Серита Стивънс
Остани завинаги (10)

X

— Идва буря — Алек затвори вратата на къщата. — Ще предам прогнозата за времето, докато ти се обадиш в Щатите — той поведе Клер по стълбата към първия етаж. — Ела да ти покажа телефона. От кабинета ще се свържа с метеорологичната станция.

Клер кимна и го последва в спалнята.

— Апаратът е там, до леглото.

— Благодаря — тя седна на ръба и погледна нерешително Алек. — Мисля, че искаше да се обадиш в метеорологичната служба — рече тя и заизбира номера.

— Има време. Сега тук при тебе ми харесва повече — облегна се на рамката на вратата, като я гледаше усмихнато. — Много добре изглеждаш на леглото ми.

Клер неволно сви вежди. Как би могла при това положение да проведе сериозен разговор с баща си или с Чарлс? Не би могла да каже и едно смислено изречение, щом Алек я гледаше така.

— Изборно бюро Кендъл. Добър ден — обади се някакъв глас в този момент.

Клер трепна неволно. Пръстите й стиснаха слушалката така силно, че кокалчетата им побеляха.

— Чарлс?

— Чарлс Виет е на телефона. С кого разговарям?

— Чарлс? Какво означава това? Аз съм Клер. Защо, по дяволите, си изтресъл на медиите тази глупост с отвличането? Никой не ме е отвличал. Нито някой ме е мъчил или изнасилвал, нито пък ми се е случило нещо лошо. И ти го знаеш много добре — чувствуваше, че погледът на Алек все още бе насочен към нея. Нервно навлажни устните си с език. — Просто се усамотих за няколко дни. По своя воля и съвсем доброволно. Чуваш ли, Чарлс?

— И къде си сега?

— В Северно Онтарио — прехапа устни. Как се изпусна, за бога! Чарлс не трябваше да знае къде се намира.

— Чуй ме сега! Нямам нищо общо с онова, което пишат скандалните вестничета. Един репортер е открил твоето бягство, опитвайки се да узнае защо от известно време не се появяваш на официални места. Единственото нещо, което му казах, бе, че не знам нищо по този въпрос.

— И нищо друго? — гласът на Клер бе изпълнен с недоверие. — Е, и съвсем на шега добавих, че някой може да те е отвлякъл, но ние скоро ще те освободим.

— Разбирам — тя с усилие се владееше.

— Ти познаваш този род журналисти — побърза да добави Чарлс. — Знаеш как умеят да извъртат нещата. Наистина, Клер, нямам вина за това идиотско съобщение. Повярвай, че също бях ужасен, когато видях заглавието.

— Нима? Просто се просълзих, мой скъпи, несправедливо подозирани Чарлс. И сигурна съм, нямаш вина и затова, че преди една седмица щях да получа удар, когато доста хора поискаха от мен да потвърдя новината за нашия годеж.

— Е, не се вълнувай чак толкова. След като непрекъснато ни виждат заедно, няма начин да избегнем подобни слухове. В края на краищата, е само въпрос на време да го обявим официално. Заради един малък мой намек…

— Трябва да те разочаровам, скъпи. Нямам никакво намерение да участвувам в играта ти. Отказвам се. А за женитбата можеш да забравиш.

— Но баща ти…

— Остави баща ми на мира. Той няма никакво право да ти обещава неща, които засягат лично мен. Не би могъл да ме принуди да се омъжа за тебе. Не живеем в средновековието, Чарлс, дявол да го вземе.

— Но, Клер! Ние с тебе сме хубава двойка, не можеш да отречеш. Освен това сме и един чудесен екип. Убеден съм, че заедно с теб ме очаква блестяща политическа кариера.

Клер си пое дълбоко въздух.

— Мисля, че не ме разбираш, Чарлс. Цялата шумотевица около баща ми ми е дошла до гуша. Политиката и всичко свързано с нея вече не ме интересува. И ми е съвършено безразлично дали ти предстои блестяща политическа кариера или не.

— Но, Клер! Какво е станало с тебе? Какво се опитваш да си внушиш? Политиката е твърде много в кръвта ти, за да приключиш така неочаквано с нея. Ще видиш, че няма да мине дълго време, и всичко, което си оставила в Чикаго, ще започне да ти липсва.

