Серита Стивънс
Остани завинаги (4)

IV

Няколко минути по-късно моторите изреваха, „Чесна“ се вдигна и скоро се превърна в малка точица в небето. Клер унило гледаше в далечината. Влюбила ли се бе в Алек? Недоволно смръщи чело и поклати глава. Човек не се влюбва току-така от пръв поглед или поне не на нейната възраст и с лошия й опит от общуването с другия пол. А може би точно обратното. Тя тъжно се взираше пред себе си.

Изведнъж трепна. Нима не беше дошла тук, за да се разтовари? Да помисли за бъдещето си? Да намери отново себе си? Защо наместо това си създаваше нови проблеми? Алек й беше дал хижата — дотук добре — всичко останало, което той си въобразяваше, не я засягаше. Тръсна глава, сякаш в потвърждение на мислите си. Но пръстите й неволно докоснаха устните й. Все още й се струваше, че усеща целувката му. Изплаши се. „Стига вече, Клер Кендъл!“ — скара се тя на себе си.

Чайникът отново засвири. По дяволите, бе забравила да изключи газта. Втурна се към печката и грабна чайника.

— Ау! — извика Клер и го пусна. Дрънчейки, съдът падна на земята.

Разнесе се бръмчене, което се превърна в остър пронизителен звук. Клер облиза с език изгорените върхове на пръстите си и се огледа за източника на бръмченето. Погледът й падна върху радиостанцията. Червената контролна лампичка светеше. Приближи се неохотно и натисна копчето на говорителя.

— Какво има? — попита тя остро. — Двата часа още не са минали.

— Да, зная. Но се сетих, че забравих да ви кажа нещо. Радиостанцията е преносима. Може да я носите със себе си, когато се разхождате.

— Да не би да смятате, че ще я разнасям навсякъде — изсмя се Клер. — Изглежда, вече съвсем не сте в ред.

Чу се изкашляне.

— Случило ли се е нещо, Клер?

— Нищо, освен че си изгорих пръстите с чайника, защото проклетият апарат започна да пищи.

— Значи искахте да си направите още един чай.

Клер чувствуваше, че ще се пръсне от ярост.

— Не, кафе! Силно черно кафе! Точно от него имам нужда сега.

За известно време се възцари мълчание. После отново се чу тихо покашляне.

— Чудех се дали да ви нося още чай, след като така или иначе предпочитате кафе…

— Точно така!

— Трябва ли това да значи, че не бива повече да идвам при вас?

Клер изпъшка нетърпеливо.

— Правете си каквито искате изводи, господин Макинтайър. Само ме оставете вече на спокойствие! — тя натисна копчето „Край“. — Дявол да ви вземе!

Но червената лампа отново светна и прозвуча познатото бръмчене.

— Тук „Чайка“ — Клер се опитваше да говори колкото се може по-спокойно.

— „Сокол“. Какво стана?

— Нищо. Без да искам, натиснах погрешно копче — гласът й бе сладък като мед.

— Разбирам — Алек замълча.

— Чуйте ме, Алек. Съжалявам, че бях толкова… неучтива. Изпуснах си нервите. Сега ще се разходя малко из околността. Без апарата.

— Добре. Но се облечете добре. Времето се променя. И после се обадете навреме.

— Тъй вярно, сър!

Алек простена.

— Моля ви да ме разберете! Не искам да ви лазя по нервите. Просто се безпокоя за вас. Не сте свикнали да живеете сама сред горите.

— Всичко е наред. Ще се обадя в уговореното време. До тогава — тя отново натисна копчето „Край“. Почака малко, но този път червената лампичка не светна отново.

От вратата Клер изненадано погледна към небето. Синевата бе закрита от плътен слой тъмни облаци, надигнал се бе хладен вятър.

Треперейки, тя се загърна в якето си, заключи вратата и пусна ключа в джоба на панталона си. Алек наистина беше познал. Времето се променяше. Е, така или иначе нямаше намерение да остава навън твърде дълго. Искаше само да поразгледа околността. През следващите дни щеше да има време и за по-дълги излети.

