Лев Толстой
Алберт ^[0] (5)

V

— Вие вече се каните да спите? — каза Алберт усмихнат. — А пък аз бях там, у Ана Ивановна. Много приятно прекарах вечерта: музицирахме, смяхме се, приятно беше обществото. Позволете да изпия една чаша каквото и да е — прибави той, като хвана каната с водата, оставена на масичката, — само не вода.

Алберт беше същият, както и вчера: същата красива усмивка на очите и устните, същото светло, вдъхновено чело и слаби крайници. Палтото на Захар съвсем му прилягаше и чистата, дълга, неколосана яка на нощницата живописно се открояваше около тънката бяла шия, като му придаваше нещо детско и невинно. Той приседна на леглото на Делесов и го погледна, като се усмихваше мълчаливо, радостно и благодарно. Делесов погледна Алберт в очите и изведнъж се почувствува отново завладян от неговата усмивка. Вече не му се спеше, той забрави задължението си да бъде строг, напротив — поиска му се да се весели, да слуша музика и дори до зори да си бъбри приятно с Алберт. Делесов нареди на Захар да донесе бутилка вино, цигари и цигулката.

— Виж, това е отлично — каза Алберт, — още е рано, нека музицираме, ще ви свиря, колкото искате.

Захар донесе с нескривано удоволствие бутилка лафит, две чаши, слаби цигари, каквито пушеше Алберт, и цигулката. Но наместо да отиде да си легне, както му заповяда господарят, сам запали цигара и седна в съседната стая.

— По-добре да поговорим — каза Делесов на музиканта, който понечи да вземе цигулката.

Алберт седна покорно на леглото и отново радостно се усмихна.

— Ах, да — каза той, като се удари неочаквано с ръка по челото и прие загрижено-любопитен израз. (Изразът на лицето му винаги предхождаше онова, което той искаше да каже.) — Позволете да ви запитам… — той помълча малко — този господин, който беше с вас там, снощи… вие го наричахте N, не е ли син на знаменития N?

— Ро̀ден син — отговори Делесов, без да разбира защо може да интересува това Алберт.

— Тъй, тъй — каза той, като се усмихваше самодоволно, — аз веднага забелязах в маниерите му нещо особено аристократическо. Обичам аристократите: нещо прекрасно и изящно се проявява в аристократа. А този офицер, който тъй прекрасно танцува — запита Алберт, — и той много ми харесва, много весел и благороден е. Изглежда да е адютант на N?

— Кой? — запита Делесов.

— Онзи, който ме блъсна, когато танцувахме. Изглежда славен човек.

— Не, той е лекомислен младеж — отговори Делесов.

— Ах, не! — застъпи се горещо Алберт. — В него има нещо много, много приятно. И той е славен музикант — прибави Алберт, — той свиреше там нещо от една опера. Отдавна не ми е харесвал някой тъй.

— Да, той свири хубаво, но аз не обичам неговото свирене — каза Делесов, като желаеше да насочи събеседника си към разговор за музиката, — той не разбира класическата музика; а пък Доницети и Белини^[1] — това не е музика. Вие вероятно сте на същото мнение, нали?

— О, не, не, извинете ме — заговори Алберт с мек тон на покровителство, — старата музика е музика и новата музика е музика. И в новата има необикновени красоти: а „Сомнамбулата“^[2]?! А финала на Лучия?! А Chopin?! А Роберт^[3]! Аз често мисля… — той замълча, видимо събирайки мислите си — че ако Бетовен беше жив, би плакал от радост, слушайки „Сомнамбулата“. Прекрасното е навсякъде. Аз чух „Сомнамбулата“ за пръв път, когато тук бяха Виардо и Рубини^[4], то беше ей такова нещо — каза той със сияещи очи, като жестикулираше с двете ръце тъй, сякаш изтръгваше нещо от гърдите си. — Още малко и нямаше да може да се издържи.

— Добре, а как намирате сега операта? — запита Делесов.

— Бозио е добра, много добра — отговори Алберт, — необикновено изящна, но не трогва тук — каза той, като сочеше хлътналите си гърди. — За певицата е необходима страст, а тя няма. Тя радва, но не измъчва.

— Ами Лаблаш^[5]?

— Чувах го още в Париж, в „Севилският бръснар“; тогава беше единствен, а сега е стар — не може да бъде артист, стар е.

— Нищо, че е стар, все пак той е добър в morceaux d’ensemble^[6] — каза Делесов, който винаги говореше това за Лаблаш.

