Боби Цанков
Тайните на мутрите (22) (Пряка линия с подземния свят)

Глава 21
Свидетелите срещу Златко Баретата

След срещата ми с Антон Савов, за която ви разказах в главата „Изповедта на Мамата“, дълго мислих за правосъдната система у нас. Възможно ли бе човек да бъде затворен само по думите на няколко криминално проявени, които доказано имаха конфликти с него?! Та нали имат интерес да го натопят, за да си отмъстят. Мислех и колкото повече задълбавах, толкова повече вярвах, че това не може да се случи. Мамата ми разказа за заговор между няколко хазартни босове, които искат да отстранят Златко от игралния бизнес и са „купили“ няколко наркомани да лъжесвидетелстват срещу него. Смятах, че Тони просто е притеснен, а очите на страха са големи, но не се оказах прав. Няколко дни преди Баретата да бъде обявен за „наркобос, ръководител на банда за убийства и така нататък“, се случи нещо, което ме убеди, че Мамата бе прав. В онзи ден, някъде между 1 и 3 февруари, телефонът ми звънна.

— Ало, как си? — каза мазен мъжки глас.

— Добре съм, кой се обажда? — попитах аз.

— Марето съм, бе, не ме ли позна? — каза човекът от другата страна.

Марето, както наричаха приятелите му Марио Божков, беше шофьор и момче за мръсни поръчки в организацията на Клюна и Демби. Беше дребнав и алчен, пристрастен към интригите и сплетните. Никой не го обичаше в онези среди. Преди няколко години влезе в сила 5-годишна присъда срещу него и го вкараха в затвора.

— А, как си, Маре — излицемерствах аз от куртоазия, — не си ли в затвора?

— Ееее, има си начини, отпуски по болест — отговори Марио доволно. — Айде да се видим, искам да ти предложа как да изкараш едни бързи пари.

— Добре — отвърнах. — Къде предлагаш да се срещнем?

— Аз ще ти се обадя малко по-късно — отговори той, — искам да си сам, ще разбереш защо. Нали знаеш, че няма да те подведа.

— ОК, чакам да звъннеш — казах аз и затворих телефона.

Учудих се какво ли би могъл да ми предложи Марио Божков, който от години търка наровете?! Още повече че беше известен със сплетните и алчността си, а не със способността да организира бизнес схеми. Погледнах в паметта на телефона, за да си запиша номера му, но се оказа, че ми е звъннал от „скрит номер“.

Обаждането му ме свари в едно специално кафене в „Стрелбище“, където обичах да провеждам скришни срещи. Тъкмо бях приключил един разговор и потънах в спомени от времето, когато бяхме в един отбор. Спомних си например как Марио записа скришно с телефона си разговор между Митьо Очите и един доктор, който после изтъргува срещу дребни пари с една национална телевизия. Спомних си също как филмира един рожден ден, на който стоях на една маса с прокурорите по онова време Емил Дангов и Жоро Йорданов. Впоследствие изтъргува и този запис с някого. Не разбрах с кого точно, но беше факт, че ми звънеше по телефона и искаше тайна среща с мен, докато трябваше да е в затвора. Спомних си и как веднъж се беше облякъл като арабски шейх с униформа, истинска, на арабски войник, за да измами някакъв човек от едно село, че уж е голям бизнесмен от третия свят. Усмихнах се, докато си спомнях това, но в следващия момент си спомних и друго, а именно как направи интрига между мен и Милтенов за една кола. Беше много дребнава и глупава история, навремето Клюна го беше изпратил да ме вози, а той му казал, че накладките на една нова S класа били изтъркани, и онзи прибра колата. Носталгията ми бе прекъсната от звъна на телефона ми:

— Ало, айде към 19:30 часа да се видим на сладкарница „Макс“ на Драгалевци — предложи Марио.

— Добре, разбрахме се — отговорих аз.

— И да си сам, ей — предупреди ме той.

— Няма проблем — отвърнах и затворих телефона.

Странно, помислих си, Марио иска да се видим на същото място, където преди дни се срещнах за последен път с Тони Мамата. Дали пък няма някаква връзка?!

Отговорът дойде в 19:30 часа.

Бях навреме на срещата. Спрях точно срещу входа и започнах да събирам от седалката до мен няколкото телефона, които носех с мен неизменно. В това време до вратата дойде Марио. Почука на стъклото, а аз отворих вратата.

— Много си нетърпелив — започнах разговора аз, — нали горе щяхме да пием кафе?

