Боби Цанков
Тайните на мутрите (16) (Пряка линия с подземния свят)

Глава 15
Последната седмица преди стрелбата срещу Манол Велев

Както вече стана ясно, истинският поръчител на покушението срещу Мони Велев не е нито Васко Черепа, нито Тодор Батков, още по-малко пък Христо Ковачки, както твърдеше Весела Лечева. Но това никак не е странно, имайки предвид думите й, че едва след онзи изстрел в главата на съпруга й тя е разбрала с какво се занимава той. Кой е митичният Александър от Пловдив и как протече последната седмица преди покушението срещу Велев, ще разберете сега.

Веднага след разговора с Тони Пловдивския, в който той ми каза, че неговите момчета са стигнали до информацията, която накара Манол да ме помоли за спешната среща в „Кемпински“, аз му се обадих. Чудех се как да му кажа, че е прав, че наистина е „мишена“. Слава богу, той вдигна чак на петото позвъняване, което ми даде време да потисна адреналина в себе си.

— Айде бе, човек, направо съм се изприщил — вдигна Мони с напрегнат глас. — Мира не ми дава този кьорфишек от Пловдив. Научи ли нещо?

— Не е кьорфишек, работата е сериозна. Да се видим, а? — казах аз предпазливо.

— Ох, направо… айде, пак в „Японския“ след тридесет минути — каза Велев и затвори, без да чака отговора ми.

Докато пътувах към срещата, мислих през цялото време как да му кажа, че всъщност онзи човек, който е загубил всичко заради него, има право да е бесен и отчаян. Бях объркан в съжденията си. Когато влязох през входа на сладкарницата, видях седнал на масата Ненчо, шофьора от НСО, който бе прикрепен към мен през 2001 и 2002 година. Той стана и ми каза да го придружа. Минахме през целия лоби бар на хотела, заобиколихме рецепцията и стигнахме до дъното на коридора, водещ до една от конферентните зали. Манол бе дегизиран, което ме накара да се усмихна. Бе с червена бейзболна шапка, размъкната риза в оранжев десен и дънки.

— Мони, с тази шапка, и да не е добър стрелец, ще те уцели, да знаеш — пошегувах се аз, с цел да го накарам да се усмихне.

— Смешно ли ти е, а? — кресна Велев. — Казвай какво става, че получих нервни обриви.

— Добре де, спокойно! — казах със съчувствен тон. — И мен са ме стреляли, знам какво е да очакваш куршум. Не се психясвай така.

— Абе, момченце, кажи ми какво, по дяволите, се случва! — продължи същата песен той.

— Снощи веднага след като ми каза каква е ситуацията, се обадих на Тони Пловдивския. Той е разпитал и ми докладва преди два часа. Вярна ти е информацията, че си поръчан — казах му аз предпазливо, като се оглеждах да няма хора около нас, — но по-скоро онзи няма такива позиции, че чак да намери килър. По-скоро сам ще те гърми.

Манол ме гледаше вцепенен, сякаш лицето му бе парализирано. Замълчах за няколко секунди, изчаквах да асимилира какво му казвам.

— А какво знаят за онзи? — попита Велев. — Какъв е, могат ли да го натиснат?!

— Казва се Александър и е над 50-годишен. Имал е магазини, но увлечен от твоята схема за бързи печалби, е пратил наличните оборотни пари и впоследствие е фалирал. Има син и дъщеря.

— Колко пари ми беше пратил тоя капут? — попита Манол, като започна да разтрива слепоочието си, което му бе нещо като тик, когато се готви да атакува.

— По мои спомени, към 23 000 лева — отговорих му. — Не помниш ли как Радосвет ти казваше да му ги върнеш?

— Да, бе, помня. Бяхме в „Галакси“. Да се обадя на Радосвет да поговори с него? — погледна ме с малка надежда в погледа Велев.

— Не знам какво да те посъветвам — отвърнах с ясното желание да се разгранича от плановете на Мони, — но трябва да знаеш, че е купил някакъв „Макаров“ с изтрити номера. Моят човек от Пловдив ми каза, че този Александър бил нещо превъртял.

— Да, и на мен ми казаха така — каза Манол с отчаяние в гласа. — Всъщност няма да търся Радосвет, а искам да ме свържеш с този Тони. Искам среща още днес.

Съгласих се да му направя контакт с Пловдивския, защото бях минал през тази ситуация и знаех, че дори както си говорим, онзи може да дойде най-необезпокоявано през главния вход на хотела и да почне да гърми напосоки. Набрах Тони и му казах ултимативно:

— Трябва да дойдеш до София и да се видиш с Велев. Човекът не е спал цяла нощ, а ми е бил съдружник. Не знам какво ще иска от теб, но може да ти е полезен в много сфери.

— Бобка, петък е, брат — каза Тони, — искам да си пия довечера. Кажи му той да дойде, като е на зор.

— Тони, ако искаш да му кажа направо да отиде на адреса на лудия Александър, та да го улесня още повече? — репликирах аз.

— Да, бе, верно — съгласи се той, — не е разумно… Ох, добре. След час и половина къде да дойда?

