Серита Стивънс
Остани завинаги (13)

XIII

Вече два часа Клер си проправяше път през усилващия се сняг. Земята се покри с блестяща бяла пелена и едва се забелязваше пътеката сред острите скали.

Спря и се огледа на всички страни. Надлъж и нашир нямаше никаква следа от човешки живот. Стиснала зъби, продължи пътя си. Някъде наблизо трябваше да е другата хижа. Или щеше да е по-добре да се върне? Може би Алек отдавна е дошъл и разтревожено я търси?

Не, Клер поклати глава. Вече нямаше смисъл да се връща. Докато стигнеше, Алек с положителност щеше да си е тръгнал. А можеше и изобщо да не открие хижата. Тя продължи.

Времето минаваше. Клер отчаяно се бореше срещу нарастващото си изтощение и страха. Дали изобщо имаше шанс да намери подслон, преди да замръзне окончателно? Смъкна ръкавите на якето върху ръцете си.

Изведнъж забави крачка. Ето там! Дали си въобразяваше, или наистина проблясваше сребърносивият корпус на самолет? Клер се втурна през гъстия храсталак. Господи, наистина беше самолет. Чесната на Алек!

Приближи се като замаяна. Външно на машината й нямаше нищо. Погледна към мястото на пилота. Празно. Изплашена обиколи самолета. Нямаше и следа от Алек.

Качи се в кабината. Със замръзнали пръсти включи радиостанцията. Един път, два пъти — три пъти. Нищо. Апаратът мълчеше.

Клер захлупи лице и изведнъж безутешно се разрида. Стоя дълго време така, после отпусна ръце. Нямаше да й помогне да седи тук и да се самоокайва. Трябваше да се стегне.

Слезе от машината и изведнъж се сепна. Нейните ли бяха тези стъпки в снега? Присви очи. Не, имаше още една следа. Големи стъпки, които отвеждаха от самолета нататък.

Клер решително вдигна качулката и тръгна по полузасипаната следа. Надвиснали клони я шибаха в лицето, краката й се препъваха в камъни и коренища, но тя не забелязваше нищо. Единственото, което усещаше, бе едно тъпо присвиване в стомашната област.

Тогава видя Алек. Неподвижен, със затворени очи, той лежеше под ниските клони на едно дърво. За секунди сърцето й спря.

— Алек! — тя коленичи до него в снега. — Какво ти е, Алек? — сграбчи студената му ръка. Пулсът му бе слаб, но равномерен. — Алек, скъпи, погледни ме. Аз съм! Клер! При тебе съм.

— Клер? — прошепна той една доловимо. За миг отвори очи, но после клепачите му отново се отпуснаха.

— О, Алек. Какво ти е? Какво се е случило?

— Кракът ми… Капанът… — той простена.

Клер се наведе.

— О, боже! — с ужас видя ръждивия капан, чиито остри железни зъби се бяха впили в крака му. Чак сега забеляза, че снегът наоколо бе почервенял. Клер стисна зъби и хвана студения железен пръстен. Все някак проклетото нещо трябваше да се отвори.

— Ръждясал е — изговори Алек с усилие. — Стои тук още от пролетта… — отново простена.

— Как се случи това?

— Грешка при пилотирането. Не внимавах и закачих короната на едно дърво — той направи иронична гримаса. — И тогава реших да отида пеш до следващата хижа. Но… — за момент замълча — какво правиш ти тук?

— Оставам при тебе, Алек — очите й бяха пълни със сълзи. — Ще извикам помощ. Всичко ще се оправи. Ще бъдем заедно. Завинаги.

— Не, Клер! — с огромно усилие той надигна глава. — Чарлс казал на Кампбел, че баща ти ще те лиши от наследство, ако…

— За какво говориш, Алек? — тя го гледаше недоумяващо.

— … ако откажеш да се омъжиш за Чарлс — довърши той започнатото изречение.

Клер си пое дълбоко въздух.

— Но това е просто смешно! И така да е, изобщо не ме интересува.

— Не бива! Ще се чувствувам виновен за нещастието ти.

— Глупости! — тя го погали по бузата и се усмихна. — Нещастна съм само когато не си с мен. Това е всичко, от което имам нужда — загрижено погледна изкривеното от болка лице на Алек. — Не бива да заспиваш, мили. Трябва да останеш буден. Дръж се, моля те! — сълзите й падаха върху снега.

— На две мили оттук има една обитавана хижа.

Клер преглътна. Но после кимна решително.

