се надвесиха крещящи уста, заплашителни юмруци. Някой скочи на радиатора на колата и удари Ур по главата, някой дръпна вратата и вече нищо не можеше да се разбере в непрестанния вой, свиркания, дюдюкания. Десетки ръце се вкопчиха в Ур и го извлякоха от колата. Той чу писъка на Анабел Ли — нея също я извлякоха направо през борда на колата.

Изведнъж тълпата се дръпна назад. Отпред крещяха нещо. Една дума се повтаряше по-често от другите, тази дума беше „барикада“.

Ур, когото захвърлиха на десетина метра от колата, видя: влачеха, предаваха от ръце в ръце взетите кой знае откъде скамейки и маси. Заобиколиха крайслера на Анабел Ли и с пронизително свиркане го обърнаха на една страна.

Оттатък колата се мярна синята рокля на Анабел Ли. Ур, работейки с юмруци и лакти, започна да се промъква към нея през отстъпващата тълпа. Подхлъзна се на бананова кора и падна под нечии крака. Върху асфалта се белееха хвърлени листовки и Ур стисна една в юмрука си. Когато скочи на крака, той видя, че се е оказал, така да се каже, на огневата линия.

От белите стени на корпуса отстъпваха оределите, разкъсани редици на студентите. Като стигнаха до барикадата, те спряха и един от тях, разчорлен, крещеше нещо за съпротива. По настъпващите редици полицаи полетяха камъни, гнили домати.

Ур не чу как в шума на стотиците гласове изтрещя револверен изстрел. Някой от синята верига на полицаите падна. Там започна някакво ново движение. Завиха сирените на дошлите коли, от тях изскачаха въоръжени хора. Раздаде се строен залп на винтовки, куршумите засвистяха над главите на защитниците на барикадата. Ур приведен побягна натам, където се мярна роклята на Анабел Ли. Но не успя да дотича до колата. В гъстите редици се втурнаха гвардейци, полицаи. Дългите палки се стовариха върху бунтуващите се студенти. Те се отбраняваха, както можеха. Рошавият стреля с револвера, но някой го блъсна по ръката, изстрелът отиде нагоре, в следващия момент гвардейците извиха ръцете му назад.

Някъде отляво запищя Анабел Ли. Ур се хвърли към нея, но в този момент тежък удар по тила го накара да спре. Когато се обърна, той видя червено потно лице с притворени свирепи очи, ръка с дълга палка, вдигната за нов удар. Ах, ето го човека от засадата… Преди палката да се спусне, силен удар в челюстта събори нейния собственик. Върху Ур се нахвърлиха двама, техните палки със свистене разсичаха въздуха и както и да се извиваше Ур, върху него се стовариха няколко удара. Той зави от болка и ярост. Като че ли нещо тъмно се надигна в него от дъното на душата му, закри синята дневна светлина. Като дива котка се метна той към единия от полицаите, удари го с глава в гърдите и докато той падаше, издърпа палката от ръцете му. В същия момент самият той падна на колене от нов удар по главата, но скочи, изви се и — страшен, озверен, отбивайки ударите със своята палка, се втурна към преследвачите.

В удара на палката той вложи всичките сили, които все още му бяха останали. Удряше напосоки, надясно и наляво, слушаше със странна наслада виковете на падащите под неговите удари хора. Върху него се нахвърлиха отзад. Той се отскубна, като остави парчета от ризата си в ръцете на нападателите. Отстъпвайки, се опря с гръб в топлия кален търбух на автомобила, който лежеше на едната си страна. Най-после, когато съвсем остана без сили, изтръгнаха му палката. Удар по главата, още, още… Удар в окото. Падайки, той видя въртящото се колело на колата, чу отчаяния писък на Анабел Ли: „Не го бийте!“

Още един удар. И той повече не виждаше и не чуваше.

И сега, когато дойде на себе си, той разбра, че лежи на пейка в килията, препълнена с арестувани студенти. И едва не застена — този път не от болка, а от съзнанието за нещо непоправимо.

— Аз видях, ти се би чудесно — каза Рене, момъкът с моряшката фланелка, и отпи глътка от своята манерка. — При нас ли учиш? Не? А откъде се взе?

— Той пристигна със синята кола с оная американка, която издра очите на комисаря — произнесе нечий глас.

— Къде е тя? — попита Ур и седна бавно, с усилие.

— Сигурно в затвора, както и ние. Ако, разбира се, президентът на Съединените щати още не е позвънил на местния комисар.

Със своето виждащо око Ур тъжно огледа сивите грапави стени със зарешетено прозорче под тавана. На скамейките покрай стените и на циментовия под седяха и лежаха младежи и се виждаше, че почти всички са пребити, както и той, Ур. Той видя нашарения гол гръб на един от момците, който седеше на пода. Друг навъсено разглеждаше счупените си очила.

Ур пъхна ръка в джоба си за кърпа, за да изтрие мокрото си лице. Кърпата я нямаше. Напипа смачкана хартийка, разгъна я пред окото си. Това беше листовка. Скръбното лице на Христос, трънен венец. Отгоре беше написано с големи букви: „Търси се престъпник.“ Отдолу — кратко описание на отличителните белези, а още по-ниско: „Агитира за ликвидацията на едрата собственост.“

— Как ти харесва листовката? — попита Рене. — Това ние го измислихме.

Ур сви рамене.

— Ако Исус би се явил сега, щяха да го арестуват за червена пропаганда и подстрекателство — продължаваше Рене. — И щеше да седи с нас в затвора с подпухнало око като тебе. А после апостолите щяха да съберат пари и щяха да пуснат Христос под гаранция. И той щеше да плюе на цялата тази мерзост, щеше да се възнесе към дядо Господ и да му каже: „Нека те там се оправят сами, аз не искам да ходя повече при тях.“ — Той се разсмя и тръсна коси.

— Рене, престани да богохулствуваш — каза младежът със счупените очила.

— Мълчи, философе! — озъби се Рене. — Ти защо си тук, книжен червей? Мястото ти е при твоя дебел татко-фабрикант да си хапваш пилешки дроб.

— Аз не живея с родителите си — сериозно отговори онзи. — А съм тук за това, за което и ти. Системата на образованието се нуждае от реформи.

— Всички философи трябва да ви удушим — каза момъкът с нашарения гръб. — Умници проклети!

— Млъкни, Лябуш! — викна Рене. — Вас с твоя Клермон трябва да ви удушим.

— Ръцете ви са къси!

— Сглупихме, дето се поддадохме на вашите уговорки и тръгнахме да спасяваме негодниците, които се бяха затворили във факултета. Да ги бяха хванали там. На вас ви дай само по голям шум, а останалото — не е ваша работа. За какъв дявол Клермон започна да стреля?

— Ако нямаше такива лигльовци като тебе, отдавна щяхме да постигнем своето.

— Какво? Щяхте да избиете администрацията и да понесете през целия град платна с цитати? И между другото дръж си езика. Ще ти дам един „лигльо“!

Момъкът с нашарения гръб скочи и с ругатни тръгна към Рене. Той войнствено направи крачка към него. Килията отново зашумя и без бой нямаше да се мине, ако вратата изведнъж не беше се отворила. На прага застана едър полицай.

— Я тихо вие, бойни петли! — кресна той. И след като огледа килията: — Кой тука е Ур?

