Серита Стивънс
Остани завинаги (9)

IX

— Противно на всичките си принципи, реших да ти предоставя хижата за още една седмица — Алек се протегна на възглавниците.

— Все още стават чудеса — Клер го целуна. — Благодаря — отметна одеялото и стана.

— Правя го от егоистични подбуди — с едно движение Алек притисна топлото от съня й тяло към своето.

— Алек! Искам да стана. Не е честно — тя едва си пое въздух.

— И така да е — устните му се спуснаха към гърдите й и тя простена от желание. — Но както знаеш, на любов и на война всичко е позволено — притисна я под себе си и целуна ухото й. — Какво ще кажеш, ако посрещнем по подобаващ начин идващия ден?

— Почакай, храбри боецо. Някой път и аз ще те издебна в минута на слабост и ще обърна копието.

— Нима още не си разбрала, че съвсем не съм чак толкова силен. Имам много слабости и една от тях си ти, скъпа. Изцяло съм твой и сляпо ти се подчинявам.

— Е, е, не преувеличаваш ли малко? — Клер го отблъсна и скочи от леглото. — Все пак трябваше да проявя доста упоритост, за да те накарам да ме пуснеш — отиде в кухненската ниша и сложи водата. После се върна и се мушна под завивката при Алек. — Или може би не?

— Хм… — изръмжа той и се ухили. Но изведнъж върху лицето му се появи сянка. — О, боже, Клер, какво ще правя, ако ме напуснеш? Как ще живея по-нататък?

Тя не смееше да го погледне в очите.

— Би могъл понякога да ми идваш на гости в Чикаго.

— Клер, не искаш ли да останеш тук? Естествено не тук в хижата, а в къщата ми. Искам да кажа…

— Алек, моля те! Дай ми малко време. Трябва спокойно да обмисля всичко — стисна устни и вдигна глава. — Имаме още цяла седмица. Седем дълги дни, през които могат да се случат много неща.

— Седем дни, в които трябва да изпробвам при тебе своето изкуство да убеждавам?

— Може би — Клер стана, наля чая и занесе подноса до леглото.

Изпиха чая в мълчание. Алек остави чашата си и въздъхна.

— Колкото и да ми се иска през целия ден да не се отделям от тебе, дългът ме зове — той стана.

— Ще се върнеш ли? — Клер го погледна въпросително.

— Що за въпрос — приближи се до нея и я целуна. — Довиждане, ни чеемисим, пази се, докато се върна.

 

 

Денят се влачеше безкрайно бавно. Или поне на Клер й се струваше така. Опита се да се разсее с разходки, но непрекъснато се улавяше, че стои някъде насред пътя, потънала в мисли.

Така преминаха преди обяда, след обяда и накрая дори вечерта. Алек го нямаше. Клер седеше неспокойно пред камината и чакаше. Часовете минаваха. Напрегнато се вслушваше във всеки шум. Защо Алек я остави сама. Дали не се бе случило нещо? Зъзнеща и разочарована, най-сетне тя си легна. Но не успя да заспи. Обръщаше се неспокойно от едната страна на другата. Сутринта стана уморена и съсипана и се загледа през прозореца в разкошния изгрев на слънцето. Потрепери от студ. Циганското лято, изглежда, окончателно бе свършило. Погледна към небето. Приближаващите тъмни облаци не обещаваха нищо добро.

Отново се замисли за Алек. Защо не се бе обаждал от вчера? Обхвана я тягостно чувство, когато посегна към микрофона на радиостанцията. Натисна копчето.

— „Чайка“ вика „Сокол“. „Чайка“ вика „Сокол“.

Никакъв отговор.

— „Чайка“ вика „Сокол“. Моля, обадете се!

Най-сетне червената лампичка светна. Нещо пропука в апарата.

— Тук е Брета Коул. Вие ли сте, госпожо Хамилтън?

— Да… — гърлото на Клер изведнъж пресъхна и тягостното усещане се засили.

— Имате ли някакви проблеми, госпожо Хамилтън?

— Не, особено никакви. Но бях обещала на господин Макинтайър да се обаждам на определени интервали — Клер направи пауза. — Той там ли е?

— Не. Трябва да ви разочаровам. Заедно с баща ми отидоха да изберат място за новата ни къща.

Пред очите на Клер падна мъгла.

— За новата ви къща? — изрече тя с усилие.

— Да, татко иска да ни я подари за сватбата.

Мислите на Клер се блъскаха една в друга.

— Предайте, моля ви, на господин Макинтайър, че при мен всичко е наред — каза Клер глухо.

— Разбира се, госпожо Хамилтън. Желая ви приятен ден.

— Благодаря — с треперещи пръсти тя изключи апарата.

После се надигна и с вдървени крачки се приближи до канапето. Отпусна се върху износената тапицерия. Риданията я разтърсиха и скри лице в ръцете си.

Бе вече тъмно, когато някой силно зачука по вратата. Клер замаяно се надигна от канапето.

— Кой е?

— Отвори, Клер!

„Алек!“ Клер стисна устни и се изправи.

— Един момент — тя грижливо приглади косите си и най-после отвори.

