Серита Стивънс
Остани завинаги (2)

II

Клер изяде с голям апетит сочния стек и пикантната доматена салата, които Алек й беше сервирал.

— Много вкусно — похвали тя признателно неговото готварско изкуство.

— Лос, който сам съм убил — Алек изглеждаше много горд.

— О! — Клер го погледна смаяно. — Никога досега не съм опитвала месо от лос. Но никак не е лошо. Често ли ходите на лов.

Алек кимна.

— Така задоволявам собствените си нужди от месо — раменете му трепнаха и когато забеляза учудения й поглед, се усмихна: — Изглежда, това е зовът на индианската ми кръв. Нещо се съпротивлява в мен, когато трябва да вляза в някой магазин, за да си купя месо. Като всички диви хора и аз обичам да скитам из горите и да приемам предизвикателствата на природата — точно както са го правили прадедите ми преди стотици години. Само дето не ходя на лов с лък и стрела, а използувам достиженията на цивилизацията.

Клер се засмя.

— Не мисля, че имате толкова див вид. И не изглежда, че ви е толкова трудно да се приспособите към цивилизования свят.

— Зависи от гледната точка — чертите на Алек за миг се втвърдиха. — Зад себе си имам един неуспешен брак. Живеехме в Торонто. Почти щях да се задуша в така наречената цивилизация и в модерния прогрес. А жена ми не издържаше в тази „пустош“ тук — както се изразяваше.

Погледът на Клер разсеяно се плъзна по светлата ламперия на столовата.

— Едва ли е имала предвид вашето уютно жилище. А и Кокрейн съвсем няма вид на глуха провинция. Установих го, докато идвах насам.

— Ако поживеете тук известно време, ще промените мнението си. И на вас скоро ще започнат да ви липсват нещата от големия свят, от който идвате. Говоря за операта, за театрите, концертите и кината и, не на последно място, за безкрайните търговски възможности, от които тук човек е лишен. Повярвайте ми, много рядко жена от големия град успява да свикне с провинцията.

— С което отново стигнахме до вашите очевидно дълбоко вкоренени, макар и отричани предразсъдъци по отношение на жените. Потвърждавате го с всяка своя дума. Затова нека най-сетне престанем с увъртанията. Да си дойдем на думата. Ще ми дадете ли хижата или не?

Алек я наблюдаваше с присвити очи. Ъгълчетата на устните му издайнически трепнаха.

— От време на време наистина трябва по малко да се ядосвате. Вълнението много ви отива. И придава цвят на иначе бледите ви бузи.

— Не съм ви молила за мнение за външния ми вид! — Клер неспокойно се раздвижи на стола си. Чувствуваше се притеснена, че Алек така неприкрито я разглеждаше. Стана и с рязко движение отмести назад стола си.

Алек сгъна най-спокойно салфетката си, после също стана, заобиколи масата и се приближи до нея. Когато вече бе съвсем близо, Клер установи, че той я надвишаваше близо с една глава.

— Съжалявам, Клер, но трябва да ви разочаровам. Не мога да ви дам хижата.

— Благодаря, бяхте съвсем ясен — тя стисна ядосано устни и се загледа втренчено пред себе си.

— Какво ще правите сега — наруши Алек леденото мълчание.

— Какво друго ми остава след вашия любезен отказ, освен да си потърся някъде хотелска стая. А утре заран ще видя — Клер си наметна жилетката и грабна чантата си. — Но не си мислете, че вече сте се отървали от мен, господин Макинтайър. Не се предавам толкова лесно.

Алек с усилие потисна усмивката си.

— Лека нощ, господин Макинтайър — добави Клер, защото той продължаваше да мълчи. — Благодаря за вечерята и виното. Може пак да се видим.

— Без съмнение — Алек се усмихваше. — Лека нощ, госпожо Хамилтън. Да ви изпратя ли до колата?

— Няма нужда — отвърна нервно тя. — Довиждане.

Извърна се и тръгна към вратата. Седна в колата и запали двигателя. В огледалото видя високата тъмна фигура на Алек, чийто силует се очертаваше на светлината от отворената врата.

