Боби Цанков
Тайните на мутрите (3) (Пряка линия с подземния свят)

Глава 2
Партньорство за 1 000 000 лева

След като преброих натъпканите в сака, даден ми от Клюна, пари, останах впечатлен. Макар и нескопосано натъпкана, сумата бе нито лев повече, нито лев по-малко от 1 000 000 лева. Часът вече бе около 5:00 сутринта. Легнах си, но не можех да заспя. Анализирах цялата вечер в главата си. Клюна дойде уж случайно едва в края на вечерта, към 23:00 часа, когато си тръгвахме. После се оказа подготвен да ми даде 1 000 000 лева. Излиза, че всичко това, както написах в предишната глава, е било внимателно планирано, преброено и организирано. Въртях се и не можех да заспя. Стана 7:00 часът и трябваше да тръгна към радиото. Докато пътувах натам, взех решение да проверя до каква степен Клюна „случайно“ ме е харесал за съдружник миналата вечер. След края на радиопредаването, някъде към обяд, имахме управителен съвет в медията. Събрахме се и тогавашните собственици, двама души, които никога не са имали бизнес нюх, а в началото на прехода бяха използвали принадлежността си към бившата ДС, за да се сдобият с лиценза за радиодейност, започнаха да се тюхкат. Оплакваха се, че в тази сфера конкуренцията се засилва, че рекламният пазар намалявал стремглаво и така нататък, и така нататък. Не знам дали това бе някаква случайност, или съдбата си правеше шега с мен, но единият от тях, Боби се казваше, предложи:

— Цанков, дай да намерим инвеститор. Не можем да се справяме вече сами. Влязоха чуждестранни компании в бизнеса и наляха много пари.

— Боби, какво предлагаш? — попитах аз. — Нали ви давам 30 000 лева всеки месец и покривам всички разходи.

— Е, да, ама, утре, като вземат лицензи за цялата страна, кой ще рекламира при нас? — започна да се аргументира той. — Просто искаме да излезем от този бранш.

— И искаш да намеря инвеститор за какво? — попитах. — Да купува, да ти даде заем или…

— Не знам. Не сме мислили с партньора ми — отговори Боби. — Не исках да става така, но жена ми иска да строя вила извън София и ми трябват пари.

— Каква сума търсите и за колко процента? — питах аз, като с нищо не показвах, че имам сума, която би покрила цялото радио.

— Ами, не знам, трябва да помислим с партньора — каза Боби и се спогледаха.

— Добре. Да направим така — предложих. — Да седнем утре отново след предаването и вие да ми кажете за каква сума и проценти говорим.

Те се съгласиха и си тръгнаха от студиото. Аз се затворих в кабинета ми и започнах да мисля над сделката. Една голяма част от мен бе авантюристично настроена и искаше да стартира общ бизнес с Клюна, докато другата — и не крия, по-разумната част от мен — беше против. Стоях, претеглях като на везна плюсовете и минусите. Не исках да се обаждам на Милтенов още на следващия ден, тъй като бих му направил впечатление, че едва ли не нямам търпение да станем съдружници. Изчаках следващата ми среща със собствениците на „Вива“ на другия ден. Беше ми интересно също дали Клюна ще ми звънне и кога. Все пак ми беше дал предишната нощ 1 000 000 без никакъв документ, просто ей така, да мисля в какво можем да го инвестирам. През цялата вечер гледах към телефона ми дали и кога ще звънне, но Милтенов се оказа добър психолог и не показа никакво напрежение и недоверие. Може би именно това ме спечели на негова страна. На следващата сутрин, когато пак седнахме да преговаряме, аз вече бях решил. Започнах срещата много по-уверено от предишния ден.

— Казвай, Боби, каква сума търсиш и за какъв процент?

— Ами, ние много мислихме със съдружника и жена ми — замънка той. — Ами, искаме да си запазим 30% и останалите ги даваме срещу 500 000 лева.

— Хм! Много, бе — започнах да се дърпам аз, както рибар подръпва кукичката с примамката, за да клъвне рибката, — все пак давате 70%, а не цялото радио.

— Ами, да, ама, сме смятали колко пари ни трябват — заоправдава се той. — Ти колко мислиш, че можем да вземем?

— Не повече от 400 000 лева — отговорих.

— Е, малко са, жена ми ще ме изгони — призна Боби. — Айде, говори с някого за 450 000.

— Искаш от мен нещо много сложно — казах. — Все пак вече не е като едно време. Има много радиа и има по-голям пазар, но… добре.

Боби си тръгна доволен, а аз вече трябваше да звънна на Клюна.

— Ало, как си? — започнах аз.

— Ами, тренирам тук — отговори ми той.

— Какво тренираш? — поинтересувах се от куртоазия.

— Сега ще чуеш — каза Милтенов и се чу откос от автомат. — Ето това. Ела в стрелбището на „Герена“.

— Добре — съгласих се и тръгнах към него.

