Серита Стивънс
Остани завинаги (5)

V

Когато отвори очи, Клер известно време оглежда объркано стаята. Постепенно си спомни къде се намираше.

Скочи от леглото, изтича боса до прозорците, отвори капаците и погледна навън. Слънцето грееше ярко, а синевата на небето изглеждаше кристална. Пое дълбоко уханния въздух. Предстоеше й чудесен дълъг ден. Един ден без срокове, без опъващи нервите разговори, без речи и звън на телефони и без досадни обществени задължения.

Отметна глава назад и прокара пръсти през разпуснатата си коса. Спомни си за снощната вечеря. Няколко часа бяха минали съвсем неусетно в оживен разговор. Алек си беше тръгнал доста късно. Бе стиснал ръката й като на добър приятел и не бе направил никакъв опит повече да я целуне.

Клер усети нещо като съжаление и ядосано тръсна глава. Какво трябваше да означава това? Нима бе желала нещо друго? Освен това тя все още не бе сигурна дали първото й впечатление от него наистина бе реално. Колкото и да отричаше, Алек нямаше вид на мъж, който би се отказал от едно, макар и мимолетно, приключение. Със сигурност бе флиртувал с доста от туристките, които са идвали тук. „Какво ли ме засяга това“ — рече си Клер, но не успя да преодолее неприятното чувство, породено от подобна представа.

Затвори прозореца, изми се и сложи вода за кафето. Докато пълнеше чайника, погледът й падна върху пръстите на дясната й ръка. С учудване установи, че червенината и болката бяха напълно изчезнали. Билковият мехлем, изготвен по рецептата на майката на Алек, изглежда наистина бе чудодеен. Смутена, тя си спомни детинската си реакция предната вечер, но веднага след това ядосано смръщи вежди. Защо, по дяволите, трябваше толкова много да мисли за Алек Макинтайър?

Облече джинсите си и един светложълт кашмирен пуловер и застана пред вратата. Пое свежестта на мразовития утринен въздух и блажено се протегна. Вътре чайникът засвири. Клер затвори и се върна, за да направи кафето. В пълно спокойствие изпи цялата чаша. После наметна якето си и тръгна. Една дълга разходка сега щеше да й се отрази добре.

Чувствуваше се като новородена. С всяка измината крачка разстоянието до нейните грижи и проблеми като че ли се увеличаваше. Чикаго изчезна в някаква неясна далечина. Предстояха й пет дълги дни. Пет дни, през които никой нямаше да я открие.

Там, където пътят се разделяше, спря нерешително. Искаше да отиде до водопада, за който вчера Алек й бе споменал. В коя посока трябваше да тръгне? Помисли малко и избра лявата пътека.

Потънала в мисли, вървеше из високата трева и от време на време отместваше елховите клони, които й препречваха пътя. Постепенно започна да се съмнява за посоката. Е, в края на краищата, нямаше чак толкова голямо значение. Не бързаше за никъде. Ако днес не намереше водопада, утре щеше пак да опита късмета си.

Клер продължи нататък. Пътеката се стесняваше все повече и повече и изведнъж свършваше. Отнякъде ясно долови шума на падаща вода. Ускори крачка. Гората оредя и за миг ярката слънчева светлина заслепи Клер. Тя спря като закована.

Дъхът й секна от разкрилата се пред нея гледка. От високите сиви скали в пропастта се спускаха безброй водопади. Милиони водни капчици искряха и се пръскаха на ослепителната слънчева светлина. Бялата пяна блестеше като сняг, а там, където водата падаше върху повърхността на зеленото езеро в подножието на скалите, се образуваха водовъртежи, върху които белите корони танцуваха известно време, преди да бъдат повлечени надолу.

Едно колибри изпърха непосредствено до лицето на Клер. Тя се сепна и смаяно погледна след пъстрата птичка.

Изведнъж замръзна на мястото си. Сърцето й замря. На една висока, надвиснала над езерото скала видя неподвижна фигура. „Алек!“ Клер не смееше да си поеме дъх, а пулсът й се ускори. Алек седеше неподвижно с гръб към нея. Дълбоко в себе си тя усети странен, почти болезнен копнеж по този мъж, който всъщност почти не познаваше. Сякаш се надяваше, че в силните му ръце ще може поне за малко да забрави всички свои проблеми.

