Боби Цанков
Тайните на мутрите (18) (Пряка линия с подземния свят)

Глава 17
Тайните на държавата

Още първия ден, когато екипът на НСО ме пое, някъде през далечната 2002 година, аз попаднах в света на държавни тайни. Докато пътувах към студиото на радио „Спорт“, не можах да скрия любопитството си и детайлно разглеждах мерцедеса на главния прокурор Никола Филчев. На задната седалка вляво от мен стоеше черна кожена папка. Погледнах към момчетата, те гледаха напред и мълчаха. Може да беше малко невъзпитано, но отворих тайнствената папка и първото, което видях, бе гриф „Строго секретно“. Досега бях чел такива неща единствено в книгите. Зачетох се и попаднах в света на предизборните кампании. Видях как изглеждат отвътре: справката представляваше дешифрирано специално разузнавателно средство. Това бе записан разговор между две разработвани лица. Едното наричаха кодово Кмета, а другото — Банкера. Накратко прочетох следното (пресъздавам го по памет):

„КМЕТА: Аз съм съгласен с теб, но не знам как ще го прокарам изцяло. Все пак целият общински съвет трябва да го гласува.

БАНКЕРА: Е, ще се справиш някак. Ще им се усмихнеш, както ти умееш. А аз, както умея, ще ти дам 500 000 от моя управителен съвет.

КМЕТА: Ще опитам, но все пак има малък риск за провал.

БАНКЕРА: Тогава се проваля и кампанията ти, поне според това, което очакваш от мен. Аз ти давам, но и ти трябва да ми дадеш тази обществена поръчка.

КМЕТА: Е, то се знае. Нали трябва да си върнеш инвестицията…“

Затворих папката и се качих в студиото. Малко по-късно имах среща с един депутат от царската партия. След като обядвахме и говорихме по въпроси, свързани с радиото, аз го попитах:

— Кажи ми, чувал ли си за разработка, в която следените лица са Кмета и Банкера?

— Защо ме питаш това?! — учуди се искрено той. — Ти да не си чул нещо?

— Споменаха ми едни хора, че имало такава — усмихнах се аз, като излязох от ситуацията.

— Ще ти кажа, макар че не е редно — отговори ми депутатът. — Миналата седмица извикахме в парламента главния прокурор Филчев, защото до нас стигна сигнал, че Стефан Софиянски е разработван.

— И какво ви каза Филчев? — попитах аз, след като пъзелът в главата ми лека-полека се намести.

— Е, това не мога да ти кажа. Но може да се окаже, че усмихнатият ни кмет не е толкова невинен — отговори човекът от НДСВ.

— Искаш да кажеш, че Софиянски може да бъде съден?! — недоумявах аз, тъй като към онзи момент никой и не подозираше такава възможност.

— О, да — отвърна той. — И то не само по едно дело.

Години по-късно срещу Стефан Софиянски бяха образувани няколко дела.

Не мога да премълча и друг интересен документ, който попадна пред погледа ми, но може би около две години по-късно.

Пътувах с колата на министър-председателя Симеон Сакскобургготски към Мелник. Беше някъде през април. Минавахме през Благоевград, а навън валеше дъжд. Бях с един от „възрастните“ екипи. Така наричах гардовете и шофьорите над 40 години. Когато те бяха на смяна, цялото пътуване протичаше по строг протокол — ходеха с костюми, двете коли се движеха шахматно, а те отговаряха само с „да“ и „не“, когато ги заговорех. В останалото време цареше пълна тишина. Така бяха свикнали по време на дежурствата си при царя. По някое време в скуката отворих подлакътника на задната седалка. Там бяха оставени сгънати на две няколко листа и чифт очила. Веднага ги познах, бяха на Сакскобургготски. Стана ми интересно какво е чела „мумията“, както шеговито наричаха царя гардовете му. Листът беше отново с гриф „Строго секретно“, имаше и „Копие единствено“. Това беше доклад на външния министър Соломон Паси. В него пишеше (цитирам по памет):

„Господин Премиер,

До нашите разузнавателни служби е достигнала информация, че на предстоящото съдебно заседание срещу българските медицински сестри и доктор Георгиев в Бенгази, Либия, ще бъдат произнесени смъртни присъди. Това се базира на прихванат разговор между либийски и френски разузнавачи. Либиецът е дал информация, която трябвало да достигне до френското правителство. Кадафи се интересувал от тяхната реакция.

Предлагам: да бъде проведена беседа с представителя на Република Франция в България и да бъде поискано да окажат натиск.“

Тогава никой не вярваше, че сестрите ще бъдат осъдени на смърт. Битуваше схващането, че Кадафи иска да ги размени срещу външния дълг на Либия към България.

Не споделих с никого прочетеното в онзи секретен доклад, но когато през май сестрите действително бяха осъдени на смърт, а царят изглеждаше изненадан, за пореден път се убедих, че службите знаят всичко.

По онова време, някъде между 2002 и 2003 година, отново в колата на тогавашния цар премиер прочетох нещо, което засяга една от най-обсъжданите теми към днешна дата, тази за царските имоти. Докато чаках да стане време за една среща, стоях в колата и погледът ми попадна върху лист хартия, небрежно захвърлен на седалката вляво от мен.

Това бе справка, изготвена по искане на Сакскобургготски.

Прочетох следното (цитирам по памет):

„Поверително

Г-н Министър-председател, относно разговор, проведен във Вашия кабинет на дата… мога да кажа следното:

След обстойна проверка от страна на служба… се установи, че вашите роднини не възнамеряват да предявяват претенции за собственост към свои наследствени имоти на територията на Република България. Срещнахме проблем единствено при беседа, проведена на територията на Италианската република, който беше решен с помощта на италианския външен министър след проведено мероприятие с българския посланик в Рим.“

Тогава всичко това не ми говореше нищо, но към днешна дата някои обвинения от страна на запознати с аферата „Царските имоти“ твърдят, че Симеон е оказвал натиск върху свои роднини да не проявят законните си права върху полагащи им се части от наследствените имоти.

За да не бъда обвинен в тенденциозност към личността на царя, ще споделя с вас и какво прочетох в документите на тогавашния председател на Народното събрание. Между другото Огнян Герджиков бе човекът, който винаги имаше дъвки в колата си. Няма да излъжа, ако кажа, че много пъти съм се възползвал от този негов навик. Един следобед пътувах за една среща в „Бояна“. Шофьорът не можеше да намери адреса, на който ме чакаха, и аз се зачетох в една справка — забележете! — за интимни отношения между народни представители.

Разработката представляваше десетина страници. Имаше гриф „Поверително“, което обещаваше да бъде интересно четиво.

Няма да цитирам имената на народните избраници, за които прочетох, че са преминали границата на приятелските отношения, но ще ви разкажа за една случка, описана подробно и цветно във въпросния документ. В тези листове се описваше как жълта депутатка, около 30-годишна, има сексуална връзка със свой колега от БСП. И нещо повече, съвсем подробно се описваше техен акт, извършен — забележете! — в тоалетната на парламента, докато в пленарна зала колегите им провеждали парламентарен контрол.

Може би именно заради тези данни всички екипи, които ме охраняваха през тези три години, бяха обвинени в изнасяне на класифицирана информация. Когато прочетох обвиненията им, искрено се развеселих! Не знаех, че разработки в стил вестник „Чук-чук“ могат да бъдат държавна тайна.