— Благодаря, Тони! — казах с радост в гласа аз. — Чакаме те в „Кемпински“.

Затворих телефона и казах на Манол, че може би единствената му възможност да реши ситуацията тръгва към нас.

— Що за човек е този, как да му говоря? — попита Велев.

— Тони Пловдивския беше официалният представител на Клюна за града — започнах сводката аз. — По онова време продаваше на моменти повече дрога и от софийските дилъри. Всяка седмица отчиташе по 100 000–150 000 лева. Много точен мъж е.

— А сега с какво се занимава, като го няма Милтенов? — продължи да разпитва Мони.

— Е, не е станал библиотекар, ако ме разбираш — казах аз с лека ирония. — Сега вече не се отчита на никого.

— Хм… ще го видим дали е толкова тарикат, колкото казваш — възкликна Велев.

Докато чакахме да дойде Пловдивския, Манол ми разказа как вървят нещата в тотото. Бил направил система, според която можели да се подредят и трите тиража. Тогава не му повярвах, но преди време, когато през едно теглене се повториха и шестте цифри, и то в последователно избиране, разбрах за какво ми е говорел тогава. Часът минаваше 14:00 и пред главния вход, под козирката, спряха две черни аудита А 8 с пловдивски номера. От втората кола изскочиха четири момчета, които обградиха основната и отвориха вратата на Пловдивския. Манол гледаше изненадан, явно очакваше да дойде някой с лада. Тони влезе със свитата си и виждайки ни, се насочи вдясно от централния вход. Дойде в коридора, където бяхме седнали върху самите первази на прозорците с Манол.

— 300 — каза Пловдивския и подаде ръка на Велев.

— 300 какво?! — учуди се той, докато се ръкуваха.

— 300 лева ми дължиш за бензин дотук — отвърна Тони.

— А, ама, разбира се! — сепна се Манол и бръкна в джоба си.

— Е… те бе, майна! — ухили се Пловдивския. — Ако беше шаран, щях да те уловя с бастун.

— А, ясно! — усмихна се Велев.

— Как си, Бобка? — обърна се към мен Тони и се прегърнахме дружески.

— Благодаря ти, че дойде — казах аз. — Мони е много притеснен.

— И има защо — отвърна Пловдивския. — Миналата седмица въпросният Александър е купил пистолета от мое момче. Преди това е бил на някаква кука, но онзи се продрусал и му го дал срещу хероин. После го уволнили, а оръжието останало в дилъра. Някакви негови приятели му довели онзи да го купи. Така разбрах как стоят нещата.

— Виж, искам да ти предложа нещо — намеси се Манол.

— Ти първо ми дай 300 лева за бензина — каза Тони със сериозен поглед.

— Добре, бе! — съгласи се Велев и пак започна да бърка по джобовете.

— Абе, пак те е… бе, майна! — ухили се Тони. — Добре, какво предлагаш?

— Аз мога да ти бъда от полза много — започна да го омайва Велев. — Знам с какво се занимаваш и мога да ти уредя чадър, знаеш, че жена ми е в правителството, нали?

— Продължавай — каза Тони със замислен вид.

— Ами, мога да ти направя чадър от полицията и прокуратурата. Ако имаш някакви проблеми, мога да ти ги реша.

— Имам си и куки, и прокурори — отговори Пловдивския, — но има нещо, което можеш да направиш за мен. Искам да ми извадиш един доклад на НСС за контрабандните канали, кой ги управлява и как могат да бъдат превзети.

— Готово! — каза Мони с уверен тон. — Ще го имаш в понеделник. Сега аз искам от теб да пречукаш онзи, да го убиете. ОК? Още днес искам да стане.

— Пичове — намесих се аз, — не искам да слушам такива неща, не искам нито да знам, нито да ги правите. Нямам нищо общо с това. Оставям ви сами.

Тръгнах от „Кемпински“ с чувството, че направих огромна грешка, запознавайки тези хора. През цялото време, докато вечерта водех играта по телевизията, си мислех за думите, които каза Манол: „Искам да го пречукаш онзи.“ На следващия ден, събота, спах до късно. Велев не ми се обади през целия ден. Каквото и да правех, не спирах да мисля за тази среща и желанието на Манол. Та той поръча убийство пред очите ми. Не бях чувал такива думи дори и от Милтенов, а той беше много зъл човек. На другия ден, в неделя, звъннах на Велев, просто не издържах. Знаех, че Александър иска да го убие, но не исках да виси на съвестта ми неговата смърт. Манол вдигна телефона с учудващо спокоен глас.

— Тъкмо щях да ти се обаждам — започна той. — Утре трябва да се видим към 9:00 сутринта.

— Добре, ще се видим — отговорих аз. — Мони, не искам да се случва нищо с онзи човек, моля те. Това са си твои проблеми, но не можеш да поръчваш такива неща просто ей така.

— Много си малък ти, за да ми бъдеш цензор. Утре те чакам на нашето място в 9:00 — отговори Велев и затвори телефона.

На другата сутрин се събудих някак объркан. Знаех, че срещата ми с Манол е свързана с поръчката му. Не исках да ходя, но пък исках да опитам пак да му повлияя в положителна посока. По пътя телефонът ми звънна, беше Пловдивския.