Той два пъти повтори въпроса си, преди Ур да отговори. Полицаят го огледа с притворени очи, сякаш го преценяваше.

— Вие ли сте? В такъв случай елате с мен.

В единичната килия, където въведоха Ур, имаше легло. Той веднага легна. Преходът по коридора не беше дълъг, но Ур го преодоля с усилие, всяка крачка предизвикваше болка в пребитото му тяло.

Той облиза с език сухите си устни. Окото го болеше. Но Ур вече беше започнал да привиква с болката. Тревожеше го друго — смътното усещане за някакво неблагополучие. Какво е това? Откъде идваше? Умореният му мозък като че ли отказваше да анализира новото усещане. Ур потъна в тежка дрямка.

Изведнъж той отвори очи и видя човече в бяла престилка, което насочваше спринцовка към ръката му. Ур се отдръпна.

— Не се бойте, мосю, не се бойте, това е само обезболяваща инжекция — в скороговорка произнесе човечето и му намигна. — Е, по-смело!

Той направи инжекцията. После извади от куфарчето си флакони, бинтове и клатейки глава, започна да оглежда лицето и торса на Ур, от когото отдавна бяха паднали парцалите от ризата.

— Все се бунтувате, все се бунтувате — бърбореше той. — Какво става с вас, младите?… Лежете спокойно, мосю, ще обработя окото ви. (Ур почувствува докосването на нещо студено и влажно.) Ако ударът беше по-силен, окото ви щеше да изтече… Сами се навирате под ударите, така се навирате, така се навирате…

— Вода — прошепна Ур.

— Сега, потърпете малко. Провървяло ви е, мосю, окото е цяло. — Лекарят внимателно повдигна изпокъсаната фланелка. — Костите, изглежда, също са цели. Тук боли ли? Разбира се, не може да не боли след такъв пердах. Но ако реброто беше счупено, щяхте да нададете вой… И какво само искате? Нищо не ви харесва, нищо не е както трябва, навирате ли се, навирате под ударите…

Лекарят отново намигна на Ур. Впрочем това май че беше тик. Той бърбореше непрекъснато, но ръцете му при това ловко и бързо вършеха работата си. Дали от инжекцията, или от намокрянето, а може би от бърборенето на доброто човече, но на Ур му стана по-добре.

Надзирателят със скучно неподвижно лице донесе поднос с храна и питие. Без да си поема дъх, Ур изпи до дъно бутилката цитронада. Обедът беше хубав: лучена супа, антрекот с пържени картофи, сладък пудинг.

В килията нямаше прозорци, но отнякъде проникваше скрито осветление. Но беше прекалено ярко. Ур потъна в сън.

Навярно беше проспал около четири часа. Събуди се в пот. И отново го убоде неясното усещане за нещо болезнено, което се е случило не с него, но с близък човек. Дали не е станало нещо с майка му или с баща му?…

Окото го болеше по-малко, но отокът не беше спаднал. Ур се опита да седне на леглото, но в този момент в ключалката се превъртя ключ, и в стаята влезе надзирателят с поднос, на който стояха бутилка с жълта течност, сифон, две чаши и пепелник.

„Солидни приготовления“ — помисли Ур.

Влезе човек в жълтеникав костюм и връзка, изпъстрена с червени и сини кръгове. Лицето му беше незабележително — коси с неопределен цвят, носът — нито прав, нито гърбав, нито заострен, брадичката — закръглена, но погледът на дълбоките очи — втренчен, остър. Влезлият с кимане освободи надзирателя, седна на стола, като акуратно оправи панталоните на коленете си, и устреми към Ур проницателния си поглед.

— Вие трябва да отговорите на моите въпроси — каза той, като сложи пред себе си голям бележник и химикалка. — Честните отговори ще смекчат вашето положение. Разбрахте ли ме?

— По-добре на английски — каза Ур. — Ако това не ви затруднява.

— Добре, ще опитаме. — Комисарят не говореше добре английски, но успяха да се разберат един друг.

— Вашето име и фамилия, мосю?

— Ур. Това е и едното, и другото.

— Значи нямате фамилия? Да допуснем. Документи? Също нямате? Да допуснем. На коя страна сте гражданин?

— Още не съм избрал.

— Още веднъж ви предупреждавам: трябва да отговаряте честно, иначе ще си навлечете сериозни неприятности. Откъде и с каква цел сте пристигнали във Франция?

— А защо трябва да отговарям на вашите въпроси?

— Защото сте арестуван за участие в безредици.

— Аз попаднах в боя случайно.

— Това имам намерение да изясня — по какъв начин сте попадали там. И така, мосю, откъде пристигнахте и с каква цел?

— Аз пристигнах от Съветския съюз. Моята цел — да разгледам Океанариума в Санта Моника.

— Съветски поданик ли сте?

— Аз ви казах вече, че нямам никакво поданство.

— Да допуснем. — Комисарят бързо записваше отговорите на Ур. — Как сте попаднали в Съветския съюз? Откъде?

— Това трябва да интересува не вас, а съветските власти.

— Добре. По какъв начин преминахте границата на Франция? Смятам, че имам право да ви задам този въпрос?

— Моля. Аз доплувах в Санта Моника на своя кораб.

— Доплувахте или долетяхте?

— Вие сте прекалено любопитен.

— Такава е професията ми. И така?

— Долетях.

— Къде отиде вашият кораб, след като скочихте от него в морето?

— Мисля, че е отлетял.

— Имаше ли още хора в него? Кои са те?

— В него няма никой друг.

— Изумително интересно, мосю. Вие искате да кажете, че управлявате кораба сам, дистанционно? Как правите това?

— Боя се, че няма да разберете. В сифона няма ли оранжада?

— Сода. А това е уиски. Сега ще ви налея.

— Само сода, ако обичате.

Комисарят му наля пълна чаша. Плисна на дъното на своята чаша уиски и без да го разрежда, го изпи с една мощна глътка.

— Мосю Ур — каза той, след като запали цигара, — не ви предлагам цигара, защото зная, че не пушите. Изобщо ние знаем за вас повече, отколкото си мислите. Съгласете се, че към човек, който пътешествува без паспорт, без виза, без гражданство, се проявява повишено внимание. В нашия неспокоен век мосю, от журналистите, както и от хората с моята професия, нищо не може да се скрие. И така: ние знаем, че вие и в Русия сте пристигнали по същия странен начин, както и във Франция. Работили сте в един от прикаспийските градове в институт, който се занимава с проблемите на морето. След това сте постъпили в цирк и сте излизали в един от черноморските градове с опити по телекинеза. Долетели сте в Санта Моника и сте се устроили да работите за пансион в Океанариума при доктор Русто, който е оценил високо вашите познания по океанология, но с присъщото си нехайство не е проявил интерес към вашия произход. Вие — извинете, че се докосвам до интимни неща — сте очаровали дъщерята на американски производител на яйца и сте тръгнали с нея за Одерон, няма да уточнявам с каква цел. Не ви е провървяло, попаднали сте в студентски безредици и сте започнали да се биете, като доста сте пострадали, за което, повярвайте, ние съжаляваме. Боят си е бой, мосю, и остава само да благодарите на съдбата, че окото ви е оцеляло.

— Щом знаете толкова много — каза Ур, — защо ме разпитвате?

— Ние бихме искали да узнаем най-главното: кой сте вие, мосю Ур? Какви са вашите истински цели?

Ур мълчеше.