Докато пътувах натам, се замислих дали нямаше вариант да спечеля повече от тази сделка. Спокойно можех да убедя Боби да кажем на Милтенов, че за 70% трябва да се платят примерно 700 000 лева, и да си разделим горницата. Но когато стигнах на стрелбището, веднага се отказах от тази идея. Клюна държеше калашника от колата, а пазвантите му ръкопляскаха. Учудих се за какво бяха тези аплодисменти и точно тогава видях отговора. Заредиха нова мишена, а Клюна буквално я разполови с два откоса.

— Ооо, Бобка — обърна се той към мен веднага след стрелбата, — виждаш ли как оправям сметките?

— Аз тъкмо затова съм дошъл — казах. — Наместих парите от сака.

— А, браво! — ухили се той. — С какво ще се занимаваме?

— Ще имаме мажоритарен дял в радио „Вива“ — отговорих.

— Какъв дял?! — учуди се Милтенов. — Маж… какъв дял?

— По-големия дял — отговорих му, като вътрешно бях стъписан. Та той не знаеше какво означава „мажоритарен“.

— Ааа, по-големия, е, добре — отвърна той доволно. — А парите стигнаха ли?

— Даже останаха — отговорих.

— Така ли?! — попита ме Милтенов. — Колко останаха?

— 550 000 лева — отговорих аз.

— Лелеее, Бобка, ама, ти да не си ги измамил тия, от които купуваме?! — подскочи Клюна. — Ама, ти нищо не си им дал!

— Аз мислех, че ще се зарадваш, че съм спестил — казах, — а и още не съм ги дал. Трябва да седнете и да се разберете как ще оформите сделката.

— Не искам да се виждам с никого и да подписвам нищо — сепна се Тони. — Дай им нещата там и това е!

След този разговор аз бях убеден, че с Милтенов ще работя лесно. Просто той беше адски бизнес необразован, адски наивен. Ако на мен някой ми дадеше толкова пари, без да подписвам нищо, щях да се изкуша да направя много неща.

На следващата сутрин седнах да преговарям по подробностите и оформянето на сделката с предишните собственици на „Вива“. Обсъдихме всичко и написахме един договор за покупко-продажба на акции в полза на дружеството „РСБ комюникейшънс“. Впоследствие аз влязох официално в регистъра на фирмата. След два дни се срещнахме с Клюна в нашумялото по онова време заведение „Гарбо“ на „Патриарх Евтимий“.

— Ето — казах аз и подадох на Милтенов папка с документи, — това е сделката, договорът, акциите и всички подробности.

— Евала, Бобка! — каза той и прибра папката.

— Е, няма ли да прочетеш документите?! — учудих се. — Все пак си дал 450 000 лева.

— Ти нали си ги чел? — отвърна той. — Ти отговаряш. Аз няма да чета нищо.

— А, между другото съм ти донесъл остатъка — казах и вдигнах ръка на гарда си от НСО. — Ето това са нещата — казах и му подадох поолекналото сакче с пари.

— Бобка, искам да те питам нещо — започна Клюна, докато прибираше парите. — Тези гардове с теб откъде си ги взел? Какво е това НСО?

— Е, как, бе! — ухилих се. — Това е държавната служба, която охранява президента, премиера, министрите и така нататък.

— А теб защо те пазят тогава?! — продължи да ме разпитва Клюна.

— Дълга история — отвърнах с въздишка аз. — Да речем, че лежа на стари лаври. Все някога ще ми ги вземат.

— Е, ако това стане, аз ще ти дам от моите — успокои ме Милтенов. — Те са добри боксьорчета.

Аз се усмихнах и си помислих, че явно според него с бокс ще го спасят при нужда. Както стана ясно през 2005 година пред „Джимис“, боксът не помогна.

Минаха десет дни. Старите собственици на радио „Вива“ изнасяха своите вещи, като си запазиха един от кабинетите. Все пак бяха останали акционери, макар и пасивни. Предстоеше един много любопитен момент, а именно този, в който щяха да разберат с кого са сключили сделка.

Организирах запознаването в сградата на радиото. Надявах се вътрешно, че Боби и партньорът му не са в час с криминалните хроники и няма да познаят Клюна. Бяхме седнали в голямата заседателна зала и чакахме Тони да пристигне. Преди това му бях казал по телефона малко да ги респектира. Да знаят кой кара влака вече. Явно Милтенов не ме беше разбрал правилно. Както си стояхме и чакахме, се чуха бързи стъпки по коридора, водещ към залата. Вратата се отвори с трясък и нахлуха четири-пет момчета от охраната на Тони.

— Станете и сложете ръце на стената — изкрещяха те буквално.

Двамата екссобственици станаха и се подчиниха, като гледаха много объркано. Пазвантите ги претърсиха и им разрешиха да седнат. После излязоха и затвориха вратата.

— Ей, с кого сме сключили сделка? — попита ме Боби.

— Сега ще видиш — отвърнах аз, като изпитах леко задоволство.

