Боби Цанков
Тайните на мутрите (19) (Пряка линия с подземния свят)

Глава 18
Делото „НСО“ — развръзката

През 2004 година определено темата за Национална служба за охрана бе навсякъде. От първите страници на всекидневниците до шоуто на Слави Трифонов, който не пропускаше всяка вечер да казва по някоя шега. Спомням си сега, като пиша тези редове, за едни от неговите вицове: видял Слави президента да прави сутрешен крос, обграден от гардовете си. Направило му впечатление, че момчетата тичат изморени, и ги попитал защо, а те отговорили: „Защото си пазим силите да тичаме довечера и с Боби Цанков.“

В действителност скандалът бе много по-голям и сериозен от тиражираното в масмедиите. Чрез тази тема някои кръгове в тогавашното управление направиха рокади, които до онзи ден, в който гръмна бомбата, предназначена за мен, бяха немислими.

Първия час, след като адската машина се взриви на 2 юни 2004 година, аз прекарах в „Пирогов“. За този един час ми се обадиха повече от тридесет души, които ми изказаха съчувствие и ме подкрепиха в този определено нелек за мен момент. Първа ми позвъни днешната водеща на „Календар“ по „Нова“ Даниела Тренчева. Тя бе наистина разстроена от случилото се. В този момент отсях много от хората, които бяха в моето обкръжение. Втора ми звънна Венета Райкова, която чула на медийния фестивал в „Албена“ за случилото се. Стана ми странно, тя също ми каза много човешки думи. Пиша тези спомени, защото през този един час ми звъннаха и хората, които искаха да извлекат полза от случилото се. Някъде около 19:00 часа мобилният ми телефон звънна със скрит номер.

— Кой? — вдигнах аз изнервено.

— Министър Георги Петканов се казвам — започна мазният и пиянски глас. — Искам първо да ви попитам как сте?

— Така, като ме слушате, как съм според вас? — отговорих иронично.

— Господин Цанков, вътрешното министерство не е виновно за случилото ви се, за да се държите с министъра му така неуважително! — продължи ерудирано Петканов.

— Кажете, „уважаеми“ господин министър? — продължих с иронията.

— Всеки момент при вас ще дойдат мои хора от РЗБОП. Те ще ви отведат за разпит — заобяснява министърът. — Искам да чуете какво имат да ви кажат. Ще бъде добре за всички.

Още докато говорех с Георги Петканов, по коридора на първия етаж на „Пирогов“ се появиха двама цивилни полицаи. Те се насочиха към мен, а моят шофьор Венци, който вече осъзнаваше какво се бе случило, се изправи пред тях.

— Ние сме от РЗБОП — казаха те. — Идваме да разпитаме Цанков.

— Легитимирайте се — каза строго Венци, като не отстъпваше да минат.

— Ето — каза единият и показа служебна карта със значка.

Тогава Венци ги пусна и те дойдоха при мен:

— Господин Цанков, трябва да дойдете с нас до СДВР за разпит — каза по-едрият от двамата.

— Добре — отговорих. — Изчакайте отвън, докато приключат прегледите ми.

След малко излязох и ги поканих в бронирания мерцедес при мен. Те се съгласиха и аз седнах да карам, а моят шофьор се качи и подкара белия „Опел Астра“ с тъмни стъкла. Докато пътувахме, ги попитах.

— Знам, че е редно да ме разпитате след атентата. Така ме разпитаха и след първата бомба срещу мен. Защо обаче лично министър Петканов ми каза да обърна внимание на нещо по-специално?

— Ами, виж — каза единият. — Нали може да си говорим на „ти“? Ние по цял ден те слушаме с колегата в работата и ни кефиш много.

— Да, разбира се — отвърнах, тъй като знаех, че момчетата са изпратени и не са дошли по собствена инициатива да ме разпитват.

— Ами, има някаква директива от министър-председателя. Ние не сме я отворили, само трябва да те закараме до СДВР. Там те чакат хора от специалните служби.

— Какви хора?! — изненадах се, докато карах. — Нали вие трябва рутинно да ме разпитате?!

— Не знаем — отговори полицаят. — Просто ни казаха да дойдем и да те вземем от болницата. Цялото ръководство е там, има и много агенти на НСС.

— Странно — възкликнах, докато вече паркирах пред СДВР.

Когато слязох от колата, ми направи впечатление, въпреки че минаваше 20:00 часът, цялата сграда светеше. На входа никой не ми поиска документи, както правят обикновено, когато някой отиде там. Отвориха ми вратата, а аз влязох. Качиха ме по етажите и ме преведоха по някакви коридорчета. Влязох в една стаичка, която ме срази, защото стъклата на прозорците бяха адски мръсни, от корниза висеше на половина скъсано едно зелено перде. Имаше две бюра, като едното бе подпряно с папки вместо крака. Вътре ме чакаше мъж в скъп официален костюм, който се обърна и каза строго:

— Седнете!

