Серита Стивънс
Остани завинаги (3)

III

— Ако искате да се настаните в хижата си още днес, не би трябвало да си губите повече времето, а да се заемете с опаковането на провизиите — Алек обърна гръб на Клер.

— Защо аз? Не е ли това ваш ангажимент — отвърна му тя невъздържано.

— Трябва да се погрижа за радиостанцията. Естествено, че и аз мога да приготвя продуктите — обслужването е включено в цената, но ако малко ми помогнете, ще спечелим време.

Той отвори един шкаф.

— Тук ще намерите всички видове консерви и готова храна. Изберете си, каквото ви харесва, и опаковайте онова, което ще ви трябва.

Клер мълчаливо натрупа в един дървен сандък кутии, пакети и кашони, докато Алек се занимаваше с апарата.

— Готово — рече тя най-накрая.

Алек огледа преценяващо избора й и неодобрително поклати глава. Взе решително пет пакета сухо мляко, две големи парчета шунка и три вакуумирани опаковки с телешки гулаш и ги постави най-отгоре.

— Това пък защо? — Клер ядосано сложи ръце на кръста си.

— Не е в моите интереси някой от гостите ми да умре от глад — изръмжа той ядосано.

Клер тихо скръцна със зъби.

— Не смятате ли, че и сама мога да преценя от какво количество се нуждая — тя отново върна няколко консерви.

Алек здраво я хвана за китките.

— Ще вземете онова, което аз ви кажа. Иначе нищо няма да излезе от отпуската ви.

Очите й се напълниха със сълзи на гняв и безпомощност.

— Вие… ми причинявате болка — изговори с усилие.

— Извинете — Алек изплашено я пусна и започна да разтрива китките й с палците си. — По-добре ли сте сега?

— О, моля ви… — Клер преглътна. Гласът й вече не й се подчиняваше. — Моля ви, престанете.

Алек потърси очите й.

— Доверете се на моя дългогодишен опит, Клер — помоли той. — Зная какви продукти са нужни. Има да се чудите на увеличения си апетит. От нашия въздух тук се огладнява.

Тя мълчаливо кимна.

— Добре — Алек се изкашля и най-после пусна ръката й. — Да тръгваме тогава. Можете ли да боравите с оръжие?

— Казах ви вече, че нямам намерение да ходя на лов — гласът на Клер звучеше несигурно.

— Независимо от това, не би трябвало да се разхождате невъоръжена из горите. Може например да срещнете мечки, вълци или… мъже. Ловци или диваци, чиито агресивни инстинкти да се събудят при вида на беззащитна жена.

— Това са глупости.

Алек вдигна рамене.

— Не мисля така. Кой ли би устоял на прелестите на една красива лейди. Стига да има възможност… — той се приближи.

— Алек — Клер отстъпи назад. — Ако… това ще ви успокои, сложете и една пушка при багажа ми. Едва ли ще я използувам, но зная как се прави това. Бившият ми мъж също беше ловец.

Алек нежно погали ръката й.

— Не всички ловци са лоши хора, нгаушкум — каза той тихо.

— Как… как ме нарекохте току-що? — нещо душеше гърлото на Клер.

— Нгаушкум. Една дума от езика на кри. Означава малка чайка. Да тръгваме.

Тя само кимна. Сърцето й биеше лудо, а кръвта бучеше в ушите й. Алек се наведе и вдигна сандъка с провизиите.

— Вие ще носите пушката. Радиостанцията ще взема после.

— На вашите заповеди, сър — Клер се засмя и отдаде чест.

— Сложихте ли си колана? — Алек погледна въпросително своята спътничка.

— Тъй вярно, сър. Коланът е сложен. Колко време ще останем във въздуха? — Клер погледна през страничното прозорче.

Той посочи картата.

— Поне един час. Блокхаусът, който съм ви избрал, се намира там горе, на най-южния връх на Джеймс бей. Там ще ви хареса. Всичко е напълно според вашите желания: няма улици, няма релси, няма телеграфни кабели. До хижата може да се стигне само по въздух или по вода. Виждате, че радиостанцията е абсолютно необходима. В случай на нужда може да ви спаси живота.

— Ще я използувам. Не съм забравила какво ви обещах. Нима не ми вярвате?

— А вие вярвате ли ми, Клер?

Тъй като тя не отговори, той я погледна косо.

