Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Ур, синът на Шам (11)

Трета глава
Уриел

„Аз нажежих лекичко самоварните щипци и ги допрях до дланта си. Замириса на изгоряло месо… Отложиха номера.“

Вс. Иванов, „Похожденията на факира“.

Плажът беше хубав, защото собствено още не беше плаж: тясна каменлива ивица, ограничена отстрани с бетонните блокове на вълноломите, навлизащи далече в морето. Блоковете още не бяха успели да обраснат със зелените бради на водораслите. Тук строяха нов хотел или пък пансион — дрънчеше кофата на багера, громолеше бетонобъркачката. Тук още нямаше дървени скари и чадъри, автомати за вода и бира, нито продавачи на сладолед и варена царевица, нито — страшно е да се каже — сувенирни будки.

И затова тук за сега имаше малко къпещи се. Във всеки случай между разпрострените на плажа тела оставаха празни места.

Хубаво беше и това, че катерите на спасителната служба рядко посещаваха този необорудван плаж. И използувайки това, Ур плуваше далече зад линията на шамандурите.

Изплува и сега. Дълго лежа по гръб, свободно разперил ръце, загледан в синьото небе с редки, чисти като памук облаци.

Близо до него затрака мотор. Ур затвори очи и се подготви за неприятности.

— Глоба ли искаш?! — кресна усилен от мегафона глас. — В средата на морето плуваш!

Моторът изпръхтя и заглъхна. Ур отвори очи и видя борда на катера и две сърдити кафяви лица под бели плъстени абхазки шапки с оръфани периферии.

— Качвай се на катера, гражданино! Ще те закараме на брега и ще те глобим!

— Няма нужда, сам ще доплувам — каза Ур и се обърна по корем. — Не се бойте, няма да се удавя.

— Как не се бойте, как не се бойте! — избухна спасителят.

Неговият колега, флегматичният моторист, каза:

— Нека плува, Гиви. Това е онзи същият циркаджия.

Гиви се наведе през борда и се вгледа в Ур. После на тясното му лице се появи доброжелателна усмивка.

— Извинявай, приятелю! — викна той. — Не те познах! Плувай си спокойно! — И на колегата си: — Пускай мотора, Сандро. Ако потъне — сам ще се вдигне!

Като каза това, той се запревива от смях.

Без да бърза, Ур доплува до плажа. Седна да си почине до дрехите си на горещата баластра.

По целия дълъг, пълен с курортисти черноморски бряг Ур навярно беше единственият човек, който нямаше нужда от дървена скара или постелка. Той спокойно лежеше на тукашните камъни, давайки поводи за приказки и остроумия. Един московски филолог, като спря на Ур разсеяния си поглед, си спомни четиристишието на Тредяковски, което много добре изразяваше същността на нещата:

„На остри камъни се излежава

и твърдостта им той презира.

Във своето могъщество и здраве,

той счита ги за мека тиня.“

— Вие далече плавал — каза на Ур съседът му, стегнат як мъж на средна възраст. Той беше с шахматно черно-бели плувки, огромни защитни очила, закриващи половината му лице, и бяла плъстена шапка. — Аз гледал бинокъл — добави той с усмивка.

— А защо днес вие не се гмуркате! — попита Ур.

Съседът му намръщи чело, търсейки думи за отговора, но запасът от руски думи не му стигна и той каза на английски:

— Преди да се гмурна, винаги трябва да събера кураж. — И той се засмя, като показа превъзходните си равни зъби.

С този симпатичен чужденец Ур се запозна преди няколко дни тук, на плажа, понеже се заинтересува от необикновеното му снаряжение. Чужденецът потвърди, че плавниците му, шнорхелът, харпунът са действително първокласни, производство на известна френска фирма, по-хубави няма в цял свят. Те се разприказваха. Чужденецът беше тук с група любители на подводния спорт, за които „Интурист“ организирал пътуване по черноморските курорти. Той почти не знаеше руски език и беше трудно да разговарят, докато и двамата не изясниха, че еднакво лошо знаят английски. И тогава разговорите им се оживиха. Оказа се, че чужденецът се е гмуркал във всички морета по земята, с изключение на северните и моретата на Далечния Изток. Той беше интересен разказвач и Ур се зарадва, когато днес го видя на плажа.

— Как се казвате? — попита той.

— Извинете — каза чужденецът, — миналия път забравих да се представя. Хуго Себастиан от Базел. О, вие няма нужда да се представяте — кой тук не познава Уриел! Гледах ви в цирка, господин Уриел, и искам да ви кажа, че бях потресен…

— Благодаря ви — прекъсна го Ур. — Аз охотно бих послушал вашите разкази за моретата.

— О, да, моретата!

И той заговори, че природата е обидила родната му Швейцария, като я е разположила далече от морето. Той, Себастиан, имал в Базел малко рекламно издателство. Ах, нищо особено: албуми, пътеводители, пъстри картички. Доходът не е голям, но, слава богу, стига за пътешествия. С работата в същност се занимава по-големият му брат — съдружникът му, а той, Хуго Себастиан, предпочита да се гмурка…

Той отново се засмя:

— Ще успея ли да изплувам — този въпрос си задавам всеки път. Много бързо се мени конюнктурата, все по-трудно става да успяваш. Изглежда, албумите с обикновени фотографии вече излизат от мода, започнаха да се търсят обемни изображения, а това е скъпо, такова ново оборудване не е по възможностите на нашето издателство… Но какво говоря аз! — възкликна Себастиан. — Наприказвах ви за моите грижи, като че ли си нямате свои… Господин Уриел, вие сте поразителен човек. Това, което правите в цирка, е чудо. Най-истинско, първокласно чудо. Извинете за нескромния въпрос: това, предполагам, не е всичко, което умеете. Имам пред вид — не е целият ви комплект от чудеса?

— Циркът сам по себе си е чудо, така че какво да говорим за моя „комплект“? Миналия път вие споменахте за Големия Бариерен риф — били ли сте там?

