Серита Стивънс
Остани завинаги (6)

VI

Междувременно слънцето се бе издигнало високо. Утринният хлад бе отстъпил на приятна топлина. Докато се връщаше, Клер се сети, че всъщност бе тръгнала да се окъпе в езерото. Забави крачка. Дали да се върне? Не, та тя дори не си бе взела бански, защото не очакваше да срещне никого. Къпането можеше да почака. Първо трябваше да подреди мислите си.

Случило се бе нещо, за което никога не би повярвала, че е възможно. Алек я обичаше. А тя, какво чувстваше тя към него? Беше ли прав, като твърдеше, че тя също го обича? Клер въздъхна. Наистина бе съвършен любовник — внимателен, нежен и същевременно устремен и страстен.

Потънала в мисли, стигна до хижата. Смени джинсите и пуловера си с черен спортен бански костюм, наметна пухкавия си бял халат и взе едно вълнено одеяло. Взе чантата с принадлежностите си за рисуване в ръка и излезе пред вратата.

Премигвайки на ярката светлина, погледна към реката. Тя тежко влачеше водите си в широкото русло. Защо всъщност да не се изкъпе тук? Така щеше да си спести уморителния път в обедната горещина. Присви очи и още веднъж погледна към реката. Водата бе чиста и спокойна, не се виждаха водовъртежи или някакво силно течение.

Колебливо тръгна натам. Грижите на Алек наистина бяха прекалени. Освен всичко друго, тя плуваше добре и бе издръжлива. Какво можеше да й се случи?

Когато стигна до брега, постла одеялото, свали халата и нагази в плитчината. Водата беше хладна, по-хладна, отколкото бе очаквала. Дали наистина нямаше да е по-добре днес да се откаже от плуването и вместо това да си направи една дълга слънчева баня? Но защо? След като така и така се бе намокрила до глезените, какво й пречеше да се потопи цялата. Можеше да преплува до другия бряг и да се върне и пак щеше да й остане достатъчно време да се изтяга и да се пече на слънце.

Решително намокри раменете и гърдите си и със замах се хвърли напред. Със силни и спокойно движения се плъзгаше през бистрата, проблясваща в зелено вода. Когато почти бе стигнала до средата на реката, чу някой да я вика по име. Обърна се по гръб и напрегнато загледа към пясъчната ивица на брега, откъдето беше тръгнала.

Там стоеше Алек. Махаше с ръце и й правеше знаци да се върне.

„О, боже, защо само се вълнува толкова!“

— Всичко е наред — извика тя и му махна с ръка. — Не се страхувай, плувам отлично.

Изглежда, Алек не я чу, защото продължаваше да размахва ръце.

— Клер! — викаше той. — Върни се! Веднага!

Тя се ядоса. Дори и Алек да я обичаше, нямаше право да й заповядва.

— Ще преплувам до другия бряг и после ще се върна.

Само след секунди до ушите й достигна приглушен плясък. Любопитно извърна глава и видя Алек да плува към нея.

Нервирана, тя увеличи темпото. Да не би той да си въобразяваше, че може против волята й да я измъкне от водата? „О, при мен това няма да мине!“ Пъшкайки от напрежение, си проправяше път през накъдрените вълни.

— Клер! Престани, моля те! Върни се!

Тя ожесточено се гмурна напред и продължи да плува.

Изведнъж почувствува, че нещо я дръпна. Ледено течение обля тялото й и за частица от секундата парализира крайниците й. Изплашена до смърт, Клер се опита да си поеме въздух. Биейки с всичка сила с ръце около себе си, се помъчи да се откъсне от мощния водовъртеж, но всички усилия бяха напразни. Треперейки с цялото си тяло, тя отчаяно се бореше със стихията, която заплашваше да я завлече на дъното. Ръцете и краката я боляха, не й достигаше въздух. „Господи, свършено е! — мислеше си ужасено. — Загивам, ще се удавя!“

— Алек! — изпълнен със смъртен страх, викът й прокънтя над водата. С последен дъх направи още няколко движения и после наоколо стана тъмно.

 

 

— По дяволите, престани да се мяташ така ужасно!

Гласът на Алек ли бе това? С усилие на волята Клер отвори очи.

— Аз… — закашля се и се опита да си поеме въздух.

— Запази спокойствие и мълчи! В противен случай следващата ни среща ще бъде на оня свят — Алек здраво я обгърна с ръце.

Изтощена, тя отново затвори очи. При всяко вдишване усещаше болка в гърдите. Ръцете и краката й бяха отпуснати и безжизнени висяха във водата като олово. Но бе жива. Беше спасена.

— Пий! Това ще ти подействува добре.

С треперещи пръсти Клер пое чашата, която Алек й подаваше. Отпи предпазливо. Горещият чай бе силен и ободряващ.

— Алек… — пристъп на треска я принуди бързо да остави чашата настрана.

— Чакай — той отиде до шкафа и се върна с купчина одеяла. Грижливо я уви с тях.

Клер го гледаше объркано. В камината гореше буен огън. Алек седна на края на леглото и мълчаливо я наблюдаваше. Тя избегна погледа му и впери очи в земята. В малка локвичка вода лежеше смачкан банският й.