 

 

След дълго лутане и няколко напразни опита Клер най-сетне намери свободна хотелска стая. Бе почти полунощ. Изтощена, тя се хвърли в леглото и спа дълбоко, без повече да мисли за Алек Макинтайър. Но когато се събуди на другата сутрин, гневът й се върна отново. О, тя щеше да му даде да се разбере на този безсрамен мелез с неговите допотопни принципи! Този път той щеше да си счупи зъбите. Неслучайно хората от фамилията Кендъл имаха славата на твърди играчи.

Клер си наля втора чаша от силното черно кафе и бързо го изпи. От телефона на хотела се опита да се свърже с туристическата централа в града. Притискайки слушалката към ухото си, запали цигара и дръпна нервно няколко пъти.

— Туристическа централа „Мак’Дъфи“, добър ден.

— Добър ден, господин Мак’Дъфи. Името ми е Клер… Хамилтън. Имам следния проблем. Пристигнах вчера в Кокрейн и…

На вратата се почука силно.

— … съм принудена да направя едно оплакване. Става дума за следното.

Чукането се повтори.

— Извинете ме за момент, господин Мак’Дъфи. Някой чука на вратата — Клер остави слушалката, изтича до вратата и рязко я отвори. — Водя телефонен раз… — уплашено замълча и неволно направи крачка назад. С широко разтворени очи тя гледаше право в развеселеното лице на Алек Макинтайър.

— Какво… какво търсите тук? — заекна.

— Ами мислех, че можем да продължим нашия вчерашен разговор. Естествено само ако имате желание — той любопитно погледна телефона. — Но аз прекъснах разговора ви…

— Разговора ми? О, да! — Клер бързо изтича към апарата. — Господин Мак’Дъфи? Извинете за прекъсването. Вижте, може ли да отложим разговора за малко по-късно? Може би след половин час? Чудесно. Дочуване, господин Мак’Дъфи.

— Кевин Мак’Дъфи от туристическата централа? Виж ти! — Алек като че ли наистина се забавляваше. — Тина, момичето на рецепцията, току-що ми каза, че някой от гостите на хотела искал да направи оплакване за нещо. Да не би това да сте вие? — той се отпусна в креслото и протегна крака.

Клер го гледаше с невярващи очи. Сякаш бе онемяла. Какво си въобразяваше този човек? Изтърсваше се най-неочаквано в нейната стая и се държеше така, сякаш бе у дома си.

— Да не би да искате да ме… подкупите, за да оттегля оплакването си? Или да ме заплашите? — сърцето й биеше така силно, че тя с усилие си поемаше дъх.

— Да ви подкупя? Или да ви заплаша? — Алек се облегна назад и се разсмя с цяло гърло. — Как можахте да го кажете? Не съм от хората, които прибягват до подобни средства — той внимателно се вгледа в Клер. — Освен това съм и напълно безобиден. Нямам никакво намерение да ви изнасилвам, поне не в този момент — в тона му имаше нещо подигравателно.

— Да говорим по въпроса, господин Макинтайър! — Клер стисна юмруци.

— Алек. Можем спокойно да си говорим на име, скъпа Клер.

За втори път тази сутрин Клер почувствува, че онемява. Как си позволяваше този тип да я нарича „скъпа Клер“! Изглежда, бе твърдо решил да я извади от равновесие.

— Закусихте ли вече? — погледът на Алек падна върху използуваната чаша от кафе и препълнения пепелник и лицето му се присви от отвращение. — Или обикновено закуската ви се състои от кафе и цигари?

— Бих искала да знам какво ви засяга това? Но ако наистина ви интересува, по принцип сутрин не ям — с треперещи пръсти Клер измъкна една цигара от кутията и я запали.

Алек стана мълчаливо, приближи се до телефона, вдигна слушалката и натисна бутона за поръчки.

— Две закуски, моля. Яйца с шунка, портокалов сок, кафе, масло и хлебчета. Донесете ги в стая… — той закри слушалката с ръка. — Кой номер е стаята ви?

— 438 — отвърна Клер напълно объркана.

— Номер 438 — Алек затвори телефона.