— Няма да крия от вас — продължаваше комисарят, гледайки го изпитателно, — има предположение, че вие… как да кажа… сте жител на друга планета… пришълец… Това истина ли е?

Ур мрачно мълчеше.

— Лично аз не мисля, че летящият кораб с необикновен вид и необикновено управление е убедителен повод да се подозира във вас пришълец. Не вярвам много и в това, че вдигате хората във въздуха без физически контакт…

„Сигурно си мисли, че води разпита извънредно фино“ — помисли Ур.

— Вие не искате да отговаряте? Жалко. Много жалко, мосю. Принуден съм да ви заявя, че има и друго предположение, което лично на мене ми се струва по-малко фантастично: вие сте изпратен с разузнавателна цел. И така? Аз чакам отговор.

— Отговор няма да има — каза Ур и легна на леглото.

Комисарят затвори бележника и стана.

— Какво пък, няма закъде да бързаме, ще продължим разговора друг път.

— Дълго ли смятате да ме държите тук? — попита Ур.

— Докато не изясним всичко, което ни интересува. Довиждане.

— Почакайте. Къде е мис Фрейзър? Девойката, с която…

— Разбирам, мосю, разбирам. Мисля, че тя вече си е у дома. Баща й дойде за нея и след като чухме това, което тя пожела да каже, ние я освободихме. Би било жестоко да разделяме тази очарователна мис с любящия й родител, нали? Впрочем тя много се безпокоеше за вас. Искате ли да попитате още нещо?

— Не — каза Ур и затвори очи.

 

 

Учителю, аз отново се държах неразумно. Отново се намесих…

Жестоко съм пребит и съм затворен.

Аз страдам, Учителю. Всичко, което правя с най-добри намерения, кой знае защо, се обръща против мене. Аз сам не мога да забележа как се оказвам въвлечен в сложни събития. Целият живот тук е изтъкан от внезапности — от тях няма спасение.

Всеки път се налага сам, без подкрепата на общия разум, да вземам решения. И често те се оказват погрешни.

Започвам да се боя от самия себе си… Като че ли в мене дреме някой друг, непознат за мен и когато той изведнъж се събуди… така беше в този ужасен бой… когато той се събуди, ми става страшно…

 

 

Напрежението още не беше го отпуснало, той още беше като в полусън, когато изведнъж през отиващата си, отстъпваща мъгла го видя — човека от засадата, по-малкия син на водния цар. Ето, той опъва тетивата на лъка… прекрачи напред…

— А-а-а! — закрещя Ур с цяло гърло, сви се в ъгъла и безпаметно започна да шари с ръка по смачканото одеяло, за да намери прашката.

— Какво ви е, Уриел? — чу той гласа на влезлия. — Не ме ли познахте?

Ур вцепенен гледаше жълтите му очи под черните триъгълни вежди. Сънят си отиваше. Жестоката реалност се въплъти в сивите стени на килията.

— Аз съм, Себастиан. — Човекът в лек кремав костюм пристъпи усмихнат. — Вашият познат Хуго Себастиан от Базел.

Ур отлепи мокрия си гръб от стената, отпусна се на леглото.

— Как ме изплашихте, Уриел! — продължаваше онзи, съчувствено вгледан в Ур с жълтите си очи. — Боже, какво са направили с вас! Искрено ви съчувствувам, бедни мой приятелю…

— Откъде се взехте? — едва чуто попита Ур.

— Това е толкова просто — усмихна се Себастиан. — Научих от вестниците, че сте попаднали в беда и полетях към Одерон. Да си помагаме един на друг — нали в това се състои истинското предназначение на човека?

Щом чу познатия проповеднически тон, Ур окончателно се успокои. Само главата много го болеше. Тази идиотска електрическа светлина, която не гасне нито през деня, нито през нощта…

Себастиан седна на стола. Неговото загоряло красиво лице изразяваше печал и съчувствие.

— Аз все още съм изпълнен с впечатленията от нашите срещи на Черно море, господин Уриел, — каза той меко. — Повярвайте, това е незабравимо. В Базел ме налегна работата, много невесела работа. Изглежда, че нашето издателство е пред крах.

— Ако не ви затруднява, налейте ми чаша вода — каза Ур.

— О, разбира се! — Себастиан взе гарафата от масата. Поклащайки глава, обраснала сякаш с козина, късо подстригана и прошарена, той гледаше как Ур пресуши две чаши подред. — Когато прочетох за вас във вестниците — продължи той, — аз веднага разбрах, че трябва да ви дойда на помощ. Тук съм трети ден. За щастие Пруве се оказа толкова отстъпчив, колкото и влиятелен човек, именно той ми уреди свиждането с вас…

— Пруве? — повтори Ур, оставяйки чашата.

— Да, комисар Пруве. Той се съгласи да вечеря с мене. Аз му разказах за своето познанство с вас и можете да ми вярвате, изобразих ви в най-хубава светлина. Нещо повече: мисля, че успях да убедя Пруве да пренебрегне вестникарския шум, да го склоня да бъде милосърден към вас. Кажете, приятелю, достатъчна ли е медицинската помощ, която ви оказват тук?

— Да, лекарят идва.

— А храната?

— Вие казахте, че искате да ми помогнете? Какво означава това? Имате пред вид грижите за моето лечение и хранене?

Себастиан се наклони напред и каза, като понижи глас:

— Вие сте прав, Уриел: работата не е в храната, въпреки че и тя не може да не ме вълнува. Аз много бих искал да повярвате в моето искрено разположение към вас.

— Вярвам — каза Ур.

Този швейцарец му беше симпатичен. Наистина беше останала някаква неприятна утайка от уплахата, която Ур изпита при неговата неочаквана поява…

— Това е прекрасно! — Себастиан се приближи още. — Уриел, вие помните ли нашия разговор на черноморския плаж?

— Помня. Нещо за второто пришествие…

— Ако може, говорете по-тихо — не бива да ни чуят. Да, за второто пришествие… Цивилизацията, създавана хилядолетия, върви към гибел, Уриел. Това, което не са могли да направят чумата и войните, сега бързо го прави потреблението. Твърде много съблазни. Всеобщата гонитба за модни вещи, всепоглъщащата жажда за пари, успех и наслади е развратила света. Душата е забравена, тържествува тялото…

— Аз помня, Себастиан, че вие говорихте нещо от този род. Вие чакате спасителя, след когото ще тръгнат милиони, и други подобни неща.

— Да, Уриел — тържествено каза Себастиан и се изправи на стола. — И ние дочакахме. Спасителят се яви.

— Така ли? — попита Ур. — И къде е той?

— Той е тук. В тази жалка килия, която утре ще се разтвори и ще събере в себе си целия свят.

Ур вдигна главата си от възглавницата и впи очи в швейцареца.

— Аз разбрах това още там — горещо шепнеше Себастиан. — За нито един смъртен не е достъпно това, което правехте вие. Вашите необикновени способности…

— Вие сте полудели, Себастиан! Какви глупости дрънкате?

— Аз разбирам вашето нежелание да се разкриете преждевременно. Печалният опит от миналото ви кара да бъдете внимателен. О, как да ви убедя, че на мене можете смело да се доверите? Аз съм ваш верен приятел, ваш последовател докрай…

Себастиан изведнъж се смъкна от стола. Паднал на колене, молитвено вдигнал ръце, той гледаше Ур с очи на предано куче.

