Боби Цанков
Тайните на мутрите (14) (Пряка линия с подземния свят)

Глава 13
Мръсната истина за Манол Велев

Всичко започна в края на 2001 година.

— Виж, трябва да те предупредя — каза Радослав Янкулов. — Манол Велев не е като Агафончо и тези, с които си работил досега, разбираш ли ме?

— Е, да няма три ръце? — отвърнах. — Човек като всички други е.

— Не, не, той е демон — продължаваше да ме подготвя за първата ми среща с президентския съветник и мъж на Весела Лечева Радко. — Ти не знаеш в какво се забъркваш.

— А ти в какво си се забъркал тогава? — продължих да упорствам аз.

— В сделка със самия дявол — каза Янкулов и очите му се напълниха със сълзи.

Влязохме в кафенето „Лаваца“ на булевард „Витоша“. Манол ни чакаше на втория етаж, пушейки пура в ъгловото сепаре до прозорците. Беше облечен в кафява риза и тъмносини дънки, а очите му бяха като на змия, която те хипнотизира с поглед, преди да те ухапе.

— Цанков, ако още веднъж закъснееш, когато имаш среща с мен, ще се разправяме — каза Велев, докато ми подаваше ръка.

— Интересен подход имаш към човек, от когото жизнено се нуждаеш — отвърнах му, докато се здрависвахме.

— Ами, аз няма да ви запознавам официално — намеси се Радко, като гледаше към мен. — Манол искаше тази среща, за да ти предложи да работите заедно.

— Добре, в какво се изразява предложението? — попитах аз, без да губя време, като извадих една пура от калъфчето на Манол и започнах да я паля пред смаяния му поглед.

— Абе, ей, ти или си много смел, или много луд! — изсъска Велев. — Тази пура е колекционерска, донесох я лично от Хавана.

— Да, не е лоша — отговорих, докато я разпалвах.

В това време Радко Янкулов гледаше вцепенено и не вярваше на очите си.

— Както и да е, подарявам ти я — продължи Манол с видимо недоволство. — Искам да ти предложа съдружие с мен, Лъчо Танев и Радко. Както знаеш, пуснахме преди няколко месеца радио „Спорт“, но то не тръгна добре. Наистина се нуждаем от теб, за да тръгне нагоре в рейтингите.

— Мони, нали мога да те наричам така? — започнах. — Аз съм на 23 години и съм изпълнителен директор на радио и телевизия „7 дни“. Ти на тези години сигурно си носил щайги с ябълки.

— Не, на тези години играех комар по ъглите и имах много повече пари от теб в момента — сепна се Велев.

— Чакай, не ме прекъсвай! — отговорих невъзмутимо аз. — Та с какво мислиш, че можеш да ме изкушиш да изляза от тази добре смазана схема и да се хвърля в твоя кириз?

— Ами, с това, че ще ти предложа собственост в радиото, а не само пост — отговори Велев и очите му грейнаха.

— Добре, но искам да имам блокираща квота — продължих да нахалствам аз, с цел да го накарам да ми откаже.

— Добре — каза Манол, — но ще сключим договор, според който няма да имаш право да огласяваш собствеността си и ще работиш под мое ръководство.

— Какво имаш предвид? — попитах аз.

— Ще направя една много печеливша радиопрограма, която ти ще водиш, а аз ще управлявам.

След тази среща сключихме въпросния договор и аз поех сутрешния блок на радиото. Постепенно, за няколко месеца, това стана най-слушаната програма в половин България. Всеки ден след предаването имахме оперативка с Манол и Радко. Те бяха измислили рекламен трик, чрез който, ако някой слушател се обади в определен момент, получава рекламен пакет в ефира на „Спорт“ с много голяма отстъпка. Също така Манол ми нареди да провеждам и една радиоигра с огромни парични награди. Всяка сутрин се събирахме в директорския кабинет на стадион „В. Левски“, където се намираше радиото. В онзи ден Манол Велев каза:

— Днес имаме осем обаждания в промоцията. Цанков, отиваш на среща в „Шератон“. Искам да обсъдиш какво ще съдържа рекламата като текст, а адвокат Недялков ще оформи разписка за парите.

На въпросните срещи адвокатът на Велев и компания се договаряше с клиентите за това, как ще се включат в ефира на радиото като победители и по този начин това ще бъде бонус към тях. На мен пък лично Манол ми даваше нареждане как да ги набера, инструктирам и включа. Схемата се разрасна и един ден Велев ме накара да подпиша пълномощно на името на Христо Христов, който да ме представлява пред „Български пощи“ ЕАД. Учудих се.

— За какво е този документ? — попитах аз. — Какво общо имам с пощите?

— Ти не задавай въпроси, а подписвай — прикани ме Манол. — Имаш договор с мен, иначе ще ти взема дяловете.

— Мони, тук има нещо гнило — отвърнах. — Тези хора, които ме караш да включвам, по моя сметка трябва да са получили награди над два милиона лева за един месец.

— Е, сега пък и ти! — смени изражението Велев, като усети какво му намеквам. — Малко пране на пари не е навредило никому. Какъв ти е на теб проблемът? В пощите пристигат записи от хора, които са адресирани до теб, защото те асоциират с радиото. Тези пари са на дружеството и се заприходяват. Просто Христо Христов ще ги взима вместо теб.

