Лев Толстой
Холстомер ^[0] (2) (История на един кон)

Глава II

Като докара табуна при реката, около която трябваше да пасат конете, Нестер слезе от коня и свали седлото. В това време табунът бавно почна да се пръска по неутъпканата още ливада, покрита с роса и пара, която се дигаше еднакво от ливадата и от реката, що я заобикаляше.

Като свали юздата от пъстрия кон, Нестер го почеса по шията, в отговор на което конят, в знак на благодарност и удоволствие, затвори очи. — Обича да го чешат, старият пес! — каза Нестер. В същност конят никак не обичаше това чесане и само от деликатност се преструваше, че му е приятно, и махна с глава в знак на съгласие. Но изведнъж, съвсем неочаквано и без всякаква причина, може би защото предполагаше, че твърде голямата фамилиарност може да извика лъжливи по своето значение мисли у пъстрия кон, Нестер без всякакво предупреждение отблъсна от себе си главата на коня, замахна с юздата и го удари доста силно по сухия крак и без да каже нещо, тръгна по могилката към пъна, до който седеше обикновено.

Макар тази постъпка да огорчи пъстрия кон, той не даде да се разбере това и като помахваше оскубаната опашка, душеше нещо по земята и пощипваше трева, и то само за да се разсее, тръгна към реката. Без да обръща някакво внимание на онова, което вършеха около него зарадваните от настъпилото утро млади кобилки, едногодишните жребчета и сукалчетата, и знаейки, че по-здравословно от всичко друго, особено на неговите години, е най-напред да се напие добре на гладно сърце, а след туй вече да яде, той си избра място, където брегът беше по-полегат и по-широк, и като натопи крака чак до космите над копитата, тикна муцуната си във водата и започна да смуче вода през разкъсаните си устни, да движи пълнещите се хълбоци и от удоволствие да помахва рядката си пъстра опашка, съвсем оголена в горния й край.

Кафявата кобилка-закачка, която винаги дразнеше стареца и му създаваше всякакви неприятности, и сега дойде да пие вода при него, уж й беше необходимо, а всъщност само за да размъти водата пред носа му. Но пъстрият вече се беше напил и сякаш не забелязвайки злия умисъл на кафявата кобилка, измъкна спокойно един след друг затъналите си крака, тръсна глава и като отиде настрана от по-младите, започна да пасе. Отместяйки краката си винаги по различен начин и пазейки да не тъпче без нужда тревата, почти без да се изправя, той пасе точно три часа. Като се наяде толкова, че коремът му увисна като чувал на мършавите твърди ребра, той застана спокойно на четирите си болни крака тъй, че да усеща колкото се може по-слабо болките, особено на десния преден крак, който беше по-слаб от всички, и заспа.

Има старост величествена, има противна, има и жалка старост. Има и противна, и величествена едновременно. Старостта на пъстрия кон беше именно от този род.

Конят беше висок на ръст — не по-малко от два аршина и петнадесет сантиметра. На цвят беше черно-пъстър. Такъв беше някога, а сега черните петна бяха станали калнокафяви. Пъстротата му се състоеше от три петна: едно на главата, изкривено към носа и до половината на шията. Дългата и замърсена с бодили грива беше някъде бяла, някъде кафеникава; другото петно вървеше край десния хълбок и стигаше до средата на корема; третото петно беше на задницата, като обхващаше горната част на опашката до половината на бутовете. Останалата част от опашката беше белезникава, пъстра. Голямата кокалеста глава, с дълбоки хлътнатини над очите и увиснала, разкъсана някога черна устна, висеше тежко и ниско на извитата от слабост, като че дървена шия. Зад увисналата устна се виждаше прехапаният встрани възчерен език и жълти останки от разядени долни зъби. Ушите, едното от които беше разрязано, висеха ниско отстрани и само от време на време лениво помръдваха, за да изгонят полепналите мухи. Един още дълъг кичур, който някога е кичил челото, висеше зад ухото, откритото чело беше хлътнало и грапаво, по широките челюсти кожата висеше на торбички. По шията и главата жилите се сплитаха на възли, които потръпваха и трепереха при всяко кацване на муха. Изразът на лицето беше строго търпелив, дълбокомислен и страдалчески. Предните му крака бяха свити на дъга при коленете, на двете копита имаше нарастъци, а на единия крак, до половината на който стигаше пъстрото петно, около коляното имаше голяма колкото юмрук буца. Задните крака бяха по-здрави; но както личеше и те бяха отдавна излинели по бутовете и косми вече не растяха по тия места. И четирите крака изглеждаха несъразмерно дълги спрямо мършавото тяло. Ребрата, макар и твърди, бяха тъй открити и опънати, че кожата беше сякаш засъхнала в падинките между тях. Шията и гърбът бяха нашарени със следи от стари удари, а отзад се виждаше още прясна подпухнала и гнояща рана; черната горна част на опашката с изпъкналите по нея прешлени стърчеше дълга и почти гола. На кафявата задница около опашката имаше обрасла с бели косми, голяма колкото длан рана, като че от ухапано, друг белег от рана се виждаше на предната плешка. Задните колене и опашката бяха нечисти поради постоянното разстройство на стомаха му. Космите по цялото му тяло, макар и къси, стърчаха. Но въпреки отвратителната старост на този кон, всеки, който го погледнеше, неволно се замисляше, а опитният човек веднага би казал, че на времето си той е бил забележително добър кон.

Опитният човек дори би казал, че в Русия има само една порода, която би могла да даде такава широка кост, такива грамадни бедрени кости, такива копита, такава тънкост на костите на крака, такава линия на шията, главно такава кост на главата, такова око — голямо, черно и светло, и такива породисти възли от жили около главата и шията, такава тънка кожа и такива косми. Наистина имаше нещо величествено във фигурата на този кон и в страшното съчетание в него от една страна — на противните признаци на старческата немощ, засилена с пъстрота на кожата и с държането му, и от друга — на израза на самоувереност и спокойното съзнание за красота и сила.

Като жива развалина стоеше той самотен сред росната ливада, а недалеч от него се чуваше тропот, пръхтене, младежко цвилене, внезапни резки провиквания на пръсналия се табун.