— Не ме предразполагате за разпит — възкликнах аз. — Май няма да си спомня нищо!

— Цанков, ако си мислите, че аз съм от полицията и ще ви дундуркам, за да ми кажете нещо, много грешите — продължи мъжът със същия строг тон.

— А какъв сте тогава?! — репликирах го. — Да не сте от „Социални грижи“ и да искате да ме питате от какво имам нужда?

— Седнете! Не ми се правете на оригинален! Много сте го закъсали — опита да ме сплаши. — Без да искате, се оказахте в една много сериозна тема. Идвам от името на Симеон Сакскобургготски. Имам послание за вас.

— За мен? От царя?! — изненадах се. — За какво става дума?

— Сега аз ще напиша разпита ви, а вие ще го подпишете! — нареди човекът.

— В смисъл?! Не трябва ли аз да ви кажа какво се е случило?! — попитах вече с пълно недоумение.

— Не! Ние знаем какво се е случило, а вие ще го подпишете! — каза и излезе.

Докато чаках, станах от стола и отворих вратата, за да отида до тоалетната, защото една от раните ми още кървеше. Отвън стояха двама души, които буквално бяха закрили с телата си вратата на стаята.

— Моля, влезте вътре — каза единият, без дори да се обърне.

След десетина минути мъжът с костюма се върна и сложи пред мен няколко листове, на които бе напечатан моят разпит. Зачетох го. В него, освен името ми и ЕГН нищо друго не отговаряше на истината. В разпита, най-общо казано, аз обяснявах, че лично генерал Димитър Владимиров, който бе началник на НСО, ми е дал охранителите през 2002 година. Нещо повече, аз дори съм му плащал по 15 000 лева на ръка всеки месец, за да ме охраняват неговите подчинени. Вътре също пишеше, че момчетата са охранявали Антон Милтенов-Клюна и други представители на подземния свят.

— Категорично няма да подпиша това — реагирах остро. — Тази охрана ми я уреди Манол Велев и не съм платил нито лев за тези две-три години.

— Забравете името Манол Велев — репликира „разпитващият“. — Ти май не мислиш за себе си? Ако не подпишеш, ще те обвиним за злоупотреба с класифицирана информация.

— Каква информация?! Какви пет лева! — сепнах се. — Вие май се опитвате да ме заплашвате, и то от името на премиера. Усещате ли какъв медиен скандал зараждате в момента? Още утре ще разкажа в предаването си целия този разговор.

— Не, няма да можете — каза човекът, чието име не знам и до ден-днешен. — Ще разпишеш ето тази декларация.

Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади сгънат на четири лист. В документа бяха написани моите данни и се задължавах да не разгласявам нищо, което се е случило на този разговор. Подписах го, тъй като и без това нямах интерес да се шуми около тази случка.

На следващия ден бях задържан за седемдесет и два часа по измислен повод, а след това съдът ме освободи под домашен арест. Както написах в една от предходните глави, впоследствие ми бе обяснено, че МВР е разполагало с данни, че ако бъда пуснат на свобода, ще бъда убит.

Започнах да изпълнявам домашния арест, като пренесох цялото радио у нас. Всяка сутрин поздравявах тогавашния градски прокурор на София с песента „Когато бях овчарче“ и го питах стрували ли са си агнетата, които е дал, за да го назначат на този пост. След около седмица у дома дойде да пием кафе адвокатката ми по онова време Рени Цанова. Учудих се, защото беше събота сутрин, а Рени, мир на праха й, не бе от хората, които през уикенда биха седнали да се срещат по работа. Тя седна на дивана в хола, а аз — на фотьойла срещу нея. Икономката ми сервира кафето, а аз я попитах:

— Ясно ми е, че не си минала случайно и си се отбила. Какво има?

— Много си прозорлив, Боби — отговори тя. — Искам да поговорим за един мой познат.

— За кого? — попитах.

— За генерал Димитър Владимиров — изплю камъчето тя. — Той знае, че са те натискали да лъжеш по негов адрес. Така ли е?

— Да, така е — бях откровен аз, — и после ме накараха да подпиша една декларация, че няма да разгласявам какво са ме карали.

— Разбирам — възкликна Цанова. — Виж сега, ще има голямо дело, строго секретно! Най-вероятно ще те разпитват по него. Ще разпитват също премиера, председателя на Народното събрание и други. Много е важно какво ще кажеш.

