Лев Толстой
Три смърти ^[0] (4)

IV

След един месец над гроба на покойната бе издигнат каменен параклис. Над гроба на файтонджията все още нямаше камък и само светлозелена трева бе покарала над могилката, която служеше като единствен знак за някогашно съществуване на човек.

— Грях ти на душата, Серьога — говореше един ден готвачката в станцията, — ако не купиш камък на Хведор. Преди казваше: зима, зима, а сега защо не удържиш думата си? Та нали пред очите ми стана. Той вече веднъж ти се е явявал насън и те е молил; не купиш ли, ще дойде пак и ще почне да те души.

— Но нима аз се отказвам — отговори Серьога, — като съм казал, ще купя камък, ще купя, за рубла и половина ще купя. Не съм забравил, пък и ще трябва да се докара. Когато ми се случи да ида в града, ще купя.

— Поне един кръст да беше поставил — обади се стар файтонджия, — тъй наистина не е добре. Ботушите още носиш.

— А откъде да взема кръст? От цепеница ли да го издялам?

— Защо говориш тъй? От цепеница като не можеш да го издялаш, тогава вземи брадвата, иди рано-рано в горичката и там ще издялаш. Ясен ли, друго нещо ли — все ще намериш какво да отсечеш. И къщичка за кандило дори ще може да излезе. Инак ще трябва да поиш с ракия горския. А къде ще му излезе краят, ако речеш за всяка дреболия да го поиш. Ето аз преди няколко дни си счупих дървения лост, отидох, отсякох нов, екстра, и никой нищо не ми каза.

На другата заран, щом се развидели, Серьога взе брадвата и тръгна към горичката.

Над всичко лежеше студеният матов саван на все още падащата, неозарена от слънцето роса. Изток незабелязано се проясняваше, отразявайки слабата си светлина върху замрежения с леки облаци небесен свод. Нито една тревичка долу, нито един лист по връхните клони на дърветата не трепваше. Само пърхане на криле из гъсталака на дърветата или леко шумолене по земята нарушаваха от време на време тишината в гората. Изведнъж някакъв странен, чужд на природата звук се чу и замря в края на гората. Но този звук се чу отново и започна равномерно да се повтаря долу около дънера на едно от неподвижните дървета. Един от върховете затрепери необикновено, сочните му листа зашепнаха нещо, червеношийката, кацнала на едно от неговите клончета, изпърха шумно два-три пъти и като потрепваше с опашката, кацна на друго дърво.

Брадвата долу звучеше все по-глухо и по-глухо, свежи бели трески падаха върху росната трева и заедно с ударите се дочу и слабо пращене. Болезнена тръпка мина по цялото тяло на дървото, то се наведе и бързо се изправи, като се люлееше изплашено върху корена си. За един миг всичко утихна, но отново се наведе дървото, отново се чу пращене в дънера му и като чупеше клони, отпуснало вейки, то заби върха си във влажната земя. Звуците от брадвата и стъпките утихнаха. Червеношийката изписука и литна високо. Клончето, което тя засегна с крилото си, се поклати известно време и замря, както и другите, с всичките си листа. Дърветата още по-радостно блеснаха в новия простор с неподвижните си клони.

Първите лъчи на слънцето, пронизвайки перест облак, блеснаха в небето и се плъзнаха бързо по земята и небето. Мъглата започна да прелива на вълни по низините, росата блесна и затрептя върху листата, прозрачни избелели облачета бързо се разнесоха по синеещия свод. Птиците гъмжаха в гъсталака и като захласнати цвърчаха нещо щастливо; сочните листа радостно и спокойно си шепнеха по върховете и клонките на живите дървета, бавно, величаво зашумоляха над мъртвото, клюмнало дърво.