— Как тъй нищо, че е стар? — възрази строго Алберт. — Той не бива да е стар. Художникът не бива да е стар. Много нещо е нужно за изкуството, но главното е огънят! — каза той със светнали очи и като вдигаше двете си ръце нагоре.

И действително страшен вътрешен огън гореше в цялата негова фигура.

— Ах, боже мой! — каза той неочаквано. — Вие познавате ли Петров художника?

— Не, не го познавам — отговори Делесов, усмихвайки се.

— Колко бих искал да се запознаете с него! Вие бихте изпитвали удоволствие, като говорите с него. Как и той също тъй разбира изкуството! Ние с него се срещахме по-рано често у Ана Ивановна, но тя сега му е сърдита за нещо. А много бих искал вие да се запознаете с него. Той е голям, голям талант.

— Какво, картини ли рисува? — запита Делесов.

— Не зная; струва ми се, че не, но той беше художник от академията. Какви мисли има само! Когато понякога говори, то е удивително. О, Петров е голям талант, само че живее много весело. Наистина жалко — прибави Алберт, усмихвайки се. След това стана от леглото, взе цигулката и започна да я настройва.

— Отдавна ли не сте били на опера? — запита го Делесов.

Алберт се обърна и въздъхна.

— Ах, вече не мога — каза той, като се хвана за главата. Седна отново до Делесов. — Ще ви кажа — заговори той почти шепнешком: — аз не мога да ходя там, не мога да свиря там, аз нямам нищо, нищо — дрехи нямам, квартира нямам, цигулка нямам. Мръсен живот! Мръсен живот! — повтори той няколко пъти. — Пък и защо ли да ходя там? Защо? Не трябва — каза той, като се усмихваше. — Ах, „Дон Жуан“!

И той се удари по главата.

— Тогава да идем някога заедно — каза Делесов.

Без да отговори, Алберт скочи, взе цигулката и започна да свири финала от първото действие на „Дон Жуан“, като разказваше със свои думи съдържанието на операта.

Делесов усети, че косите му настръхват, когато Алберт свиреше арията на умиращия командор.

— Не, не мога сега да свиря — каза той, като остави цигулката, — много пих.

Но след това отиде към масата, наля си половин чаша вино, изпи го на един дъх и седна отново на кревата при Делесов.

Делесов не сваляше очи от Алберт; Алберт от време на време се усмихваше и Делесов също се усмихваше. И двамата мълчаха; но с погледите и с усмивките им между тях се установяваха все по-близки и по-близки сърдечни отношения. Делесов чувствуваше, че той все повече и повече обича този човек и изпитваше непонятна радост.

— Вие влюбвали ли сте се? — неочаквано запита той.

Алберт помисли няколко секунди, после лицето му се озари от тъжна усмивка. Той се наведе към Делесов и внимателно погледна направо в очите му.

— Защо ми задавате този въпрос? — запита той шепнешком. — Но аз ще ви разкажа всичко, вие ми харесахте — продължи той, като го погледна бегло и се озърна наоколо. — Няма да ви лъжа, ще ви разкажа всичко, както беше, отначало. — Той млъкна и очите му се втренчиха някак странно, диво. — Вие знаете, че аз съм със слаб разсъдък — каза той неочаквано. — Да, да, Ана Ивановна сигурно ви е разказала. Тя на всички казва, че аз съм побъркан! Това не е вярно, тя го казва на шега, тя е добра жена; а пък аз наистина от известно време не съм съвсем здрав.

Алберт отново млъкна и с втренчените, широко отворени очи погледна към тъмната врата.

— Питахте ме дали съм се влюбвал. Да, аз бях влюбен — прошепна той, като вдигна вежди. — Това се случи отдавна, още по времето, когато работех в театъра. Свирех втора цигулка в операта, а тя дохождаше в официалната ложа от лявата страна на партера.

Алберт стана и се наведе над ухото на Делесов.

— Не, няма защо да казвам името й. Вие сигурно я познавате, всички я познават. Аз мълчах и само я гледах; знаех, че съм беден артист, а тя дама от аристокрацията. Знаех това много добре. Гледах я само и нищо не мислех.

Алберт се замисли, унесен в спомените си.

— Как се случи това, не помня; но веднъж ме извикаха да й акомпанирам на цигулка. Е, какво съм аз — един беден артист! — каза той, като клатеше глава и се усмихваше. — Но не, аз не умея да разказвам, не умея… — прибави той, като се хвана за главата. — Колко бях щастлив!

