Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 31гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Боби Цанков. Тайните на мутрите
© Боби Цанков автор, 2009
© Адриян Николов корица, 2009
© Ню Медия Груп, 2009
ISBN 978–954340–126–0
Снимка в. „Труд“
Художник на корица Адриян Николов
Технически редактор Галина Василева
Коректор Веселина Стоянова
Българска, първо издание
Формат 60×84/16 Печатни коли 17
Ню Медиа Груп
София, 1000 ул. „Триадица“ 5А
тел. 02/980–92–95
Печат „Multiprint“ ООД
История
- —Добавяне
Глава 3
Професия свидетел
Беше една от тези сутрини, в които нищо не може да ти развали настроението. Времето беше слънчево и топло. Някъде към 11:00 часа мобилният ми телефон звънна, на екрана се изписаха многото седмици и тройки — номерът на Тони Клюна. Между другото той много мразеше прякора си и много се вбесяваше, когато някой му го споменеше.
— Айде бе, играч! — започна Клюна. — Ще проспиш целия ден.
— Ха! — отвърнах му аз. — Неделя е, ден за почивка.
— Идвам да те взема и ще ходим на гости у Илиян.
Илиян бе човекът, в чийто дом се запознахме с Клюна през 2003 година. Бяха много близки с него, бяха лежали месеци наред през 2002 година в следствения арест. Клюна — за стрелбата срещу Варсанов, а Илиян — за измами, свързани с коли.
Към 11:30 Тони дойде с едно ауди А6 комби, черно, с черни стъкла и номер С2300. По принцип това беше номерът, който слагаше на всичките си коли. Така и не ми каза защо.
— Илиян е сготвил свинско със зеле — каза Тони ухилено.
— Супер! — отвърнах му. — Тъкмо за обяд.
— А знаеш ли кое е най-хубавото? Няма да плащаме — каза Тони ухилено.
Момчетата се засмяха ехидно, защото знаеха, че при добър късмет и те могат да опитат от свинското.
Клюна беше пословично стиснат.
Когато стигнахме, Клюна каза на двамата гардове:
— Ще стоите тук и няма да мърдате никъде!
— Разбрано! — отвърна Ванката, шофьорът, и ме погледна разочаровано.
— Защо не се качат горе с нас? — попитах го аз.
— Не! — отвърна Тони. — Нямат работа там. Днес ще играем на една много интересна игра…
Замислих се какво ли пак е замислил. Тони беше много провокативен и можеше винаги да изкопчи това, което го интересува.
Илиян ни посрещна ухилен и щастлив, че няма да прекара поредния ден от домашния си арест, скучаейки.
Илиян бе освободен под домашен арест, който по-късно, след седем-осем месеца, бе заменен с мярка парична гаранция.
— Влизайте, че манджата изстива — каза Илиян.
Обядвахме и през цялото време те си спомняха с умиление за месеците в ареста.
— Помниш ли как баща ти носеше всеки ден заредени акумулатори, за да гледаме с тях телевизорчето? — каза Илиян с носталгия.
— Е, сега ни е по-хубаво! — отвърна Клюна с усмивка. — Защо не се обадиш на Деси и София да дойдат? — предложи той на Илиян.
Клюна си беше харесал София, тя беше негов тип — руса и миловидна, а Деси беше с кестенява коса и с много приятен характер за компания.
— Добре! — отвърна Илиян и се обади по телефона.
След около час дойдоха и момичетата, които бяха довели и още една приятелка с тях. След обичайните разговори за една приятелска компания, включващи, разбира се, клюки от софийските заведения и така нататък, Клюна каза следното:
— Днес ще играем на една игра.
И ме погледна ухилено.
— Но не от игрите на Бобката, а игра без големи награди.
Всички го погледнахме учудено какво ли е намислил… и изненадата последва веднага.
— Днес ще играем на „шише“ — каза Клюна.
— Каква е тази игра? — учудих се аз.
— Е, не си ли ходил на лагери като малък? — Учуди се Клюна и продължи: — Нареждаме се в кръг и завъртаме шишето. Който го завърти, избира едно желание, което трябва да му изпълни този, когото посочи шишето.
— Добре! — отвърнах аз.
— Обаче без перверзни, ей! — каза Илиян ухилен.
И шишето се завъртя…
Няма да разказвам какво си „пожела“ Илиян от момичетата, нито пък какво си пожелаха те, но ще ви разкажа какво се случи, когато шишето посочи мен, а Клюна го беше завъртял.