— Това е най-незабравимото събитие в моя живот — някак тържествено отговори Себастиан. — Нямам думи, за да опиша Голямата стена. Кули, господин Уриел, огромни коралови кули и коралови градини; по-прекрасно нещо никога не съм виждал. Ние с приятелите ми се гмуркахме до рифа Индевър — вие навярно сте чували за него…

Той започна да разказва как веднъж до този риф заседнал на плитко платноходът „Индевър“ на капитан Кук — не, тогава още лейтенант! — и Кук заповядал да се изхвърлят зад борда шест оръдия. Много гмуркачи са ги търсили после. И не ги намерили. Не ги намерил и той, Себастиан…

— Ах, ето къде се пече нашият превъзходен Уриел! — чу се изведнъж сочен женски глас.

Ур погледна изпод дланта си стройната светлоруса жена в пъстра рокля. Това беше Марина Морска, дресьорката на кучета. Зад нея стояха двама младежи, земните акробати Бизонови, постоянните й спътници.

— А аз все си мисля: къде изчезва той след репетициите? — продължи Марина Морска, придавайки на красивото си лице насмешливо учуден израз. — Оръженосци! — обърна се тя към акробатите. — Ще разпънем шатъра тук. Няма ли да пречим, Уриел?

— Не… Моля…

За миг тримата свалиха дрехите си, останаха по плажен минимум и оръженосците започнаха да издигат навес от пръчки и пъстро покривало. За Ур също се намери работа.

— Помогни ми, моля ти се — Марина му протегна надуваемия дюшек. — Изгубих помпата.

Ур захапа мундщука, на дюшека, пое си по-дълбоко въздух. Под мощното му издишване сбръчканият дюшек се разгъна, появи се изображението на делфин.

— Гледайте, Бизонови: на един дъх! — пропя Марина. — Ето това е работа.

Тя се излегна до Ур. Той се обърна към Себастиан с надеждата да чуе продължението на прекъснатия разказ за търсенето на оръдията на капитан Кук. Но Себастиан беше нагласил плавниците на краката си и нахлузваше маската. Като кимна усмихнато на Ур, той тръгна към водата — дребен, тънкокрак, добре сложен.

Марина Морска излизаше с номер, без какъвто цирковите програми не могат. Десетина дребни кученца ходеха на задни лапки, на предни, яздеха едно върху друго. В края на номера ги обличаха във футболни панталонки и те гонеха топката по манежа с неподправено увлечение, защото кучетата по природа имат спортен дух. Най-малкото кученце се вкопчваше със зъби в панталоните на по-едро куче — то в разгара на играта като че не забелязваше това. Сред гръмкия смях кученцето смъкваше панталоните на нещастния „футболист“ и избягваше от арената със своя трофей.

— Адска горещина — въздъхна единият Бизонов. — Едва удържах Колка на репетицията — плъзга се като змиорка.

— Лесно ви е на вас — каза Марина, преобръщайки се на другата страна. — Но кучетата трудно понасят жегата. Направо нещастие… Измийте гроздето, Бизонови.

Те послушно взеха найлоновия плик с грозде и тръгнаха да търсят чешма.

— Защо ги разкарваш на това слънце? — каза Ур.

Марина го погледна през зелените си очила.

— Слънцето — бавно каза тя, — само на тебе не ти действува. Студен си някак, Уриел.

— Температурата на кожата ми не е по-ниска от твоята.

— А може би ти просто се правиш на глупак? — още по-бавно произнесе дресьорката. И като не получи отговор, продължи: — Странен човек си ти, Уриел. И номерът ти е странен, и самият ти… Казват, че дори нямаш паспорт. Истина ли е?

— Да.

— Казват, че си избягал отнякъде. От Оман или от Судан…

— Защо повтаряш тези глупости? — каза Ур натъжен.

— За тебе се носят толкова много слухове, ти възбуждаш любопитството. Ако не беше толкова потаен, Уриел, аз бих могла да ти стана истински приятел. Аз също съм самотна…

— А Бизонови?

Марина го погледна втренчено. Въздъхна:

— Не, ти май наистина не се преструваш… един такъв си…

И се обърна по корем.

Върнаха се Бизонови с гроздето. Похапнаха. После Бизонови тръгнаха към водата на ръце и предизвикаха възторжена детска врява.

— В началото ти ми изглеждаше някакъв жизнерадостен варварин — каза Марина. — Излъчваше веселие и сила. А сега… — тя направи гримаса и стана. — Ще дойдеш ли да се къпем?

— Не. — Ур също стана. — Аз си отивам.

— При твоя Иван Сергеевич ли? В детския ресторант?

— Да.

— Иван Сергеевич е прекрасен човек, но не разбирам какво ви свързва. Хайде да обядваме в „Южния бисер“, Уриел. Там има добър джаз. Ще потанцуваме. Аз те моля…

— Благодаря, Марина. Може би друг път. Не днес…

— Е, върви! Яж си твоята глупава супа. Много си ми дотрябвал!

При изхода на плажа Ур срещна шумна група млади хора, въоръжени с кинокамери, транзистори и магнетофони.

— Момчета, това е Уриел!

— Наистина! — писна момински глас.

Червенобрад младеж протегна на Ур бележник и химикалка, украсена с миниатюрен портрет на Муслим Магомаев. Усмихвайки се, Ур широко се подписа в бележника.

После той тръгна по плочестия тротоар покрай шосето, по което се носеха препълнени автобуси и леки коли с номера от всички градове на страната. Над главата му сухо шумоляха с раздърпаните си листа курортните палми в железобетонни вази с древногръцка форма. Насреща му плуваше пъстър човешки поток. Към сините небеса се извиваше смях, звъняха женски гласове, трудеха се неуморни магнетофони, сякаш ликувайки, че изобретателската мисъл ги е пренесла от трудно подвижните сандъци в изящни портативни кутийки.

От кръглата афишна будка огромни букви известяваха цирковата програма:

„ОРИГИНАЛЕН НОМЕР!

УРИЕЛ

ОПИТИ ПО ТЕЛЕКИНЕЗА“

Когато стигна до тази будка, Ур пресече шосето, купи вестник от павилиона и се изкачи на височината, където се издигаше бяла къща с веранда. Тя беше обвита с диви лози и украсена с надпис, който известяваше, че именно тук се намира детският ресторант на Курортна търговия № 182.