Алек стоеше на прага и я гледаше така, сякаш я виждаше за първи път. Лицето му бе сериозно и някак отсъствуващо. Клер го погледна озадачено. Какво значеше това? Не той трябваше да й се сърди, а точно обратното.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, госпожице Кендъл — имаше нещо режещо в гласа му.

Бутна я настрана и затръшна вратата зад себе си. После измъкна от джоба на якето си един брой на „Торонто глоуб енд мейл“.

— Бе много вълнуващо изведнъж да узная, че съм те отвлякъл. „Единствената дъщеря на губернатора на Илинойс във властта на безсъвестен прелъстител“. Пише го черно на бяло — той гневно смачка вестника.

— Отвличане? — Клер прочете едрите букви на заглавието с невярващи очи.

— А може би искаш да кажеш, че не си ти онази Клер Кендъл, за която става дума тук? — посочи й снимката, където тя бе с баща си и с Чарлс. — Тази дама сигурно е твоя двойничка, нали? — продължи Алек саркастично. — Приликата е смайваща, не мислиш ли?

— Това е чудовищно недоразумение — Клер беше пребледняла.

— Недоразумение, значи? За толкова глупав ли ме смяташ? Да не започнеш наистина да ме убеждаваш, че не си дъщерята на Джек Кендъл, губернатора на Илиноис?

Гневните думи на Алек отекваха като гръмотевици в ушите й. Неволно сви глава.

— Не, няма. Аз съм Клер Кендъл, дъщерята на губернатора — призна тя тихо. — Но не проумявам защо си мислят, че съм отвлечена — Клер гледаше намръщено снимката на първа страница. — Мога да се обзаложа, че това е поредният рекламен трик на Чарлс — ръцете й се свиха в юмруци.

— Чарлс? — Алек я погледна мрачно. — Вече го спомена веднъж. Кой, по дяволите, е този тип? И каква роля играе в живота ти?

— Чарлс е дясната ръка на баща ми. И от месеци настоявала се оженим. Смята, че ще бъдем идеална двойка. Естествено, от гледна точка на бъдещата му кариера.

— Започвам да разбирам — Алек се разхождаше из помещението с едри крачки. Изведнъж спря. — А какво мислиш ти за това, Клер? Ще се омъжиш ли за него? Обичаш ли го, Клер?

Тя вдигна глава и срещна погледа му. Сърцето й се сви, когато видя отчаянието, страха и болката в очите му.

— Не, не обичам Чарлс — изрече с усилие. — Никога не съм го обичала. Той е само мой стар приятел — никога не е бил и няма да бъде нещо друго. Искам да кажа, че беше мой приятел до момента, когато подхвърли на жълтата преса новината за нашия измислен годеж.

— Затова ли избяга тук, в пустошта? От Чарлс ли бягаше?

— Да. От Чарлс и от баща ми. Омръзнало ми бе те да определят живота ми.

— Но защо се наричаш Хамилтън?

— Защото не исках да ме безпокоят, докато обмислям бъдещето си — нито Чарлс, нито нахалните репортери, които ме преследват на всяка крачка.

— И защо не ми каза истината? Да не би да си се страхувала, че моментално ще издам тайната на медиите?

— Не, Алек, но… — тя нервно мачкаше вестника в ръцете си. — Не можех да предположа… Затова ли не дойде вчера? Защото си бил ядосан?

— Ядосан далеч не е точната дума — той нервно отметна косите от челото си. — Бях бесен! Чувствувах се предаден и измамен.

— Алек, наистина съжалявам. Прости ми, моля те.

Той кимна.

— Но веднага трябва да се обадиш вкъщи, за да не ме подозират повече, че съм те отвлякъл.

— И все пак има нещо вярно в тази история. Ти наистина открадна сърцето ми.

Алек дълго я гледа. После я взе в ръцете си.

— Трябва ли да поискам откуп, за да си го върнеш?

— О, не, не съм съгласна — Клер обви ръце около врата му. — Прости ми малката измама.

— Хм, ще си помисля по този въпрос — каза той с привидна сериозност. После се ухили и я целуна по носа. — Страхувам се, че се държах доста смешно — призна й.

— Любовта и разумът се съчетават твърде трудно.

— На кого го казваш? — Клер се надигна на пръсти и целуна устните му. — А сега трябва да изпълня дълга си на добра дъщеря и да освободя баща си от ужасните му грижи.

— Така е добре.

Клер взе якето си от закачалката и изведнъж се сети за разговора си с Брета.

— Между другото, намери ли хубаво място за новата си къща? — запита тя колкото се можеше по-небрежно.

— За новата ми къща? — Алек я погледна недоумяващо.

— Когато преди малко се опитах да се свържа с тебе, обади се Брета и ми каза, че заедно с баща й избираш място за новото ви жилище. Един щедър сватбен подарък.

Алек изпъшка, хвана Клер за раменете и я обърна към себе си.

— Скъпа, мисля, че объркваш нещата или пък Брета просто те е излъгала. Господин Коул иска да си построи къща — само това е вярно от цялата история. За него и за жена му.

Клер се изчерви. Защо бе така ужасно ревнива? Алек я обичаше. Всеки поглед, всяка дума, всеки жест доказваха дълбоката му привързаност.

— Мисля, че сега сме квит. Може би вече е време да се опитаме да не се съмняваме един в друг.

Алек мълчаливо я притисна към себе си.