Серита Стивънс
Остани завинаги (12)

XII

— Грее слънце — Клер дръпна настрана тежките завеси и погледна навън. — И не се вижда нито една снежинка. Като че ли лошото време и този път ни заобиколи.

Алек застана до нея.

— С чиста съвест можех да те оставя сама тук през нощта. Ако предполагах…

— Лицемер — тя се облегна на рамото му. — Да не искаш да кажеш, че си останал само заради лошото време.

— Че за какво друго? Да не би заради тебе? — когато Клер се опита да го сръчка в ребрата, той умело избегна лактите й. Смеейки се, взе якето си от закачалката. — Ще отида да погледна самолета. Представата да презимувам тук с теб е доста примамлива, но кой знае, може някой ден да променя мнението си. И ако ми стане скучно с теб тук, ще е добре да знам, че самолетът е окей.

Още преди Клер да успее да хвърли една възглавница по него, вратата се захлопна.

Усмихвайки се, тя започна да разтребва хижата.

Неочаквано на вратата се почука. Клер се спря като закована.

— Алек? — попита тя несигурно.

Никой не отговори. За момент се поколеба, после решително взе пушката и със замах отвори. Очите й се разшириха.

— Чарлс?

— Здравей, Клер. Ще стреляш ли по мен, или мога да вляза.

Тя мълчаливо му стори път.

— Какво правиш тук? — в гласа й имаше враждебност.

Чарлс огледа помещението.

— О, боже, Клер! Откога обитаваш тази барака? — неодобрително сбърчи нос.

— От доста време — Клер остави пушката до стената и се втренчи в него. С изискания си костюм той изглеждаше доста не на място в тази обстановка. Иронична усмивка се появи на устните й.

— И колко плащаш за тази дупка? Сигурно въпросният тип те е оскубал като коледна гъска.

Клер почувствува, че я обзема ярост.

— За какво си харча парите, си е чисто моя работа — отвърна тя грубо. — Как разбра къде съм?

— Знаеш колко е разсеяна Луиз. Записва си всичко. Нямаше нужда да търся дълго — Чарлс потръпна. — Ама че е студено тук, дявол да го вземе. Как изобщо издържаш? — застана пред камината и започна да разтрива ръцете си.

— Студът не ми пречи.

Чарлс се направи, че не е чул.

— Сватбеното ни пътешествие ще бъде някъде по на юг, това поне е ясно — отпусна се на канапето и присви лице, когато пружините му изскърцаха.

Къде се бавеше Алек? Клер хвърли поглед към прозореца.

— Да не би да очакваш и други гости в това забравено от бога място? — Чарлс я наблюдаваше дебнещо.

— Да — отвърна тя кратко и сложи още няколко цепеници в камината. — Как дойде до тук?

— Виж какво, Клер. Мисля, че преди да отговоря на въпросите ти, би могла да ми обясниш някои неща. Освен това, едно силно кафе би ми дошло много добре. Или тук, на края на света, не е позволен такъв лукс?

Със стиснати зъби Клер сложи водата. Как не беше забелязала досега колко ужасно арогантно и самодоволно се държи Чарлс. Потръпна при мисълта, че веднъж бе позволила на този човек да я целува.

„Само да запазя спокойствие — повтаряше си тя. — Да не му позволя да ме въвлече в някаква сцена.“ Щеше да се нуждае от цялото си самообладание и воля, за да обясни недвусмислено на Чарлс своята гледна точка. Отново погледна през прозореца. Дано Алек се върнеше по-бързо.

— Със самолет ли дойде?

— Да. С един човек на име Кампбел. Не е лош тип. И доста оправен. Измъкна ми цяла купчина долари за услугите си.

Клер сви рамене.

— Никой не те е молил да идваш.

— Момичето в бюрото на Макинтайър изглеждаше много ентусиазирано от идеята да те посетя.

— Така ли?

— Да — Чарлс се засмя. — Изглеждаше много облекчена, когато разбра кой съм и защо съм бил целия този път от Чикаго до планините.

— И защо, наистина? Ще ми кажеш ли и на мене като на приятел?

— Естествено, за да те върна вкъщи.

— И защо мислиш, че ще се съглася?

— Защото там имаме нужда от тебе.

Клер пребледня.

— Господи, да не се е случило нещо с татко? Добре ли е той?