 

 

В ъгъла на сенчестата веранда на малка маса, на малко столче седеше лилипутът. Той беше възрастен, със строго лице, с тънка мрежа от бръчки, черните му коси бяха грижливо, косъмче по косъмче, сресани настрани. Беше с бели панталони и бяла риза с вратовръзка. На масата пред него стоеше изпотена чаша бира и лежеше дебела тетрадка.

— Добър ден, Иван Сергеевич — каза Ур и предпазливо седна на детското столче.

— Здравей, човек-планина. Огладня ли?

— Иска ми се да пийна нещо.

— Помоли Галя да донесе бира. Тя най-добре утолява жаждата.

— Иван Сергеевич, нали знаете, че аз…

— Ах, да: етиловият спирт влияе на психиката ти. Извинявай, забравих.

На верандата излезе младичка сервитьорка. Погледна Ур с призрачните си очи, бързо поправи дантеленото украшение в косите си и се скри. Скоро се върна с поднос, сложи пред Ур кана с газирана вода и чаша български ягодов сироп.

— Здрасти — каза тя. — Горещо е днес. Сега ли да ви сервирам обеда или по-късно?

Ур погледна чистото й, недокоснато от слънцето лице, зелените обички в малките уши.

— Малко по-късно, Галочка. Благодаря за водата.

Той с удоволствие изпи чаша сироп със сода.

— Как вървя писането днес, Иван Сергеевич?

— Лошо, написах само половин страничка. Но подбрах интересен материал. Сега съм се заел с Яким Волков — имало е такъв лилипут, завеждал е походния гардероб на Петър Първи. Ползувал се е с голям авторитет. През 1710 година на сватбата му в Петербург докарали всички лилипути, които успели да съберат в Москва — повече от трийсет души. Добре би било да намеря данни за тях, но твърде малко е писано за лилипутите… А знаеш ли, Ур, че „Плодомасовските джуджета“, за които е писал Лесков, са реални хора, не измислица. Джуджето Иван Афанасиевич е оставил много интересни мемоари — тях, изглежда, е използувал Лесков.

— Аз не съм чел Лесков. — Ур разтвори вестника. — Вие говорете, Иван Сергеевич, аз слушам.

— Какво има да говоря? С трудна работа съм се заел, приятелю. История на лилипутията, така да се каже. Започна добре, весело — от митическите гномове, пазачите на подземните съкровища… От пигмеите на Плиний… Около средните векове също проведох сериозни изследвания. А щом стигнах до новото време — и работата се забави. Малко, малко сведения имам. Пък са и еднообразни: циркаджии, асистенти на илюзионисти… — Иван Сергеевич отпи от бирата си. — Имало е между впрочем изключения. Един средновековен херцог е имал генерал джудже с ръст трийсет и два дюйма. Мите се казвал, смятали го за добър стратег.

— Е, виждате ли — каза Ур.

Галя донесе картофена салата, на Ур — голяма чиния, на Иван Сергеевич — детска. После се отдръпна, застана до перилата, заоправя престилката си. И все поглеждаше към двамата странни посетители. Вече цяла седмица идват тук, в детския ресторант. Избират време, когато има малко хора — това Галя го разбираше. Лилипута всички го зяпат, а това явно му е неприятно.

А този, вторият — за него в града разказват, че в цирка вдига всичко, без да си служи с ръцете, ако щеш човек, ако щеш слон. Такъв със заплатата, която получава в цирка, може да се храни в най-добрите ресторанти, да излиза с най-красивите момичета — на коя няма да се хареса? А той, изглежда, с никого не общува, само с лилипута Иван Сергеевич. Самотен е някак…

През това време Иван Сергеевич ядеше салатата, отпиваше бира на малки глътки и говореше.

— Ето, ти ме попита — защо не работя в друга област. Няма да свикнат с мене хората, няма да ме смятат за равен — ето къде е работата… А без да съм им равен не искам. Разбра ли?

Ур кимна.

— Светът не се съобразява с нас — продължаваше лилипутът. — Ето, в хотела ме настаниха на четиринайсетия етаж. Едва се съгласиха да ме преместят на десетия. Иначе трябваше да се качвам още четири етажа пеша.

— Вярно, преместихте се на десетия етаж. А защо не можете по-високо?

— Защото, ако се окажа сам в асансьора, не мога да достигна по-нагоре от бутона за десетия етаж. Някак неловко е да подскачам… В живота, приятелю, всичко е пресметнато за стопроцентово нормални хора. Така е.

— Какво да ви донеса за първо? — приближи се отново сервитьорката. — Имаме оризова супа, крем супа от грах.

— Оризова — каза Иван Сергеевич.

— Аз исках да ви помоля… — Галя смутено наведе очи. — Може ли да ми вземете билет за представлението? А иначе не мога да си намеря.

— Може, Галочка. Ела днес половин час преди началото, ще вземеш от администратора два билета на мое име.

— Ах, благодаря ви, Иван Сергеевич. — Тя изтича от верандата.

— Направихте още едно добро дело — усмихна се Ур. — Значи всичко е за нормалните, казвате? А ако човек се отклонява от нормата? Какво да прави, а, Иван Сергеевич?

Лилипутът го погледна отдолу нагоре с присвити очи.

— Нещо не ми харесваш днес, Ур.

Ур не отговори. Вяло човъркаше салатата, наведен над малката, не за ръста му, масичка.

— Затъжи се за института си? Не съм те карал насила, Ур. Предупреждавах те, когато намисли да дойдеш при нас…

— Не, не, Иван Сергеевич…

— Аз ти предложих, не отричам — разгорещено продължаваше лилипутът, — защото виждах как душата ти те теглеше към цирка. И псевдоним ти измислих. Но и те предупреждавах да премислиш всичко добре. Предупреждавах ли те?

— Предупреждавахте ме, помня. Но защо се тревожите? Аз не съжалявам за нищо. Циркът ми харесва.

— „Харесва ми“! — сърдито го имитира Иван Сергеевич с тънкото си гласче. — А как може циркът да не се харесва на някого? В него ги няма тези… знаеш… — той размаха ръка над чинията, — разните неопределености. Какво вижда зрителят в цирка? Красота вижда, сила, ловкост, изобретателност. Циркът отваря очите на хората за собствените им възможности. Така е.

