Серита Стивънс
Остани завинаги (8)

VIII

— И тъй, откъде да започнем? — студеният глас на Брета я откъсна от мислите й.

— Не разбирам… — Клер объркано погледна жената до себе си.

Брета вдигна вежди.

— Вероятно очаквате извинение за моята небрежност. И с право. Съжалявам, че ви създадох неудобства. Но тогава бързах много, защото трябваше да подготвя чеиза си в Торонто.

— О, значи мога да ви честитя?

— Можете — Брета се усмихна широко. — Макар че денят на сватбата още не е определен, тъй като Алек…

— Извинете, че ви прекъсвам. За господин Макинтайър ли говорите? — гласът на Клер звучеше съвсем чуждо в собствените й уши.

— Точно за него. Наистина досега той не ми е направил официално предложение, но тъй като семействата ни вече одобриха тази връзка, е само въпрос на време да осъзнае кое е хубаво за него. Добрите финансови възможности на татко винаги могат да му бъдат от полза.

— Наистина интересно — Клер избягна триумфиращия поглед на Брета. — Но аз нямам впечатление, че господин Макинтайър има сериозни финансови затруднения.

— Разбира се, че не. Той печели достатъчно. Но няколко долара повече, за които не е нужно да правиш нищо, не са нещо лошо, нали?

Клер мълчеше и Брета й хвърли изпитателен поглед.

— Как всъщност се справихте с Алек? Искам да кажа, как успяхте да го накарате да ви предостави хижата въпреки всичките си принципи?

— Съвсем просто. Настоявах на правото си. Аз бях направила резервация, а вие я бяхте потвърдила, така че за мен въпросът не подлежеше на обсъждане.

— И Алек веднага се съгласи?

— Не. Не беше така лесно. Отначало категорично отказа да ми даде хижата. Бях изгубила всяка надежда да променя решението му, когато ми предложи един компромисен вариант. Можех да остана при условие, че веднъж на ден ще се уверява, че нищо не ми се е случило.

— Той… ви посещава всеки ден?

Клер ясно забеляза как Брета пребледня. Самата тя също се почувствува неловко. Изведнъж я обхвана неизразим гняв към Алек. Защо не й бе разказал за Брета? Прониза я остра болка. Ако нещата бяха така, както изглеждаха, всичките му любовни клетви са били чиста лъжа.

— Не отговорихте на въпроса ми? — откъсна я Брета от мислите й.

Клер с усилие се усмихна.

— Струва ми се, че той бързо забеляза какво досадно задължение бе поел — излъга тя. — Досега се е появявал само веднъж, и то днес, като ми предложи да посетя резервата.

Напрегнатите черти на Брета се отпуснаха.

— Почти стигнахме — извика тя, поглеждайки през стъклото.

Пилотът се приготви за приземяване.

— Пазете се тук, госпожо Хамилтън — посъветва я Брета, когато Клер се накани да слезе. Тя спря и въпросително я погледна. — Съществуват какви ли не опасности. Пазете се дори от моя скъп Алек. Едва ли ще сте първата почиваща, към която… той би проявил интерес.

— Искате да кажете, че той често…

— За съжаление. Нито една жена не може да е в безопасност с него. И което е най-лошото, рано или късно всички се поддават на зашеметяващия му чар — Брета въздъхна. — Мисля, че ви дължа тази информация.

— Благодаря ви — бледо подобие на усмивка се появи на устните на Клер. — Но не бива да се тревожите. Аз съм сгодена и съм в здрави ръце.

 

 

Смълчана и потънала в себе си, Клер седеше на една скална издатина и гледаше проблясващата в златисто река на светлината на залязващото слънце. Горещи сълзи напираха в очите й, невидима ръка бе стиснала гърлото й. Бе загубила Алек — завинаги. Но дали изобщо някога го бе имала? Не, той просто си бе поиграл с чувствата й. И кого, в края на краищата, трябваше да упреква за това? Единствено себе си. Само нейна бе вината, че взе всичките му клетви за чиста монета. В края на краищата, не искаше нищо от него. Но защо тогава изведнъж се почувствува толкова изоставена и нещастна?

„Не бъди глупава, Клер Кендъл! — каза си. — Забрави този господин Макинтайър. Заличи го от паметта си и се радвай на ваканцията си.“

Отвори решително скицника и започна да рисува със замах. Божичко, колко отдавна не си бе позволявала това удоволствие. А някога шестте семестъра в художествената академия й бяха донесли толкова радост и успехи. Но трябваше да прекъсне следването си, защото баща й бе пожелал да се ангажира изцяло с неговите дела. Сякаш цяла вечност бе изминала оттогава.