— Прекратете! — Ур седна на леглото, болката го преряза в реброто. — Веднага станете!

Себастиан леко стана, отърси коленете си.

— Простете моя неволен порив, Уриел…

— Какво означава всичко това? Вие какво, сериозно ли ме смятате за Исус Христос?

— Работата не е в името. — Себастиан отново седна на стола, лицето му беше сериозно и печално. — Аз вече ви казвах, ако помните, че неоадвентизмът няма нищо общо със средновековната схоластика. Ние разбираме, че висшият разум, който управлява мирозданието, няма нужда от митове. Но масите, Уриел! За масите е извънредно важна традицията, за тях името има първостепенно значение. Второто пришествие на Христос ще разтърси планетата. Вие ще възглавите движение, равно на което историята на човечеството не е познавала — могъщо очистително движение, което ще помете всяка мръсотия и ще утвърди християнския морал за единствен и ненарушим закон. Ще се измени самото лице на света. Завидна, велика мисия!… Не ставайте, аз ще ви налея…

Но Ур стана тежко, докрета до масата и си наля още вода от гарафата.

— Как си представяте това движение? — попита той, след като се напи. — Кръстоносен поход с танкове? Христовите заповеди, нарисувани на корпусите на водородните и атомните бомби?

— Разбирам, Уриел… вие ме изпитвате… — Себастиан стана, смирено наведе глава. — Естествено движението няма да бъде осквернено с насилие. Единственото ни оръжие ще бъде вашето име, вашето слово, вашите страдания… Аз предвиждам как тази одеронска килия ще стане място за поклонения… Господствуващите църкви ще ви се поклонят! Цели векове отчаяните бедняци с последна надежда са им носили последните си жалки грошове, великите богаташи, нечестно натрупали огромни състояния, са жертвували за църквите крупни суми, надявайки се с това да заличат своите грехове… Орденът на йезуитите векове е водил недостоен лов за богати семейства, принуждавайки ги с всякакви способи да правят завещания в полза на църквата… Така се е извращавало божието учение в името на печалбата! Сега на това ще настъпи край! Ще изчезнат злите учения и ще отстъпят мястото си на единственото правилно учение — учението на неоадвентистите и самият папа ще бъде принуден да отстъпи светия престол на най-достойния…

Ур се засмя. Страшно, кънтящо прозвуча в затворническата килия неговият отривист смях.

— Аз съм готов на всякакви изпитания, Уриел. Вие сте свободен сам да определите деня и часа, когато ще се появите. Но осмелявам се да ви напомня: няма смисъл да протакате. Все пак сега не са библейските времена, не е нужно продължително мъченичество… Тук ще ви държат дълго. Пруве, доколкото знам, няма намерение да бърза. Една ваша дума и аз ще започна да действувам и в същия ден вие ще бъдете на свобода, сред своите приятели и верни последователи, готови да вървят след вас…

— Вървете си, Себастиан.

— Отивам си, отивам си… Още веднъж ви моля да обмислите всичко. Доверете ми се, Уриел. Ако разрешите, ще дойда отново утре сутринта.

Той отиде до вратата и почука. Вратата се отвори. Себастиан излезе с поклон.

Известно време Ур стоя неподвижно по средата на килията. Главата го болеше, беше жаден. Гарафата беше празна. Ур направи крачка към вратата, за да помоли надзирателя да донесе вода, но се спря. Кой знае защо, в паметта му изплува: „Ах, аз виждам — кофите са без вода, значи, че очаква ме беда…“ Отново, отново това усещане за беда. Какво е могло да се случи там?…

Трябва да тръгва, докато не е късно.

 

 

Мистър Езра Върнън Фрейзър, основателят и собственикът на фирмата „Фрейзър кубик-екс лимитид“ от град Валънтайн, щата Небраска, стана както обикновено рано. Закръгленичък, дебеличък, с жълто перчемче, извисяващо се над умело сресаната плешивина, той излезе от банята по халат и домашни чехли.

Преди десет години компанията МУАК, „Мидуест агрикалчъръл корпорейшън“, едва не разори Фрейзър Той устоя само защото разбра: не бива да се води работата постарому, нужни са нови неща. Такъв е този проклет век, на потребителя му дай нещо новичко, увлекателно — иначе без пощада ще те излапат и равнодушно ще изплюят кокалчетата. И той измисли. Не се поскъпи за реклама. И кубичните яйца на неговата фирма сега са известни на цяла Америка, включително и на Хавайските острови.

Влачейки чехлите си, Фрейзър излезе на верандата и се отпусна в шезлонга. Пътечката, спускаща се от къщата надолу, към плажа, беше нашарена от дългите сенки на акациите и пиниите. Беседката беше скрита в гъста сянка, през стъклената й стена се виждаше някакъв чувал, който лежеше на пода. Сигурно старият Боб е приготвил снаряжението на яхтата и го е стоварил в беседката.

Новичката яхта — бяло пластмасово чудо — се поклащаше върху синята вода до малкото пристанище.

Когато погледна яхтата, Фрейзър горестно въздъхна. Преди десетина години му провървя с кредита. Сега отново ще му провърви, ако не го побъркат дъщерите му. Преди три години умря мисис Фрейзър — автомобилна катастрофа — и оттогава момичетата се изплъзнаха от влиянието му. По-голямата, Сибила, замина да учи в Чикаго, постъпи там в университета, но изглежда, че паричките за нейното учение пропадат напразно: вместо да се занимава с история на изкуствата, Сибила тича по разни митинги.

С по-малката, Ен, засега успяваше да живее в съгласие. А защо не? Прииска й се автомобил — моля. Тоалети — купувай каквито искаш, деди ще плати сметката. Ен поиска да отидат на Лазурния бряг — и ето те са тук, деди нае вилата за цялото лято. В нищо не й отказва.

И изведнъж момиченцето му изиграва такъв номер! Харесала дявол знае кого — шпионин или пришълец, за когото се носят слухове във всички вестници. Пришълец, ха! Как не! Нито един уважаващ себе си пришълец няма да кацне на нашата планета, ще я заобиколи по-отдалече. Просто измамник, хитрец, търсещ популярност — ето какъв е той, този Ур. И къде ли Ен се е запознала с него? Заминала с него в Одерон, напъхала се в студентски бой с полицията, автомобила смачкали — добре поне, че самата тя остана жива. Та там са стреляли!

Наложи се той, Фрейзър, да ходи в Одерон, да измъква дъщеря си от бедата. В каква истерия беше изпаднала Ен в комисариата! За нищо на света не искаше да замине без този негодник. Наложи се той, Фрейзър, насила да я пъхне в колата и да я откара в къщи.

Фрейзър никак не обичаше такива шеги. И бъдете уверени, той щеше да укроти опърничавата си дъщеря. Но имаше едно важно обстоятелство, което го караше търпеливо да понася постъпките на Ен…

Работата беше там, че Фрейзър се канеше да се жени. И вижда бог, той не искаше Ен да посрещне мащехата си на нож. Джуди трябваше да влезе не във вражески лагер, а в дом, пълен с мир и покой. Ето защо той, Фрейзър, трябваше да търпи капризите на дъщеря си и да прави всичко, за да я омилостиви. Ето, и пластмасова яхта — последен вик на модата — й купи, не се поскъпи, с твърда ръка подписа чека. Вече няколко седмици Ен му досаждаше с тази яхта и ето, вчера я доставиха. И какво? Момичето даже не излезе от стаята, за да погледне своята дългоочаквана яхта. Седи затворена, не желае да види никого — дай й само този тъмен субект Ур… А той, разбира се, си мисли само за неговите, на Фрейзър, парички…

Ах, по дяволите всичко!