Клер вдигна яката си и ускори крачки, когато прозвуча глух тътен. Скоро паднаха и първите дъждовни капки. Тя намръщено гледаше жълтия като сяра ръб на скупчените над върха тъмни облаци. Дъждът се усили. Тихо проклинайки, Клер се затича назад към хижата.

Останала без дъх, смъкна напълно прогизналите дрехи от себе си, изсуши се и облече един удобен спортен анцуг. На масата все още стоеше поизстиналото й кафе. Допи чашата си, после окачи мокрите неща да съхнат и седна до камината.

Утре, когато слънцето изгрееше, щеше да разучи цялата околност. Погледът й падна върху радиостанцията. Бе обещала на Алек да се обади. Наистина. Тя се прозина. Имаше време. Надигна се уморено, седна върху поизтърканото канапе и се протегна блажено.

Утре. Утре щеше да помисли за всичко. За себе си, за работата, за Чарлз и за… Алек Макинтайър. Главата й се отпусна и очите й се затвориха.

 

 

— Е, починахте ли си, спяща красавице?

Клер подскочи. В стаята беше тъмно. Само догарящият огън в камината хвърляше бледо сияние. Навън бурята бушуваше и разтърсваше капаците на прозорците.

— По принцип никога не трябва да оставяте вратата отключена, когато сте сама тук. Не подценявайте дивите животни. Те са много находчиви, когато търсят храна. Някоя гладна мечка може да влезе в хижата, за да претърси запасите ви. Понякога милите животинки нападат и хора.

— Не съм и помисляла за това — Клер пребледня.

Алек поклати глава.

— Но в бъдеще трябва да го правите — той сложи дърва в камината и разрови жарта. — Направихте ли разходката си?

— Не стигнах далече. Бурята обърка плановете ми. Изведнъж заваля като из ведро и се прибрах в хижата по най-бързия начин.

— Доколкото си спомням, бяхме се уговорили да се обадите — той седна на канапето до нея. — Разтревожих се. Чаках и чаках. После на няколко пъти се опитвах да се свържа с вас. Нямаше никакъв отговор.

— О… — Клер избягна изпълнения му с упрек поглед. — Не съм го направила нарочно. Мислех да се обадя. Но съм заспала. Съжалявам.

— Наистина сте много напрегната и изтощена, нали?

— Да не мислите, че само се правя на интересна — тя отметна косата от лицето си. — Смятам, няма нужда от това.

Алек не отговори. Известно време поседя неподвижно, като гледаше в огъня.

— Яденето сигурно е вече готово — отбеляза той между другото.

— Яденето?

— Да. Освен ако не решите днес да пропуснете вечерята.

Чак сега Клер усети аромата, изпълващ въздуха.

— Приготвил сте вече нещо?

— Разбира се. Все нещо трябваше да правя, докато вие спяхте.

— Нямам търпение — Клер бързо стана. — Обзалагам се, че е риба.

— Отгатнахте. Риба, която собственоръчно хванах в езерото само преди един час.

— Чудесно! Но, Алек, наистина нямаше нужда. Можех да си отворя и някоя консерва — тя наблюдаваше цвърчащите риби в тигана.

— Естествено. Но понеже така и така нямаше какво да правя, помислих си, че все пак това ще е нещо по-добро.

— Всичките си гости ли обслужвате така… любезно?

— Не, това обслужване е само за много специални гости.

Алек изведнъж застана зад нея, обърна я към себе си и я целуна.

Клер не знаеше какво й става. Неволно обви ръце около врата му, затвори очи и отвърна на целувката му със страст, която изплаши и самата нея. Простена, когато топлата му ръка се мушна под тениската и докосна гърдите й. Изведнъж разумът й се върна. Какво правеше!

— Алек! — прошепна тя умоляващо. — Алек, моля ви, престанете — с огромно усилие на волята се изтръгна от ръцете му. Разтреперана, отстъпи крачка назад, като се опитваше да си поеме дъх.

Алек отпусна ръце.

— Съжалявам, Клер. Забравих се и наруших обещанието. Вече… няма да се случва — въздъхна и направи опит да се усмихне. — Мога ли да ви поканя на масата?

— Да… — гласът й звучеше несигурно.