Платиха, излязоха от ресторанта и Галя, която стоеше на верандата, им махна за довиждане.

 

 

Когато се подготвяше за пръв път номерът на Ур, цирковият художник по костюмите се затрудни. Той помнеше хипнотизаторите от трийсетте години — великолепния Орландо, То Рама, красавеца Семьон Дубров, избрал си „обратен“ псевдоним Сен Ворбуд — помнеше техните елегантни фракове, свидетелствуващи, че са представители на европейската наука; помнеше обшитите със звезди халати и тюрбаните, обсипани с брилянти, намекващи за огнените тайни на Изтока.

Тюрбанът, разбира се, повече подхождаше за Ур от фрака, но все едно, художникът не харесваше старинните доспехи. Той се ровеше в албумите с фотографии, преобръщаше овехтелите афиши, тъжно въздишаше.

— Не знам какво да правя с вас, Уриел. Казаха ми, че сте инженер. Това не е новост за цирка, имаме и други артисти-инженери — всякакви илюзии на техническа основа… Но те работят в обикновени костюми, иначе се стесняват… Може би и вие също?… Въпреки че вие не сте илюзионист, а… нещо като хипнотизатор… А хипнотизатор в костюм е невъзможно — не е адекватно…

— Аз не съм хипнотизатор — каза Ур, разглеждайки с интерес старите афиши.

— Разбира се, вие не можете да бъдете хипнотизатор, защото хипнозата в цирка отдавна е забранена… — Художникът ожесточено почеса плешивата си глава. — Не мога да разбера какъв собствено сте вие? Как се нарича вашият жанр?

— Телекинеза.

— Телекинеза… Измислят ги разни!… Слушайте, а самият вие какъв костюм искате?

— Все ми е едно.

— Не може така — все ми е едно! — разсърди се художникът. — Всеки човек си има нещо любимо — сако, кепе, ватени гащи, в края на краищата… Имате ли нещо от дрехите си, което много обичате, питам?

— Имам — каза Ур. — Банските гащета.

— Бански гащета! Че вие може да искате и сатенени гащета над коленете — художникът критично огледа новоизпечения артист. — Я си свалете ризата! — заповяда той с тон на роботърговец в ден на голяма разпродажба. — Така… За гладиаторски номер не подхождате, но за пластичен етюд… При златиста луминесцентна пудра и подходяща светлина… Какво пък, с такава мускулатура ставате за хуманитарен номер…

— Защо хуманитарен? — учуди се Ур.

— Не е силов, значи е хуманитарен — художникът разглеждаше с присвити очи телосложението на Ур. — Черни гащета с пайети… Може, ще бъде адекватно… Добре, ще опитаме! Но от златистата пудра и осветлението няма да се измъкнете, млади човече…

 

 

Светлината гаснеше бавно и музиката, разнасяна от мощни усилватели, заля цирка. Музиката имаше необичайно звучене — не беше обикновена, а за електронни инструменти. Изведнъж тя замлъкна. В напрегнатата тишина се белееха петната на човешките лица и се губеха в смътната мъгла на задните редове.

Силен глас произнесе със сдържан патос:

— Сега ще видите уникален номер — опити по телекинеза…

И след значителна пауза гласът даде кратка справка за това загадъчно явление — строго неутрална справка, която нищо не признаваше, но и нищо не отричаше напълно.

— И така, пред вас е артистът Уриел.

На арената се спусна тесен конус нежновиолетова светлина, осветявайки неподвижна фигура. Проблясваше златисто разголеният му торс, искряха пайетите на черното трико. Ур сякаш стоеше на остров, сред море от аплодисменти. Блестяха очите му, пълните му устни се усмихваха и ноздрите му се издуваха, вдишвайки вълшебния аромат на манежа. И му се искаше да не излъже очакването, което четеше в устремените към него погледи, и му беше мъчно, че сега прекрасният миг ще свърши и ще трябва да се заеме с работа…

Пламнаха светлините. Същият глас предложи на желаещите да поставят на масата каквито и да е предмети за опити. Асистентът, Иван Сергеевич, чийто строг костюм много добре контрастираше с костюма на Ур, тръгна покрай бариерата. Ето, той пое от първия ред часовник и заситни към масата. Обикновено опитите започваха с часовници.

Лицето на Ур като че се вкамени, съсредоточено-неподвижният му поглед се закова в ярко осветената повърхност на масата… Тихо, приглушено звучеше електронната музика… Изведнъж часовникът започна да се плъзга. Още един тласък и часовникът бавно, поклащайки се, се вдигна над масата. Краищата на кафявата каишка увиснаха. После, също така бавно, часовникът се спусна на масата…

Гръмнаха аплодисменти…

След като върна часовника на собственика му, лилипутът отново тръгна покрай бариерата. Някой му протегна писалка, но Иван Сергеевич не я взе, защото от последните редове предаваха от ръка на ръка фотоапарат.

— Само внимателно, да не го счупите! — викна отгоре разтревожен глас.

Артистът Уриел беше внимателен. Фотоапаратът поплува във въздуха, очерта сложна плетеница и тихо, плавно се спусна върху масата. После полетя нагоре дамска чантичка. С неловка тромавост подскочи и увисна над масата издута мъжка чанта, но нейният собственик беше забравил да я заключи и съдържанието й се изсипа — книга, мъхнат пешкир, кутия бисквити „Здраве“. Разнесе се смях.

Отново замлъкна музиката, светлината намаля. Усили се ситното биене на барабана — цирковият сигнал, който известяваше, че сега ще стане опасното, необикновеното, най-най главното…

Отчетливият глас обяви от репродукторите:

— Който желае да се подложи на непосредствена телекинеза, да заповяда на манежа!

Тишина. В такъв момент винаги възникваше пауза: твърде е рисковано… Ур стоеше в конуса светлина и търпеливо чакаше.

— Желаещите да заповядат! — повтори гласът. — Опитът е съвършено безопасен.

В един от секторите се раздвижиха — някой слизаше по стъпалата. В прожекторния лъч всички видяха как тъничка девойка в бяло-розов костюм с панталони прескача бариерата. Лилипутът забърза към нея и я отведе при Ур.

