Серита Стивънс
Остани завинаги (7)

VII

Представата на Клер за индиански резерват бе формирана от романтични филми и телевизионни сериали. Но вместо очакваното многообразие от пъстри палатки и огньове на открито, тя видя само дълги редици малки еднотипни къщурки — всички повече или по-малко нуждаещи се от ремонт.

Сърцето й се сви пред безутешната гледка, която представляваха мръсносивите еднообразни фасади с рушаща се мазилка, затулените прозорци и занемарените градинки. Навсякъде по неасфалтираните и разкаляни от дъжда улици се виждаха купища строителни отпадъци, железа и автомобилни гуми.

Мълчаливо вървеше из калта след Алек, тъй като вече бяха слезли от колата. Бедността и социалната нищета не й бяха непознати. Достатъчно често се бе сблъсквала с нуждите на хората — в Чикаго, а също и при предизборните пътувания на баща си във вътрешността на страната. Но тук като че ли нещата бяха по-безнадеждни от всякога.

— Хей, мистър Алек! — три малки деца им пресякоха пътя.

— Здравейте, герои! — Алек им се усмихна.

— Не искате ли да купите красива гривна за дамата? — едното от момчетата посочи към постлано покрай пътя одеяло, върху което бяха сложени няколко очевидно собственоръчно изработени украшения.

Клер се приближи и с интерес заразглежда гривните и герданите, направени от миниатюрни цветни стъклени мъниста. Унесена в мисли, тя пъхна ръката си в едната от гривните.

— Чудесна изработка! — рече с уважение.

Алек смръщи чело.

— Майка ви е правила и много по-красиви неща — после прошепна на Клер: — За съжаление тя пие непрекъснато. Алкохолът е един от най-големите проблеми тук.

— Но тази ръчна изработка е наистина хубава. Защо не ги продават в някой магазин?

— Уличната търговия е по-доходна. Харесва ли ти гривната? — той вдигна украшението, така че слънчевите лъчи проблеснаха в пъстрите мъниста.

— Да, искам да я купя от децата — Клер посегна към чантата.

— Не, почакай! Искам да ти я подаря — Алек мушна в шепата на най-голямото момче една петдоларова банкнота.

— Благодаря, мистър Алек, благодаря — черните очи на момчето просветнаха.

— Слушай — Алек хвана малчугана за ръката. — Вземи парите и купи нещо за ядене. За тебе и за братята ти. Разбра ли ме добре? Само да чуя, че майка ти е дала доларите за друга цел…

— Не се безпокойте, мистър Алек, всичко ще бъде наред — детето кимна сериозно.

— Разчитам на теб — Алек разроши черната му коса и дълго гледа след тримата, които бързо събраха одеялото и тичешком се отдалечиха. После се обърна към Клер и й сложи гривната. — Подарявам ти я в знак на моята вечна любов — той се ухили. — Е, как ти звучи това?

Тя сведе глава.

— Алек, ти… аз… Чака ли ни майка ти?

— Може и така да се каже. Но всъщност тя по-скоро чака тебе. Няма търпение да се запознаете.

— Но как така?

— Естествено, че й казах, че ще дойдеш.

— Е… сигурно. Но ти се държиш така, като че ли…

— Като че ли това между нас е нещо повече от ваканционен флирт? Нали това искаше да кажеш?

Тя смутено погледна встрани и не отговори.

— За мен нашата любов значи много, твърде много — гласът му сякаш проникваше в нея.

— Но откъде можеше да знаеш, че днес следобед ще те придружа тук? Кога си говорил с майка си? В края на краищата, едва тази сутрин…

— Разбрахме, че се обичаме — довърши Алек изречението й с палава усмивка. — Знаеш, че това не се отнася за мене. Още от самото начало те обичам — и те желая. А днес на обед разказах на майка си за една мила, умна и много очарователна дама, която изключително ценя. И тя ме помоли да те доведа тук.

Клер си пое дълбоко въздух.

— Каза ли й, че не съм индианка?

— Тя знае, ни чеемисим. Няма защо да се притесняваш — наведе се и я целуна нежно. — Не забравяй, че те обичам.

— Не тук, Алек!

— Но защо не? Искам да те целувам и тук, и навсякъде другаде. Нека целият свят узнае, че съм до тебе. Няма нужда да се крием от никого.