— Бобка, има много хора там — отговори той, — искам да говорим насаме.

— Добре — казах и слязох от колата, — къде да отидем?

— Дай да се поразходим по паркинга — предложи Марио.

Направихме няколко крачки и се качихме по стълбите, които водеха от паркинга към градината на сладкарницата. Времето беше студено и там нямаше никой.

— Виж сега — започна Марето, — ние сме една група приятели от добрите стари времена.

— Така! — казах аз. — И с какво мога да бъда полезен?

— Това, което ще ти кажа, е много важно и не трябва да го споменаваш никъде — предупреди ме той.

— Добре, слушам те — казах.

— Искаш ли да изкараш едни бързи и добри пари? — попита ме Марио.

— Е, кой не иска — отвърнах. — За какво все пак става дума? Още от следобед ме питаш, но не казваш подробности.

— Както ти казах, ние сме една група — заобяснява той, — в нея сме аз, Демби, Млекаря и още едни момчета, които не ги познаваш. Измислихме как да изкараме добри пари от Златко Баретата.

— Ха! — изненадах се. — По какъв начин ще ги изкарате тези пари?

— Ами… ще го изнудим тоя мръсник — каза Марио с грейнал поглед. — Ако не ни плати, ще го натопим за няколко убийства и за други работи.

— Марио, този човек ми е приятел и не се занимава с такива неща — възкликнах аз.

— Абе, сега не е важно с какво се занимава, а това, че има много пари — отговори ми Марето нахъсано. — Ще дава мръсникът, иначе ще лежи в затвора. Няма само аз да кеся там! Слушай сега, предлагаме ти да се включиш в нашата група. Ние ще ти кажем какво трябва да кажеш и ще ти дадем пари срещу това.

— Колко пари ми предлагате? — попитах аз от чисто любопитство, нямах и най-малко желание да участвам в такова нещо. Не само защото Златомир ми бе приятел, но и защото не бих излъгал за никого, с цел да го натопя.

— Не мога да ти кажа колко точно, но няма да са малко. Ще е процент от това, което вземем.

— Е, аз четох, че Златко казва във вестник „24 часа“, че Демби му искал 100 000 евро — отговорих му. — Това ли са ви многото пари?!

— Не, разбира се — отговори Марио. — Златко лъже. Искаше му много повече.

— Марио, чуй ме внимателно сега — започнах аз със сериозен тон. — Няма да лъжесвидетелствам срещу този човек. Първо, защото не бих го направил срещу никого, и, второ, защото той е много коректен човек и не се занимава с такива неща.

— Абе, кой те пита с какво се занимава — занавива ме Марето, — важно е какво ще кажем ние. Помисли си все пак, нищо не губиш, а само ще спечелиш.

— Пак ти казвам, че няма да лъжесвидетелствам срещу него — отговорих, — а и не само срещу него. Това е долно нещо, утре може да ти се върне на теб. Как ще се почувстваш тогава?!

— Аз нямам пари — отговори ми Марио. — Аз потърсих и жена му на Златко. Казах й да ми дадат пари и тя ми отказа. Казах й какво ще направя, но тя пак не поддаде.

— Е, не може да топиш хората само защото нямаш пари — казах, — никъде го няма това.

— Е, у нас го има — каза Марио и се ухили. — Айде, стига се опъва и дай да се разберем.

— Ти сега се опитваш да ме накараш да топя човек, който нищо не ми е направил — отвърнах аз. — Няма да го направя, Марио. Това е престъпление!

— Абе, не се безпокой за това — каза той, — хванали сме много сериозна връзка в прокуратурата. Никой няма да проверява думите ни. Те искат да си намерят виновник за всичко неразкрито, а ние ще си сключим сделки с тях, ще си улесним нашите животи.

— Марио, отговорът ми е не — казах аз категорично. — Няма да участвам в това! Не знам дали не трябва да алармирам някъде за това, което ми казваш.

— Ти си един глупак — изкрещя Марио. — Ти да не мислиш, че този е единственият, който плаща за свидетели, а? Има и едни братя, които плащат да не ги топят!

— Не ме интересува това — повиших тон и аз. — Няма да слушам тези глупости повече!

Марио застана фронтално срещу мен. Погледна ме свъсено:

— Ако гъкнеш някъде, лично ще те убия! — каза той. — Само посмей да кажеш и думичка…

— Не ме плаши, защото не ми изглеждаш много болен — контрирах в неговия стил, — да не взема да те изкоментирам в предаването ми, че много бързо ще се върнеш в панделата.