Сега те стояха на разстояние три крачки един от друг. Девойката леко се усмихваше, в прозрачните й очи се четеше смущение. Зелени обички проблясваха в малките й уши. Тези обички пречеха на Ур да се съсредоточи. Светлината прииждаше, барабанът утихна, а Ур все стоеше неподвижно, без да започва опита. „Защо е излязла с тези обици?“ — с досада мислеше той, като позна момичето.

По редовете си зашепнаха, раздвижиха се. Иван Сергеевич тревожно погледна Ур.

Девойката изведнъж се уплаши: погледът на артиста Уриел стана твърде тежък, потискащ, лицето му се измени. Стана някак мъртвешко, каменно…

— Не се бой — чу тя тих шепот. — Отпусни се.

Може би й се стори, че чува този шепот? Но й стана малко по-леко. Полетът беше дори приятен. Наведе глава и погледна артиста Уриел. Сега той й приличаше на свръхестествено същество, този човек със светеща кожа и тежки, изпълнени със сила мускули и не й се вярваше, че само преди няколко часа той неловко седеше на малката детска масичка и ядеше картофена салата…

Колко продължи нейният полет? Минута, две? Изведнъж тя усети под краката си килима, прострян върху мекия талаш на манежа. Сега тя стоеше, усмихваше се безпомощно, а наоколо бушуваше буря от аплодисменти, възторжени викове. Лилипутът се приближи до нея, за да я отведе на мястото й, и тя се усмихна на Иван Сергеевич, благодарна за ободряващия му шепот.

Аплодисментите не преставаха. Ур стоеше и кимаше едва забележимо ту в една посока, ту в друга. Не можа да се научи да прави на зрителите традиционния цирков „комплимент“ — поклоните му не излизаха както трябва. И тъкмо се беше обърнал, за да напусне манежа, когато изведнъж се чу силен, излишно силен, неприятно дрезгав глас:

— Една минутка, гражданино артист!

Аплодисментите стихнаха, всички погледи се обърнаха към седналия на шестия или седмия ред чичко със сламена шапка и жълто-зелена риза, спусната върху панталоните.

— Една минута — провъзгласи сламената шапка. — Тук трябва да се внесе яснота. Тя е тяхна позната. Сервитьорка е в детския ресторант, където гражданинът артист и лилипутът обядват. Аз лично съм ги виждал.

— Е, и какво? — викна някой.

— Минутка, не съм свършил! — строго каза шапката. — Тя е подучена. Предварително са се уговорили. Това е мошеничество.

Циркът зашумя.

— Е, обядва там, какво от това?

— Не трябва да вдига познати, така ли?

— Вярно, това е фокус! Има скрити огледала! И тя е циркаджийка!

— Измама, измама!…

Иван Сергеевич изтича към микрофона, но видя, че през изхода, привлечени от шума, са излезли всички артисти. Сияеха златните къдрици на Марина Морска. Величественият началник на манежа се промъкна напред и вече поднасяше микрофона към устата си, за да успокои разгорещените страсти, когато се случи нещо неочаквано.

Сякаш реактивна тяга изхвърли гражданина със сламената шапка от мястото му. Той полетя над главите на съседите си, закрещя с нечовешки глас, размахал ръце и крака.

Ур рязко се обърна и залитайки, тръгна към изхода. В същия миг скандалджията падна по лице върху килима. Под гръмкия смях той се огледа, бързо пропълзя на четири крака към падналата по време на полета му шапка и с две ръце я нахлупи на главата си.

 

 

След представлението Иван Сергеевич забърза към хотела и без да се отбие в стаята си, почука на вратата на Ур. Отговор не последва. Иван Сергеевич бутна вратата и тя се отвори.

В стаята беше тъмно, само през прозореца и отворената врата на балкона се процеждаше пепелявата светлина на нащърбената луна.

— Ур!

Той не помръдна, не отговори. Иван Сергеевич се уплаши. Отиде до нощното шкафче, напипа бутона на лампата.

Ур се намръщи от внезапната светлина. Той лежеше по гръб на кревата облечен, беше свалил само обувките си.

— Жив — каза Иван Сергеевич. Олекна му, седна на стола. Късите му крачета не достигаха до пода. — Ех ти, човек-планина. С какво да ти помогна?

— Нищо не ми трябва — тихо проговори Ур. — Изгасете лампата.

Лилипутът изключи светлината. Той знаеше, че Ур има пристъпи на слабост, на главоболие. Знаеше също, че в такива минути Ур не приемаше ничия помощ. Просто трябваше да полежи.

— Как можа на такова разстояние, а? Имаше не по-малко от двайсет метра до този чичко… Лежи, лежи, почивай.

— Не си отивайте, Иван Сергеевич.

— Както искаш… Да помълчим или да ти разкажа нещо?

— Колко хора има по света… и всички са различни — прошепна Ур. — Защо е така?

— Не може да бъде иначе. И кучетата имат различни характери. Попитай Машка, тя ще ти разкаже. Та какво остава за хората?

— Такава пъстрота… — Ур сякаш разговаряше със себе си. — Срещат се, сблъскват се… удрят се един друг…

— Не разбирам какво бърбориш. Кой се удря?

— Огромен пъстър цирк… и всеки има свой номер…

— Ето, това е вярно — улови мисълта му Иван Сергеевич. — Всеки човек си има номер, а по-точно — утвърждава се в живота по свой начин. Аз не съм типичен, неудачник съм, но също правя своя номер. Дори хоби имам — ровя се в старите книги, пиша в дебели тетрадки — радвам се. Ами нормалните хора? При тях всеки има по няколко номера.

Ур обърна глава с видимо усилие. В полутъмната стая не можеше да се види лицето на малкото човече. Силуетът на главата му едва се подаваше над облегалката на стола.

— Но нали има коренна, дълбока връзка — каза Ур. — Разумът — това не е просто детерминиран продукт от дейността на развития главен мозък… това е и система…

— Много е сложно за мене, Ур. Но ако ти говориш за връзките между хората, то е странно да те слушам. Като че ли сам не знаеш, че е имало и има крупни обществени движения, обединяващи милиони съмишленици.