Клер едва забележимо трепна. Не беше ли сега моментът да му признае истината и да му каже истинското си име? Тя преглътна. Но ако тогава всичко между тях изведнъж свършеше? Нямаше ли прибързано да сложи сама край на нещо толкова хубаво? „Не — помисли си Клер усещайки остра вътрешна болка. — Ще почакам още малко. По-късно може би щеше да й се удаде друга по-благоприятна възможност.“

Мълчаливо продължиха нататък. При една от последните къщи на улицата Алек неочаквано спря.

— Стигнахме.

Клер ужасено изгледа паянтовата постройка.

— Тук ли живее майка ти? — запита тя невярващо.

Алек кимна, побутна я към вратата и натисна звънеца. Джоузефин Макинтайър — малка, невзрачна женица — отвори вратата. Клер се почувствува доста неловко под критичния поглед на тъмните й очи и почти се разсърди на Алек, че я бе поставил в тази мъчителна ситуация. Колебливо й протегна ръка.

— Радвам се да се запозная с вас, госпожо Хамилтън — думите на индианката бяха съпроводени със сърдечна усмивка, която веднага освободи Клер от смущението й.

— Синът ми ми говори много за вас — продължи на безупречен английски. — И тъй като той по принцип проявява добър вкус и има сигурна преценка, ви казвам добре дошла в моя дом. Моля, заповядайте — тя кимна на Алек. — Радвам се да те видя, синко.

Алек я прегърна.

— Добър ден, мамо. Ето, това е Клер. Доведох я, както ти обещах, за да можете да се запознаете. Докато вие си говорите, ще уредя някои делови въпроси с Робърт Кампбел и неговите приятелчета.

— Какво си намислил? Знаеш много добре, че ще имаш неприятности, ако се захванеше Кампбел — майката уплашено го гледаше.

За учудване на Клер той отговори на езика на криа гласът му звучеше остро и раздразнително. И макар да не разбираше значението на думите, тя почувствува вътрешното напрежение и натрупаната ярост, скрити зад тях.

Объркана, видя как Алек, без дори да се сбогува, се втурна навън. Искаше да го последва, но почувствува една ръка на рамото си.

— Оставете го. Има неща, с които един мъж трябва да се справи сам. Повярвайте ми, обичам сина си с цялото си сърце, но понякога съвсем не ми е лесно. Ужасно е упорит, когато си науми нещо. Тогава най-добре е да го оставиш на мира. Дори и когато е ясно, че със своето твърдоглавие може да си счупи главата. Понякога си мисля, че все още е само едно голямо дете.

Клер се приближи до прозореца, погледна замислено навън и кимна.

— Елате да изпием по чаша май. И на вас сега не би ви се удало да задържите нашия див боец.

— Сигурно сте права — Клер бавно се извърна и огледа стаята.

Обикновената кухненска маса бе поиздраскана пластмасова плоча, имитираща сив мрамор, и поразклатените столове без съмнение бяха видели и по-добри времена. Въобще мебелировката беше оскъдна и грубовата.

— Сигурно се питате защо все още живея в тази неугледна къщурка, след като синът ми отдавна би могъл да ми осигури удобен апартамент — Джоузефин се усмихна примирено.

Клер вдигна рамене, като се опитваше да не се изчерви.

— Предполагам, че си имате причини.

— Да, наистина имам причини. В онази толкова голяма къща на Алек в града бих се чувствувала съвсем самотна и изгубена. Имам нужда от близостта на хората от моето племе. Ние сме едно голямо семейство. В този скромен дом имам всичко, от което се нуждая, за да живея. А и Алек много се грижи за мен. Наистина много — тя наля чая.

Клер предпазливо седна на единия от столовете.

— Разбирам ви защо не искате да отидете другаде, госпожо Макинтайър. Сигурно Алек одобрява вашето решение.

— Той е добро момче. Още като дете… — жената оживено заразказва за детските и юношеските години на Алек. За всичките онези проблеми, които бе имал заради смесената си кръв — не само с белите, а и с хората от своето племе.

Изведнаж прозвуча изстрел. Двете се сепнаха. Клер скочи и се загледа уплашено в посоката, в която бе поел Алек. Не беше ли дошъл оттам изстрелът!?

Госпожа Макинтайър кимна загрижено, като че ли бе отгатнала мислите й.

— Да. Наистина дойде оттам.