— Често ли ходехте при нея? — запита Делесов.

— Веднъж, само веднъж… но аз си бях виновен, изгубих ума си. Аз съм беден артист, а тя е дама от аристокрацията. Не биваше нищо да й говоря. Но аз изгубих ума си, аз направих глупост. Оттогава за мене всичко свърши. Петров правилно ми каза: по-добре беше да я виждам само в театъра…

— Но какво направихте? — запита Делесов.

— Ах, чакайте, чакайте, не мога да ви разкажа това.

И като закри лицето си с ръце, той помълча известно време.

— Отидох в оркестъра късно. Ние с Петров пихме тази вечер и аз бях разстроен. Тя седеше в своята ложа и говореше с един генерал. Не знаех кой е този генерал. Тя седеше съвсем в края на ложата, сложила ръце на рампата; беше в бяла рокля и с перли на шията. Говореше с него и гледаше в мене. Два пъти ме погледна. Прическата й беше ей такава; аз не свирех, а стоях до баса и гледах. Тогава за пръв път усетих, че с мене стана нещо странно. Тя се усмихна на генерала и погледна към мене. Чувствувах, че говори за мене и изведнъж видях, че не съм в оркестъра, а в ложата, стоя до нея и съм хванал ръката й, ето тука. Какво значи това? — запита Алберт, след като помълча малко.

— Това е живо въображение — каза Делесов.

— Не, не… казах ви, че не умея да разказвам — отговори Алберт, като се намръщи. — Аз и тогава вече бях беден, нямах квартира и когато ходех в театъра, понякога оставах да нощувам там.

— Как? В театъра? В тъмната и празна зала?

— Ах! Аз не се страхувам от тези глупости. Ах, почакайте. Щом всички излезеха, аз отивах в онази ложа, където седеше тя, и там заспивах. Това беше единствената ми радост. Какви нощи съм прекарвал там! Само че веднъж пак ме хвана. Нощем започнаха да ми се явяват много неща, но аз не мога да ви разкажа всичко. — Свел надолу зеници, Алберт гледаше в Делесов. — Какво значи това? — запита той.

— Странно! — каза Делесов.

— Не, чакайте, чакайте! — той продължи да шепне на ухото му. — Аз целувах ръката й, плачех, приведен до нея, говорех й много. Усещах дъха на парфюмите й, чувах гласа й. През една нощ тя ми каза много неща. После аз взех цигулката и тихичко започнах да свиря. И свирех отлично. Но ми стана страшно. Не се страхувам от тези глупости и не вярвам; но ми стана страшно за главата ми — каза той, като се усмихваше любезно и докосваше с ръка челото си, — за моя беден ум ми стана страшно: сторими се, че нещо става в главата ми. Може би няма нищо? Как мислите вие?

Двамата помълчаха няколко минути.

Und wenn die Wolken sie verhüllen,

Die Sonne bleibt doch ewig klar^[7]

изпя Алберт, като се усмихваше тихо. — Нали така? — добави той.

Ich auch habe gelebt und genossen.^[8]

Ах! Старикът Петров как би ви разтълкувал всичко това.

Делесов мълчеше и гледаше с ужас развълнуваното и побледняло лице на своя събеседник.

— Знаете ли Юристен-валцер? — извика неочаквано Алберт и без да дочака отговор, скочи, грабна цигулката и започна да свири веселия валс. Съвсем унесен и очевидно предполагайки, че заедно с него свири цял оркестър, Алберт се усмихваше, поклащаше се, движеше краката си и свиреше превъзходно.

— Е, стига веселие! — каза той, като свърши и замахна с цигулката.

— Аз ще вървя — каза той, след като поседя малко мълчалив, — а вие няма ли да дойдете?

— Къде? — запита учуден Делесов.

— Да идем пак при Ана Ивановна; там е весело: шум, народ, музика.

В първата минута Делесов почти щеше да се съгласи. Но като се опомни, започна да увещава Алберт да не ходи сега.

— Само за минутка.

— Наистина, не отивайте.

Алберт въздъхна и остави цигулката.

— Значи, да остана?

Той погледна пак към масата (вино нямаше) и като пожела лека нощ, излезе.

Делесов позвъни.

— Внимавай, не пускай никъде господин Алберт без мое разрешение — каза той на Захар.