Бързо и почти безшумно Клер се изкачи по стръмната скала. Горе за малко трябваше да си поеме дъх. Кръвта пулсираше във вените й, сърцето й биеше лудо.

Алек все още не се помръдваше. Мускулестото му тяло се открояваше на синевата на небето като антична статуя. Клер се приближи на пръсти.

Неочаквано той протегна ръка настрана. Между пръстите си държеше изрисувана глинена лула.

Клер се колебаеше и чакаше той да я поздрави. Но Алек мълчеше. Тя взе лулата, дръпна от нея и му я върна.

Той се усмихна, но продължаваше да мълчи. Клер седна до него на каменистата земя.

— Ти изпуши с мен лулата на мира, „ни чеемисим“. Благодаря ти — на Клер й се струваше, че гласът му идва някъде много отдалече.

— Хм — тя изпитателно изгледа неподвижната изправена фигура до себе си. — Какво всъщност правите тук горе? Медитирате ли?

— Може и така да се каже. Съпреживявам тържеството на слънчевия изгрев. Един стар ритуал учи индианците кри да поздравяват светлината на слънцето и боговете на новия ден.

— О, но защо не съпреживявате това тържество вкъщи? Защо трябва да летите цял час из пустошта? Или то може да става само на строго определени места?

— Човек може навсякъде да поздрави новия ден, Клер. Но това място ми харесва особено много. А вие сте хубава като ясното утро — Алек потърси погледа й. — Спахте ли добре?

Тя кимна и сведе глава:

— Благодаря, няма нужда да се безпокоите за мен — отвърна сковано.

— Е, не бързайте веднага да наострите нокти, млада госпожо. Въпросът ми съвсем не целеше да ви обиди. Наистина трябва да престанете да виждате във всеки мъж враг, нгаушкум.

Клер сви равнодушно рамене:

— Може и да сте прав.

— Разбира се. Трябва да престанете да си внушавате какво ли не. И да изоставите своята мнителност. Когато казвам, че сте хубава, това съвсем не значи, че ви смятам за глупава, както очевидно го тълкувате. Красотата не е недостатък, Клер, а дар от природата, също както разумът. И нито един от тези дарове не трябва да се омаловажава или да се презира.

Клер преглътна. Искаше да отвърне нещо, но чувствуваше, че не може да формулира никаква ясна фраза докато Алек я гледа така.

— И все пак се радвам, че сте тук — продължи той. — Изглежда, не съм изгубил напълно някогашните си способности.

— Не разбирам…

— Говоря за предаваното от поколение на поколение изкуство за внушаване на мисли. Дядо ми по майчина линия ме въведе в него. Трябва да седиш напълно неподвижен и да освободиш съзнанието си от всичко. И когато се почувствуваш напълно олекнал и свободен, да извикаш пред вътрешния си взор образа на човека, когото желаеш. Тази сутрин мислих само за вас.

Лицето на Клер изразяваше недоверие.

— Звучи ми като фокус-бокус, с една дума, доста съмнително.

— Но не е — Алекс се усмихна. — Спомняте ли си разклонението на пътя? Трябваше да решите по коя пътека да тръгнете. И избрахте лявата, защото успях да ви въздействувам от разстояние.

— Но… — Клер замълча, защото Алек махна с ръка.

— Струва ви се, че е невъзможно, но се лъжете. Индианците знаят, че мислите могат да се предават. Тъй като самите те са част от природата, познават тайните й както преди много векове. Само ако човек успее да съхрани единството си с творението, ако не потиска и не отрича заложеното в себе си, може да стане съпричастен към силите на космоса.

Тя трепна нерешително:

— Не зная…

— Е, ще имате възможност да се убедите — Алек се надигна и й протегна ръка. — Да вървим ли?

Клер взе ръката му и му позволи да я подкрепя. Мълчаливо заслизаха надолу.

— Елате, ще направим малко отклонение. Искам да ви покажа нещо — Алек все още държеше ръката на Клер.