Старият Боб донесе сутрешните вестници, постави на масата пред Фрейзър бутилка „Джони Уокър“, чаша и сифон със сода. Фрейзър разтвори вестника — европейското издание на „Ню Йорк таймс“. Веднага му се наби в очите едрото заглавие:

ПРИШЪЛЕЦЪТ Е ИЗБЯГАЛ ОТ ОДЕРОНСКИЯ ЗАТВОР

„Това е чудесно — помисли Фрейзър. — Може би той вече е на път за Юпитер, във всеки случай на такова разстояние от Санта Моника, което е достатъчно Ен да се вразуми.“

Какво има по-нататък? „… Около девет часа вечерта комисар Пруве изведе човека, назовал себе си Ур, от затвора в своята кола. До полунощ те не са се върнали. Предполага се, че е извършено бягство, въпреки че не е ясна ролята на Пруве…“

„Какво не е ясно! — помисли Фрейзър. — Двама мошеници са се надушили, това е всичко.“

— Боб! — извика той. — Събудете мис Ен — каза Фрейзър в подложеното му ухо. — Кажете й, че за нея има важно съобщение.

Боб със съмнение поклати бялата си глава.

На млади години Боб Мърдок беше известен автомобилен състезател, плувец, яхтсмен. Спортът му носеше добри доходи. С годините обаче Боб обедня. Името му беше забравено, парите се стопиха, бившият спортист не беше нужен никому. Тогава Езра Фрейзър го прибра, едва ли не умиращ от глад. Все пак Боб Мърдок също беше родом от Валънтайн и имаше време, когато Фрейзър, който беше запален по автомобилни състезания, залагаше на него крупни суми и печелеше. Оттогава, повече от петнайсет години, Боб служеше на семейство Фрейзър предано и мълчаливо.

— Вървете, Боб, вървете и почукайте на вратата й — нетърпеливо каза Фрейзър. — Какво видяхте там?

Той се обърна, погледна към градината по посока на погледа на стария слуга и се вцепени. На вратата на беседката стоеше човек с разчорлени черни коси във фланелка и джинси.

 

 

Поредният разпит беше предната вечер. Този път Пруве счете, че Ур се е съвзел достатъчно, за да може да се движи самостоятелно, и заповяда да го доведат в кабинета му.

— Днес изглеждате по-добре — примижа Пруве към подследствения. — Седнете. Да ви налея ли сода?

Ур не отказа, изпи една чаша. Отеклото му око днес го болеше по-малко и дори се беше поотворило, отпуснато от подутината.

— Имате ли оплаквания от храната?… Не? — делово се осведоми Пруве. — Тогава да започнем. Длъжен съм да ви информирам, мосю, че всички ваши съратници, с изключение на няколко инициатори, са пуснати. Имам пред вид студентите, участвували…

— Аз разбрах. Радвам се за тях.

— Ние не бихме ви задържали по-дълго от студентите, ако не беше необходимостта да изясним вашата самоличност.

— Необходимост? — усмихна се Ур.

— Да. Ако щете — служебен дълг. — Пруве поклати глава и разхлаби своята контешка вратовръзка. — Аз вече ви казах, че интересът към вашата личност е голям. Вестниците — както и да е, на тях им дай само да шумят. Но доктор Русто ми звъни непрекъснато. Утре ще пристигнат учени от Париж, цяла група, те жадуват да се запознаят с вас. И после, този Себастиан… — Пруве отново хитро примижа. — Приятно е да срещнете тук стар познат, нали?

Той водеше разпита с вкус. В сънния Одерон, незабележителен с нищо друго, освен със старинния дворец и университета, се случи нещо изключително. Нищо, че момъкът се инати. Би било дори жалко, ако веднага се беше „пречупил“. Какъвто и да беше — пришълец или разузнавач, — той ще измъкне името на Пруве от провинциалната неизвестност…

— И така, мосю, повтарям все същите въпроси: кой сте вие и откъде сте? С каква цел пристигнахте в Санта Моника?

— Запишете — каза Ур, след като помълча малко и Пруве с готовност грабна писалката. — Пишете: аз пристигнах, за да пия оранжада.

— Шегувате се, а? — Пруве хвърли писалката.

— Аз не се шегувам. Ако исках да се шегувам, Пруве, разговорът ни щеше да бъде съвсем друг. Аз искам оранжада.

— Вие можете да си искате какво ли не… — Комисарят погледна Ур и не се почувствува добре. Твърд поглед, каменно лице… Пруве отпи от чашата неразредено уиски. — Да ви налея ли още сода? — попита той.

— Не. Само оранжада. Незабавно.

— Откъде да ви взема оранжада? Тук не е бар…

— Вие ми отказвате, така ли?

Погледът на Ур стана още по-твърд. Пруве изтри челото си с кърпа и смутено се усмихна. Вътрешно потрепери.

— Аз… не ви отказвам, мосю… Просто искам да кажа…

— Тогава да тръгваме.

Ур стана.

— Къде? — едва чуто попита Пруве.

— Да пием оранжада. В най-лошия случай, ако наблизо няма оранжада, съгласен съм и на цитронада. Това е почти едно и също, само че вместо портокалов сок, слагат лимонов. Разбрахте ли ме? Лимонов сок със сода. Повторете.

— Със сода… — покорно повтори Пруве.

— Не забравяйте — сода. Това е много важно. Това е най-важното! Основното! Алфата и омегата — оранжада и цитронада. Началото и краят. Разбрахте ли?

Пруве кимна.

— Тогава тръгвайте. Къде е вашият автомобил?

Те излязоха от кабинета и възрастният надзирател, който стоеше до вратата, ги изпрати с учуден поглед. Минаха покрай отворената врата на дежурната стая. Иззад преградката изскочи сержант в разкопчан мундир и като събори настолния вентилатор, извика нещо, но Пруве само му махна с ръка.

В двора те се качиха в сивия ситроен и Пруве го подкара към вратата. Полицаят отдаде чест на комисаря и се наведе да погледне човека във фланелка, който седеше на задната седалка.

— Отключвай по-бързо! — викна Пруве. — Ние отиваме да пием оранжада.

— Слушам — промърмори слисаният полицай.

Колата излезе на улицата с осветени витрини и редки минувачи. Беше около девет часът вечерта.

— В Санта Моника — каза Ур. — Там е най-хубавата оранжада.

— Най-хубавата оранжада — разбиращо кимна Пруве.

След един час, когато сред тъмните градини се замяркаха фенерите на Санта Моника, Ур му заповяда да спре.

— Вие ме докарахте не там, където аз исках — каза той и впи поглед в Пруве на слабата светлина в колата. — Това не е Санта Моника. Това е Екс-ле-Бен. Разбрахте ли?

— Екс-ле-Бен — повтори Пруве и отмести поглед встрани.

— Аз ще потърся къде тук има оранжада. А вие тръгвайте за Анеси, потърсете там. Разбрахте ли?

— За Анеси…

— Казват, че там също има хубава оранжада. Или цитронада. Това е почти едно и също. Със сода.