— Джек? О, не се безпокой, чувствува се чудесно. Но е на същото мнение като мен, що се отнася до престоя ти тук. А ако знаеше за този мелез…

— Ако знаеше какво? — попита Клер мило. — Какво искаш да кажеш?

— Не се прави на невинно агънце, Клер. Този индианец е известен плейбой. Дори врабчетата го разказват от покривите. Сваляч е от най-долна проба.

— Кой твърди това? Брета? Или Кампбел?

— Има ли значение? Но ако непременно искаш да узнаеш, и двамата го потвърдиха, независимо един от друг. Освен това минах през града, за да събера някои сведения. Без усилие открих няколко дами, които не ми разказаха хубави неща за него. Бъди разумна, Клер. Този Алек е същият като Джери. Защо искаш още веднъж да направиш същата грешка?

— Млъкни! Не желая да слушам всичко това! — нахвърли се тя върху Чарлс.

— Защо не? — гледаше я подозрително с присвити очи. — Да не би вече да си налапала въдицата?

Клер му хвърли унищожителен поглед.

— Между другото — смени той темата, тъй като тя упорито мълчеше, — досега не ми остана време да опровергая историята с отвличането и да разясня на пресата как стоят нещата. Предлагам, когато се върнеш, сама да направиш това. Във всички случаи съобщението ще бъде на първа страница.

— Няма да се върна с теб, Чарлс — Клер сви юмруци.

— О, боже, Клер! Какво значи това? Никога не си се държала така. Пресата, радиото, телевизията — не може да си позволим да изпуснем случая. Още повече, заради едно глупаво твое настроение.

— Млъкни най-сетне, Чарлс! Всичко това вече не ме интересува. Омръзна ми да играя по свирката на татко. Оставам тук и край!

— Изобщо не мога да разбера подобно нещо. Този Макинтайър, изглежда, наистина е много опасен. Съвсем ти е взел ума.

— Остави Алек на мира! Той изобщо не е повлиял върху решението ми. Бях решила да заживея свой собствен живот още когато напусках Чикаго. И понеже заговорихме по този въпрос, знай, че не може и дума да става да се оженим. Нито сега, нито в бъдеще!

Чарлс сви вежди.

— Да не би сериозно да твърдиш, че индианецът ти подхожда повече, отколкото аз? Хайде, бъди разумна и събери нещата си.

— По дяволите, Чарлс! — Клер трепереше от гняв. — За последен път ти казвам: Няма да дойда с тебе!

— Къде няма да отидеш с него? — чу тя гласа на Алек от вратата.

Чарлс стана и го изгледа враждебно.

— Значи вие сте Алек Макинтайър — изрече той през зъби.

— А вие сте човекът, когото е докарал Кампбел, т.е. Чарлс Виет.

— Да, аз съм. Дойдох, за да прибера годеницата си вкъщи. И не се опитвайте да ми попречите.

Пламнала, Клер пристъпи напред.

— Колко пъти трябва да ти повторя? Нито ще се оженя за тебе, нито ще се върна обратно.

Чарлс се усмихна снизходително.

— Клер, нашата сватба е нещо вече решено. И двамата знаем, че тази връзка е разумна и полезна. Защо се противиш като упорито дете? Хайде, събирай си нещата и да тръгваме!

— Чарлс, ти…

— Той е прав, Клер, и ти го знаеш. Ти си рожба на големия град. И мястото ти е там — с него — прекъсна я Алек.

Тя се извърна и го погледна изумено. Какво бе казал Алек? Нима само допреди няколко минути не се бе опитвал с всички възможни средства да я убеди да остане? А сега я отпращаше? Можеше ли любовта му да угасне тъй бързо? Не, всичко това не беше истина. Беше само лош сън.

— Алек, аз…

— Не, Клер, не казвай нищо. Съмненията ти бяха оправдани. Разделят ни светове. Скоро животът тук за тебе ще се превърне в мъчение. А в града аз щях да се задуша. Няма смисъл това между нас — той избегна погледа й. — Кампбел не обича да чака. По-добре веднага тръгвайте. И моля те, заключи вратата след себе си. Ключът можеш да ми изпратиш в бюрото в Кокрейн. Също може да ми оставиш някакъв адрес или номер на пощенска кутия, за да ти върна парите.

— Парите ми? — гласът й трепереше.

Какво можеше да означава непонятното държание на Алек? За какви пари й говореше? Да не би да искаше да й плати за… Изведнъж тя се почувствува абсолютно смазана.