— Откъде ви хрумна да поръчвате закуска в моята стая? — Клер го гледаше разгневено.

— Щом не искате да ядете, това си е ваша работа, но аз от три часа съм на крак. Цяла сутрин обикалям хотелите и мотелите из околността, за да ви търся. А от това се огладнява. Ето причината да си позволя да поръчам закуска — на мои разноски, разбира се.

Клер го погледна изненадано. Пепелта от цигарата й падна на пода и тя старателно я изгаси в пепелника.

— Вие… вие сте ме търсил? Но… аз мислех… искам да кажа, аз… — замълча и трескаво потърси нова цигара. „По дяволите, какво става с мен? Защо в негово присъствие не мога да кажа едно свястно изречение?“ Тя нервно издуха цигарения дим.

Алек се приближи. Без нито дума протегна ръка и взе цигарата от пръстите й.

— Ей! Какво правите! — смаяно видя как той угаси току-що наченатата цигара и небрежно я хвърли в пепелника.

— Погледнете пръстите и ноктите си. Съвсем са пожълтели от пушенето — лицето му отново се сви с отвращение. — Ужасно. Ще ви бъда благодарен, ако поне в мое присъствие се откажете от вашия наркотик.

— Това… това е върхът! В хотелската ми стая вие си позволявате…

— Моля ви, Клер.

Погледите им се срещнаха. Клер почувствува как справедливият й гняв по необясним начин изчезна. Наведе глава.

— Добре, съгласна съм.

— Благодаря — Алек се усмихна.

Келнерът почука и внесе закуската.

— Здравей. Как си? — поздрави той Алек. — Отдавна не сме се виждали.

Клер озадачено смръщи чело. По всичко личеше, че в Кокрейн и околностите дори и кучетата познаваха този полуиндианец. Е, и какво от това? Какво я интересуваше? Единственото нещо, което имаше значение, бе дали Алек бе променил мнението си и дали щеше да й даде хижата. Всичко друго трябваше да й е все едно. Повдигайки рамене, тя започна да събира разхвърляните от предната вечер из стаята дрехи, докато келнерът сервираше и оживено бъбреше с Алек.

— Безпокои ли ви моето присъствие?

Клер трепна. Извърна се бързо и дълбоко пое въздух. Алек стоеше толкова близо до нея, че телата им почти се докосваха. Сърцето й лудо биеше.

— Ако намеквате за навика си да се приближавате крадешком…

Върховете на пръстите му нежно погалиха бузите й и се спуснаха към брадичката.

На Клер й стана едновременно и горещо, и студено.

— Не… — прошепна тя една доловимо. — Не.

— Моят Мистабео ми казва да те целуна — Алек сведе глава към нея.

— Вашият… вашият какво? — коленете на Клер омекнаха.

— Моят Мистабео — вътрешният ми глас, моят добър дух.

— И този Миста… Мистабео не се ли лъже понякога?

— Рядко. Много, много рядко. Аз сляпо му се доверявам — той сложи ръка на талията й, привлече я към себе си и нежно притисна устните си върху нейните.

— Алек… господин Макинтайър… аз… — опита се с всичка сила да го отблъсне от себе си. Но единственото, което постигна, бе, че Алек я притисна още по-силно.

На Клер й се струваше, че ще загуби съзнание. С ужас установи, че ръцете й като че ли сами бяха обвили врата му. Изведнъж Алек я отблъсна от себе си. Клер залитна, погледна го смаяно и чак тогава чу чукането на вратата.

— Моля за извинение — прозвуча отвън гласът на келнера. — Забравил бях млякото.

— Идвам — Алек се отърси от вцепенението си и тръгна към вратата.

Тя гледаше след него в някакъв унес. Всичко се въртеше пред очите й. Дишаше учестено, на пресекулки и имаше чувството, че някакъв вътрешен огън я изгаря. Алек взе млякото от келнера и го сложи на масата. Седна в едно кресло и небрежно скръсти крака.

— Бих искала сега… да закусите и веднага да изчезнете — изсъска Клер, като с огромно усилие й се удаде поне донякъде да овладее гласа си.