— Очевидно в живота ви е имало мъже, които са ви наранили много.

Клер мълчеше и упорито гледаше през прозореца.

— Никога няма да ви причиня болка нгаушкум — прошепна Алек. — Обещавам ви — наведе се към нея и я целуна.

Клер затвори очи. Протестът й замря на устните. Обхвана я отчаян копнеж за нежност. С въздишка тя обви ръце около шията на Алек. Той внимателно се освободи от прегръдката й.

— Потегляме — долови дрезгавия му шепот.

Клер кимна унесено.

— Сърдите ли ми се?

— Аз… не… — бузите й отново пламнаха.

— Клер, трябва да ви призная нещо. Желая ви, Клер. Желая ви така, както не съм желал никоя жена досега. Искам да ви докосвам, искам да ви обичам… Но няма да направя нищо, докато вие самата не го пожелаете, докато не ми кажете, че ме искате.

Клер бе загубила дар слово. За какво я вземаше той? На какво се надяваше? Да се хвърли на врата му? Тя гордо вдигна глава. О, той се лъжеше, твърде много се лъжеше, щом като си бе въобразил всичко това.

Машината постепенно набираше височина. Силните мотори бучаха и оглушителният им шум задушаваше всеки опит за разговор.

Дивият девствен пейзаж под тях притежаваше красота, от която дъхът спираше. Километри наред не се виждаше нищо друго, освен наситено зелени иглолистни гори, пресечени тук и там със синкавочерни скални клисури и тесни сребристи ленти на планински потоци.

Клер едва доловимо въздъхна. Представата да остане завинаги сред тишината и покоя на тази недостъпна планинска пустош изведнъж вече не й се струваше така плашеща, както преди малко. Иронична усмивка се появи на устните й. „Мили боже, за какво почвам да мисля! Що за глупави идеи му идват на човек, когато изведнъж смени обстановката. Та нали исках само да се върна към себе си. Да правя нещо ново и различно, да си намеря интересна работа — но това едва ли ще стане точно в канадските гори.“

Крадешком погледна към Алек. Профилът му остро се открояваше на фона на светлото небе. Бе изцяло съсредоточен в полета. Клер отново се обърна на другата страна. Мислите й се върнаха назад, в Чикаго. Пред очите й изникна образът на баща й. Дали наистина някога бе изпитвал бащински чувства към нея? Трудно бе да се каже. В спомените й той съществуваше само като вечно зает, постоянно обзет от стрес и напрежение политик. Човек с неизчерпаема енергия, винаги забързан нанякъде и винаги в цайтнот. И преди, и сега семейството бе за него нещо далеч по-незначително от обществената му дейност. Политиката бе смисълът на живота на Джек Кендъл. Тя определяше всички негови мисли и действия.

Сълзи се надигнаха в очите й. Колко често като малко момиченце си бе мечтала за един мил татко, за „истински“ татко, който би участвувал в детските й игри, който би изслушвал дребните грижи и проблеми на подрастващото момиче, би го приласкал и закрилял срещу всички несправедливости на големия свят, мечта, която никога не се бе сбъднала. Тя скришом избърса очите си.

А на всичко отгоре и Чарлс, който обявяваше най-невъзмутимо годежа им и смяташе, че може да я изиграе по този непочтен начин. Но не и този път! Вече щеше да сложи край. До гуша й беше дошло от цялата мръсна игра, наречена политика, от това навсякъде и по всеки повод да се появява усмихната, да внимава за всяка дума и да пренебрегва собствените си потребности.

Джери също не й бе донесъл щастието, за което бе копняла. Мамил я беше без всякакви скрупули. И с Чарлс нямаше да бъде щастлива, защото и той щеше да я лъже. Но не заради друга жена, а заради амбициите си, заради жаждата си за власт и страстта си към политиката. В момента Клер дори не знаеше кой вид изневяра е по-лош.

— Пристигнахме — Алек леко приземи машината на една ивица фин бял пясък. Шумът на моторите постепенно намаля и най-сетне утихна. Нито звук не нарушаваше тишината.

Клер разкопча колана си, отвори вратата и погледна навън. Бяха се приземили в обширен каньон, по средата на който се извиваше голяма река.

— Колко път има още до моята хижа? — Клер пое от дълбоко напоения с ухания планински въздух.