— Може би… може би е по-добре да видим какво става — от уплаха Клер едва можеше да говори. Всичката кръв бе изчезнала от бузите й.

Майката на Алек успокояващо погали ръката й.

— Нищо не му се е случило. Вие изтичайте напред. Аз ще дойда след вас. Старите ми крака не ме слушат вече.

Клер се усмихна измъчено, отвори вратата и се втурна навън. Не бе в състояние да мисли трезво. Какво ли бе станало? Дали нещо не сполетя Алек? Струваше й се, че ще умре, ако е така. Дишайки тежко, стигна до брега на малко заливче. В плитката вода на понтони се поклащаше един хеликоптер. На стълбичката му се бе облегнал набит мъж, който държеше в ръцете си малко тюленче. Клер спря като закована. Едва след като доста време се бе взирала с широко разтворени очи, осъзна, че яркочервената кървава следа всъщност свършваше в кожата на животното. Почувствува, че й се повдига и се извърна. Тогава откри до себе си още един човек. Той стоеше широко разкрачен върху пясъка, с пушка в ръка. Около два метра по-нататък Алек лежеше на земята, закрил лице с ръце.

Клер изкрещя ужасено и се втурна към него. Когато Алек я чу, вдигна поглед и извика:

— Не, Клер, върви си! Стой настрана!

— Нямам такова намерение. Всичко, което се отнася до теб, засяга донякъде и мен, нали? — коленичи до него на мекия пясък. — Ранен ли си?

— Не се безпокойте, госпожо. Той е добре — изръмжа мъжът с пушката. — Откосът на оръжието го повали, когато искаше да ми го вземе. Никога не стрелям по приятели — той широко се ухили.

— А по кого стреляте? — Клер го изгледа враждебно.

— Е, щом непременно искате да знаете, стрелях по тюлена, защото не беше доубит. Тези малки зверчета са доста жилави, знаете.

— Какво ще кажете за това вие, Кампбел? — гласът на Алек прозвуча остро над водата. — Не само че безпощадно избивате беззащитните животни, но ги карате и да страдат ненужно.

— Задръж малко, момчето ми. С какво мислиш, че баща ти си печелеше доларите, а? Точно тези пари, с които ти си живееш като цар.

— Мога да се закълна, че през целия си живот баща ми не е убил беззащитно малко животно.

— И така да е — вдигна рамене Кампбел. — Тези животинки и без това се размножават твърде бързо. Защо се вълнуваш толкова?

— Защото се нарушава екологичното равновесие. Защото…

— Слушай какво, мелез! Тъй като ти не изпускаш възможността да демонстрираш колко много си привързан към червенокожите си братя, редно е сега да си спомниш, че точно индианците кри от поколения се занимават с лов на тюлени.

Алек рязко скочи на крака. Погледът му към Кампбел бе изпълнен с омраза.

— Моят народ не избива животните за удоволствие или пък за печалба. Месото му е нужно, за да се изхранва, а кожите, за да прави дрехите си.

— Пфу, какъв отвеян и наивен глупак си ти, мелез.

— Кампбел, може да ме наричате глупак колкото си искате. Но ви казвам, оставете малките тюленчета на мира — Алек тръгна към него с широки крачки.

Той грабна пушката си, очевидно с намерение да даде предупредителен изстрел. Но до това не се стигна. Един друг хеликоптер се приземи в залива. Вратата на кабината се отвори и от него слезе облечена в бяло кожено палто жена с дълги червеникави, блестящи коси.

Всички погледи се приковаха в нея. Изведнаж Кампбел широко се ухили.

— Не мога да повярвам! Та това е Брета Коул — той бутна шапката си назад. — Ей, Брета, опитайте се да вразумите вашия принц поне малко. Съвсем го е ударила сачмата.

Клер гледаше като замаяна красивата жена. Какво й беше казал Кампбел? „Опитайте се да вразумите вашия принц!“ Що ли значеше това? Какво, по дяволите, бе имал предвид? Недоверчиво заразглежда непознатата. „Изглежда като манекен“ — установи Клер не без завист. Имаше безупречна фигура, ясни сини очи, тъмни мигли, меко извити тесни вежди, кожа с цвят на праскова и освен всичко друго — тази разкошна дълга червено-златиста коса, падаща на вълни по раменете й.

Клер изведнъж се почувствува невзрачна и скучна като сива мишка. Как би могла да се състезава с тази изключителна хубавица?