Критично разгледа произведението си. Смръщи чело. На пейзажа му липсваше дълбочина. Подсили някои контури, сложи още няколко щриха и подчерта предния план, така че всичко останало оптически се измести назад. И все пак не успя да постигне желаното въздействие. Нетърпелива и недоволна от себе си, скъса листа от блока.

Нерешително се загледа в следващия бял лист. Дали трябваше да направи втори опит със същия мотив? Погледът й блуждаеше над реката, като стигна почти до мястото, където сутринта без малко щеше да се удави. Потръпна от ужас. Взе молива и го прокара върху хартията. Едва след доста време осъзна какво рисуваше щрих след щрих: портрет на Алек. Изплашена, тя се втренчи в познатите черти. Сърцето й се разтупка бързо. Посегна да скъса листа.

— Недей! Рисунката е много добра. Това наистина съм аз.

Клер се стресна, изплашена до смърт. Скочи така бързо, че изгуби равновесие.

— Ти? Какво правиш тук? Не ми е приятно, когато се промъкват зад гърба ми.

— Не съм се промъквал. Но ти бе така потънала в работа, че изобщо не ме чу.

Клер вдигна рамене.

— Може би… Но спокойно можеше да ме предупредиш.

— Мислех, че от изстрела си разбрала, че съм наблизо.

— Изстрел?

— Да — той вдигна високо една дива патица, която досега бе държал зад гърба си. — Вечерята ни.

— Алек, аз… аз не искам да оставаш за вечеря.

— Не? Защо? — Алек учудено вдигна вежди.

— Защото… е… защото… — тя избегна погледа му.

— Жалко. Тъкмо сложих една бутилка бяло вино да се изстудява — усмихна се и се приближи до Клер. — Може ли да погледна скицата отблизо?

— Защо не — тя си пое дълбоко въздух и му подаде скицника.

За миг ръцете им се докоснаха и й се стори, че я прониза електричество. Бързо отдръпна ръката си.

Алек мълчаливо наблюдаваше листа.

— Много добре — промълви той. — Наистина е чудесно. Мога ли да го задържа?

Клер мълчаливо кимна и се извърна. Алек я гледаше неразбиращо.

— Клер, какво има, скъпа? Да не се сърдиш, че те изпратих с Брета?

— Не — гласът й едва се чуваше. — Даже напротив. Много се радвам за това.

— Страхувам се, че не те разбирам. Защо трябва да се радваш?

— Защото… — Клер замълча. Болката задуши гърлото й. — Брета е мило момиче, Алек.

— Естествено, че е мило момиче — той протегна ръце към Клер, за да я прегърне.

Тя се отдръпна.

— Не, Алек, остави това.

— Защо? Значи вече не ти харесва да те целувам?

— Тази сутрин нямах никаква представа, че ти си почти сгоден — изтърва се тя неочаквано и силно се изчерви.

— Сгоден? Сериозно ли говориш? И мога ли да узная коя е моята избраница?

— Защо все още се опитваш да ме мамиш? Брета ми разказа всичко.

Алек поклати глава недоумяващо.

— Клер, погледни ме! — хвана брадичката й и я принуди да го погледне в очите.

— Не, не искам… — опитваше се да се освободи от ръцете му, но той държеше здраво. — Защо не си отидеш и не ме оставиш на мира?

— Защото не желая! А сега ме изслушай: И дума не може да става за годеж с Брета.

— Значи ме е излъгала. Това ли искаш да кажеш?

— Не, не искам да кажа такова нещо. Работата е малко объркана — Алек изпъшка. — Грешката е изцяло моя. Винаги досега мълчах, когато Брета мечтаеше за годеж, женитба и общо бъдеще. За мене това бяха фантазии, които не вземах на сериозно. Зная, че от самото начало, трябваше недвусмислено да й кажа какви са чувствата ми към нея. Но така и не можах. От инертност, страх или слабост — все едно. Брета е мило момиче, но наистина само момиче, даже дете. Много е хубава наистина, но нищо повече. И не е жената, която би могла да ме задържи задълго и да ми даде онова, което търся. Слушаш ли ме, Клер?

Тя мълчеше.

— Ти си жената, която обичам, разбираш ли? Вярваш ли ми? — не дочака отговора й, а я взе в ръцете си и я целуна.

Клер отчаяно сложи ръце на гърдите му и се опита да го отблъсне. Но съпротивата й скоро се стопи и тя отвърна на целувката му с изгарящ копнеж.

— А сега може ли да остана? — запита Алек, като милваше раменете й.