Защо всъщност се съпротивляваше на чувствата си? Искаше Алек да я милва, да я целува и да се люби с нея. Защо се противеше, вместо да се остави в ръцете му? Какво можеше да попречи на един горещ ваканционен флирт, който би доставил радост и на двамата. Тя искаше Алек и той я искаше. Къде беше проблемът?

Безмълвно нареди чиниите и приборите на масата. Алек я последва с две чаши и бутилка вино.

— А, сетих се за още нещо. Покажете ми изгорената си ръка.

— Какво? Моля ви не правете от мухата слон. Става дума само за върховете на пръстите. Не е толкова лошо.

Той смръщи вежди.

— Нека да видя.

— Е, добре — Клер колебливо протегна ръка.

Алек хвана китката й и обърна дланта нагоре.

— Хм, наистина не е толкова лошо. Но малко мехлем няма да ви навреди. Донесох ви един, който майка ми сама е приготвила от различни билки и мазнини.

Клер колебливо разглеждаше сивата маса, която той внимателно разстла по ръката й.

— За мен беше удоволствие — Алек се поклони церемониално. — Бихте ли желала сега да вечеряте?

— Склонна съм да се съглася — влезе тя в шеговития му тон.

— Е, тогава — той донесе тигана, напълни чиниите и наля светлото вино в чашите. — Добър апетит.

— Добър апетит — Клер поседя известно време нерешително пред чинията, а после се опита да се справи с рибата с лявата си ръка. Изчерви се, когато забеляза, че Алек я наблюдаваше, подсмихвайки се. — Какво толкова смешно има? — нахвърли се върху него.

— Бях се обзаложил сам със себе си колко време още ще упорствувате, преди да признаете, че се нуждаете от помощта ми.

Клер го изгледа мрачно.

— Добре, помогнете ми тогава. Всъщност не, няма нужда — посегна с дясната ръка към ножа. — Ще ви докажа, че мога да се справя и сама.

— Ще изтриете мехлема.

— И какво от това?

Алек стисна зъби. Очите му се присвиха, а лицето му потъмня.

— Вие… вие сте най-твърдоглавото женско същество, което съм срещал някога — смачка салфетката и я хвърли по средата на масата. Стана рязко, обърна гръб на Клер и се загледа в камината.

Тя преглътна. „Ама че работа!“. Алек имаше пълното право да бъде вбесен. Наистина се държеше невъзможно. Надигна се безшумно и пристъпи към него.

— Искам… искам да се извиня — пое си дълбоко въздух. — И макар че в момента изглежда точно обратното, ценя много грижите ви, Алек. Беше толкова мило да приготвите храната и да ми донесете мехлема.

Той скръсти ръце пред гърдите си, но не се обърна.

— Вижте, просто не искам да оставате с погрешно впечатление за мен. Не съм някаква безпомощна малка женичка, която трябва да се пази от „суровата действителност“ и от пътя й да се махат всички камъчета, за да не би, не дай си боже, да се спъне в някое от тях. Имам алергия към подобен вид мъжко покровителство. Представата, че жените съществуват само да бъдат закриляни от мъжете, е високомерна, ограничена, глупава и погрешна.

Алек все още стоеше неподвижно.

— Алек — Клер сложи здравата си ръка на рамото му. — Казах, че искам да се извиня.

Той бавно се извърна. По лицето му нямаше и следа от вълнение.

— Струва ми се, че правите точно това, в което искате да обвините мен. Съставяте си едно съвсем погрешно мнение — гласът му бе спокоен и овладян. — Откъде знаете какво мисля за вас.

Клер понечи да отвърне нещо, но той махна с ръка.

— Не, почакайте. Оставете ме да се доизкажа. Вие сте смела и умна, Клер, и аз го зная и не е нужно непрекъснато да ми го доказвате. И ако наистина е изглеждало, че ви покровителствувам, само мога да съжалявам — неочаквано той погали бузата й. — Прости ми, „ни чеемисим“.

Клер кимна замаяно.

— Сега ще ми помогнете ли да разрежа рибата?

— С най-голямо удоволствие — Алек обгърна раменете й и я отведе до масата.