След този ден минаха още няколко месеца. Една сутрин се случи нещо, което ме накара сериозно да се замисля. Докато се излъчваше поредното предаване, вратата на студиото се отвори и при мен влезе мъж на възраст около петдесет години. Беше облечен с дълъг сив шлифер. Седна на стола до мен, докато аз говорех в ефир. Пуснах песен, свалих слушалките и го погледнах стъписано.

— Кой си ти и как влезе тук? — попитах изумен аз.

— Боби, участваш в схема за пране на пари и финансови измами. Накърнил си интересите на хора, които са ме наели да реша проблема — каза човекът. — Ако утре до обяд не ми дадеш 40 000 лева, като дойда, ще те ликвидирам като куче.

След тези думи мъжът стана най-спокойно и с бавна походка излезе от студиото. Веднага се обадих на Манол и след предаването отидох при него. Седнахме в кафенето на неговата боулинг зала „Галакси“ на булевард „Витоша“.

— Мони, днес дойде един и каза, че ако утре на обяд не му дам 40 000 лева, ще ме убие — казах аз. — Този твърди, че участвам в измами.

— Глупости са това, не се притеснявай! — отвърна Велев. — сега ще реша проблема. Ти с какво се движиш?

— С ауди А 8 — отговорих.

— От утре ще те возят с бронирана кола и охрана — разпореди се Манол и набра някого по телефона. — Ало, началник, имам малък проблем. Можеш ли да отпуснеш един екип за Боби Цанков? Да, бе, радиоводещия. Аз ще го обсъдя с главнокомандващия. — Манол затвори телефона. — От утре ще те охранява НСО.

Вечерта мислих дълго над този разговор. Кой беше този „главнокомандващ“, който може да се разпорежда с НСО?

На следващата сутрин, когато излязох от входа, отвън ме чакаше тъмносин мерцедес пура, със синя лампа и двама гардове. Гледах и не вярвах на очите си — та това беше основната кола на главния прокурор Никола Филчев.

— Пичове, поправете ме, ако греша, но това е колата на Филчев, нали? — попитах ги аз.

— Да, ама, той е в чужбина и сега е твоята кола — отвърна единият с усмивка.

Качих се, а те пуснаха синята лампа и потеглихме към радиото.

Докато пътувахме, видях на седалката вляво от мен черна кожена папка. Стана ми интересно какво ли чете обвинител номер едно в колата си и я взех. Когато я отворих, се вцепених. Вътре с гриф „Строго секретно, единствено копие“ бе защипана справка със секретни разработки на тогавашната НСС (днешната ДАНС), като ясно си спомням до ден-днешен текста, представляващ дешифриран телефонен разговор между един от топбанкерите по онова време, който впоследствие стана подсъдим, и тогавашния кмет на София. Двамата обсъждаха в няколко листа колко пари ще отпусне банката за предизборната кампания на кмета, а пък той от своя страна ще даде някаква обществена поръчка за изпълнение от фирма на банкера.

Предаването течеше с пълна сила, аз включвах хората от списъка, даден ми от Манол, да „печелят“ награди, те съответно се радваха в ефира и така, докато вратата не се отвори и не влезе единият от гардовете.

— Шефе — обърна се той към мен, — оня, дето те е заплашвал вчера с шлифера, току-що дойде, но ние го набихме и колегите го закараха в ареста на Първо РПУ.

След тази случка екипът на НСО не се отделяше от мен. През онзи период се возех с колите на президента, царя, който тогава беше премиер, четях техни документи, които дори съдържаха държавни тайни. Манол Велев продължаваше да ме праща на срещи с най-разнообразни „победители“ в игрите, докато един ден телефонът ми звънна.

— Ало? — вдигнах аз.

— Боби, аз съм твой приятел от тайните служби — каза гласът. — Искам да те предупредя за нещо, което те касае жизнено.

— Откъде да знам, че това не е някакъв капан? — попитах аз.

— Добре, бодигардовете ти се казват… — изброи имената им човекът по телефона, — с повечето от тях се познавам. Не искам да те нараня.

Срещата се състоя в парка „Враня“, зад двореца на царя. Няма да разкрия името на офицера от НСС, който всъщност се оказа мистичният глас, тъй като към днешна дата той е един от шефовете на ДАНС, но ще ви разкажа какво ми каза.

— Манол Велев мами слушателите на радиото, като им се обажда от твое име и им иска пари. Те от своя страна му ги пращат по пощата или му ги носят, а той им обещава големи награди — обясни ми човекът.

— Искаш да ми кажеш, че мъжът на Весела Лечева и съветник на президента се занимава с измами на мой гръб?! — учудих се аз. — Та той има милиони. Защо му е да лъже някакви хорица и да им взима парите?!

— Точно тук го е измислил брилянтно — отговори ми тайнственият приятел. — Той пере огромни суми под формата на награди, които не им дава, а си остават в него. Един ден ти ще отговаряш за измамите, а него никой няма да го закача за прането.

Четири години след тази среща всичко от този разговор се случи като в предсказание на Нострадамус. Аз бях обвинен в измами от хората, които Манол Велев обявяваше за „победители“.