Като остави Пруве сам в колата сред тъмното шосе, Ур бързо се отдалечи. Ориентираше се по силуета на хълма, който приличаше на кучешка глава — той си отбеляза още от морето този хълм, когато плуваше към Санта Моника. Доста дълго се въртя из тесните улички, като избягваше шосето и осветените улици.

Най-после, вече в късна нощ, той намери вилата на Фрейзър, която преди три дена — или вече четири? — Анабел Ли му показа от колата. Внимателно прескочи тухлената ограда.

Прозорците на вилата сънно чернееха. Ур безшумно тръгна из градината, като избираше дълбоката сянка на дърветата. Надникна в остъклената беседка. Тук имаше дървен под и дълга пейка покрай стените на беседката. Умората си каза думата. Ур се отпусна на пода и моментално заспа.

 

 

— Ей, вие? — извика Фрейзър на чернокосия човек, който стоеше на вратата на беседката. — Какво търсите тук?

Човекът бавно тръгна по пътечката към верандата. Сега Фрейзър го разгледа: това е същият момък, с чиито фотографии са пълни вестниците в последно време, окаяният пришълец… Излиза, че той наистина е избягал от затвора, само че не на Юпитер или къде беше, а право на гости при него, Фрейзър. Само това липсваше!

— След мен, Боб — каза Фрейзър и бързо изтича по стълбите на верандата. Подпетеният чехъл се смъкна от крака му, той спря, изруга и Боб му подаде чехъла.

През това време Ур приближи до верандата.

— Вие ли сте мистър Фрейзър? — каза той с кънтящ глас. — Извинете за безпокойството. Трябва да поговоря с вашата дъщеря.

Той беше небръснат. Английският му беше ужасен. Но още по-ужасно беше дясното му око, заобиколено с голямо черно петно. Синини личаха и по мускулестите му ръце. На гърдите му през скъсаната фланелка се виждаше налепен лейкопласт.

— Веднага се махайте оттук — каза Фрейзър. — Боб, покажете изхода на този мистър.

Той говореше тихо, за да не събуди, не дай боже, Ен. Но когато не върви, не върви. Анабел Ли се беше събудила при първия му вик и погледна през прозореца на стаята си.

— Ур! — възкликна тя. — Не смейте да си отивате! Аз идвам!…

И ето — тя вече тича по верандата, прескача стъпалата, боса, в синя нощница и в движение се хвърля на шията на Ур.

— Какво са направили с вас! — закрещя Анабел Ли, като целуна Ур по небръснатата буза. — Аз ще се оплача на президента на Франция.

Тя стисна Ур за ръката и го задърпа към верандата.

— Чак днес ли ви пуснаха? Ах, мерзавци!

— Ен, почакайте… Не ме пуснаха, аз избягах…

— Избягахте?! — Тя спря за миг, втренчи се в него. — Това е чудесно! По-хубаво от кино!

Анабел Ли го накара да седне в плетеното кресло на верандата и му каза да я чака, а тя се втурна да се преоблече. Фрейзър също се качи на верандата.

— Извинете, че така се получи — каза Ур.

Фрейзър изхъмка. Тежко седна в отсрещното кресло, наля си „Джони Уокър“, смеси го със сода.

— Е, какво, мистър Ур? — попита той, като се заигра с пискюла на халата си. — Надявам се, нямате намерение да отвлечете дъщеря ми на Юпитер?

— На Юпитер ли? — Ур погледна дебеланкото. — Не, нямам намерение.

— Вие да не би да мислите, че полицията няма да надникне тук? Впрочем какви намерения имате?

— Аз скоро ще си отида.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре за вас. Съветвам ви изобщо да се махнете по-далече и да не се пъхате нито в Европа, нито в Щатите, защото и тук, и там полицията ще бъде нащрек. Разбрахте ли ме?

— Благодаря за съвета.

Фрейзър отпи още и запали дебела пура. „Да звънна ли тайно в полицията? — помисли той. — По-спокойно е, когато знаеш, че този момък е зад решетките… Впрочем полицията сама ще дойде. Да не са глупаци там.“

— Можете да прочетете какво пишат за вас — каза той. — Боб, подайте вестниците на мистър Ур.

Зазвъня телефонът. Фрейзър отиде в гостната, взе слушалката, съобразявайки какво трябва да каже, ако това е полицията.

Но не беше полицията.

— Мистър Фрейзър — чу той рязък глас. — Говори доктор Русто от Океанариума. Извинете, че звъня така рано.

— Нищо, нищо. С какво мога да ви услужа?

— Вие, разбира се, знаете от вестниците, че вчера от Одерон е избягал…

— Да, четох.

— Тъй като във вестниците се мярна името на вашата дъщеря, аз си позволих смелостта да ви позвъня, за да ви попитам: не ви ли е известно на вас или на вашата дъщеря нещо за беглеца?

— Не — каза Фрейзър. — Ние нямаме нищо общо с този господин.

— Нищо общо — повтори Русто. — Жалко. Аз много се тревожа за него, той няма в джоба си нито едно су, нито пък документи… Извинете, мистър Фрейзър.

— Една минутка, доктор Русто. — Фрейзър сложи дланта си върху слушалката и попита полугласно: — Какво е вашето мнение за този момък? Той действително ли е пришълец или е червен агент?

— Той е учен! — изкрещя доктор Русто на другия край на жицата. — А вие, сър, повтаряте техните глупости!

Чу се трясък на затворена слушалка. Фрейзър, дъвчейки пурата си, се върна на верандата. Лицето му след разговора с Русто беше зачервено, войнственият перчем клюмна. Да бъдат проклети тези учени! Всички нещастия идват от тях. Така са подкарали живота, че се въртиш, въртиш като навита пружина, без почивка…

През това време Ур преглеждаше вестниците.

„Пришълец или не, но юмруците му са яки.“

„От «летящите чинийки» те се прехвърлиха на «вретено».“

„Човекът, който подстрекаваше одеронските студенти към бунт, не е пришълец, а маоистки агент.“

Ур захвърли вестниците. Изглеждаше огорчен.

— Как успяхте да избягате? — попита Фрейзър.

— Използувах небрежността на охраната.

Фрейзър недоверчиво изхъмка. В този момент дотича Анабел Ли, цялата светнала, в тесни панталони и дантелена блузка. Дотича, разшета се, забърбори. Изпрати Ур в банята, заповяда на стария Боб да поднесе закуската, а на Фрейзър каза:

— Не се наливай от сутринта, деди. И да не си посмял да изгониш моя гост.

Ако не беше предстоящата женитба, бъдете уверени, че Фрейзър щеше да постави калпавата си дъщеря на мястото й. Но предстоящата женитба изискваше смирение.

Не се мина и половин час и масата в гостната беше наредена и Ур седеше до нея — измит, сресан, в раирана риза с пагони от гардероба на самия Фрейзър. Ако не беше окото с черното петно, можеше да се сметне, че този младеж е племенник, дошъл да погостува на богатия си чичо.

А върху масата, върху чистата бяла покривка тихичко подсвирваше електрическият кафеник, жълтееше бучка масло, розовееше шунка. Тук имаше препечени филийки хляб и портокалово сладко в специални чинийки. Боб сложи пред Ур две горещи бели кубчета с нарисувана кокошка и надпис „Fraser Cubic-Eggs Ltd“. Ур учудено повъртя кубчето и видя на една от страните му две разноцветни ивици с малки букви: „Soft boiled“ и „hard boiled“^[1].