— Да, Иван Сергеевич, прав сте… Аз не говоря това, което трябва. Вие не ме слушайте, аз съм много изморен. Много глупости извърших…

Мълчаха известно време. После лилипутът каза:

— Виж какво, скъпи приятелю. Връщай се в своя институт. Виждам как се измъчваш. Е, позабавлява се с цирка, отпусна ти се душата — стига толкова. Връщай се, ти казвам.

— Не, Иван Сергеевич, няма да се върна…

 

 

В десет часа сутринта, както винаги, Ур дойде на репетиция. Номерът му не се нуждаеше от репетиции, но цирковата традиция изискваше присъствието на всички. Малко ли неща могат да потрябват — на един да се помогне да опъне въжето, на друг — да сглоби „кълбото на смелостта“, на трети конят да се оседлае. Ур вършеше всичко охотно.

Днес той беше героят на деня.

— Ур, ти вчера чудесно вдигна глупака — басово каза най-старият от групата Бизонови, когато Ур започна да му помага да сложат трамплина.

— Красиво беше, кълна се в главата ти! — разпалено възкликна един от джигитите.

Очарователната въздушна акробатка Зиночка Астахова му изпрати въздушна целувка. А клоунът Фима Ножкин се търкулна около него, закрещя с тънък глас в ухото му: „Това е мошеничество!“, после подскочи високо, улови се за лоста и смешно преметна крака.

Марина Морска също беше тук със своите палави кученца. Точно сега тя готвеше нов номер: повдигаше на макара дъсчица, на която трепереше от страх бяло кученце.

— Дай да ти помогна — приближи към нея Ур.

Марина го простреля с кос високомерен поглед.

— Помагай на своята сервитьорка — процеди тя през зъби и обърна на Ур широкия си напудрен гръб.

Следобед Ур изпи три чаши вода с лимонов сироп от автомата и отиде направо на своя любим плаж.

Той отново отплува надалече, легна по гръб и почна да следи със замислен поглед бавното движение на облаците.

Сега там е почивка. Момчетата са в бюфета и Рустам, който винаги е пръв на опашката, вече е взел за всички кефир, кифли и пирожки и ето те сядат и Нона, изпила първата глътка, мръщи нослето си и казва: „Кефирът пак не е пресен.“ Валерка седи до Аня и остроумничи. Сега за него са блажени дни; на Петенка Ломейко с неговия запорожец твърдо са му дали пътя. А, не, Аня е в отпуска. Сигурно вече се явява на изпити. Желая ти успех, Анечка…

А Марк и Аркаша отново крещят за футбол и Нина Арефиева се нахвърля върху тях: наглед са интелигентни момчета, а се държат като печенеги.

После „се пренасят“ и играят тенис на маса. Сухият удар на ракетата по топчето. Шум, смях, подмятания… Е, нека играят сами. Да отиде в градината, да даде на Джимка да лизне от дланта му парченце захар, да потърси с поглед Нона. В каква рокля е тя днес? В светлосива, кафяво-жълта, лилава? Ръцете й са открити до раменете, главата с прибраните буйни тъмни коси е вдигната гордо… не, съвсем не гордо, просто така изглежда… Нона, почакай, обърни се, аз съм тук… Защо ме гледаш така сърдито?… Разбери, не можех другояче, аз се вмъкнах във вашите работи и само развалих всичко — нали само заради мене, заради моята постъпка на Пиреевата защита, закриха океанската тема… Делото на твоя живот, Нона… И изобщо… не трябваше, не трябваше да се привързвам така силно.

Знам, учудваш се, че не ти изпращам вест. Не знаеш колко пъти започвах писмото. Дори пликът отдавна е надписан. Строг плик с портрета на Чебишев…

Нона, разбери, разбери, разбери! И не ме презирай за бягството. Не можех иначе…

Когато Ур излезе от водата, той видя своя плажен познат Хуго Себастиан. Симпатичният швейцарец стана с усмивка срещу Ур, поздрави го.

— Вчера за втори път бях в цирка — каза той. — Вие бяхте великолепен, господин Уриел, когато засрамихте неверника. Аз ще отнеса незабравимо впечатление от срещата с вас.

Ур се изтегна върху горещите камъчета. Себастиан седна до него и продължи:

— Сега разбирам, господин Уриел, вашия интерес към моите морски пътешествия. Узнах случайно, че сте се занимавали с научна работа в областта на физиката на морето. Предполагам, че циркът за вас е нещо като хоби? Приятно занимание през време на отпуската?

— Откъде узнахте това?

— Екскурзоводката на нашата група, между другото много мила девойка, ни каза това вчера, след представлението. А откъде е узнала тя — наистина не знам… Струва ми се, че ви е кораво — не искате ли да използувате моята постелка?… Не? Както желаете… — Себастиан легна по корем и прикри главата си с абхазка плъстена шапка. — А не сте ли били, господин Уриел, в Санта Моника? — попита той след малко. — О, ето къде трябва да отиде човек, който се интересува от морето. Там работят забележителни океанолози. От пристанищата на Океанариума излизат в околосветски плавания превъзходно оборудвани кораби. Уникална библиотека, музей, международни връзки…

— Знам за Санта Моника — каза Ур. И съм чел трудовете на Русто.

— О, да, Русто! Може да се каже, че той създаде Океанариума. Превъзходен учен! Разказаха ми, че от Ватикана са им дали крупна сума, за да изследват… какво мислите? Морския път на пророк Йона на кораба и по-далече — в стомаха на кита.

— Кой е този пророк Йона?

— Как, вие не знаете библейското сказание за Йона?

— Не го знам. Не съм чел Библията.

— Чели сте трудовете на господин Русто, а не сте чели Библията? Всеки път вие ме учудвате все повече, господин Уриел…

— А вие, господин Себастиан, да не би случайно да сте проповедник? Говорите с такъв патос…

— Не съм проповедник. Уви, аз много съм грешил в живота си и не съм достоен за високата мисия на проповедника. Но споделям възгледите и учението на неоадвентистите.

— А какви са те?

