Боби Цанков
Тайните на мутрите (13) (Пряка линия с подземния свят)

Глава 12
Как умря Антон Милтенов-Клюна

30 юли 2005 година, събота, някъде към 10:00 часа сутринта. Телефонът звънеше продължително, но аз отказвах да стана толкова рано в почивния ден за когото и да било. След тридесетина минути се звънна и на вратата. Учудих се, тъй като охранителят пред входа винаги ми съобщаваше по радиостанция, когато някой е дошъл да се видим. Отворих сънен, а пред мен стоеше Антон Милтенов-Клюна.

— Ще проспиш целия си живот бе, играч, защо не вдигаш телефона? — започна приповдигнато той и влезе, без да чака покана, настани се в хола на старинните мебели и сложи на масата голяма картонена чаша с кафе. — Какво ще правим днес?

— Добре че дойде да ме събудиш — отвърнах му. — Имам уговорка с един професор да се срещнем в Сандански. Вече закъснявам, трябва да съм там към 14:30.

— Евала! Бих дошъл, но имам някои неща да свърша тук — каза Клюна. — Трябва да се работи нещо. Чакам една среща довечера, Райко Кръвта ще идва да се договаряме за материал.

„Материал“ наричаха наркотика, подготвен с примесите за продажба.

— Райко, който те простреля на терасата преди години?! — учудих се.

— Аха! Звънна снощи и каза, че неговите бригади са пребили някакви шанаджии и са им взели материала — отговори Клюна. — Търси бърза продажба и го дава буквално за дребни стотинки.

— Ела след това в Сандански, запазил съм вицепрезидентския апартамент в резиденцията „Св. Врач“ — казах му аз. — Има три спални, а аз съм сам, може да пообиколим дискотеките като едно време.

— Може, обаче няма да ходим на ретро парти, че помниш какво стана в „Ескейп“ — пошегува се Тони. — Дебела глоба отнесох тогава.

След като си изпи кафето, Клюна си тръгна. Беше само с шофьора си Цайко, който го изчака при моя постовак отвън.

Минаваше 12:00 часът, а аз вече пътувах към Сандански. Имах уговорена среща с един от най-известните професори в областта на медицината. Щяхме да се договаряме за съвместен бизнес — той беше замислил програмна схема за телевизия с изцяло здравен профил, а от мен искаше да инвестирам в техника и помещения. Този ден се движех с брониран джип мерцедес С класа, като ме придружаваше само шофьор, не исках да стряскам бъдещия ми партньор. Вече прекосявах Благоевград и телефонът звънна, беше Клюна.

— Слушай, тук съм на кафе с две стюардеси, много наши момичета — започна той с типичния приповдигнат глас. — Тъкмо им разказвах колко е яко в резиденцията на Тодор Живков. Сериозен ли си за довечера? Да тръгна, като свърша срещата с Райко?

— Да, няма проблем — отговорих аз.

— Ще симулираме междуконтинентален полет без презареждане — продължи Клюна, — и затова поканих момичетата, ще ни трябват стюардеси, нали?

Чуваше се смехът на двете момичета, а Тони беше в настроение. Не знаеше, че след по-малко от 12 часа ще прелети наистина, но само духом.

— Каквото донесеш, няма да го върна — отговорих му в неговия стил и разговорът приключи.

Часът беше 13:30 и джипът спря пред резиденцията в Сандански, която по времето на Тато бе едно от най-посещаваните места от членовете на Политбюро. Слязох, прекосих фоайето и излязох през задната врата в парка. Поразходих се и стигнах до самото езеро. Времето беше слънчево, чуваха се само патиците, които плуваха във водата. Седнах на една пейка на брега и се отпуснах, но идилията бе нарушена от шофьора ми.

— Шефе, качих сака ти в апартамента, ето ти ключа — каза той. — А, и още нещо, този телефон не спира да звъни.

Това беше телефонът, по който си говорехме с Клюна по работа. По онова време вече сдавахме радио „Вива“, което управлявахме заедно. Тони беше взел няколко карти в група, които говореха безплатно помежду си и по тях дискутирахме надълго и нашироко.