— Падна ми сега! — каза щастливо Тони.
— Да не искаш да се целуваме? — отвърнах му заядливо аз.
— Искам една истина сега от теб, но внимавай как ще ми отговориш, защото съм питал някого преди това.
— Давай! — казах аз.
— Искам да ми кажеш истината за стрелбата по Червенкова във Варна — каза Тони.
Някой бе стрелял по Червенкова през лятото на 2003 година във Варна. Тогава с нея имахме медийно известен конфликт и дори тогавашният вътрешен министър Петканов бе казал, че се работи по версията, че аз стоя зад покушението.
— Истината — казах му аз — е, че зад тази стрелба стоят чеченци, с които Червенкова е точила ДДС в Благоевград и сега се е опитала да ги изнудва за пари, за да не ги топи пред разследващите.
— Мдаа! — каза Клюна. — И аз така разбрах, но ми беше интересно дали няма да го украсиш.
Клюна така проверяваше много от хората, които бе допуснал до себе си.
След това аз завъртях шишето и то посочи Клюна.
— Сега е мой ред — казах, — но и ти трябва да ми отговориш честно, защото аз също съм подпитал тук-там.
— Ха-ха, давай да те видим какво те вълнува — каза Клюна.
— Искам да ми кажеш истината за атентата срещу теб, когато беше прострелян на терасата ти в Княжево — казах аз.
Всички замлъкнаха. Усмивката от лицето на Клюна изчезна… последва пауза около пет секунди.
— Е, аз ти отговорих, нали? — казах аз. — Май тази игра е с двоен стандарт.
— Не! Ще ти кажа — отвърна ми той, — но това си остава тук, в тази стая. Ако го чуя някъде… — и погледна към момичетата.
Илиян каза, че не иска да слуша. Тогава Тони му кимна и Илиян излезе.
— Излязох на балкона — започна Клюна — и се протегнах. След пет секунди усетих как нещо ме пронизва и се свличам на земята. Вгледах се в далечината и видях един силует, който няма да забравя никога! Силуетът беше с дълга и чуплива коса. Беше далече, но съм сигурен какво и кого видях.
— Всички казват, че стрелбата по теб е извършена от Златко Баретата — отвърнах му аз деликатно, защото видях мъка в лицето му, когато си спомни за онзи ден. — Това ли е човекът с чупливата коса?
— Глупости! — отвърна Клюна. — Златко никога не е имал коса, по-дълга от втори-трети номер.
— Е, тогава защо говорят така? — попитах го аз.
— Така се говори, защото той иска да превземе фирмата.
„Фирмата“ наричаха наркоорганизацията около Самоковеца, Клюна, Демби и така нататък.
Тогава не познавах Златомир и ми беше интересно, или по-скоро любопитно, що за човек е той.
— А той не се ли занимава с такива неща? — попитах Клюна.
— Не. Той си е на друго ниво — хазарт, ловни стопанства, минерална вода и така нататък — отговори ми Клюна. — Но има хора, които искат от него да ги покровителства, докато те се занимават с „материал“.
— А той покровителства ли ги? — попитах аз.
— Не, но като се говори така, той няма и да ги покровителства — отвърна Клюна. — Мен ме устройва да е на неговата сметка тази стрелба.
— А кого си разпознал в далечината? — попитах го с нескрит интерес. — Да не е Варсанов?
— Не! — отвърна той. — Разпознах Райко Кръвта от Перник — каза Клюна.
— Ха! Сигурен ли си? — попитах го. — Защо не кажеш на куките и да го арестуват?! — продължих аз с недоумение.
— Ние с него си поговорихме, той ми призна, че е стрелял по мен, но после се „сродихме“, така да се каже — каза ми Клюна и се ухили.
— Е, този Златко не се ли дразни от това, че едва ли не му го приписваш на него? — попитах аз. — Няма ли да ти е гадно, ако утре ти припишат така нещо и на теб?
— Да, бе — каза Клюна, — дреме ми! Да гори там. Така няма да посмее да влезе в този кириз с материала — ухили се той.
Мина време и преди няколко месеца се срещнахме случайно с едно от момичетата, участвали в играта на „шише“.
— Виж какво става — започна тя, сякаш я бях попитал. — Демби твърди в интервюта, че Златко Баретата е стрелял по Тони на терасата.
— Е, ти нали помниш какво ни разказа той? — отвърнах й аз.
— Е, това е днес да си професионален свидетел — отвърна тя.