Алек се обърна и тръгна, без да каже повече нито дума.

Няколко секунди Клер стоя неподвижно, като гледаше вратата, която се бе затворила зад него. Изведнъж осъзна, че всичко това не бе сън, а действителност.

— Алек! — извика тя и се втурна навън.

— Къде отиваш? — Чарлс се опита да й препречи пътя. — По-добре се приготви за път.

— Не! — Клер го блъсна настрана. — Отивам при Алек. Трябва да говоря с него — тя изхвърча от хижата.

Задъхвайки се, Чарлс тичаше след нея.

— Да не си полудяла — той я хвана за китката.

— Пусни ме! Трябва да го видя — напразно се опита да се отскубне, защото Чарлс я държеше здраво.

— Не ставай смешна да се хвърляш на врата на този мелез!

— Ще правя онова, което искам. И ти си последният, който ще успее да ми попречи! — нахвърли се тя гневно върху него.

— Хайде, Клер — Чарлс я пусна и умолително вдигна ръце. — Няколко дни в Чикаго и ти ще си забравила това неприятно приключение. В навечерието на изборите официално ще обявим нашия годеж. Ще видиш, че новината ще бъде истинска бомба.

— Ела на себе си, Чарлс. Погледни истината в лицето. Ние нямаме общо бъдеще. Пътищата ни се разделят — окончателно. Алек не е като Джери. И аз никога няма да го забравя. И не искам да го забравя! Няма да ме спреш, Чарлс! И ми е все едно какво ще разкажеш на баща ми.

— По дяволите, Клер, стига вече! Не се дръж като разглезено дете, на което са отнели играчката.

Вдигна ръка и му зашлеви плесница.

— Махай се, по дяволите! — изсъска тя. — Алек не е играчка за мен. Аз го обичам — обърна се и побягна, без дори да се обърне.

Чесната тъкмо излиташе, когато стигна до площадката, останала без дъх.

— Алек! — извика отчаяно сред рева на моторите, като размахваше ръце във въздуха — Алек! Алек!

Но самолетът се издигаше все по-високо, направи една дъга и се отдалечи на юг.

Клер отпусна ръце. Сълзи заливаха страните й. Алек си беше отишъл. Но не бе възможно това да е краят. Зъзнейки, мушна ръце в джобовете на якето си. Нерешително погледна към пътеката, която водеше към хижата. Там сигурно я чакаше Чарлс — самодоволен и благосклонен. Сви юмруци и пое в обратната посока. Алек я обичаше! Щеше да се върне, защото разбра, че тя съвсем сериозно отказа да придружи Чарлс.

Тичаше все по-силно по каменистата пътека и скоро стигна до падината при водопада. Изведнъж отнякъде се разнесе оглушителен шум. Вдигна поглед към небето и видя издигащия се хеликоптер на Кампбел, който отнасяше Чарлс със себе си. Клер си отдъхна. Сега всичко щеше да се оправи. Трябваше да се върне в хижата и да чака там Алек.

Бързо тръгна по обратния път. Веднага щеше да му се обади по радиото и да му каже, че го обича и че завинаги ще остане с него. Хукна още по-бързо.

Задъхана стигна до хижата. Потърси ключа в джобовете си. Нищо. Изведнъж се вледени. Ключът беше вътре на лавицата. Когато хукна навън, не бе и помислила да го вземе. „По дяволите“. Тя разтърси вратата. Нищо не можеше да се направи. Ключалката беше щракнала.

Объркана, Клер стоеше пред масивната дървена врата и търсеше начин да проникне в хижата. През прозореца може би? Не, невъзможно. Имаше решетки. Обиколи къщата с отчаяната надежда, че ще открие и друга врата, но напразно.

„Какъв ужас“. Отново се вкопчи в бравата, но без никакъв резултат. Отпусна ръце. „Какво ще правя сега?“ Умът й работеше трескаво. Най-късно след час Алек щеше да узнае, че Чарлс е заминал сам за Чикаго. И тогава щеше да се върне. Клер смръщи чело. Но ако Алек не узнаеше, че тя още е тук, в планината?

Треперейки, вдигна качулката си. Да седи и да чака, вероятно бе най-погрешното в момента. Трябваше да се движи, за да не измръзне.

Колебливо се отдалечи от хижата. Скоро ускори крачка. С малко повече късмет сигурно щеше да намери някоя друга обитавана хижа наоколо, откъдето да се обади на Алек.