Боби Цанков
Тайните на мутрите (11) (Пряка линия с подземния свят)

Глава 10
Писма от затвора — как Демби искаше да открадне радиото на Клюна

След спречкването ми със следователката, за която ви разказах в предишната глава, аз бях задържан за седемдесет и два часа от Софийска градска прокуратура, а впоследствие СГС постанови „домашен арест“. От юни до края на август излъчвах радиопредаванията от спалнята си. Години по-късно проведох среща с един от тогавашните заместник-министри на МВР и той призна пред мен, че тази мярка е била взета не защото съм някой престъпник, а защото е протекла информация през службите на министерството, че ако бъда освободен, ще бъда убит. Странното е, че от началото на юни под „домашен арест“ бе поставен и Клюна. Тогава се шегувахме, че ще ни излезе име. След месец, в началото на юли, обаче той бе вкаран в ареста по обвинение, че е скланял към лъжесвидетелстване свидетели по друго негово дело, това за покушението срещу Илиян Варсанов. Тогава започнахме да кореспондираме с писма.

Една сутрин, докато водех по радиото интервю с певицата Ан Джи, мобилният телефон звънна. Изписа се непознат стационарен номер. Вдигнах, защото часът бе малко преди 8:00 и се учудих кой ли би ми звънял по това време.

— Ало? — вдигнах аз, след като прекъснах интервюто за реклами.

— Играч, аз съм — каза Клюна с притеснен глас.

— Бате, как си? — изненадах се. — Как попадна там?!

— Пак ме нагласиха — отговори ми той. — Просто вече не знам какво да правя.

— Казват, че си карал някакви дилъри да лъжат по делото „Варсанов“ — репликирах аз.

— Да, бе, ще ги карам аз — сепна се той, — то така си беше. Те ми искаха пари, за да не лъжат.

— Какво ще правим, как ще комуникираме? — попитах.

— Чрез писма — каза Милтенов, — като в средновековието.

Затворихме телефоните и аз продължих предаването. Споделих на Ан Джи, че ми е звъннал Тони, защото знаех, че са имали връзка преди години, а тя се разплака.

Следобед момчетата от охраната, които отговаряха за постовото наблюдение пред дома ми, казаха по станцията, че някаква адвокатка ме търси. Стана ми странно, защото по онова време при мен идваше само Рени Цанова, но казах да я пуснат.

— Добър ден! — поздрави тя. — Аз съм адвокат Нацева. Изпраща ме Антон Милтенов.

— Добър ден! — отвърнах аз. — За какво става дума?

— Ами, той ви изпраща писмо по мен — каза адвокатката. — Каза да ви го предам лично и после да го изгорите, защото е незаконно да ви нося материали от него.

— Защо да е незаконно?! — учудих се аз.

— Ами, защото обвинението му е за скланяне към лъжесвидетелстване и смятат, че чрез писма може да въздейства на някого — обясни тя.

— Добре, дайте ми писмото — съгласих се и взех плика.

Клюна беше направил самоделен плик, като бе сгънал един бял лист на четири, а краищата бяха сгънати така, че да държат съдържанието скрито. Седнах на старинната маса в хола и зачетох:

„Играч,

Дойдоха тежки времена. Държавата ни обяви война, а както знаеш, никой не е победил държавата. Сега трябва да бъдем сплотени и да се справим със злото. Не пиша дори на майка ми и Мина, а само на теб, защото разчитам, че можеш да ми помогнеш. На първо място, искам да даваш по 1000 лева всеки ден на Поли (Полина Тодорова, една от съдружничките ни в «РСБ»).

Отделно искам да се срещаш с Демби и да говориш по радиото каквото иска той.

Ще чуеш неща, които ще те объркат, но такава е ситуацията. Искам също да се обадиш на един телефон. На него отговаря един голям човек в Южна Америка. Казва се Хуан. Трябва на английски да му кажеш да спре пратката за август!

