Боби Цанков
Тайните на мутрите (8) (Пряка линия с подземния свят)

Глава 7
Как се запознах с Митьо Очите

Кой е Митьо Очите? След всичко изписано и избълвано срещу него през последните години човек се замисля дали това не е някакъв демон, който е замесен във всяка злина в България. Ще ви разкажа как се запознах с най-обсъждания крими-персонаж у нас.

Беше началото на февруари 2004 година. С Клюна, Демби и още няколко приятели бяхме седнали на по питие в пицария на столичната улица „Шишман“, където беше и офисът на Тони. На масата имаше поне 20 мобилни телефона, което накара всички да погледнат, когато един от тях звънна. Последва мълчание за няколко секунди — на екрана на един от тях беше изписано „Митко Очите“!

— За мен е — каза Клюна със задоволство в гласа и вдигна телефона. — Как е, колега, с какво мога да бъда полезен?

Тони изпитваше голямо задоволство, когато му се обаждаше някой от по-високите етажи в йерархията. Докато слушаше какво му казва Митьо, Клюна гледаше с лека усмивка към останалите, които бяхме на масата. След като само слуша някъде около тридесет секунди, Тони отговори:

— Сега ще видя какво мога да направя, веднага ще попитам.

След като затвори телефона, каза:

— Митьо са го заклещили куките на караулката при „Враня“. Седи в колата от двадесет минути, а онези са се скрили в кабинката и нищо не казват. Мисли, че ще го прецакват нещо. Боби, звънни на твоите хора да помогнат нещо там.

По онова време бях завързал приятелство с повечето катаджии в София покрай охраната ми от НСО. Те се познаваха помежду си и така започнаха да общуват и с мен.

— Тони, не знам дали е уместно да искам услуга от полицаи, и то за чужд човек, когото дори не познавам — отвърнах аз.

— Абе, Митко е пич! — контрира ме Клюна. — Звънкай, като ти казвам сега!

— Ей, как се натягаш на Таки — обади се Демби, който с иронична усмивка гледаше към нас, докато се разправяхме.

— Добре — съгласих се аз и набрах един приятел, чието име няма да спомена сега, тъй като днес е на висок пост в системата на МВР. — Драги, имам един приятел, който има проблем на караулката „Враня“ в момента. Спрели са го и нещо от двадесет минути не му връщат документите.

— Как се казва? — попита човекът от другата страна.

— Ами… — направих малка пауза аз. — Митьо Очите!

— Защо се занимаваш с такива компрометирани типове, а занимаваш и мен? — сепна се той. — Добре, чакай, ще ти се обадя след малко.

— Ще ми звънне след пет минути — казах аз на Клюна. Той се усмихна доволно и веднага се обади на Митьо.

— Ало, сега се обадихме на един човек и ще види какво става при теб.

Минаха не повече от пет минути и моят телефон звънна.

— Твоят приятел има голям проблем — каза човекът от другата страна. — Има неофициална заповед да бъде тормозен и няма да го пуснат. Сега да не вземеш да му се обадиш, да направи някоя беля! Не се занимавай повече с тази тема.

След като затворих телефона, попарих радостта в очите на Клюна.

— Ще го арестуват — казах, — имало някаква неофициална заповед да го мачкат.

— Е, как така?! В каква държава живеем? — възмути се Тони.

— Абе, ти се радвай, че е такава, че иначе трябва да лежим по триста години в затвора по американската математика — обади се Демби.

— Чакай да му кажа да не се надява — каза Клюна и набра номера на Митьо. — А! Изключен е! — учуди се той.

По-късно в новините съобщиха, че Очите е задържан за притежание на газов пистолет, преработен за стрелба с бойни патрони.

През следващите дни Тони не пророни и дума за „неговия голям приятел“, както наричаше Митьо Очите. Не коментираше и множеството публикации в пресата, каквито не лисваха.

— Браво на Илиян Василев — казах аз на Клюна. — Добре че се пребори да не го съдят по бързо производство за този пистолет, че щеше да закъса.

— А, дреме ми! — отвърна Тони.

— Е, нали ти беше голям приятел, кара ме да се обаждам за него! — репликирах аз.

— В този бизнес приятелството е моментно, запомни го — каза Тони и се усмихна.

Това беше единственият коментар по темата през следващите няколко седмици, докато не дойде един от най-големите български празници — 3 март!