Тя крадешком го наблюдаваше отстрани. Защо сърцето й се разтуптяваше така силно, винаги когато го погледнеше? Защо близостта му я правеше объркана и несигурна? Дали защото той изглеждаше наистина невероятно добре? И се чувствуваше физически привлечена от него? Неочаквана усмивка се появи на устните й. Защо наистина да не си позволеше един флирт? Какво би могла да й навреди една авантюра през отпуската?

— За какво си мислите сега? Питам се какво ли означава тази загадъчна усмивка?

Клер се засмя:

— Мисля, че след като можете да внушавате мисли, би трябвало да можете и да ги четете, не е ли така?

Алек вдигна рамене.

— Не, за съжаление. Сигурно причината е в това, че съм само наполовина индианец. Но внимавайте, пътят тук е тесен и хлъзгав. Скалите са обрасли с мъх и повърхността е гладка и несигурна.

— Внимавам — Клер стъпваше предпазливо и с усилие следваше Алек, който междувременно я бе пуснал и вървеше пред нея с котешка ловкост.

— Стигнахме — той спря върху едно малко скално платно и изчака Клер да го настигне.

— Колко е хубаво — тя неволно сниши глас.

С изумен поглед поглъщаше безбройните полски цветя, превърнали долината под тях в пъстроцветен килим. От широко разтворените им чашки струеше такова ухание, че Клер изведнъж почувствува, че й се завива свят. Замаяно се облегна на Алек, който обгърна талията й и зарови лице в нежните и копринени коси. Клер изтръпна, когато усети дъха му.

— Харесва ли ви моето самотно убежище? — прошепна той.

Клер кимна поразена:

— Струва ми се, че съм Алиса в страната на чудесата.

Алек погали с устни бузата й.

— Вие сте първата чужденка, която водя тук. А има толкова други неща, които също бих искал да ви покажа. Елате — отдръпна се от нея толкова рязко, че Клер залитна. Гърлото й пресъхна, когато видя как Алек се спусна с големи скокове по склона. Изведнъж той се спъна, подхлъзна се и падна по гръб сред уханния цветен килим.

Клер не можа да удържи смеха си.

— Колко е хубаво, че поне вие се забавлявате — Алек направи комична физиономия, но после се присъедини към смеха й. — За наказание ще ми помогнете — той протегна ръка към нея.

Все още смеейки се, Клер се спусна от скалата.

— Съжалявам, че не можах да скрия злорадството си, но толкова сте смешен… — опита се да хване ръката му и докато разбере, озова се до него на земята. Дъхът и спря.

Сега бе ред на Алек да се разсмее.

— Извинете, но просто не можах да устоя — опита се да изглежда поне малко съкрушен.

— Вижда се ясно колко много съжалявате — отбеляза остро Клер и го изгледа гневно.

— Не сте се ударили, нали? — погледна я загрижено.

— Наранена е единствено гордостта ми, иначе нищо ми няма — тя поклати глава. — Как можах да се хвана на този толкова стар номер.

Алек се ухили. С разчорлените си коси и с калта по челото и бузите си той приличаше повече на малко момче след жестоко сбиване, отколкото на преуспяващ бизнесмен. Клер усети как симпатията й към него се увеличава, но веднага потисна това чувство. „Не, дявол да го вземе — мислеше си тя. — Ако всичко това ме забавлява, няма нищо лошо. Но чувствата не бива да се намесват.“

— Целият сте в листа.

— Моля? — Алек я погледна неразбиращо.

— Заблудено хипи — Клер едва можеше да говори от смях. — Приличате на някакво заблудено хипи — с връхчетата на пръстите си започна да чисти листата от гъстата му черна коса.

— Клер?

Тя отпусна ръце.

— Клер — гласът му бе дрезгав от възбуда.

Усети пръстите му върху бузите си и затвори очи. Изведнъж като че ли всички звуци наоколо притихнаха. Едва долавяше далечния шум на водопада, песента на птиците и шумоленето на листата. Силните удари на сърцето и заглушаваха всичко. За бога, защо не отвореше очи и не станеше?

— Защо дойдохте тук от Чикаго, Клер? — чу тя суровия му глас. — От какво бягате?