По дяволите, как изобщо бе позволила на този невъзможен тип да я целуне. Лицето й пламна, защото дори не можеше да каже дали не беше и отговорила на целувката му. Липсваше й наистина само една авантюра с този Алек! Сякаш и без това си нямаше достатъчно проблеми. Не, само за спокойствие копнееше тя, за спокойствие и почивка. Искаше да се отпусне и нищо да не прави. И нищо, и никой не биваше да й се изпречва на пътя, за да осъществи намерението си.

— Нима не ви интересува? Не желаете ли да чуете какво исках да ви кажа, преди да ни прекъснат.

— Страхувам се, че така или иначе няма да се лишите от удоволствието да го направите.

— Странно е наистина колко добре ме преценявате след толкова кратко познанство — лицето му стана сериозно. — Ако с моето нападение ви изплаших или дори обидих, Клер, моля ви да ми простите. Съжалявам.

Клер го погледна недоверчиво. Какво трябваше да значи това? Какво ли замисляше пак?

— Вие сте една много привлекателна млада жена — продължи той. — Много привлекателна.

— Сигурно — Клер буквално усети как кръвта нахлу в главата й. — И как мислите, господин Макинтайър, колко мъже са ми казвали вече това? И то със същите думи. Всички ме намират „прелестна“ и „изключително очарователна“ — тя горчиво се засмя. — Но онова, което мисля, не интересува никого. Дори напротив, разумът е нещо, което очевидно не е особено желано при една що годе привлекателна жена. Достатъчно е да имаш хубаво тяло. Едно тяло, което господата с гордост прибавят към своята колекция от завоевания — Клер си пое дълбоко въздух. — Вероятно и вие бихте искал да обогатите колекцията си с още един не съвсем лош екземпляр, нали?

Алек обидено мълчеше.

— Разбирам… — каза след доста време тихо и замислено. — Такава значи била работата.

— Точно така. Имате ли и други въпроси?

— Хм — той я наблюдаваше унесено. — И все пак, няма ли да приемете поканата ми за закуска?

Клер го погледна нерешително.

— Хайде, елате, нарушете веднъж принципите си. Предстои ви дълъг ден.

С усилие тя седна на масата при него.

— Добър апетит! — Алек й подаде една пълна чиния.

— Благодаря — Клер нерешително започна да се храни.

— Между другото, промених решението си — Алек отпи от кафето.

Объркана, Клер остави приборите си.

— В каква степен?

— Ще ви предоставя една хижа — той с удоволствие отхапа от хлебчето.

— Сериозно ли говорите? — самодоволната му усмивка отново събуди подозренията й. — И на какво се дължи този неочакван поврат?

— Отгатнете!

Погледът й падна върху телефона.

— Обаждането ми до господин Мак’Дъфи?

— Не — Алек махна с ръка, — няма да ме уплашите с едно оплакване.

— Но защо тогава променихте мнението си?

Той я изгледа от главата до петите. Устните му едва забележимо трепнаха.

— Да речем, че ми импонира вашият горещ темперамент, харесва ми… вашата упоритост. Освен това — добави лаконично — сега повечето от моите хижи са празни. Търсенето е малко, сезонът е към края си.

— Аха, събудил се е, значи, здравият търговски дух.

— Няма да отрека. Естествено аз имам интерес хижите ми да се наемат по всяко време на годината. Но ще ви поставя и няколко малки условия.

— Условия? — Клер потърси цигарите си, намери ги, но след това с въздишка ги остави отново.

— Трябва да ми обещаете, че поне веднъж на ден ще мога да се уверявам, че нищо не ви се е случило. А вие самата ще ми се обаждате по радиостанцията на всеки два часа. През деня, естествено.

— И за какво е цялото това разточителство?

— Само заради вашата сигурност, Клер. Тези мерки са необходими само и единствено за вашата безопасност.

— И какво ще стане, ако откажа да приема странните ви условия?

— Тогава ще оттегля предложението си — той изчака един момент и погледна въпросително Клер.

— И така! Не ми остава нищо друго, освен да приема — на лицето й бе изписан израз на недоволство.

Алек кимна и се посвети на закуската си.