Без колебание младата жена се приближи до Алек и съвсем свойски го целуна по устните.

— Струва ми се, че идвам в съвсем подходящ момент, скъпи. Наистина като твой ангел спасител.

Алек не отговори. Гледаше зад Брета и нито за миг не изпускаше Кампбел от очи.

— Моля те, мили, не бъди чак толкова чувствителен — продължи Брета. — Защо ядосваш Робърт. Той наистина не прави нищо лошо. Рано или късно животните ще умрат и…

— Мълчи, Брета! Не искам да слушам тези глупости. Качвай се и нареди да те откарат обратно. Имам да уредя тук още нещо. Клер, ти също върви с Брета.

Клер не помръдна от мястото си. Почувствува, че бузите й пламнаха. Беше бясна, бясна на Алек, защото й говореше с такъв груб тон и я отпращаше, без изобщо да я попита дали е съгласна. Усещаше изпитателния поглед на Брета върху себе си.

— Някаква нова позната, а, Алек? Бъди така добър и ме представи — изрече Брета провлечено.

Алек упорито мълчеше.

Клер ги погледна и двамата, после решително протегна ръка.

— Казвам се Хамилтън. Клер Хамилтън.

— Хамилтън? — Брета се замисли за миг. — Хамилтън. Да, сега се сещам! Нямахме ли резервация на това име?

— О, да, имахме резервация за Хамилтън — Алек ядосано изгледа Брета. — За група ловци, само че господата не дойдоха. Всъщност групата не съществува — или по-точно се състои само от едно лице, както виждаш.

Изненадана, Брета местеше погледа си от Клер към Алек.

— Нима госпожица Хамилтън живее сама в хижата? — попита тя смаяно.

— Точно така — потвърди Клер, без да я питат.

Брета не я удостои с поглед.

— Знаеш, че според договора не можеш да пускаш там отделни лица — рече тя ядосано.

— Мога ли да знам защо се сещаш за това чак сега. Кой е дал съгласието?

— Но, Алек, аз…

— Престани, Брета. Тъй като върху резервацията нямаше никаква бележка, трябваше да предположа, че всичко е наред, нали? Госпожа Хамилтън си бе резервирала хижа и ти бе потвърдила. Грешката е твоя, прав ли съм? — той се усмихна на Клер. — А за успокоение мога да те уверя, че през по-голямата част от времето Клер не остава сама.

— О, разбирам. Значи така стоят нещата — гласът на Брета звучеше потиснато.

— Моля те, Брета, сега не е нито времето, нито мястото да обсъждаме твоите способности като секретарка — той се обърна и отново насочи вниманието си към Кампбел. — А що се отнася до вас, ще изпратя подробен доклад за жестокия ви лов на малки тюленчета там, където трябва.

— Благодаря за предупреждението — Кампбел ехидно се ухили. — Значи този месец ще трябва да добавя още няколко банкноти в пликчето на инспектора. Вие ми коствате не само нерви, Макинтайър, но и доста пари.

Алек гневно направи крачка напред, но после се опомни.

— Стига вече, Алек. Госпожа Хамилтън ще се върне заедно с мен, а след това можеш да уреждаш онова, което считаш за необходимо — Брета докосна рамото му с тънките си пръсти. — Майка ти те чака.

Той сърдито отблъсна ръката й.

— Мисля, че в момента това е най-доброто решение. Естествено, ако си съгласна, Клер.

Клер стисна зъби и кимна. Изобщо не беше съгласна. Но нима можеше да прави сцена пред хората? По-късно, когато щеше да е насаме с него, можеше и да се стигне дотам.

— В коя хижа сте отседнала? — запита Брета кратко и някак неохотно.

— Номер петнадесет. До водопада.

Брета кимна.

— Ще се видим по-късно, Алек. Елате, госпожо Хамилтън.

Клер се поколеба за миг, после последва Брета към хеликоптера. Качи се, сложи колана и се загледа безмълвно през прозореца. Какво имаше между Алек и тази самоуверена млада жена? Може би се обичаха? Измъчено затвори очи. Божичко, да не би да бе застанала между двамата? Изведнъж си представи Брета и Алек прегърнати. Защо само мисълта за това бе така непоносима? Нима до вчера не бе смятала, че си е позволила само едно неангажиращо, мимолетно приключение? Да не би да искаше нещо повече от един ваканционен флирт?…