Себастиан не отговори веднага. Явно се колебаеше — струва ли си да продължава разговора с този атеист…

— Е, добре — каза той тихо. — Ако ви интересува… И така, ние, неоадвентистите, вярваме във второто пришествие на Христа. При това нашите възгледи са съвсем различни от средновековните. Ние не си представяме бога във вид на брадат джентълмен, седнал бос върху облаците. О, не! Ние виждаме висшата сила, която управлява мирозданието в различни прояви, в свободната воля на електрона. Това е богът — висшето същество, което ние почитаме. От друга страна, дяволът се проявява във формата на свободната воля на елементарна частица с обратен потенциал и маса в покой шестстотин шестдесет и шест пъти по-малка… Но аз виждам, че се усмихвате…

— Простете — каза Ур. — Помислих си, като ви слушах ако бог се проявява в свободната воля на електрона, то в какъв вид трябва да се яви божият син Христос? Във вид на неутрино ли?

Себастиан свали огромните си очила и втренчено погледна Ур. Той имаше черни триъгълни вежди и жълти очи, изпълнени с кротка печал.

— Разбирам, че се шегувате, господин Уриел — каза той. — Висшата сила, която управлява мирозданието, не се нуждае от някаква постоянна обвивка. Но, разбира се, спасителят ще се яви в образа на човек. В образа на Човек, господин Уриел — бавно повтори той, — като натърти на думата „човек“.

— Вие напълно сериозно ли вярвате във второто пришествие?

— Защо ви учудва това?

— Трудно ми е да обясня… Вие сте твърде съвременен човек, господин Себастиан. Сведущ сте явно в областта на науката, пътешествувате по цял свят… И това някак не се връзва с… е, с древните митове…

— Именно защото много пътешествувам, аз виждам много неща и много размишлявам. Светът е опасно болен, Уриел. Всеки е готов да удави ближния си в капка вода, само и само да направи още крачка по-нагоре, само да откъсне повече пари, повече блага, обилно предлагани сега, повече удоволствия. Съгласете се, сър, че така не може да продължава дълго. Ние или сами ще изтребим себе си, рода човешки, във войни, или ще се превърнем в безгрижни скотове. Такъв изход не може да не противоречи на основната програма на мирозданието — имам пред вид разума като венец на творението. Не е ли логично да се направи от всичко това изводът за необходимостта от спасение? Както и да изглежда спасителят, той непременно ще се появи.

— В това, което казвате, има резон — каза Ур, като помълча. — Разумът несъмнено е възникнал за високи цели. Но защо трябва да чакаме някакъв си спасител? Ами ако Христос не се яви? На света според мене има достатъчно хора, които разбират опасността.

— Вярно! Но те имат нужда от знаме, Уриел! И такова знаме, по силата на историческата традиция, може да стане само Христос. Второто пришествие се вмества в рамките на хилядолетни, привични за милиони хора, представи. Ние, повтарям, не сме средновековни схоласти. Ние не настояваме на предвиждането, че един прекрасен ден в долината Йосафат или в някакво друго място ще протръбят тръбите на Страшния съд. Но така или иначе ще се яви спасител, под чието знаме милионите ще се сплотят.

— И какво ще стане по-нататък? Нова война ли?

— Божието слово е несъвместимо с кръвопролитието — тъжно каза Себастиан. — Боя се, че вие неправилно ме разбрахте. Мир на земята под егидата на Христа — ето какво ще стане по-нататък.

— Вие не сте обикновен човек, Себастиан — каза Ур след кратко мълчание.

— Това още повече се отнася за вас, скъпи господин Уриел. Аз бих бил щастлив, ако моите думи са оставили следа във вашата душа. Във всеки случай, ако някога ви потрябвам, ето моята визитна картичка.

— Благодаря. — Ур се протегна към дрехите си, небрежно захвърлени на камъните, и пъхна картичката в джоба. — Вие да не би да заминавате?

— За съжаление. — Себастиан стана. — Днес ще заведат нашата група в Крим. Аз съм много радостен от запознанството си с вас, господин Уриел. Нали няма да ми откажете автограф за спомен…

Ур широко се подписа на листчето от бележника му и каза:

— Аз също бях радостен да се запозная с вас.

… Беше средата на август. Топлите сини вълни лениво се плискаха върху нагорещените от слънцето плажове. На вечерните представления в цирка изпотените лица на зрителите блестяха и амфитеатърът сякаш се движеше от непрекъснатото махане на ветрилата. За артистите няма какво да говорим — те се обливаха в пот.

Но циркът неизменно беше пълен.

Веднъж, малко преди представлението, директорът извика Ур. Той беше добродушен дебеланко, започнал някога като жонгльор, а после преминал на административна работа. Той седеше в своя кабинет по мрежеста блуза и панталони с тиранти. Пред него на масата лежеше пешкир, с който директорът от време на време изтриваше потното си лице.

— Седнете, Уриел. — Директорът обърна към него подпухналите си клепачи. — Ето каква е работата, гълъбче. Има едно указание. Е-е-е… Ако вашият номер е имитаторски, тоест вие привеждате материалните тела в движение не телепатически — така ли… то вие сте длъжен да разкриете секрета на своята апаратура. Разбира се, циркът гарантира запазването на вашата тайна — бързо добави той. — Ако не, тоест ако няма секретна апаратура и вие работите… е-е… натурално — така ли… то вие трябва да се представите пред комисия от специалисти. Ще оформя всичко, гълъбче, ще отлетите за три дни в Москва, ще се покажете там в цирковото управление. Утре излитайте, за да не се протака тази работа…

— Не, Владимир Фьодорович — тихо каза Ур, — никъде няма да летя и на никаква комисия няма да показвам нищо.

Директорът шумно въздъхна и изтри лицето си с пешкира.

— Така си и знаех, че ще се заинатите…

— Аз показах номера си на художествения съвет, когато вие ме приемахте, и смятам, че това е напълно достатъчно.

— И аз смятам така, гълъбче! Не мислете, че ми е било лесно да ви оформя — вие сте чуждестранен практикант, освен това, смешно е да се каже, без документи. Но номерът ни хареса и аз бях готов дори да си счупя главата… И щях да я счупя, ако една доста солидна организация не ми оказа съдействие. Та така… Номерът има успех, доходите са добри, какво още му трябва на един директор? А? Нищо не му трябва, търпи горещината и се радвай. Но не. Някакъв…

Тук директорът прехапа език. Съвсем не беше задължително този Уриел да знае, че се е намерил някакъв мерзавец, който е написал анонимно писмо до управлението.