Бавно, като че ли се събуждаше от сън, Клер отвори очи.

— Кампанията и Чарлс… искам да кажа, аз… Всичко ми дойде до гуша и… — тя замълча.

— Каква е тази кампания? — настояваше Алек. — И кой е Чарлс? Бившият?

— Не, за бога не Чарлс! Бившият ми мъж се казваше Джери.

— И вие все още го обичате?

Клер стисна устни и мълчаливо поклати глава.

— Но кой тогава е този Чарлс?

— Един… добър приятел. Някой, когото считам за много мил.

— Само много мил? Или той ви е нещо повече от приятел?

— Аз… Не! — тя рязко се изправи. — Не искам да говоря за това. Не сега…

— Мога да почакам — Алек се усмихна примирено.

Клер потръпна.

— Студено ли ви е? — без да дочака отговор, той обгърна раменете й и я привлече към себе си.

Смутена, тя отвърна на въпросителния му поглед. И разбра, че той знаеше всичко за тайния и копнеж и за страха й да отстъпи пред желанието си.

Неочаквано я пусна и се надигна.

— Да вървим ли?

Клер кимна и му подаде ръка:

— Но вече без лоши номера!

— Повече никакви номера. Имате думата ми — с едно-единствено движение Алек я дръпна нагоре към себе си и Клер отново остана без дъх, усещайки топлината на тялото му. — А сега? — попита той.

Тя го погледна объркано, освободи се от него и се извърна. „Да, какво сега?“ Какво щеше да стане с тях? Щяха да се любят и после да се разделят — завинаги. Тя щеше да се върне в Чикаго, а той ще остане в Кокрейн. Край и точка.

Сълзи замъглиха очите й. Но Клер не ги забеляза. Чувствуваше само ръцете — ръцете на Алек върху раменете си. Той внимателно я извърна към себе си.

— Нещо погрешно ли казах?

Клер мълчаливо поклати глава.

— И все пак нещо не е наред.

За един кратък миг й се стори, че ще се облегне на силните гърди на Алек и най-сетне ще даде воля на сълзите си, но после се овладя.

— Всичко е както трябва. Аз съм добре. Наистина — увери го тя бързо. Твърде бързо.

— А сълзите? Какво трябва да означават сълзите в очите ви — Алек я гледаше сериозно и изпитателно. Ръцете му обгърнаха талията й. — Боли ме, когато виждам, че плачеш. Не мога да го понеса.

Клер дори не смееше да диша. Сериозно ли говореше Алек, или това бе само една игра, кратка игра, която скоро щеше да бъде забравена.

За секунда затвори очи. После пое дълбоко дъх и го прегърна. И изведнъж й стана ясно, че вече нямаше място за отстъпление. Копнежът й по този мъж бе толкова силен, искаше да бъде с него, независимо какво щеше да се случи после. Подчинявайки се на някакъв вътрешен порив, тя се надигна на пръсти и целуна устните му.

Очите му потъмняха. Гледаше я смаяно.

— Моят Миста… Мистабео ми каза нещо — плаха усмивка се появи на лицето й. — Би искал да ме прегърнеш много силно — гласът й затрепери.

— Нищо повече ли не искаш, ни чеемисим?

Клер преглътна:

— Напротив. Искам много повече.

— Знаеш ли в какво се впускаш, Клер?

— Не съм вече дете, Алек — очите й проблеснаха. — Достатъчно голяма съм, за да зная какво искам. А аз искам теб.

— Е, щом е така… Твоите желания са заповед за мен — върховете на пръстите му нежно докоснаха страните й, преди да се наведе и да затвори устните й с нетърпелива жадна целувка. Клер простена до гърдите му. Отвърна му със същата страст, същото необуздано желание и със същата дива възбуда, които усещаше и у него. — Ще прогоня от паметта си спомена за всеки друг мъж — прошепна Алек в ухото й.

— Мислиш ли, че ще успееш? — Клер притвори очи, когато той погали гърба й.

— Даже съм сигурен — ръцете му се плъзнаха надолу по бедрата й.

Тя потръпна.

