Боби Цанков
Тайните на мутрите (12) (Пряка линия с подземния свят)

Глава 11
Атентатът срещу Демби

Беше началото на лятото през 2005 година. Предишната вечер с Антон Милтенов-Клюна бяхме до късно заедно. Той бе напуснал килията на Национална следствена служба преди около половин година, но травмите в психиката му все още не бяха отшумели. Вече липсваха десетките натегачи около него, тъй като за времето, прекарано в ареста, около осем-девет месеца, вече беше загубил лидерството си на улицата. Бяхме само с моя брониран мерцедес, един шофьор и Иво, един от най-доверените ми за онова време гардове.

— Можеш ли утре да ме вземеш предобед? Имам уговорка с Демби да пием кафе, ще се съберем като едно време — попита ме Клюна, преди да слезе от колата пред къщата си в Княжево.

— Няма проблем — отвърнах. — Къде ще се виждаме?

— Още не знам, нали го знаеш какъв е параноичен.

— Знам, знам. Утре след предаването по радиото идвам да те взема — казах и се разделихме.

Минаваше 9:30 часът на следващата сутрин. Като по часовник Клюна се появи на портата пред къщата, следван от Мина, жената, от която има син. Целунаха се и Тони влезе в колата при мен.

— Айде, Бобка, да слизаме към центъра — каза Тони и колата потегли по прашната улица.

— Къде отиваме? — попитах. — Каква ти е програмата днес?

— Ами, първо ще се видим с Демби на „Фюжън“, в пряката на „Алабин“, и после ще се срещам с момчетата от старата ми охрана, да ги събера. Няма да се движа вечно с теб — отговори Клюна.

Стигнахме кафенето. Вучев беше седнал вътре, до витрината, а отвън бяха паркирани мерцедеси S класа и ауди А6. И на двамата с Тони ни направи впечатление, че пред аудито стоеше изправен на пост Георги Нацев, един от най-приближените му гардове. Изглеждаше много притеснен и не спираше да гледа към предните седалки.

— Днес на теб ли ти се падна дежурен по паркиране? — пошегувах се с Нацев, докато влизахме с Клюна.

— Направо не ме питай — отвърна той и се заговори с моя охранител, който остана навън при него.

Настанихме се на масата при Демби и поръчахме кафета и други сутрешни екстри. Двамата с Клюна си приказваха леко хладно, вече не бяха онези задружни приятели, както преди ареста на Тони.

— Тази сутрин пак те слушах по радиото в едно задръстване. Много се смях, като се бъзикаше с мадамите в ефир — каза ми Демби.

— Е, не е като едно време, когато ми носехте сензационни записи с Антон — отвърнах му аз.

— Какъв проблем ми каза, че искаш да обсъдим? — прекъсна ни Клюна.

— Ще пътувам за Костенец след малко — отговори Демби. — Знаеш, че се разраствам в окръга.

Вучев бе завзел онзи регион, като беше командировал хероинови дилъри от София да организират мрежа.

— И? Какво мога да ти съдействам? — отвърна Тони.

— Местните шанаджийчета се правят на бабаити, набили няколко наши момчета. Днес ще им направя едно показно — каза Демби със задоволство в гласа и се усмихна широко.

— Да позная ли защо Нацев не мърда от колата и се върти в диаметър от един метър като шугав? — попита Клюна.

— Мдаа, мдаа — отговори Вучев още по-ухилен, — „че им играем тубите днес“.

Това означаваше, че нещо ще гърми и гори.

— Искам да отидеш за известно време там, да поемеш нещата — продължи със сериозен том Демби. — Какво ще кажеш?

— Не знам. Още не съм влязъл във форма, искам да се порадвам на малкия и на Мина. Ще си помисля и ще ти отговоря до една седмица — отговори му Клюна.

В това време в кафенето влезе моят гард и ми прошепна на ухото:

— Ела веднага навън да ти кажа нещо!

Звучеше превъзбудено и това ме накара да стана веднага от масата.

— Аз излизам да говоря по телефона и чакам в колата — казах на Клюна.

— ОК, до пет минути свършваме — отговори той.

Излязох, а моят човек ме дръпна на десетина метра встрани.

— Давай да се махаме веднага оттук, тия носят бомба в аудито, грозна самоделка, видях я — занарежда ми той.

— Така ли?! — отговорих привидно учудено аз, макар че знаех какво искаше да каже Демби на масата.

— Да, а на оня пред колата му трепери долната устна от страх, защото устройството е калпаво и може да се взриви всеки един момент.

— Дайте моята кола на ъгъла на „Алабин“ и ме чакайте — казах аз и влязох в кафенето.

Отидох при Клюна и Демби.

— Трябва да отида спешно до радиото, тръгваш ли с мен? — попитах Тони.

— Да — каза той и се изправи. — Успех с командировката днес.

— Благодаря, а ти помисли добре над офертата — отвърна Вучев.

Излязохме от заведението и още докато вървяхме към колата, казах на Клюна:

— Моето момче ми каза, че Демби кара във втората кола бомба.