— Чарлс! — в гласа й имаше заплашителна нотка. — Съвсем сериозно ти заявявам, че приключих с тези неща. След кампанията си вземам шапката. Тази вечна лудница ме поболява. Искам най-сетне да водя живот по свой вкус. Омръзна ми да играя по свирката на другите.

— И как си го представяш този живот по твой вкус? Да не би да искаш да се омъжиш за някой скучен провинциалист и да живееш в пълна къща с дечурлига в някое запуснато предградие? — запита Чарлс с неприкрита подигравка.

Клер пламна от гняв и понечи да му отвърне хапливо, но после реши нещо друго.

— Защо не? — отвърна тя равнодушно. — Теб какво те засяга. Не носиш никаква отговорност за бъдещото ми благополучие, Чарлс.

Известно време той мълча.

— Кога мислиш да се върнеш от своя горски излет? — Чарлс се изкашля. — И къде точно се намираш?

— Още известно време ще продължа излета си, както се изразяваш. Луиз знае къде може да ме намери в случай на нужда. А между другото, вдигни веднага телефона и отречи глупавата история с отвличането. Разкажи на всички, които се интересуват, че съм здрава и се чувствувам чудесно. Всичко ще бъде наред, нали?

В продължение на няколко минути не се чуваше нищо друго, освен пукота на линията. Най-сетне Чарлс се обади отново:

— Ще поздравя баща ти от тебе. Скоро ще се видим — затвори телефона, без да дочака отговор.

Клер бавно остави слушалката и се извърна. Стаята бе празна. По време на разговора Алек неусетно се бе измъкнал.

Объркана, изтича в коридора. На най-горното стъпало се спря. Огледа се на всички страни. На долния етаж една врата бе полуотворена. Бързо се спусна по стълбите. Долу забави крачка. Зад открехнатата врата се чуваше тих разговор. Позна гласа на Алек. С кого ли говореше? Може би имаше гости? Някоя дама? Сърцето й се разтуптя. Почука силно и отвори вратата.

Алек седеше на пода и милваше гладката копринена козина на един катранено чер котарак.

Клер го погледна смутено. „Непременно трябва да се преборя с тази детинска ревност“ — рече си тя. Бе толкова глупаво да се държи така. Тя горещо се надяваше Алек да не разбере какво става с нея.

— Свърши ли? — той вдигна поглед.

Клер кимна.

— Мога ли да ти представя мистър Дейви? — взе животното на ръце и се надигна. — Дейви, това е Клер.

Котаракът измяука тихо и започна да ближе лапите си.

— Ти си хубавец, Дейви — Клер се приближи и го помилва по главата.

— Успя ли да убедиш твоите хора, че не си отвлечена? — Алек пусна животното на пода.

Клер махна с ръка.

— Изобщо нямаше нужда да убеждавам Чарлс. Нито секунда не е вярвал, че има нещо вярно в тази глупава история. Целият театър е бил един пореден трик, за да се привлече вниманието на медиите към името Кендъл.

— Този Чарлс, изглежда, наистина е доста обигран.

— Обигран? Хм. Може и така да се каже. Във всеки случай, знае какво иска и няма никакви скрупули, когато трябва да го постигне.

— И постига ли целите си? При теб, искам да кажа.

Клер замислено поклати глава:

— Не, Алек. Разделът Чарлс за мен е приключен. Окончателно. Не искам да имам нищо общо вече с политиката и с цялата тази лудница — за миг затвори очи. — Всичко, за което наистина копнея, е да имам мой собствен живот. Достатъчно дълго стоях в сянката на баща си и пред очите на публиката.

— Сигурна ли си наистина, че въодушевлението ти от обикновения живот няма бързо да избледнее, че няма да ти липсват динамиката и разнообразието, че няма да скучаеш до смърт?

— Абсолютно съм сигурна.

Котаракът погледна към Клер и измяука, сякаш в потвърждение на думите й.

— Изглежда Дейви ме харесва.