— Наистина съм любопитна…

— Точно това искам — Алек я притисна още по-силно към себе си и тя усети възбудата му. — Клер, скъпа… Знаеш ли как те желая още от първия миг. Почти обезумях от копнеж по тебе. О, Клер… — ръцете му се мушнаха под пуловера и замилваха гърдите й. Тя задиша учестено и изтръпна, когато устните му погалиха втвърдените им връхчета. — Харесва ли ти?

Клер само кимна и затвори очи. Всичките й сетива бяха насочени към Алек. Времето и пространството загубиха всякакво значение.

Една по една дрехите им паднаха в тревата, почувствуваха слънчевите лъчи върху кожата си.

— Ела… — прошепна Алек сред милувките на Клер и, притиснати един до друг, те се отпуснаха на земята.

— Струва ми се, че самият сатана ти е бил учител — простена той, останал без дъх. — Твоите докосвания и целувки ме изгарят като адски огън.

— Значи ме смяташ за дяволска невеста? — Клер гърлено се разсмя. — Внимавай тогава! — прокара пръсти от гърдите към корема му. — Чувствуваш ли ноктите ми?

— Клер, какво правиш с мене? — ръката му се плъзна нагоре по бедрото й и той внимателно легна върху нея.

— Алек…

Усети, че тя се вцепени.

— Какво има, мила? Да не би да ти причиних болка? — в гласа му звучеше уплаха.

— Не — очите й се напълниха със сълзи. — Няма нищо, съвсем нищо. Само че аз… аз бях толкова време сама.

— Скъпа — той нежно попи сълзите по горещите й бузи. — Ще бъда много внимателен — за момент замълча. — Но… ако още не си готова за това?

Тя поклати глава:

— Искам го, Алек. Тук и сега!

Гласът й замря, когато усети Алек в себе си — бавните му и нежни движения. Несигурно и предпазливо отначало, а после все по-възбудено и страстно. Тя се подчини на неговия ритъм. Стенанието й го накара да трепне.

— Все още ли ме искаш?

— Как можеш да питаш?

— Клер, в този миг искам цялата да ми принадлежиш, с всяка фибра на тялото си и с всяка своя мисъл.

— О, Алек! Никога преди не съм копняла за мъж така, както сега се стремя към тебе. Моля те, Алек…

Устните му властно се притиснаха към нейните. Клер не бе на себе си от вълнение. Ноктите й се впиха в гърба му. Желанието й заплашваше да я изгори цялата.

— Клер… — гласът му идваше някъде от много далеч.

Само след миг заедно достигнаха до екстаза и на Клер й се стори, че светът просто изчезва.

Лежаха дълго безмълвни и неподвижни и всеки се вслушваше в успокояващото се дишане на другия.

— Казах ли ти вече колко си хубава? — прошепна Алек, когато най-сетне бе в състояние да говори.

Клер отвори очи.

— Преди половин час, струва ми се.

— А казах ли ти, че ти си най-омагьосващата жена, която познавам?

— Но ти изобщо не ме познаваш — засмя се тя.

— Дори по-добре, отколкото предполагаш — достатъчно, за да зная, че ме обичаш.

Смехът й замря, а очите й широко се разтвориха.

— Какво… какво каза?

— Да не искаш да отричаш? Естествено. Чувствата ти казват, че съм прав, но разумът ти се съпротивлява на това признание. Говоря истината, нали, ни чеемисим?

— Наричаш ме ни чеемисим. Какво означават тези думи?

— Това значи… — той леко я целуна по рамото, — „любима моя“. Повярвай ми, Клер, наистина те обичам.

Всичко наоколо се завъртя, а пред очите й притъмня. Сърцето й биеше до пръсване. „Обичам те! Обичам те!“ Думите на Алек отекваха в съзнанието й като камбанни удари. Надигна се, залитайки.

— Клер! Какво има, скъпа?

— Нищо — тъжно поклати глава и посегна към дрехите си. — Сега… искам да си вървя.

— Да те придружа ли?

Отново поклати глава и бързо се облече.

— Не ми се сърди, но искам за малко да остана сама. После… следобед.

— Значи до следобед — Алек я целуна по челото. — Пази се добре тогава, ни чеемисим.

Клер кимна, погали бузата му и бързо се отдалечи.