Благодаря ти предварително за всичко!“

Наистина бях объркан от това писмо. Бях чувал, че Клюна има вземане-даване с човек на име Хуан, който бил един от най-големите наркобосове в света. Стреснах се, та той искаше да разговарям с него и да му кажа да спре доставка на кокаин! Веднага седнах и написах отговор:

„Тони,

знаеш, че можеш да разчиташ на мен за всичко, което е свързано с радиото и съвместния ни бизнес. Склонен съм дори да спомена в ефир нещо, което ми каже Демби. ОК, ще давам на Поли по 1000 лева на ден, но не искай от мен да се обаждам на никого и да предавам съобщения от теб.

Не се сърди, но не знам и не искам да знам нищо по тези твои занимания.

Поздрави, Боби“

На следващия ден не получих писмо от Милтенов. Вечерта обаче ме посети Димитър Вучев-Демби:

— Цанков, к’во става, а? — започна разговора той.

— Нищо не става — отговорих. — Благодарение на вашите неща сега съм под домашен арест.

— Като си се хванал на хорото, ще го играеш докрай — репликира ме Демби с типичния за него арогантен стил.

— Тони ми каза, че имаш нещо да ми казваш — смених темата, — слушам те.

— Всеки ден ще казваш по радиото, че старшините в ареста бият и тормозят Клюна — занарежда Вучев, — и отделно ще казваш за онези предатели, че ще им се случи случка.

— Е, няма как да говоря тези неща — отговорих. — Ти искаш хем да лъжа и да създам проблеми на старшините, хем да заплашвам хора по радиото.

— Абе, ти к’во сега? — наостри се Демби. — Май искаш пак да те тресе земята, а?

— Ти заплашваш ли ме? — буквално креснах. — Не стига, че съм те приел в дома ми, а и ще ме заплашваш?

Вучев видя, че няма да може да излезе на глава с мен, и смени тона:

— Дай да успокоим топката малко, дай да се разберем.

— Е, как да се разберем, като искаш да говоря глупости в ефир — отвърнах аз. — И после да ме подкарат мен!

— Дай да направим друго — каза Демби. — За доброто на радиото ще го взема под мой контрол.

— Е, как ще стане това, като дяловете са поименни?! — издразних се аз. — Ти май искаш да прее… Тони, твоя добър приятел, а?

— Не е така. Аз искам да не закачат радиото — мотивира се той. — Докато той има общо с фирмата, няма да я оставят на мира.

— Не се безпокой, аз ще се оправя с атаките — успокоих го. — Сега ти пожелавам приятна вечер!

Демби се изправи, взе патерицата си, тъй като имаше някакъв проблем с коляното. Изплю се на килима в хола ми и закуца към вратата, а аз останах сам и се обадих на адвокатката Нацева, която предишния ден ми донесе писмото от Клюна.

На другата сутрин тя дойде рано и аз й дадох да занесе на Тони Клюна следното писмо:

„Тони,

вчера ме посети вкъщи Демби, както ми каза ти. Накара ме да говоря по радиото, че старшините в ареста те тормозят, и да заплашвам онези, които са се оплакали, че си ги натискал да лъжесвидетелстват. Отказах му! След това ми каза, че иска да поеме контрола над радиото. Също му отказах! После се изплю на килима ми и си отиде. Гледаше ме лошо. Притеснен съм, повиших броя на охраната пред нас.

Боби“

Още същия ден адвокатката дойде отново и ми донесе отговор:

„Играч,

Добре си му казал. Демби явно иска да ми стъжни живота тук! Как ще плюеш старшините, та нали ще ми стъжнят живота! Явно целта му е да се добере до радиото и до теб! Не го приемай у вас повече и не говори с него. Контактувай само с Поли. Само ако тя ти каже нещо, го изпълнявай.

Тони“

Още същата вечер Демби дойде пак. Нямаше как да го отпратя, тъй като момчетата на входа го бяха пуснали до самата врата на апартамента. Приех го в хола.

— Вчера нещо не се разбрахме — започна Вучев. — Аз не искам да те обидя, а да ти предложа нещо.

— Митко, виж, започнал съм тази схема с Тони — отвърнах. — Постави се на негово място. Ако ти беше в ареста и той дойдеше да иска да ти взима бизнеса, как щеше да се почувстваш?

— Клюна вече е история — отговори уверено Демби, — аз съм бъдещето. И за да ти го докажа, съм ти донесъл нещо. Ето, вземи!