— Ти си ме съблякъл? — почувствува, че се изчервява.

— Може би трябваше да те сложа в леглото с това мокро нещо? — прозвуча сърдитият му отговор, но после той се усмихна. — Освен това не за първи път виждам и докосвам твоето прелестно тяло. Не бива да се вълнуваш толкова. Хайде, изпий си чая!

Тя безмълвно се подчини.

— Отвара от билки по рецепта на баба ми. И мъртвите оживяват от нея — Алек изведнъж стана сериозен. — А сега да се върнем на твоята безумна баня в реката. Би ли могла все пак да ми кажеш какво търсеше там? Защо пренебрегна моето предупреждение? Да не би да искаше да се самоубиеш? Може би се разкайваш за онова, което се случи между нас?

— Не — бузите на Клер порозовяха още повече.

— Не? Кажи ми тогава защо трябваше да плуваш в реката, след като те бях предупредил, че е опасно.

Нов пристъп на треска не даде на Клер възможност да му отговори.

— И как си представяш по-нататъшния си престой тук? — продължи Алек остро. — Нима занапред нито за секунда не бива да те изпускам от очи? Трябва ли да се грижа за тебе като за малко дете? Или най-добре на бърза ръка да те върна вкъщи? Честно казано, нямам желание да играя ролята на бавачка.

— Ами недей тогава! Никой не те е молил! Не си отговорен за моите действия. И съвсем не държа на твоето покровителство — очите й ядосано проблеснаха.

Алек я изгледа гневно.

— Забравяш, че си само наемателка на тази хижа. Аз съм този, който отговаря за сигурността и условията на гостите — в определени граници, разбира се. Освен това, никога не бих си простил, ако ти се случи нещо.

— Нищо нямаше да ми се случи! Плувам отлично и не бих имала никакви проблеми, ако не бе ме изнервил с глупавото си преследване. Само заради това получих схващане и…

— Разбирам — прекъсна я Алек. — За това, че щеше да се удавиш, са виновни не глупавото ти упорство и детинската ти гордост, а именно аз! — той скочи и нервно разбута жаравата с ръжена. — Не се притеснявай, следващия път няма да ти се изпречвам.

Клер трепереше цялата.

— Алек — тя се опита да стане.

— Остани под одеялото! Сега тялото ти се нуждае от всяка възможна частица топлина, за да преодолее ледения шок — известно време той мълча. Най-сетне попита примирително: — Искаш ли още чай?

— Да, моля — Клер смутено се загледа в пламтящия огън.

Алек беше напълно прав. Тя се бе държала глупаво безотговорно и вироглаво — така бе изложила на риск и него. Сепна се, когато той неочаквано застана до нея.

— Скрий ръцете си под одеялото. Аз ще ти давам чая.

Клер понечи да протестира, но после замълча. „Не — мислеше си, — сега не е време да започвам нова кавга.“

Погледите им се срещнаха, когато Алек допря чашата до устните си.

— Имаш ли изобщо представа, колко ме изплаши? — той нежно погали челото й.

— Съжалявам, Алек — промълви Клер. — Сигурно щеше да имаш страхотни неприятности, ако се бях удавила. Щяха да те упрекнат, че не си ме предупредил. По всяка вероятност щеше да има и разследване. И освен всичко друго, сигурно щяха да ти отнемат и разрешителното.

— Какви глупости говориш, по дяволите! — Алек тръсна чашата толкова силно върху масата, че част от течността се изля. — Разрешително! Неприятности! Разследване! Какви са тези дивотии? За бога, наистина ли не можеш да разбереш! Аз те обичам. Намерих те, Клер, и сега не искам да те загубя отново! За това става дума — той си пое дъх. — Днес преди обед, когато се любихме… беше толкова хубаво…

Клер преглътна.

— И за мен, Алек, аз… — сълзи задавиха думите й.

— Защо тогава играеш с живота си, сякаш той не струва нищо? — очите му я гледаха измъчено.

— Нямах представа, че е толкова опасно. Прав си, че бе много глупаво от моя страна — безпомощно сви рамене. — Прости ми, Алек, моля те! — измъкна ръцете си изпод одеялото и ги протегна към него.

— Клер, о, Клер! — той пое дланите й и ги покри с бурни целувки. Взе я в ръцете си и я притисна към себе си. — Никога вече няма да те пусна, никога вече.

Тя затвори очи. Струваше й се, че сънува. Чувстваше върху кожата си ръцете на своя приказен принц, чуваше клетвите му за вечна любов и вярност, но знаеше, че всичко е илюзия, която може всеки миг да изчезне. Алек и тя живееха в два твърде различни свята. Колкото и примамливо да бе, тя не биваше да си въобразява нищо. Една връзка между тях така или иначе, бе обречена.

— Отпусни се и си почини още малко, скъпа — откъсна я Алек от мислите й. — После ще си направим един малък излет.

— Със самолета?

Той кимна.

— Искам заедно да посетим майка ми.

— Но…

— Не трябва да се безпокоиш. Тя е една много мила стара дама.

— Не се безпокоя.

— Тогава всичко е наред. Сега затвори за малко големите си зелени очи и когато се наспиш, ще излетим.