— Ало, Бобка, оня Манол Велев ще ти даде нещо за мен — започна той.

— Аз пътувам към него — отговорих. — Затова ли ме извика в понеделник сутрин?

— Ей, много е точен бе, майна, тоз — възкликна Пловдивския, — евала! Пращам колата да вземе пратката.

Колата спря пред „Кемпински“. Докато слизах, гардът ми ме попита защо имам кахърен вид. Не знаех как да му отговоря, сякаш нещо ме бе сграбчило за гърлото. Влязох и още със сядането на масата казах:

— Мони, поговори с Весела да решите въпроса чрез МВР. Моля те, не убивайте човека. Не мога да спра да мисля за това.

— Боби, ние няма да убиваме никого — каза ми Манол. — Имаме друга уговорка. Нищо няма да се случва с този селяк. Просто ще поговорят с него и ще оправим работата.

Не можех да повярвам на ушите си: дали Велев ме лъжеше, или наистина бяха намислили да действат по друг начин?

— Сега вземи това — каза Манол и извади от чанта, тип „адвокатска“ за документи червена папка.

— Това трябва да го дадеш на твоя човек от Пловдив.

— Знам, той вече ми звънна, като идвах към теб — отвърнах. — Какво е това?

— Ами, виж, отвори папката — каза Велев.

Отворих корицата и се вцепених. На листа имаше гриф „Поверително“ и бе адресиран до министър-председателя Сергей Станишев. Това бе доклад на една служба, разкриващ всички канали, нарко- и контрабандни, на територията на страната. Беше подробно описано кой ги ръководи, пълни справки за това, кой къде живее, колко любовници има, какви навици споделя и така нататък. Най-голямо впечатление ми направи датата на последната страница — 9 юли 2007 година.

— Мони, този доклад е с днешна дата — изумих се. — Как е възможно?

— Всичко е възможно — ухили се доволно той. — Още Станишев не го е видял, а вече е в ръцете ти.

— Ама, как така?! — продължих да се чудя аз.

— Ами, както го виждаш, така — отвърна Велев. — Да са живи и здрави Роската и Иренка, неговите съветници. Сега слушай, трябва да дадеш на Тони тази папка.

— Добре, но ако разбера, че нещо се е случило с Александър, ще ви изпея и двамата. Няма да ми виси човешки живот на съвестта.

— Казах ти вече, че няма такова нещо, бе — сепна се Манол. — Няма да му правим нищо.

— Извинявай, че не ти вярвам, но си учудващо спокоен — репликирах аз. — Не ми се вярва да чакаш да те убиват, така, като те гледам.

— Пловдивския е сложил човек да следи онзи, така че да не може да стане грешка.

Разделихме се с Велев, след като си изпихме кафетата. След около час дойде и момчето на Тони, което взе пратката. На следващия ден, вторник, 10 юли 2007 година, имах среща с един от съветниците на Сергей Станишев, чието име ще спестя. Обядвахме и аз неволно го попитах възможно ли е доклад, предназначен до премиера с гриф „Поверително“, да попадне в ръцете на някой друг?

— Почти невъзможно е — отвърна ми човекът.

— Ако ти кажа, че вчера държах такъв в ръцете си, и то с дата от същия ден? — попитах аз.

— Няма да ти повярвам — отговори съветникът. — Единственият вариант е лично Станишев да ти го е дал.

Няма да скрия, че останах впечатлен от казаното. Прекарах остатъка от деня с редакторите на телевизионната игра. Спомням си, че дори когато правихме списъците с евентуалните гости в студиото и коментирахме хора от бизнеса, казах да поканят Мони за следващата седмица.

На другия ден се събудих някъде към 8:00 часа. Станах и седнах да се подредя срещите за деня. Отворих тефтера и написах 11 юли 2007 година. Записах си да се обадя на Манол и да му кажа, че моите редактори ще го потърсят. Сложих удивителна срещу името му, за да не забравя да звънна.

Вече минаваше 10:30 часът. Бях на среща с една водеща от моята телевизия, която ме омайваше с идеите си за женски ежедневен блок. В това време телефонът ми иззвъня, а на екрана пишеше „Пловдивския“.

— Кажи, бате? — вдигнах аз.

— Не си ли чул?! — започна той. — Убит е!

— Кой е убит? — учудих се.

— Манол Велев, бе, той е убит — занарежда Тони. — Гръмнали са го в някакъв вход.

— Е, нали твой човек следеше Александър? — попитах го с адреналин в гласа.

— Трябваха ми всички и казах да го оставят този откачалник — отговори Пловдивския с разтреперан глас. — Не съм вярвал, че някакъв чичка може да утрепа Велев.

Затворихме телефоните, а аз звъннах на един журналист.

— Какво е станало с Велев? — попитах.

— Жив е — отговори той, — закарали са го в болница да го оперират. Пълно е с журналисти, Весела Лечева е там. Ще оцелее.

След като затворих телефона, извадих тефтера със задачите и задрасках името Манол Велев.