Лев Толстой
Алберт ^[0] (4)

IV

На другия ден сутринта, когато го събудиха, за да иде на работа, Делесов с неприятна почуда видя до себе си своя стар параван, стария си прислужник и часовника на масичката. „Но какво пък исках да видя, ако не онова, което винаги ме заобикаля?“ — запита се сам той. В този миг си припомни черните очи и щастливата усмивка на музиканта; мотивът на „Меланхолия“ и цялата странна минала нощ изплува във въображението му.

Но той нямаше време да мисли дали е постъпил добре или зле, като взе при себе си музиканта. Обличайки се, той мислено си разпредели времето за деня: взе книжата, даде необходимите нареждания у дома и бързо облече шинела и обу галошите. Като мина край трапезарията, той надникна през вратата. Заврял лице във възглавницата и разкрачен, в мръсна и скъсана риза, Алберт спеше като заклан върху кожения диван, където го оставиха безчувствен снощи. „Нещо не е добре“ — помисли си неволно Делесов.

— Иди, моля ти се, и помоли от мое име Борюзовски да даде за два-три дни цигулката за него — каза той на прислужника си, — а пък когато се събуди господинът, дай му кафе и нека облече нещо от моето бельо и от старите ми дрехи. Изобщо, хубавичко му услужи. Моля ти се.

Като се върна у дома късно вечерта, Делесов за своя почуда не намери Алберт.

— Къде е? — запита той прислужника.

— Веднага след обяд излезе — отговори прислужникът, — взе цигулката и излезе; обеща да се върне след един час, но ето че и досега го няма.

— Да! Да! Досадно! — каза Делесов. — Как можа да го пуснеш, Захар?

Захар беше петербургски лакей, който вече осем години служеше при Делесов. Понеже беше самотен ерген, Делесов неволно му доверяваше своите намерения и обичаше да знае неговото мнение за всяка своя постъпка.

— Как можех да не го пусна — отговори Захар, като си играеше с дрънкулката на своя часовник. — Ако ми бяхте казали, Дмитрий Иванович, да го задържа, можех у дома да го забавлявам. Но вие ми казахте само относно дрехите.

— Да! Досадно! А какво прави той тук без мене?

Захар се усмихна.

— Същински артист, Дмитрий Иванович. Щом се събуди, веднага поиска мадейра, после непрекъснато се разправя с готвачката и със съседския слуга. Един такъв смешен човек… Обаче по характер много добър. Дадох му чай, поднесох му обяд, нищо не пожела да яде сам, все и мене канеше. А пък на цигулка как свири! Такива артисти, ей богу, и у Излер^[1] се броят на пръсти. Такъв човек може да се държи. А как ни изсвири „Вниз по матушке по Волге“! Също като че човек плаче. Много хубаво! Дори от всички етажи дойдоха хора в нашия вестибюл да слушат.

— Добре, а облече ли го? — прекъсна го господарят.

— Разбира се; дадох му вашата нощница и своето палто му облякох. На такъв човек може да се помага, просто мил човек. — Захар се усмихна. — Все ме питаше какъв е вашият чин, имате ли връзки с влиятелни хора и колко души селяни владеете?

— Добре, добре, само че трябва сега да го намерим и в бъдеще да не му даваме нищо да пие, иначе по-лошо ще бъде за него.

— Наистина — прекъсна го Захар — той, както личи, е със слабо здраве, предишният мой господар имаше един такъв служител…

Делесов, който вече отдавна знаеше историята за пияницата-служител, не остави Захар да я довърши и като заповяда да му се приготви всичко за спане, изпрати го да намери и доведе Алберт.

Той легна в леглото, загаси свещта, но дълго време не можа да заспи, все мислеше за Алберт. „Макар че всичко това може да се покаже странно на мнозина от моите приятели — мислеше Делесов, — но нали тъй рядко се случва да направиш нещо не за себе си, че трябва да благодарим на бога, когато ни се представя такъв случай, и аз няма да го изпусна. Ще направя всичко, ще направя решително всичко, което мога, за да му помогна. Може би той и съвсем не е умопобъркан, а само се е пропил? Това никак няма да ми струва скъпо: където един, там и двама могат да бъдат сити. Нека поживее най-напред при мене, а после ще му намерим място или ще му устроим концерт, ще го измъкнем от тинята, пък след това ще видим.“

Приятно чувство на самодоволство го овладя след такова разсъждение.

„Наистина аз не съм съвсем лош човек; дори съвсем не съм лош — помисли той. — Дори съм много добър човек, като се сравня с другите…“

Той вече заспиваше, когато шум от отваряните врати и стъпки в антрето го разсъниха.

„Е, ще бъда по-строг към него — помисли той, — така ще е по-добре; пък и длъжен съм да направя това.“

Той позвъни.

— Какво, доведе ли го? — запита той Захар, който влезе в стаята.

— Жалък човек, Дмитрий Иванович — каза Захар, като поклати многозначително глава и затвори очи.

— Какво, пиян ли е?

— Много е слаб.

— А цигулката донесе ли?

— Донесе я, господарката я даде.

— Моля ти се, не го пускай сега при мене, сложи го да спи и утре никак не го пускай да излиза от къщи.

Но преди Захар да излезе, в стаята влезе Алберт.