— Търсил си ме — започнах аз, след като го набрах. — Какво има?

— Аз… такова — отговори някак объркано Тони, — да те чуя. Какво правиш?

— Седя на брега на езерото в Сандански. Чакам да стане време за срещата ми. Защо ми звучиш отнесено? — попитах аз.

— Нещо се замислих за обаждането на Райко — отговори Клюна.

— Е, нормално е — отговорих, — все пак е опитал да те убие преди години, може би подсъзнанието ти се обажда.

— Да, бе, а след това ми помагаше да се крия, като ме търсеха в края на 2002 година. Не е това. Нещо не ми се връзва схемата — започна да разказва той.

— В смисъл? — попитах.

— Ами, виж сега — отговори ми Клюна. — Райко се обажда ни в клин, ни в ръкав и ми казва, че неговите са пребили някакви шанаджии с много материал и са им го взели. Дотук добре, но защо ще търси мен, а не Демби? Те са приятели, а и аз вече не се занимавам активно с наркотиците.

— Нямам представа, нали знаеш, че не ви разбирам работите там с тези неща — отвърнах. — Защо не тръгнеш още сега насам и не отложиш срещата за другата седмица? Виж как стоят нещата, подпитай тук-там.

— Не мога да я отменя, защото Райко се обади от скрит номер, не мога да му звънна — каза Тони.

— Защо не се чуеш с Демби и не му кажеш, че ще се виждате? — попитах аз.

— Да, бе — сепна се Клюна. — Не стига, че ми заграби районите, докато бях вътре, а и това да му дам, а? Лесно ти е на теб, ала-бала по радиото и после — пей сърце. Аз имам семейство да храня.

Разговорът приключи. След като преосмислих в следващите десет минути думите на Клюна, нещо ме загложди. Замислих се защо Райко Кръвта ще търси Тони след толкова време и ще му предлага материал за дребни пари, като може да звънне на Демби, с когото са в добри отношения? И в този момент си спомних нещо, което ме накара да настръхна.

През зимата на 2003 година често ходех при една врачка в Перник. Жената беше циганка и гледаше на кафе. При нея идваха много от известните личности в София — политици, журналисти, бизнесмени и така нататък. Врачката се казваше Боби и беше цапната в устата, което правеше врачуването й много весело. Клюна беше слушал за нея от охраната ни, която по онова време беше обща. Един уикенд ме накара да го заведа да му гледа. Тони вярваше много в окултното.

След като изпихме кафетата и обърнахме чашите, зачакахме да изсъхнат.

— Ти с какво се занимаваш бе, момче? — попита врачката Клюна.

— А, аз съм счетоводител в една фирма — отвърна той, като ме погледна съзаклятнически.

— Сега ще ти видим положението — каза жената и обърна чашата.

Загледа се във фигурките от кафе, като се взираше повече от тридесет секунди, без да каже нищо. В стаята настана тишина. Клюна ме погледна скептично.

— Счетоводител казваш, а? — започна врачката. — Счетоводител си друг път. Виждам оръжие и кръв около теб… виждам едно момиче, русо, държи дете.

През 2003 година Тони вече живееше с Мина, която впоследствие му роди син. През тази година обаче те нямаха надежда да имат дете, тъй като бяха опитвали, но лекарите им бяха казали, че не могат да създадат бебе.

— Аз познавам ли го това момиче, или ще се запозная с него? — попита Клюна.

— Познаваш го, живееш с него. Виждам буквата М. Виждам едно заведение… — отговори врачката и ръцете й се разтрепериха. — Момче, много хора са умрели заради теб. Много духове се явиха… това момиче плаче и ти носи снимката… по нея вървят хора, а ти си умрял. Нищо не можеш да направиш.

— От какво съм умрял? — попита Тони с много тих, но сериозен глас.

— Казах ти, че виждам заведение — отговори врачката. — Лежиш на земята, а до теб още едно момче, по-дебело от теб, с очила.

Николай Добрев-Цайко, който бе разстрелян заедно с Клюна, отговаряше на това описание.

— Може би има още, но не виждам… има кръв и червени столове.