Очертаваше се да си знаят мястото в бъдещата ни съвместна дейност. В това време вратата се отвори и влезе Клюна. Изненадах се, като го видях — беше облякъл елегантен костюм и беше сложил очила с лек диоптър.

— Добър ден, господа! — поздрави той. — Моля да ме извините, но се налагат сериозни мерки за сигурност от НСО — каза Милтенов и леко ми намигна.

— Добър ден! — отговори Боби. — Аз ви познавам отнякъде, но не знам откъде.

— Ами, може да сме се засичали в библиотеката — пошегува се Милтенов. — Аз се казвам Антон. Няма да идвам тук често. Имам само една молба към вас — продължи той. — Каквото каже Боби Цанков, е закон за вас. Ако не, ще идвам аз. Довиждане! — завърши кратката си реч той и стана.

Аз го последвах.

— Взех ли им страха? — попита ме той, докато слизахме по стълбите.

— Тони, не трябваше да правиш това — отговорих. — Тези хора са от друго поколение. Не са виждали такива работи.

— Е, да, ама, живеем в днешните времена — каза Милтенов. — Те ще се съобразяват, а не аз.

Клюна се качи в колата и запраши с мръсна газ. Аз се качих отново при съдружниците.

— Вижте сега — казах аз, — съжалявам, но Тони е малко по-особен човек.

— Няма проблем — отвърна Боби със спокоен глас, което ме изуми. — Ние също не искаме нищо друго, освен работата да върви. Няма да се караме с него.

След тази опознавателна среща аз останах дълбоко умислен. Явно тактиката на Клюна бе печелившата. Бях опитвал по много начини в предходните години да се разбера с тези хора, но факт е, че за първи път те не ми противоречаха.

През следващите седмици Тони не посети радиото нито веднъж. Работата потръгна и на втория месец дружеството отчете печалби. Тъкмо си мислех, че нещата са се подредили перфектно, и телефонът ми звънна.

— Да? — вдигнах аз.

— Боби Цанков ли е? — попита тежък мъжки глас.

— Кой пита? — отвърнах аз.

— Капитан Х от НСС! — отговори гласът.

— По какъв въпрос ми се обаждате?! — изненадах се, защото през онзи период още не се бях сблъскал с държавната машина.

— Ще разберете, когато дойдете да поговорим — отговори ми капитанът. — Срещата ни трябва да остане в пълна тайна, тъй като новите ви приятели няма да се поколебаят да ви ликвидират, ако научат за нея.

— Вижте, не знам за какво ми говорите — казах, — но да се срещнем и да ми обясните, защото мразя някой да ме плаши по телефона.

— Не ви плаша, а ви се обаждам, тъй като това е за ваше добро. Да се срещнем пред РУМ-а на „Черни връх“ — предложи човекът, а аз се съгласих.

След час вече бях на мястото. Не бях уточнил как ще се познаем с капитан Х, затова просто зачаках. След пет минути пред мен спря със свирещи спирачки бял бус с черни стъкла. Изскочиха две момчета и отвориха плъзгащата врата. Отвътре човек в костюм, около 40-годишен, ми направи знак да се кача.

— Добър ден! — поздрави той. — Седнете. Аз съм капитан Х от НСС. Исках да проведем една беседа.

— Добър ден! — поздравих и аз. — С какво можем да си бъдем полезни?

— Вие сте влязъл в един кръг от лица, които застрашават с действията си националната сигурност — започна „беседата“ той. — По всяка вероятност, след като си свършите задачата, за която сте им необходим, ще ви убият.

— Вижте, не знам защо си мислите така, но тук става дума за едно бизнес партньорство, свързано с медийния бранш — отвърнах. — Просто няма за какво да ме убиват и така нататък. Не знам какво сте научили, но може би грешите.

— О, не греша, повярвайте ми — отговори и отвори едно куфарче като онези от комунизма. — Ето това са документите от сделката, която вие сте сключили от негово име.

Подаде ми копие на документите. Аз ги прегледах, като, докато четях, ми направи впечатление, че това бяха екземплярите на Клюна. Бях дръпнал един от листовете и после го бях залепил с тиксо. На ксерокопието ясно се виждаше тиксото.

— Откъде взехте тези копия? — попитах с нескрита изненада.

— Имаме си сътрудници навсякъде и във всички среди — отговори ми капитан Х. — Но трябва да знаете, че това партньорство няма да ви доведе до нищо добро. Те ще поискат от вас много неща с времето, ще ви направят един от тях. Ние можем да ви помогнем, но само ако се съгласите да сътрудничите.

— След всичко, което ми казвате — започнах аз, — искам да си помисля за много неща. Ясно ми е вече, че имате агент при Клюна, и няма да ви издам. Но искам да помисля над всичко.

— Добре разбирам — отвърна човекът. — Ние ще се свържем отново с вас след време.

Слязох от буса и се върнах в радиото. През следващите дни, когато се виждах по-често с Клюна, внимателно оглеждах момчетата около него. Всичките бяха криминално проявени и никой не ми приличаше на вербуван от службите.