Предишната вечер, на 2 март, моят телефон звънна. Обади ми се една от най-добрите крими репортерки по онова време, а днес водеща на централните новини по една от националните телевизии.

— Нещо става в районния съд — каза тя. — Съдят Митьо Очите за онзи смешен пистолет вече шест часа, минава 23:00 часът.

— Така ли? — учудих се аз. — Не знаех, че днес му е делото.

— Днес е и щом толкова се бавят, значи ще го осъдят — отвърна тя.

— Благодаря ти, че ми звънна да знам! — казах аз.

След като затворих телефона, веднага набрах Клюна. Докато чаках да вдигне, си мислех, че отново се задава момент на „голямо приятелство“.

— Ало, Митьо го съдят в момента и май ще го осъдят тази вечер, защото повече от шест часа тече делото — започнах аз.

— Сега ли?! — учуди се Тони. — Ааа, дръж ме в течение, звънкай там, да знаем. Аз сега ще се обадя на Таки.

Мина още около час и пак ми звънна въпросната тв репортерка.

— Осъдиха го условно — каза тя — и го пускат след малко.

Звъннах пак на Тони, минаваше полунощ.

— Пускат го след малко — казах, — осъден е условно.

— Веднага ела да ме вземеш, че пуснах моите, и да отиваме да го взимаме.

— Пак ли ти стана „много близък приятел“? — пошегувах се с лека ирония аз.

— Айде, айде, не умувай, а идвай! — отговори Клюна.

След тридесет минути вече бяхме пред сградата на Софийския районен съд. Отвън имаше журналисти и полицаи, които правеха тарапана в иначе спокойната нощ. Спряхме малко по-нагоре от бариерата на входа.

— Иди и му кажи, че го чакам в колата — каза Тони. — Не искам да ме снимат скапаните журналисти.

— Е, аз не го познавам, как да му кажа „я ела тук“! — отвърнах.

— Спокойно, той ще те познае — усмихна се Тони.

Отидох отпред между журналистите и зачаках. Минаха петнадесет-двадесет минути и се сблъсках за първи път през живота си с Очите. Журналистите се оживиха, започнаха да светкат фотоапаратите, Митьо се появи облечен в яке от змийска кожа. Приближи се към журналистите и каза гръмко:

— Циркът свърши, хайде да си ходим.

Около него циркулираха четирима-петима полицаи, които го молеха да дойде с тях, за да го закарат до сградата на „Г.М. Димитров“, където е арестът, за да го пуснат официално.

— Я марш оттук, бе! — подвикваше им Митьо. — Мен съдът ме пусна, та вие ли ще ме спрете?

— Ама, моля те, такъв е редът, трябва оттам да те пуснем — умоляваше го един от пазвантите.

— Казах марш оттука! — повтаряше Очите.

В цялата олелия аз се приближих и казах на Митьо:

— Извинявай, Тони Клюна ме праща да ти кажа, че е тук да те вземе.

Докато изричах това, се почувствах нелепо.

— А, ти си Боби Цанков, дето ме защити по радиото — каза Митьо ухилен и ми подаде ръка. — Кажи му, че утре ще се видим. Не ми трябва да ме гледат с него тук. Благодаря ти още веднъж, че ме защити!

Докато си говорехме, полицаите продължаваха да молят Очите да отиде с тях, а той, без даже да ги индикира, се качи в едно такси и каза на висок глас:

— Закарай ме на ГЕМЕ-то да си взема багажа от шибания арест.

Таксито потегли, а след него — и две патрулки с пуснати лампи. Пазвантите се видяха в чудо и решиха да ескортират таксито.

На следващата сутрин, 3 март, настроението беше празнично. Водех празничен блок по радиото, когато телефонът ми звънна.

— Ало, имам среща с Митьо в едно заведение в „Дружба“ — започна Клюна с типичния за него приповдигнат глас. — Той иска да те черпи едно кафе, много ти е благодарен, че си го защитил, докато всички го плюеха.

— Добре, ще дойда — отговорих аз. — Кажи на твоите да се обадят на шофьора ми, да му обяснят къде ще се видим след предаването.

Докато пътувах към въпросната среща, шофьорът ми ме подсети, че от три дни караме в багажника три големи найлонови торби с прах за пране.