— С една дума, сега се обадиха от Москва — продължи той, завъртя глава и заизтрива шията си с пешкира. — Защо не съм съгласувал номерата с тях, каква е тая телекинеза, която… е-е-е… не е утвърдена, така да се каже, от науката… и не е ли това масова хипноза… Гълъбче, аз говоря с вас много доверително и се надявам, че и вие ми вярвате…

— Разбира се — каза Ур.

— Тогава ето какво. Не бързайте да отказвате категорично. Нищо няма да ви стане, ако се покажете на комисията.

— Ако толкова е необходимо, Владимир Фьодорович, то нека комисията да пристигне тук и да гледа. Но нищо няма да обяснявам.

— Аз вече мислих за това — да поканя комисията тук. Ще опитам. Може би ще се съгласят — командировката ще е приятна — на море… Но това е формалност, гълъбче там, в управлението, също са доволни от нашите печалби… Сега ще се обадя. А вие, много ви моля, бъдете по-любезен с тях, когато пристигнат.

— Аз тръгвам. — Ур стана.

— Жалко — въздъхна директорът. — Такива печалби, такива печалби… Разбира се, дирекцията има право да заменя номерата, но да се загубят няколко представления…

— Тоест как? Искате да кажете, че аз…

— Гълъбче, нима не ви е ясно: до утвърждаването на вашия номер от комисията ще се наложи да поскучаете малко. Но вие, чувал съм, много обичате да се къпете в морето… Ще накарам комисията да побърза. Но три-четири дена ще трябва да се почака. Жалко, много жалко… Такива печалби…

 

 

Тревожа те в неуговорено време, Учителю. Прости ми.

Много ми е зле. Откакто станах напълно причастен, никога до днес не ми е било така трудно, така зле. Това е огромен пъстър цирк, в който непрекъснато се сблъскват, кръстосват се, разбиват се едни в други страсти, желания, мисли.

Учителю, аз съзнавам своя дълг. Но ми е трудно. Извърших вече много глупости.

Главата ми се цепи… Нощите ме душат…

Тревожи ме усещането за някаква засада… Дебнат ме…

Учителю, зле ми е!! Вземете ме оттук…

 

 

Той излезе от хотела късно, когато улиците затихнаха. Сред дърветата горяха редки фенери, осветявайки неподвижните им клони. Няколко души стояха до отворената врата на междуградската телефонна станция. Те пушеха и разговаряха. Гласовете им звучаха неестествено гръмко в нощната тишина.

Ур зави наляво. Ето афишната будка, павилиона за вестници. Каменните стъпала към детския ресторант. Ур спря и известно време гледа тези стъпала, табелата, слабо осветена от фенерите. После тръгна по-нататък.

Пред него вървеше компания — двама младежи и три девойки. Единият младеж пееше, акомпанирайки си на китара, и девойките му пригласяха:

Аз вървях по пътя, момък млад.

Виждам, че девойка тръгва за вода.

Ах, но виждам, кофите са без вода.

Значи, че очаква ме беда.

Ур забави крачка, за да не задмине компанията. После се провря през остро миришещите в нощта храсти и се заспуска по тясната пътечка към морето. Унило отпуснал кофата си, до дървената ограда жълтееше екскаваторът — заспал странен звяр, свършил дневната си работа.

Празният плаж беше печален и неузнаваем. Призрачно белееха късчета хартия, тук-таме проблясваше плоският чакъл, отразявайки според скромните си възможности лунната светлина. Морето с тих ромон си играеше с малките камъчета.

Както беше — в джинси, с бяла риза и сандали — Ур влезе във водата. Водата беше топла, но от дрехите му стана хладно. Той поплува спокоен бруст срещу луната и звездите.

Вляво сребрееше лунната пътечка, а по-нататък се виждаше осветената ивица на пристанището. После тя остана назад.

Черна вода и черно небе. И той — сам между тях…

По-далече, по-далече!

Понякога той се обръщаше, за да погледне огньовете на брега. Те се отдалечаваха. Ето, съвсем изчезнаха, виждат се само пристанищните цветни премигвания и слабото зарево над стопяващия се в нощта град. Сам, съвсем сам в черната вода, в открито море, под едрите звезди.

Изведнъж сянка пресече звездната рисунка. Тясна, вретенообразна, тя увисна над Ур, после бавно започна да се спуска. Заклати се върху водата.

В смътно осветения борд се появи черен овал — беззвучно се беше отворила вратата. Ур се хвана за прага, повдигна се на ръце и влезе в шлюзовата камера. Съблече се, без да бърза, изстиска дрехите си и ги простря да изсъхнат. Затвори външната врата и включи светлината. После, меко шляпайки с босите си крака, отиде до пулта и се отпусна в креслото.

Той дълго лежа в него, отпуснат, със затворени очи.

Още не е настъпило времето да се връща. Трябва да продължи. Те го призоваваха към търпение и мъжество. Какво пък, той ще се въоръжи и с едното, и с другото. Той ще продължи да изпълнява своя дълг.

Трябва само да обмисли добре всичко.

Да не се намесва! В нищо да не се намесва — това преди всичко. Той се държа неразумно. В най-висша степен неразумно и лекомислено. Добре, сега ще бъде по-внимателен.

Изведнъж той се уплаши: дали не е изключена противолокационната защита? Радарите веднага ще засекат лодката, ще дойдат граничарите…

Не, защитата е включена. Какви са тези необосновани страхове?…

Ур провери картата, зададе програма на автопилота. Вертикалното излитане го притисна към амортизаторите на креслото. Това продължи кратко — лодката премина на хоризонтално летене.

Беше гладен, жаден. От обед не беше слагал нищо в устата си. От обеда в детския ресторант. Иван Сергеевич седеше срещу него и до неговото малко юмруче на масичката лежеше дебелата тетрадка. А Галя донесе картофена салата…

Стига, стига за това. Всичко е свършено.

Ур протегна ръка към стенното шкафче, взе тубата и изстиска в устата си зелена паста.

За нищо да не мисли. В кофите няма вода… А, глупости!…

Неприятен вкус има тази паста. Ур се намръщи и хвърли тубата.