Вучев извади пачка банкноти. Бяха по 50 лева и опаковани в целофан.

— Това са 100 000 лева — каза той. — Те са подарък за теб, ако приемеш да си съдружник с мен.

— Ти се опитваш да ме купиш?! — реагирах с изненада аз. — Просто не мога да повярвам какво виждам. Моля те, тръгни си и повече не ме търси.

— Ти явно искаш да останеш в миналото — сепна се Демби. — Явно искаш да станеш история! Тогава мога само да те посъветвам да се пазиш, защото вече има от какво!

След тези думи на Вучев се обадих на Бисер Кръстев, който по онова време беше началник на РЗБОП СДВР.

— Ало, г-н Кръстев? — започнах аз.

— Кажете, г-н Цанков — отвърна той.

— Ха! — изненадах се. — Как разбрахте, че съм аз?!

— Това ни е работата тук — отговори Кръстев.

— Искам да ви информирам, че бях посетен от Димитър Вучев-Демби — казах.

— Браво! Значи не скучае през „домашния арест“ — отвърна той с ирония.

— Вижте, вие май ми се подигравате! — сепнах се.

— Е, вие ме търсите, не аз вас. Кажете, за какво ме търсите? — попита Кръстев.

— Вучев ми каза, че ще стана история — казах. — Това в техните среди се счита за заплаха!

— Ами, тогава се плашете — отговори полицаят и ми затвори телефона.

В този миг аз вече бях сигурен, че Демби има неофициални връзки със службите в държавата. А дали благодарение именно на тези връзки не бе попаднал в ареста и Клюна?

На другия ден седнах и написах ново писмо, което изпратих по адвокат Нацева още начаса:

„Тони,

Демби ме заплаши, че ще стана история, ако не работя с него. Беше ми донесъл 100 000 лева, за да те предам.

Отказах! Не знам как си работил с него и какъв приятел ти е, но той е предателят. Добре че аз не съм.

Боби“

На следващия ден получих следното писмо:

„Ситуацията е много сериозна и неприятна. Явно всички са решили да ме предадат. Благодаря ти, че си до мен. Като изляза, ще се разправя с всички, които се възползват от ситуацията. Ще се лее кръв, ще падат глави. Ще ги избия до крак!

Моля те, не се поддавай на изкушения и обещания.

Тони“

Повече Демби не ме потърси. Не получих повече писма от Клюна. Постепенно цялата негова организация се разпадна, а Димитър Вучев-Демби пое всички наркотеритории в София.

На 9 февруари 2005 година съдия Алексей Трифонов осъди Клюна на една година условно и го освободи от ареста. Когато Милтенов излезе, всичко вече беше различно. Демби беше заел мястото му на бос, а той нямаше никакви налични пари. Носеха се слухове, че е скрил повече от 10 000 000 лева някъде, но го е страх да отиде и да ги вземе, защото можело да му ги вземат. Не вярваше на никого. Може би поради тази причина се возеше с мен и искаше да го пазят моите гардове. Беше изгонил всичките си бодигардове. Една сутрин, когато го взех от къщата му в Княжево, Клюна каза:

— Отиваме да се видим с Вучев!

— Какво?! — подскочих аз. — Как така! Та той искаше да ти вземе радиото, взе ти всичко останало, заплаши ме и така нататък.

— Такава е играта — отвърна той, — трябва да я играем.

— Е, как да го погледна, след като се обадих на БОП-аджиите да се оплаквам от него? — попитах изумен.

— Той не знае — отговори Клюна уверено. — Искам само да мълчиш!

Спряхме пред заведението „Фюжън“ в една от преките на „Алабин“. Слязохме двамата, а момчетата останаха в колата.

— Охо, как е свободата? — посрещна го Демби, като стана от масата и се прегърнаха.

— Бива! — отвърна Тони.

— Цанков, как я караш, бе? — обърна се Демби към мен, сякаш нищо не се бе случило.

— И аз не се оплаквам — отвърнах му. Последва разговор на общи теми. Двамата се гледаха, сякаш нищо не се бе случило. Вучев демонстрираше възможности, а Тони се правеше, че не забелязва.

Когато се качихме в колата, Клюна ме погледна и каза:

— Време е да се върнем в играта!