— Не е далече — Алек изскочи от тясното място на пилота, заобиколи самолета и разтвори ръце. — Скачайте! Ще ви хвана — викна радостно.

— Няма нужда — с решителен скок Клер се приземи до него на пясъка.

— Аха, дамата показва своята независимост — той вдигна рамене. — Какво желаете, ваша милост. Все пак се питам обаче дали чувството ви за независимост ще пострада от някои дребни услуги.

— Това няма нищо общо. Исках просто да ви покажа, че мога и сама.

— Знаех го и преди. Или мислите, че щях да ви предоставя хижа, ако не бях убеден, че ще се справите и сама, независимо колко ми харесва идеята да ви посещавам толкова често.

Клер го погледна недоверчиво. Затова ли бе променил мнението си? Може би хижата бе само претекст, за да може да се доближи до нея. Какво искаше той? Да не би да имаше намерение дори да… Не, беше обещал, че няма да я докосне, докато сама не каже, че го иска.

— Сега ми се сърдите, нали?

— Не! — в очите й проблеснаха искри. — И защо. Може би защото сега ми давате хижата, но не след като сте се убедил, че имам право, а защото не съм чак толкова грозна, а може би притежавам и известен сексапил? И понеже ме намирате хубава, макар и не толкова умна, смятате, че не разбирам…

Алек сложи край на гневното й избухване, като я прегърна и затвори устата й с целувка.

— Ако веднага не престанете с тези глупости, незабавно ще ви откарам обратно — заплаши я той.

Клер се вцепени в ръцете му. Искаше да отвърне нещо, но предпочете да замълчи.

— Добре. Да започнем ли разтоварването? — попита Алек.

Клер кимна мълчаливо и той я пусна.

С бързи и обиграни движения Алек вадеше различните неща от багажника и ги подаваше на Клер, която ги редеше върху пясъка.

— Така — най-сетне той хлопна капака. — Да вървим. Всъщност един момент, Клер. Вие знаете, че през следващите дни контактът ви с външния свят ще е възможен само чрез мен. Ако това не ви харесва, все още имате възможност да се откажете. Още днес ще ви върна обратно, щом пожелаете.

Клер изведнъж почувствува, че я обзема някаква слабост. Но направи усилие и погледна Алек в очите.

— Не — реши тя твърдо. — Уговорката ни остава.

Известно време Алек изпитателно я гледаше.

— Е, тогава да тръгваме. Оттук — нагласи сандъка с провизиите на рамото си, обърна се и пое по пътеката. Клер взе останалия багаж и го последва.

Скоро стигнаха до хижата. Алек остави сандъка. И докато Клер оглеждаше скованата от дебели стволове постройка, той извади ключа от джоба си и го завъртя в ключалката. Дървената врата се отвори със скърцане.

— Моля — Алек й направи път с дълбок поклон. — Ето дома ви за следващите няколко дни. От праха може да разберете, че дълго време никой не е идвал тук. А и аз не съм мислил, че ще давам под наем хижата преди следващата пролет — драсна клечка кибрит и запали газената лампа, която висеше по средата на помещението.

Клер се огледа.

— Тук ми харесва — рече тя най-сетне. — А с праха все някак ще се оправя.

— Толкова по-добре — Алек се усмихна и дръпна настрана една плътна ленена завеса. — Това тук е готварската ниша. Малка, но удобна. Бутилката с газ е пълна поне наполовина. Предполагам, че ще ви стигне. Ако не, другата бутилка е отвън под навеса за дърва — точно до пъновете за камината. Преди да тръгна, ще проверя дали е в ред. Ако не е, при следващото си посещение ще ви донеса нова.

— Да, при следващото ви посещение — измърмори Клер недоволно.

Алек се извърна към нея.

— Казахте ли нещо?

Против волята си Клер се изчерви.

— Не, нищо — увери го тя бързо.

— Сега ще ви запаля камината, за да стане малко по-топло и уютно. Чаршафи и одеяла ще намерите в онзи шкаф.

— Ще намеря всичко — тя стоеше нерешително пред кухненската ниша. — Къде да прибера консервите?

— Някъде… където има място. Разместете малко тенджерите и тиганите и ще стане.

— Добре — Клер изчезна зад завесата и натрупа консервите и кутиите по лавиците.

— Искате ли… искате ли едно кафе? — обърна се тя към Алек.