— Рени, какво да кажа? — отвърнах с въздишка. — Та цяла България вижда, че ме охраняват със сини лампи, сирени и фарчета. Ако кажа, че не са ме охранявали, ще ме глобят за подигравка към съда.

— Ох, не знам наистина какво да правим — отговори Рени. — Мисля да поема защитата на Владимиров.

— Не знам какво да кажа — отговорих.

Рени стана и се разбрахме да поговорим пак, когато настъпи моментът за обяснения по делото. В същото време скандалът ескалираше. Самият главен прокурор Филчев излезе в едно интервю и обясни, че мен са ме охранявали личните му гардове, тези на министър-председателя и на други високопоставени лица. Телефоните ми звъняха един през друг, обаждаха се всякакви хора, журналисти, доброжелатели и др. През тази седмица Народното събрание един цял ден води дебати около моята личност. Изчислих, че това е струвало на данъкоплатците около 40 000 лева — такава е издръжката на един работен ден на парламента. След всичко, което изслушах, аз дадох едно интервю за вестник „Политика“, който минаваше за един от сериозните седмичници по онова време. В него обясних, че генерал Владимиров е един почтен човек, попаднал в лоша компания. Повече не посмях да разкажа, защото щяха да ме погнат за неспазване на декларацията, която ме бяха принудили да подпиша.

Мина около месец и един хубав слънчев ден по телефона ми се обади военен следовател. Той ме покани на разпит по случая „НСО“. В уречения ден и час от нас ме взе кола на „Съдебна охрана“ и с нея пристигнах пред военноокръжната следствена служба. Отпред се бяха струпали десетки репортерки от всички медии. На слизане от колата се обърнах към тях с думите: „Ще коментирам, когато изляза.“ От входа ме поеха двама военни следователи и ме заведоха в кабинета на друг техен колега. Той ме покани да седна и се усмихна:

— Радвам се да се запозная с човека, който накара лудия Филчев да подскача.

— Приятно ми е — подадох ръка аз. — Извинете, но ме учудват думите ви за главния прокурор.

— Той е един бандит и мафиот! — репликира спокойно военният следовател. — Ако ви разкажа какво ми стори на мен…

— На вас? — изненадах се.

— Да! — отвърна следователят и заразказва: — Преди време аз залових брат му на Никола Филчев на границата с едни иманярски истории. Искаше да изнесе зад граница много редки монети, представляващи паметници на културата.

— Брат му на Филчев е иманяр?! — възкликнах.

— Да, и то голям! — каза уверено магистратът. — Когато арестувах брат му, Филчев побесня! Освободи го, а мен ме прати тук, да разпитвам войниците. На тази възраст трябваше вече да съм много по-високо в йерархията.

В последвалия разговор той ми каза, че му е ясно как са стояли нещата. Почерпи ме сандвич и кафе. Не ме разпитваше изобщо!

— Извинявайте, ама все пак ще пишем ли разпит — попитах аз. — Говорихме си сладко вече два часа, а нищо не сме написали.

— Всъщност — отговори той — ти нищо не си спомняш, нали? — И се усмихна.

— Ами, да, нищо не помня — казах, като вече ми бе ясно, че военният следовател иска да бойкотира и да провали делото, поръчано от Филчев.

— Сега ще си поговорим още час-два и си свободен да си тръгнеш — разясни ми той.

— А какво чакаме всъщност? — попитах.

— Чакаме да се уморят репортерите и да се разотидат тези хиени.

Така и стана. След петчасов престой във военноокръжната следствена служба аз си тръгнах нахранен и напоен, без да съм написал и една думичка в разпита си.

След около година делото влезе в залите на военния съд. Не мога да ви разкажа какво си казахме там с гардовете и хората, които ме охраняваха в другото си работно време, но мога да ви кажа как приключи цялата тази афера — делото бе прекратено поради липса на престъпление. Осъдени гардове нямаше! Единственият, който пострада, бе генерал Димитър Владимиров, който бе уволнен с указ на президента. Това бе и рокадата, която тогавашните управляващи целяха. За шеф на НСО бе назначен генерал Румен Миланов, който минаваше за близък до НДСВ. Президентът бе принуден чрез медиен натиск да освободи най-съвестния началник, който тази служба бе имала още от времето, когато се казваше УБО.

Към днешна дата всички гардове, които ме охраняваха, намериха по-добре платена и по-благодарна работа. Някои от тях в момента охраняват Алексей Петров, други се грижат за сигурността на олигарха Георги Гергов. Има хора от онзи славен екип, които сега работят при шефката на „Мултигруп“ Бояна Попова.