— Знам — отвърна Тони съвсем спокойно. — Като излезе да говориш навън, Митко ми каза, че неговите в Костенец ще взривяват днес някакъв местен герой.

— Бомбата била много калпава, моят човек е виждал в НСО всякакви устройства и каза, че това може да се взриви само — продължих аз.

— Няма, спокойно. Не им е първата бомба — каза Клюна със същия спокоен глас.

Качихме се в мерцедеса и закарахме Тони до кафене на улица „6-ти септември“.

Денят беше вече към своя край, а аз привършвах следобедното си предаване по радиото. Преди да изляза от студиото, реших да прегледам информационните агенции с новини, за да кажа на водещия след мен как да ги подреди. Отворих сайта на агенция „Фокус“ и се вцепених:

„Днес бе извършен бомбен атентат срещу Димитър Вучев-Демби. Втората кола с охраната се е взривила. Демби е невредим, защото се е возил в другата лимузина, но гардовете му са тежко ранени.“

Веднага набрах Клюна по телефона.

— Бомбата на Демби е гръмнала в колата. На него нищо му няма, но момчетата са зле — започнах веднага аз.

— Наистина ли?! — учуди се искрено Тони. — Прибирай се у вас тази вечер, а утре ще разберем от първа ръка какво е станало.

На следващата сутрин, след сутрешното ми предаване, отидох и взех Клюна от Княжево. Спряхме пред портата, а аз слязох да се разтъпча. От къщата се чуваше скандал. Мина му крещеше да избира — или нея и детето, или работата си. Тони излезе много ядосан след десет минути.

— Хем искат да имат пари, хем искат по цял ден да седя с тях — занарежда ми той.

— Споко, всички жени са такива — зауспокоявах го.

— Карай към Студентски град, Демби ни чака в някакво кафене — каза Клюна на шофьора ми.

— Той какво ти каза, какво е станало вчера? — попитах аз, докато пътувахме. — Как са момчетата?

— Зле са, особено Нацев. Може и да не оцелее. Бомбата се е взривила по пътя, преди да я дадат на тамошните да я поставят на някого — отговори Тони, гледайки през прозореца навън.

— Извинете, че се намесвам — обади се моят гард. — Аз видях пакета вчера, докато си говорехте в заведението. Бомбата беше адски аматьорска, не беше обезопасена и Нацев го знаеше. Предчувстваше, че ще се случи нещо.

— Искам ли ти мнението, а? — изкрещя изведнъж Клюна към момчето.

— Тони, недей да му викаш така — намесих се аз. — Той още вчера ми каза това и затова те изведох оттам така бързо.

Спряхме пред кафенето, в което ни чакаше Демби. Беше обграден от четири момчета, целият облечен в черно.

— Брат, какво стана вчера? — попита Клюна още докато сядахме.

— Ония идиоти в аудито видели патрулка с куки в далечината и решили да пъхнат „пакета“ под седалката — започна Демби. — Нацев карал, а другият се навел в краката му и… другото си го прочел във вестника днес.

— Значи не са ви нападнали? — продължи Клюна.

— Кой ще ни нападне на онова селско шосе, бе! — отвърна Вучев. — Но сега трябва да замажем работата, трябва да направим дивиденти от ситуацията.

— Ти полудя ли? — каза Клюна на висок тон. — Момчетата берат душа в болницата, не се знае кой ще умре там, а ти седиш тук и мислиш как да извлечеш полза.

— Ти да не полудя, бе! — разгневи се Демби. — Да не искаш да изляза пред журналистите и да им кажа: „Ами, аз съм смотан и сам се взривих.“

— Пичове, по-тихо — намесих се аз. — Има още хора, гледат ви.

— Добре, добре — започна с много тих тон Демби, оглеждайки се заговорнически. — Слушайте сега много внимателно и двамата. Ти — обърна се към мен — искам днес в предаването по радиото да лансираш версията, че Пешо Щангата ми е сложил бомбата, а пък ти, Антоне, ще пуснеш информацията в нашите среди.

— Кой е Пешо Щангата? — попитах аз.

— Човек на Маргините, сикаджия — отговори ми Демби. — Работи нещо май към тях, но не съм сигурен точно.

— Не съм съгласен да говоря за Маргините по радиото — казах, — още повече че те са хора със съвсем законен бизнес и не се занимават с такива неща. Кой ще повярва на това?! Ще звуча несериозно в ефир.

— Ти какъв си връткалник страхлив! — каза ми Вучев с иронична усмивка. — Ти ще свършиш ли поне нещо? — обърна се към Тони.

— Добре, добре. Айде сега да отидем в болницата на свиждане при момчетата, да видим как са — отби леко темата Клюна.

Антон се качи в колата на Вучев и потеглиха. Аз погледнах към моя гард и му казах:

— Ето затова не вярвам на новините.

Впоследствие разбрах, че Георги Нацев е починал малко след взрива.

Днес тази бомба отново „носи дивиденти на Демби“! Този път тя е „поръчана“ не от Пешо Щангата, а от Златко Баретата.