— Не само той, ни чеемисим — Алек я привлече към себе си. — Моля те, скъпа, не вземай прибързани решения. Но искам да знаеш, че те обичам. Ти си жената, която съм търсил цял живот. Искам завинаги да останеш при мен — като моя жена. Обещавам да те направя щастлива — ръката му нежно погали бузата й.

Погледите им се срещнаха и Клер усети как кръвта пулсира във вените й.

— Алек, аз… — замълча, когато изведнъж осъзна значението на думите му.

Той току-що й бе направил предложение! Всичко бе станало толкова бързо, прекалено бързо! „Да се ожениш и да прекараш живота си с един мъж и с куп шумни дечурлига в някое предградие.“ Подигравателните думи на Чарлс още кънтяха в ушите й. Мислите й трескаво се гонеха. Щеше ли наистина да се получи между Алек и нея?

— Обичаш ли ме, Клер? — чу гласа му.

— Да, Алек, обичам те. Но ние… ние сме толкова различни — нейният бе дрезгав. — Може би някой ден еротичното напрежение между нас вече няма да съществува. И тогава? Няма ли ужасно да се изнервим един друг? Няма ли да започнем да си досаждаме?

— Наистина ли вярваш в това, което говориш? — Алек търсеше погледа й. — Вече дори не мога да си представя живота без теб. Имам нужда от тебе. И то много!

Клер преглътна. Очите й се напълниха със сълзи.

— Разделят ни светове, Алек — отчаяно поклати глава. — Защо не искаш да го разбереш?

— Не, ти не искаш да разбереш, Клер. Нищо не може да ни раздели. Обичаме се и единствено това има значение. Никой и нищо не може да ни попречи. Родени сме един за друг, ни чеемисим.

— О, Алек! — Клер се облегна на гърдите му, разтърсвана от ридания.

— Вратата беше отворена и помислих… — Брета Коул млъкна, когато видя Алек и Клер прегърнати в средата на стаята. При звука на гласа й те видимо се стреснаха.

— Извинявай, Алек. Не знаех… не знаех, че имаш гости… — добави тя сковано.

Алек отначало погледна Клер, а след това Брета.

— Брета, скъпа, ти първа можеш да ни честитиш.

Очите й широко се разтвориха.

— Какво да ви честитя? — попита потиснато.

— Отново ще се оженя. Клер и аз…

Брета рязко се извърна и избяга от стаята. Със затаен дъх Клер се вслушваше в отдалечаващите се бързи удари на токчетата й. Външната врата се затвори с оглушителен трясък.

Клер трепна.

— Защо направи това, Алек? Защо ти също се опитваш да определяш живота ми? Защо каза на Брета, че ще се женим, без да дочакаш отговора на предложението си?

— Но, скъпа, нали все пак бяхме решили. Аз… — замълча, когато усети, че тя се вцепени в ръцете му. Пусна я и я погледна объркано.

Клер въздъхна.

— Не трябва ли вече да се връщаме? — запита тя равнодушно.

Алек поклати глава.

— Според предвижданията на метеорологичната служба наближава буря. Опасно е да летим сега. А и хижите не са пригодени за зимни условия. Горе ще стане студено.

— Няма значение. Аз съм екипирана добре. Наела съм хижата до края на седмицата и ще издържа.

— Какво значи това, Клер? Съжалявам, ако съм те ядосал.

— Съжаляваш значи? — тя трепереше от гняв. — Освен това ме и обичаш? Защо тогава, по дяволите, решаваш също като Чарлс и се опитваш да ме принуждаваш? Защо разправяш на другите, че ще се женим, преди нещата помежду ни да са се изяснили?

Алек смаяно мълчеше и когато видя измъчения израз в очите му, Клер почувствува, че гневът й бързо се изпарява.

— Моля те, върни ме обратно. После, ако искаш, остани при мен и ще обсъдим всичко на спокойствие.

Той кимна мълчаливо и излезе от стаята. Клер затвори очи. Защо трябваше да реагира така остро? Защо сравняваше Алек с Чарлс? Нямаше да постигне нищо по този начин, освен да го изгуби. Би ли могла да го понесе? Наистина не знаеше.

Единственото, което разбираше, бе, че трябва да си изясни какво точно иска. И че дължи отговор на Алек.