— А кой ме е убил? — продължи да пита Клюна, като гласът му стана треперещ.

— Не виждам — отговори жената, — но ми е земляк.

— От Перник — сепна се Клюна и се ухили някак успокоено. — Това е един мой стар познайник, той се опита да ме убие, но не успя.

— Не, не — развали му спокойствието врачката, — ще успее, и то на място ще те убие. Не е сам, с още един човек е и са го замислили с друг твой познат, но не виждам букви. Много кръв, смърт и сълзи има около теб бе, момче. Голям катил си ти и си много скръндзав.

Клюна стана и направи няколко крачки. Аз също станах и извадих петдесет лева.

— Не, не, Боби — сепна се врачката, — няма да ми плащаш нищо този път. Виждам, че това момче ти е голям приятел, а нищо не може да се направи за него, така че не ми дължиш нищо.

През целия път до София Тони не каза и една дума. Момчетата от охраната гледаха и не можеха да повярват на очите си. Клюна беше сломен.

След този спомен изведнъж изпитах страх. Веднага набрах Клюна.

— Ти спомняш ли си, като бяхме на врачка в Перник преди години? — започнах аз. — Помниш ли как тя ти каза, че вижда неин земляк как те убива?

— Бобка, стига глупости — отвърна Тони. — Ти нещо май с тоя професор си се почерпил, а?

— Помисли малко — продължих аз. — Позна, че Мина ще забременее от теб, а мислеше, че не можеш да имаш дете от нея, точно както ти каза врачката. И имаш среща с неин земляк. Недей да ходиш! Имам предчувствие, че нещо ще се случи.

— Аре, бе, аре, бе! — отвърна Клюна, заливайки се от смях. — Не ме занимавай с глупости. Аз ти навивам гаджета тук, а ти ми говориш за „баба вари кокали“.

Така приключи разговорът ни, а аз започнах да си говоря с професора за първата в България здравна телевизия.

Вечерта отидох в Мелник и седнах да вечерям в механа „Лозницата“, едно от най-прочутите в онзи край заведения. Поръчах си мешана скара и докато чаках, отново си спомних за думите на врачката. Незнайно защо, в съзнанието ми изплуваха спомени, за които не бях се сещал много отдавна. Спомних си как бяхме с Тони една зима на Банско, спомних си и как плувахме в „Принцес“ един път, все неща, които изплуват в съзнанието ми изневиделица. Сякаш някой ги бута пред останалите мисли…

Телефонът ми звънна. Обади ми се една жена, към която не питаех добри чувства.

— Гледам телевизия, един филм — започна тя с деликатен глас, — и знаеш ли, на екрана изписаха извънредна новина, че Клюна и още две момчета са убити в „Джимис“.

В този момент изпуснах телефона. Стоях на масата вцепенен, не можех да помръдна. След като се съвзех, се обадих на една известна журналистка, чието име няма да кажа.

— Ало, вярно ли е? — започнах аз, без да обяснявам каквото и да било.

— Да. Убит е Клюна с още някакъв Цайко и някакъв друг — отвърна тя. — Знам, че бяхте приятели, съжалявам за загубата ти.

— Моля те, звънни ми, като научиш повече — отвърнах.

— Аз сега ще правя извънредни новини и после ще ти се обадя да ти разкажа — обеща тя.

Стоях на масата, не бях докоснал храната. Набрах веднага Камен, брата на Клюна.

— Убиха го, да — вдигна той, плачейки, — убиха брат ми.

— Как е станало. Знаеш ли нещо? — попитах.

— Тук, до моя апартамент, в „Джимис“ са го застреляли — отговори Камен. — Отивам да го разпозная сега. Не ми се говори с никого — каза той и затвори телефона.

Прибрах се в резиденцията и седнах в огромния хол. Минаваше 2:00 часът. Погледнах към коридора, който води към спалнята, в която щеше да спи Тони. Потопих се в спомени и неусетно съм заспал. На сутринта се събудих на дивана, както бях седнал през нощта.

Пуснах телевизора, вървяха обедните новини. Естествено, бяха посветени на Антон Милтенов-Клюна, както често се случваше през онези години, но вече говореха за него в минало време.