— Имаш ли одеяла в самолета?

— Възможно е.

— Ще погледна. И внимавай да не заспиш — в никакъв случай! — целуна го нежно по челото.

След известно лутане намери в чесната няколко стари одеяла. Сви ги във вързоп и още веднъж се опита да задействува радиостанцията. За частици от секундата лампите светнаха.

— „Майски ден! Майски ден!“ — извика Клер в микрофона. Чу се пукане, лампата угасна и уредът отново замлъкна. Слезе от самолета разочарована и се запъти към Алек.

Той се опита да й се усмихне, докато го завиваше с одеялата.

— Алек — наведе се над него и отмахна с ръка мократа коса от челото му, — сега ще отида да потърся помощ. Ще бързам колкото мога. Обичам те, Алек! — целуна студените му устни, извърна се и тръгна.

Струваше й се, че минаха векове, преди отново да стигне мястото, където го бе оставила. Междувременно одеялата се бяха покрили с дебел пласт сняг. Когато чу стъпките й, Алек бавно извърна глава.

— Успя ли? — попита той.

Клер за миг се поколеба.

— Да — излъга тя, опитвайки се да скрие от него отчаянието си. — Как си?

Опитът му да се усмихне неволно се превърна в гримаса.

— Колко… колко още ще трае?

Клер си пое дълбоко въздух. Нямаше сили да му каже истината. А именно, че бе ходила напразно, че хижата бе изоставена, вратата разбита, а радиостанцията повредена.

— Скоро ще пристигне помощта, скъпи. Много скоро — гласът й звучеше потиснато.

— Добре — той отпусна глава назад и задиша учестено.

За миг Клер затвори очи. Положението им беше безнадеждно. Алек сигурно бе обявил полета си, но докато окончателно се убедяха, че чесната е изчезнала, щяха да минат часове. Един интервал от време, който за тях можеше да означава живот или смърт.

Без да съзнава какво върши, тя се мушна под завивките при него и се притисна до тялото му колкото се може по-силно.

— Заедно ще издържим — прошепна му като заклинание и издърпа най-горното одеяло над главите им. — Ще видиш, че ще ни търсят и скоро ще ни намерят. Всичко ще се оправи. Обичам те.

— Клер? Ти не намери никого, нали?

Сърцето й биеше като лудо.

— Не, Алек. Обадих се по радиостанцията. Те ще дойдат. Непременно — зацелува го отчаяно…

 

 

Най-сетне Клер се събуди от унеса си. Изумена гледаше белия чаршаф.

„Алек!“ — искаше да извика, но устните й не издадоха никакъв звук. Опита се да стане, но тялото й не се подчини. Тъпа болка я накара да простене. Какво се беше случило с нея? Къде беше Алек?

— Госпожице Кендъл! Госпожице Кендъл!

Клер извърна глава. След толкова дни отново бе дошла в съзнание. Над нея се надвеси приветливо усмихната сестра с бяло боне.

— Добър ден, госпожице Кендъл. Добре дошла в нашата болница. Доктор Паул ще се радва, че нашата храбра млада героиня най-сетне се е събудила.

— Героиня? Аз? — беше й невероятно трудно да говори. Устата й сякаш бяха изсъхнали. — Какво значи това?

— Означава, че единствено благодарение на вашата съобразителност можахме да спасим господин Макинтайър. Никога не би оцелял, ако не бяхте го стоплила.

— Значи Алек… искам да кажа господин Макинтайър е добре? — Клер почувствува как сълзи на радост и облекчение рукнаха от очите й.

Сестрата избягна погледа й.

— Не е толкова зле, като се имат предвид обстоятелствата — отвърна тя предпазливо. — Но докторите доста се поизмъчиха с огромната загуба на кръв, с измръзването и най-вече с инфекцията на крака му.

— Но той скоро ще се възстанови, нали?

Сестрата видимо се поколеба. Клер уплашено следеше израза на лицето й.

— Ще оздравее ли? Кажете ми, моля ви!

— Има… проблеми с наранения му крак. Сериозни проблеми. Съществува опасност… в най-лошия случай лекарите могат да се решат на ампутация.

— Не! — Клер закри лице с ръце. — Господи, Алек!

Сестрата пребледня.

— Не бива да се вълнувате, госпожице Кендъл. Досега няма окончателно решение. Всички ние се надяваме…

— Мога ли да го видя? Моля ви, сестро, пуснете ме при него!

Жената поклати глава.