— Нали помниш как ти гръмна сградата, а? — продължи да ме плаши Марето. — Искаш ли пак да ти се случи нещо?! Нали се сещаш, че неслучайно никого не хванаха за този атентат срещу теб?!

— Абе, така, като се замисля, ти най-добре ми знаеше програмата — отвърнах, — така че…

— Ще се сетиш ти — каза Марио, — ще се сетиш!

— Маре, аз не мога да повярвам какви неща си говорим в момента — казах, — не ме замесвай в такива неща. Не искам да говорим повече.

— Добре, но пак ти казвам, че ако гъкнеш някъде, ще те убия — закани се Марио.

Срещата приключи и се разделихме. Качих се в колата и потеглих към центъра. Карах по „Черни връх“ и гледах като ударен с мокър парцал. Не можех да асимилирам казаното от Марио Божков. Гледах в пътя пред мен и не знаех какво да направя, а знаех, че нещо трябва да направя. Вдигнах телефона и набрах Мамата, но телефонът беше изключен. Набрах и Златко, но и неговият беше извън обхват. Прибрах се вкъщи, минаха един-два часа, но още не можех да се отърся от чутото. Та на практика това беше една перфектна схема за изнудване, за шантаж. А цената беше най-ценното, свободата. Минаха един-два дни и медиите гръмнаха с новината, че Златко Баретата се издирва за „множество убийства и организиране и ръководене на престъпна група“. След още един ден той лично отиде и се предаде. Съвсем сам и без никой да провежда спецоперации и така нататък. Същата вечер разни плякащи магистрати започнаха да обясняват каква перфектна реализация са извършили, а медиите получиха от пресцентъра на МВР запис, на който Златко го водят група маскирани командоси. На записа обаче той се усмихваше! Ако наистина бе заловен и беше виновен за нещо, дали щеше да се усмихва?!

На следващия ден все още не се бях отърсил от тези мисли и телефонът ми звънна отново със скрит номер. Реших, че Марио звъни, за да злорадства, но изненадата ми бе пълна, когато от другата страна на линията се оказа друг участник в „приятелската група“ — Димитър Вучев-Демби.

— Цанков, какво правиш, бе? — попита той.

— Кой се обажда? — попитах.

— Чичо Митко от Симеоново се обажда. Ти да не направиш някоя глупост да се раздрънкаш, а? — попита ме той с характерния за него арогантен тон.

— Митко, само още една думичка, една заплаха, и ще участваш в предаването „Хора стават звезди“ — отвърнах му в негов стил и разговорът приключи.

Ясно ми бе, че Марио се е видял с мен по поръчка на Демби.

Няколко часа по-късно ми се обади Антон Хикимян от Би Ти Ви по заръка на Николай Бареков.

— Ало, Боби, звънкам да те питам нещо — започна той. — Бареков ми каза да те питам дали можеш да ни съдействаш малко.

— Разбира се, Тони — отговорих. — За какво става дума?

— Абе, този Демби познаваш ли го? — попита ме той.

— Да, защо? — изненадах се аз.

— Абе, ние му се обадихме да ни гостува по повод твърденията му по адрес на Баретата — заразказва ми Тони. — Ама той ни каза да му дадем 20 000 евро и щял да дойде да ни разкаже, каквото си поискаме. Можеш ли да го навиеш да свали наполовина исканата сума?

— Ха-ха-ха — изсмях се аз чистосърдечно. — Та той ви иска пари, за да ви говори едни лъжи! Самият факт, че ви е казал, че ако му платите 20 000 евро, ще говори, каквото искате, трябва да ти е достатъчен.

— Хм… абе, прав си — отговори журналистът. — То аз му казах, че ние не сме банка, а той ни отговори, че не бил социално дружество и че децата му трябвало да ядат.

Затворихме телефоните и изпитах задоволство от това, че разколебах един от най-гледаните сутрешни блокове да плащат на Демби, за да лъже и маже по адрес на Златко.

На следващия ден звъннах на още една-две журналистки от „Нова“ и от Би Би Ти, оказа се, че на едната е поискал 10 000 евро за интервю, а другата телевизия явно му се е сторила неплатежоспособна и й поискал само 2000 евро.

Вечерта седнах и анализирах в главата си всичко, което чух и видях през последните няколко дни. Спомних си и думите на Марио, че това било цяла схема! Имало и други „едни братя“, които също били плащали, за да не ги топят за неща, които не са направили.