— Ударете го с лъжичката — каза Анабел Ли. — Ето тук, където е кръгчето. Не се бойте, няма да избухне.

Ур удари с лъжичката, кръгчето отскочи. Анабел Ли се засмя, като видя как гостът предпазливо надникна в кубчето.

— А сега яжте — изкомандува тя. — Какво, никога ли не сте виждали? Това са най-хубавите яйца в света, най-вечните и… какво още пишеше в твоите реклами, деди?

На вкус яйцето се оказа много хубаво и прясно.

— Синтетично? — попита Ур.

— Как не! Съвсем истинско яйце от жива кокошка, и да бъда проклет, ако моята реклама лъже — каза Фрейзър. — На света няма по-хубави яйца от тези.

— Успели сте да създадете порода кокошки, които носят кубични яйца?

— Ха, порода кокошки! — Фрейзър забележимо се въодушеви. — За такава селекция ще отидат сто години, а аз не мога да чакам толкова дълго. При мене, ако искате да знаете, всичко е по-просто. Пластмаса.

— Вие преливате съдържанието на яйцето в пластмасово кубче?

— Именно, сър. Харесва ли ви?

— Много.

— Това сам го измислих, ако искате да знаете. Наложи се да вложа много пари в разработката на пластмасата, в технологията, но затова пък се закрепих и натрих носа на МУАК. Кубичните яйца не се боят от пренасяне. В кутията, в която могат да се вместят пет дузини обикновени яйца, свободно се нареждат девет дузини кубически. Те не се чупят и не се развалят, не са им необходими хладилни камиони, те винаги са пресни…

— Деди, разприказва се — каза Анабел Ли.

— Да, сър, винаги са пресни! — закрещя Фрейзър, въпреки че Ур изобщо не оспорваше това твърдение. — Искате ли да знаете защо? Защото при преливането аз отделям зародишния диск и добавям капчица консервант.

— Много интересно — каза Ур. — А жълтъкът и белтъкът не се ли смесват при преливането?

— Аха, интересно ви е! Чу ли, Ен? Той иска да отнесе яйцето на фирмата Фрейзър на Юпитер!

— Деди, аз те помолих…

— Не ми пречи! — прекъсна я Фрейзър и си наля още уиски. — Как пък не съм ви казал защо жълтъкът и белтъкът не се смесват! Това е секретът на фирмата, мистър как ви беше името… Вече се опитваха да измъкнат това от мене къде по-големи хитреци от вас. По дяволите! Ако искате да купувате кубични яйца — моля. А да узнаете секрета — вървете по дяволите заедно с вашия „общ пазар“! Пълно било с ваши яйца, виждате ли! Нима може да става сравнение? Но нищо, Фрейзър е търпелив… Фрейзър ще почака, докато във вашата проклета Европа…

Продължително иззвъняване прекъсна неговата темпераментна реч. Старият Боб тръгна да отваря, а в това време Анабел Ли заведе Ур в своята стая и му нареди да стои тихо.

— Ако това е полицията, моето мълчание няма да помогне — каза Ур.

— Никаква полиция на света няма да влезе в моята стая — твърдо отговори Анабел Ли.

Тя заключи вратата и изтича долу в гостната, където Фрейзър, прав с чаша в ръка, разговаряше с двама неканени гости. Единият от тях, в жълтеникав костюм, Анабел Ли позна веднага: това беше комисарят Пруве.

… Когато Ур слезе от колата и остави Пруве сам на тъмното шосе близо до Санта Моника, комисарят обърна своя „ситроен“ и потегли обратно. Като видя показателя с надпис „Анеси“, той, без да разсъждава, зави натам. Само една мисъл имаше в главата му — да намери оранжада. В краен случай — цитронада, защото разликата не е голяма и едната, и другата напитка се прави със сода. Със сода, да бъде проклета. Това е извънредно важно. Алфата и омегата, началото и краят.

Той пътува дълго. Недалеч от Анеси Пруве трябваше да спре, резервоарът за бензин беше празен. Почти до разсъмване той дрема зад кормилото на банкета на пустото шосе. Стресна се от шума на мотор: идваше товарен камион, натоварен със зеле. Комисарят го спря и склони фермера да му продаде малко бензин.

Марката беше неподходяща, ситроенът кашляше и се задавяше и чак в шест часа сутринта комисарят Пруве се добра до Одерон. По-мрачен от облак той отиде в кабинета си, без да отговаря на въпросите на разтревожените сътрудници. Подкрепи се с чаша алкохол. Мъчително се стараеше да си спомни нощното произшествие, но помнеше само едно: той откара този Ур да пият оранжада. В краен случай — цитронада… Те пътуваха за Санта Моника, но после Ур каза, че това не е Санта Моника, а Екс-ле-Бен. Ур слезе от колата и тръгна да търси най-близкото кафене, а той, Пруве, тръгна за Анеси, защото и там има хубава оранжада… Или цитронада. Това е почти едно и… Проклетият пришълец, забърка му главата с тая оранжада! И тази натрапчива, триж проклета сода! Алфата и омегата, да пукне дано! Пруве скочи от бюрото и минута-две се мята по кабинета, крещейки всички ругатни, които знаеше. После отиде в тоалетната, сложи главата си под крана със студена вода. И когато окончателно дойде на себе си, започна да действува. Полицията на целия департамент беше вдигната на крак. Външните белези на Ур бяха съобщени по телефона и радиото в пристанищата и летищата. Служебните коли полетяха към Екс-ле-Бен, Анеси и другите съседни градове. Самият Пруве с група сътрудници отиде в Санта Моника. Преди всичко го интересуваха два адреса: Океанариумът и вилата на Фрейзър…

Когато влезе в гостната, Анабел Ли чу, как баща й, застанал с чаша в ръка, говореше на дошлите:

— Той охранява здраво своите арестанти. От него нито един не може да избяга. Така че, господа, заповядайте в Небраска. Никога не е късно да се поучиш, нали? Аз съм уверен, че нашият шериф…

— Благодаря за поканата, мосю Фрейзър — студено го прекъсна Пруве. — Вие казахте, че беглецът не е в дома ви. Разрешете обаче да попитам: защо на масата има три прибора? Нима не живеете тук само с дъщеря си?

— С нас закусва слугата ни — каза Анабел Ли.

— Слугата? — Пруве втренчено погледна мълчаливия спокоен Боб.

— Да — потвърди Фрейзър. — Боб Мърдок е свой човек у нас. Ако искате да знаете, мистър Прайв…

— Пруве, с ваше позволение.

— Нека е така, вие по-добре знаете. Та така, Боб Мърдок беше прочут автомобилен състезател още когато вие сте зубрили таблицата за умножение и…

— Мисля, че в онези времена и вие сте правили същото.

— Да. И да бъда проклет, ако това бяха лоши времена. Учените тихичко седяха в лабораториите си и всеки можеше спокойно да прави своя бизнес, и никой не беше чувал за вашия проклет „общ пазар“, който…

— Мосю Фрейзър, за „общия пазар“ ще поговорим друг път. Аз разчитам на вашата честна дума и няма да правя обиск. Но уверен ли сте, че беглецът не се е укрил тайно в градината?