— Не обичам кафе, но може да ме поканите на чай.

Клер огледа лавиците.

— Тук има само ментов чай.

— Добре, ментов — Алек разрови жаравата с ръжена.

— Може би и аз трябва да опитам да мина на чай — Клер свали един чайник от рафта. — Май че напоследък прекалих с кафето.

— Идеята не е лоша. Човек не бива да очаква прекалено много от тялото си.

— Толкова лесно е да се каже — тя въздъхна и сложи водата.

— Всъщност можете ли да боравите с радиостанцията? — Алек остави ръжена.

— Мисля, че мога. Но все пак ми покажете как функционира. За да съм съвсем сигурна.

— Добре, ще ви покажа, преди да си тръгна.

Чу се остро изсвирване. Клер вдигна чайника от печката и заля чая с кипящата вода. Остави го да постои малко, а после наля ухаещото питие в две високи чаши.

Алек го опита.

— Отлично! Моите комплименти, госпожо Хамилтън. Вие правите най-хубавия чай на света.

Клер се засмя.

— В случая наистина наоколо нямам кой знае каква конкуренция — смехът й угасна, когато погледна Алек в очите. Сведе глава, а сърцето й лудо биеше.

— Аз… аз не харесвам това — прошепна тя.

— Кое?

— Начинът, по който ме гледате. Не е в стила на добрите английски маниери.

Алек се разсмя.

— Едва ли ще загубя реномето си на кавалер, но щом погледът ми ви безпокои, ще се опитам да се стегна. Само че не мога да ви обещая нищо.

Клер мълчаливо допи чая си, като с усилие избягваше да погледне Алек в лицето.

— Не се ли чувствувате добре в моята компания, Клер? — запита я той така непринудено, че тя щеше да се задави.

— Глупости! Искам да кажа… да. Разбира се, че да. Защо? Само съм малко нервна и преуморена. Нали ви разказах.

— Зная един много ефикасен… метод да се разтоварите — тонът в гласа му накара Клер да потрепери.

— Мисля да се разтоварвам по свой начин — заяви тя рязко и се приближи до масата, на която бе оставена радиостанцията. — А сега ми обяснете как действува това нещо.

— С удоволствие — той се приближи до нея. — Включете.

Клер завъртя копчето. Светна зелена лампичка и се разнесе неравномерно прашене. Алек пристъпи до нея. Протегна ръка и завъртя едно копче.

— Сега ще го настроя на необходимата честота — Клер затвори очи, когато дъхът му докосна бузата й.

— Кодът ми е „Сокол“ — чу го да казва тя.

— Защо „Сокол“? — гласът й звучеше дрезгаво.

Алек тихо се засмя.

— Защото това е индианското ми име. А вас ще ви наричам „Чайка“.

Клер почувствува, че дланите й овлажняват.

— Добре — съгласи се тя.

— Значи уговорихме всичко — Алек тръгна към вратата, а Клер имаше нужда от няколко мига, за да се съвземе.

— Между другото, тоалетната е отвън в постройката. Дано това не ви пречи. Тук сред природата човек трябва да свикне с някои такива неудобства.

— А мога ли да се изкъпя някъде?

Той вдигна рамене.

— Не, за съжаление. Но има чудесни възможности за плуване. Само избягвайте реката. Тя се влива в залива Хъдзън. Течението е коварно. Не бих посъветвал и най-добрия плувец да рискува в бързеите. Малко по̀ на юг се намира едно чудно красиво чисто планинско езеро с малък водопад. Там може да се изкъпете — отвори й вратата.

— Почакайте — „Той си отива! Наистина ме оставя сама тук!“ — Клер бе обзета от необяснимо чувство на пустота.

— Да? — Алек се обърна.

— Аз… — Клер замълча. Лицето й пламна. Без да съзнава какво прави, изтича към него, надигна се на пръсти и го целуна.

— Е?

Бузите й потъмняха още повече.

— Благодаря. Благодаря, че мога да остана.

— Хм. Сега зависи само от вас да ми докажете, че не бива да се разкайвам за решението си. Не поемайте излишни рискове. Не правете експерименти със себе си — Алек излезе от хижата, махна й с ръка и пое към самолета. — До утре.

— Довиждане, Алек — Клер гледа след него, докато той изчезна зад ниско провисналите клони на елхите.