Бяхме сключили един договор за бартер с фирма, вносител на прах за пране от Израел. Прахът беше скъп и много качествен, цялата кола ухаеше на него.

Пристигнахме и аз влязох в заведението. Тони се беше постарал да направи обичайния панаир от бодигардове и антураж. След като си пробих път през живата верига от мутри, видях Митьо седнал на маса, облечен със змийското яке от предишната вечер, а до него на стола беше поставил един вързоп багаж. Беше сложил в един чаршаф каквото има в ареста и го беше завързал на бохча. Гледката беше леко комична, а Клюна ухилен му разказваше нещо.

— Ето го и Бобката — скочи от масата Тони.

— Айде, приятелю, сядай при нас! — каза Митьо усмихнат.

— Радвам се, че всичко ти се размина условно — казах аз, — браво на Илиян Василев!

— Ааа, аз на него днес му подарих гривната си — отвърна Митьо. — Много е добър.

Докато си седяхме на раздумка, телефонът ми звънна и отново ми се обади репортерката от предишната вечер, чието име ще спестя, тъй като и без това достатъчно я коментират в пресата.

— Днес Бойко Борисов извика криминалните репортери да коментира присъдата на Митьо Очите — каза ми тя.

— Така ли? — казах аз. — Той е тук, с мен, в момента, говорим си. Имаш ли нещо против да пусна на спикърфон?

— Не, защо да имам! — Отвърна тя и заразказва: — Събрахме се журналисти от всички медии и Бойко излезе. Каза следното: „Може ли Осама Бен Ладен да бъде пуснат с условна присъда? Може, ако го съди Софийският районен съд и адвокат му е Илиян Василев.“ И след това си влезе обратно!

Митьо се разсмя. Искрено му беше приятно. Клюна каза:

— Айде сега да направиш, Бобка, една услуга на нашия приятел от Бургас.

— Стига да мога — отвърнах.

— Дай му твоята кола и шофьор да го закара, пък той ще ни върне жеста, като отидем на морето — каза Тони със заговорническа усмивка.

— Добре, няма проблем — отвърнах, докато си мислех как Клюна се стиска да му даде своята кола, за да не му изхаби бензина.

— Ама, бронирана ли е? — включи се в разговора Митьо.

— Да, брониран Мерцедес пура — отвърнах му.

— Много ти благодаря! — усмихна се Очите. — Аз ще си сипя бензин.

Като чу, че няма да се мине, Клюна се сепна:

— Ама, и моята е бронирана, ако искаш, вземи нея.

— Не, не — отвърна Митьо, — обичам пурите.

Колата потегли, а ние с Тони се разделихме в различни посоки.

Бяха минали няколко часа и шофьорът ми звънна:

— Шефе, тук става някакъв голям проблем.

— Какъв проблем? — учудих се аз.

— Спряха ни на петолъчката, сякаш ни чакаха полицаите — каза шофьорът, — отдалече излязоха на пътя. Две патрулки са и са с бронежилетки.

— Е, какво ти пука, Митьо е пуснат официално. Не правите нищо нередно — казах аз.

— Ама, има друг проблем — продължи той. — Нали помниш, че караме три торби с прах за пране? Те, като го видяха, се развикаха, че са намерили наркотици, и обградиха колата. Митьо не е на себе си, вдигна кръвно.

— Е, не виждат ли, че е прах за пране? — изхилих се аз.

— Ами, на пликовете има йероглифи на иврит! — каза шофьорът. — Чакат полеви тест.

— Не им давай да дупчат и трите плика, че Клюна няма да го преживее. Знаеш, че шамар да е, на аванта да е — казах аз, като вътрешно умирах от смях. Представях си как Митьо се е паникьосал, като е видял торбите в багажника.

Затворих телефона и набрах Тони. Разказах му каква е ситуацията, а той не спря да се смее поне тридесет секунди. След половин час шофьорът ми звънна отново.

— Мани, мани, шефе — започна той, — куките много се разочароваха, че не са хванали Митьо с наркотици.

— Той какво каза? — попитах, като едвам се сдържах да не се разсмея.

— Той си смени цвета три пъти, докато стигнахме къщата в Сунгурларе — отговори момчето, — много се изплаши. Каза: „Тъкмо ме пуснаха, и пак ме наредиха.“

Така започна моето познанство с Митьо Очите.