Пруве устреми проницателния си поглед към Анабел Ли. Тя хладнокръвно сви рамене и каза:

— Бих била много радостна, ако той се окаже в нашата градина.

Пруве и придружаващият го детектив минаха по пътеките на градината, надникнаха в беседката, в плажната кабинка. После, като вдигнаха шапки на прощаване, се скриха зад вратата. Анабел Ли изчака докато утихна шумът от колата им и изтича нагоре.

— Ето, всичко е наред, Ур, ние отпратихме полицията. — Тя склони светлорусата си глава и започна да го разглежда. — Тази риза ви отива. Дори и натъртеното око ви отива… Все пак нещо липсва. Трябва да помисля. Аха, разбрах!

Тя взе синята панделка за коса и я върза на шията на Ур.

— Сега е окей! — Анабел Ли се усмихна и сложи ръцете си на раменете на Ур.

 

 

Преди вечерята старият Боб още веднъж обиколи вилата, внимателно надникна зад вратата. Когато се върна в гостната, той каза:

— Всичко е спокойно. Но залагам стотачка срещу скъсана обувка, че те са се притаили и гледат с четири очи.

— Спуснете щорите на прозорците, Боб — каза Фрейзър. — И седнете на верандата. Ние тук ще се оправим сами. Поднеси вечерята, Ен.

През целия ден той малко по малко се наливаше с алкохол, но сутрешното му оживление беше отлетяло. Посмуквайки пурата си, Фрейзър съсредоточено преглеждаше вечерните вестници. После ги хвърли. Пъхна салфетка под яката си и си сипа салата в чинията.

— Комисар Пруве се закле, че ще залови пришълеца — каза той и погледна Ур. — Може би вие настина сте оттам? — Той вдигна ръка и посочи с пръст нагоре.

— Аз съм също такъв земен човек, както и вие, мистър Фрейзър — тихо каза Ур.

Той се чувствуваше зле. Избягваше да гледа Анабел Ли, едносрично отговаряше на веселото й бъбрене. И непрекъснато го мъчеше усещането, че нещо се е случило с родителите му…

— Ето какво — каза Фрейзър, без да сваля от Ур замисления си поглед. — Не ме интересува къде сте роден. На публиката й се иска вие да сте пришълец, а щом публиката иска, то трябва да се продължи играта. — Той отпи от чашата си. — И така, аз ви предлагам следното. Аз ви свързвам с нашето консулство, вие потвърждавате, че сте пристигнали от Юпитер или откъдето искате и заявявате, че желаете да приемете американско поданство. След това аз ви включвам в моята работа…

— О, деди! — Анабел Ли се хвърли към баща си и го целуна по бузата. — Колко хубаво си го измислил!

— Знаех, че това ще ти хареса. От вас, мистър Ур, се иска съвсем малко. Е, да речем, да заявите на журналистите или по телевизията, където сигурно ще ви помъкнат — да заявите например, че от земните напитки най-много ви харесва оранжадата, а от храната — кубичните яйца на фирмата Фрейзър…

— Чудесно, деди! И той ще дойде с нас във Валънтайн!

— Ние ще подпишем контракт, вие ще получите за рекламата голям хонорар и той ще расте с всяка моя изгодна сделка.

— Ур! — Анабел Ли обърна към него сияещия си поглед. — Деди няма да се поскъпи, сигурна съм. Това е забележително! Ти ще печелиш добре с рекламата, а после ще напишеш книга и ще получиш за нея цял милион долари. Всичко ще бъде окей, мили!

Беше му жал да разочарова Анабел Ли, но не му оставаше нищо друго, освен да каже:

— Много ви благодаря, но не мога да приема вашето предложение, мистър Фрейзър. Аз трябва да отлетя тази нощ.

Както и да го уговаряха да остане, Ур беше непоколебим. Той трябва да замине. С родителите му се е случило някакво нещастие. Да, той има родители и трябва бързо да ги навести…

— Ние ще те чакаме, Ур! Ти ще видиш старците и ще се върнеш, нали?

— Не зная, Ен — отговори той меко. — Животът е пълен с изненади, всичко може да се случи.

А Фрейзър каза:

— За пръв път виждам човек, който се отказва от добра сделка.

Ур написа писмо. Залепи плика и помоли Анабел Ли още утре да изпрати писмото в Океанариума на доктор Русто.

Около полунощ те излязоха от къщата. Беше тъмно и ветровито, градината беше пълна с шумолене, сенки и нощни благоухания. Фрейзър остана на верандата. Той димеше с пурата си и гледаше след трите фигури, докато тъмнината не ги погълна.

Анабел Ли, Ур и старият Боб мълчаливо се спуснаха към плажа. Яхтата се поклащаше до малкия пристан като бял призрак. Ур пръв скочи в нея и помогна на Анабел Ли да слезе. После скочи и Боб. Той отвърза яхтата и силно се оттласна от моста. И тримата седнаха в откритата кабина на кормчията. Боб издърпа фала^[2] и платното леко заплющя над тях, подето от вятъра.

— Колко е страшно в морето през нощта! — прошепна Анабел Ли. — А ти искаше да плуваш! Защо твоята лодка не може да долети до брега?

— Тя може. Просто аз така съм свикнал…

Наклонена, яхтата навлизаше в открито море. Тя се движеше без светлини. Брегът се отдалечаваше. Но нещо ставаше на брега — там заиграха пламъчетата на фенерите и поривът на вятъра довя слаби гласове.

— Тревога — разтвори устни старият Боб, като погледна към брега. — Те са ни следили. Аз си знаех.

— А далече ли е до твоята лодка? — попита Анабел Ли, неспокойно въртейки глава.

— Не. Трябва само повече да се отдалечим от брега.

Яхтата плуваше, понесена от свежия вятър, и плавно се поклащаше върху вълните. И изведнъж блесна светлина някъде до подножието на черната грамада на нос Сер. Това беше прожектор. После той угасна и се видяха бордови светлини — червена и зелена. Отчетливо се чу напрегнат звук на мотор.

— Заповядват да спрем — каза Боб.

— Това катерът на бреговата охрана ли е? — попита Ур.

— Кой друг? Идва право към нас.

Луната беше нащърбена, непрекъснато я закриваха разкъсани облаци, но все пак имаше достатъчно светлина, за да могат преследвачите да видят яхтата. Сега катерът започна да завива надясно, към вътрешността на морето, за да пресече курса на яхтата. Отново пламна прожекторът, заплашително зави сирена.

— Ще си спомняш ли за мене? — изведнъж попита Анабел Ли.

Ур не отговори. Той седеше изправен, с изпъната шия, лицето му беше неподвижно, очите — полузатворени. Анабел Ли усети прилив на зловещ студ.

— Така. — Ур се раздвижи. — Слушайте внимателно, Боб. Веднага щом скоча, обърнете оверщага^[3] и поемайте по обратния път. Включете бордовите светлини.

— Ур, ти какво искаш?

Въпросът замря на устните на Анабел Ли. Тя с ужас гледаше как Ур бавно се прехвърля през борда на яхтата към тъмната вода.

— Сбогом, Ен, бъди щастлива! — извика той, вече от водата. — Боб, сбогом!

Водата беше студена. По-студена от онази нощ, когато той за пръв път доплува до брега на Санта Моника. А може би просто му изглеждаше така. Той заплува срещу спускащото се, оскъдно осветено от луната вретенообразно тяло на своята летяща лодка.