— Съжалявам. Господин Макинтайър е все още в интензивния сектор. Допускат се само най-близки роднини.

Клер се отпусна върху възглавниците и затвори очи. Когато вратата на стаята се отвори, извърна глава.

— Това наричам аз радостна новина! — към леглото й се приближи висок слаб мъж в бяла престилка. — Аз съм доктор Паул — рече той и протегна двете си ръце към нея.

— Добро утро, докторе.

— Въпреки че спахте почти цяла седмица като мъртва, изглеждате доста свежа и бодра, госпожице Кендъл. Баща ви сърдечно ви поздравява. Вече го информирах, че състоянието ви се подобрява. Радва се, че скоро ще се видите.

— Татко ще ме посети тук? В разгара на кампанията?

— Не тук — доктор Паул се усмихна развеселен. — След като вече можете да пътувате, ще ви отведат в „Норд Уестър Мемориал“ в Чикаго. Господин Виет, менажерът на баща ви, е уредил всичко.

— Чарлс? Всичко това му е добре дошло — тя леко се намръщи. — Кажете ми, докторе, защо бях толкова време в безсъзнание?

— О, имала сте невероятно щастие. Нямаше какво да ви лекуваме, освен няколко повърхностни измръзвания от втора степен — той замислено поклати глава. — Само като си помисля колко време сте лежала в снега с господин Макинтайър, спасението ви наистина граничи с чудесата.

— Как ни намериха?

— Господин Кампбел уловил някакъв странен радиосигнал със зов за помощ. Уведомил спасителната служба и сам направил няколко обиколки с лекаря от екипа на борда. Всъщност той ви откри и ви докара тук с Алек.

— Робърт Кампбел, значи — Клер кимна замислено. — И кога ще ме преместят?

Доктор Паул сви рамене.

— Както вървят нещата, сигурно след няколко дни.

Тя решително погледна младия лекар в очите.

— Ще загуби ли Алек крака си?

— Кой ви е… — доктор Паул замълча и помилва ръката й — твърде рано е да се отговори окончателно на този въпрос. Едва когато мине възпалението, ще можем да вземем решения.

 

 

Два дни по-късно доктор Паул отново влезе в стаята й, сияещ от радост.

— В „Норд Уестърн Мемориал“ вече ви очакват, госпожице Кендъл. Хеликоптерът ще пристигна към обяд, за да ви вземе.

Клер уплашено остави чашата с кафе.

— Вече?

Лекарят кимна.

— Оздравяването ви върви бързо и спокойно можем да позволим пренасянето ви.

— Докторе, моля ви… искам да се сбогувам с Алек — гласът й трепереше, а очите й се напълниха със сълзи.

— Съжалявам много, госпожице Кендъл, но господин Макинтайър се нуждае от абсолютно спокойствие. Той все още не е в състояние да приема посетители.

— О! — тя разочаровано се загледа в ослепително белия чаршаф. И когато лекарят тихо напусна стаята, усети, че сълзите свободно се стичаха по бузите й.

Клер равнодушно прие приготовленията по пренасянето й в Чикаго. Едва когато почувствува, че вдигнаха носилката й, се отърси от безпаметното състояние, в което бе изпаднала.

— Извинете… бих искала да се сбогувам с един пациент. Доктор Паул няма нищо против — излъга тя, като се надяваше, че санитарите ще й повярват.

Двамата мъже спряха и се спогледаха.

— Добре — рече единият. — Но само за малко.

— Ще побързам.

— Къде да ви отнесем?

— При господин Макинтайър, стая 120 на първия етаж.

— Добре, госпожице — санитарите тръгнаха. Оставиха носилката пред стаята на Алек.

Тъкмо когато Клер се канеше да се надигне, вратата се отвори и Брета Коул излезе в коридора. Клер се спря.

— Исках да се сбогувам с Алек, преди да напусна болницата — заекна тя объркано.

— О, съжалявам, госпожо Хамилтън, искам да кажа, госпожице Кендъл. Алек спи — Брета я погледна хладно. — Той вече знае, че вие геройски сте го спасила.

— И… какво каза той?

— Желае ви скорошно оздравяване и много ви благодари.

Клер преглътна. С усилие търсеше думите.

— Кажете на Алек, моля ви, че го обичам и че никога няма да го забравя.

Лицето на Брета не изразяваше нищо.

— Добре, госпожице Кендъл. Ще му предам. Всичко хубаво — обърна се и отново влезе в стаята.