Тя нямаше сили да отговори.

— Обичам те, Клер! Моля те да ми повярваш. Никога не съм спал с Брета. Ти си жената, която чаках цял живот. И това е самата истина.

Клер въздъхна и взе ръката му.

— Ела, Алек, да вървим.

 

 

Алек сръчно оскуба птицата и я приготви за печене. Клер предложи да му помогне, но той енергично отказа.

— Дошла си да си починеш, нали? И точно това ще правиш. Седни до огъня и се отпусни, докато аз съм в ролята на главен готвач. Никакви възражения — добави той, когато Клер се опита да му се противопостави. — Ще имаш много възможности да ми демонстрираш и твоето готварско изкуство.

Тя седна в креслото до камината и замислено се загледа в червеникавите пламъци. „Ще имаш много възможности да ми демонстрираш готварското си изкуство.“ Какво искаше да й каже Алек? Да не би да очакваше, че тя ще остане и след като отпуската й свърши? Не, нищо нямаше да излезе от това. Трябваше да се върне обратно — при работата си, при баща си, при своя свят. И при Чарлс? „Не!“ Клер потръпна, това бе невъзможно. Затвори очи и за миг си помисли, че едва ли някога ще хареса друг мъж колкото Алек. И все пак трябваше да се опита да го забрави.

— Чаша вино за моята замечтана принцеса?

Клер се сепна.

— Вино? Да, с удоволствие.

— За какво мислиш?

— За нас. За нас двамата.

— Какво има за мислене. Разбираме се и се обичаме.

— Точно от това се плаша. Всичко стана толкова бързо. Чак ме е страх. Непрекъснато имам чувството, че изведнъж този чудесен сън ще свърши. Не е ли така и при теб?

— Разбира се, че не. Зная, че това, което се случи между нас, е реалност, а не някакъв сън — Алек нежно обгърна раменете й, а дланите му се спуснаха надолу — сякаш уж случайно докоснаха гърдите й и тя изтръпна.

— Алек… — Клер се опита да се освободи от прегръдката му, но безуспешно. Без да я пуска, той заобиколи креслото и коленичи пред нея на пода. Пръстите му погалиха бедрата й.

— Не трябва ли да погледнеш яденето? — гласът й трепереше.

— Няма нужда, то се пече на бавен огън — Алек се усмихна. — А онова, което искам сега, е да усетя малко от твоя огън — ръцете му се мушнаха под пуловера и замилваха гърдите й. — Искам те, Клер… — простена дрезгаво.

Клер дишаше учестено.

— Да… — прошепна тя. — Да, Алек…

Без усилие той я вдигна на ръце, отнесе я в леглото и нежно я положи върху възглавниците. После съблече пуловера, свали и останалата част от дрехите й. Тя почувствува ръцете му върху кожата си, които сякаш искаха да помилват и опознаят всяка частица от тялото й. Обхвана я неизразим копнеж, диво, изгарящо желание. Алек се отдръпна от нея и се съблече. След това отново я взе в ръцете си.

— Наистина може да ми се завижда — засмя се той тихо. — Обичам и съм обичан.

— Да, Алек, да — Клер още по-силно се притисна към него. — Моля те, ела… сега.

— Само ако наистина го искаш…

— О, Алек, не ме мъчи. Искам те!

— Клер!… — той проникна в нея. — Остани при мен — завинаги!

— О, Алек, това е изнудване! — едва изговаряше думите.

— Зная — той палаво се усмихна. — Моля те, обещай ми, че ще останеш при мен. Обичам те. Никога досега не съм обичал така жена. Съвсем полудях по тебе, Клер. Твой съм, сега и завинаги. И имам нужда от тебе.

Клер можеше само да кимне.

— Ще направя всичко каквото искаш, Алек — мисълта, че едва ли някога ще изпита подобно щастие в ръцете на друг мъж, прониза съзнанието й. Затвори очи и тихо извика, когато заедно стигнаха до върха.

— Добре ли си? — Алек махна мокрите кичури от челото й.

— Да, чудесно — Клер нежно се сгуши до него и се загледа унесено в пламтящия огън.

— Защо тогава изглеждаш така тъжна?

— Защото… — тя си пое дълбоко въздух, преди да продължи. — Защото през цялото време се опитвах да си внуша и да се самоубедя, че не те обичам.

— Защо искаше това?

— Ние двамата сме твърде различни, Алек. Животът ни преминава в два свята, между които няма почти нищо общо. Разбираш ли какво имам предвид?

Той поклати глава.

— Не, ни чеемисим. Аз виждам и чувствувам, и усещам, че си принадлежим. И никой, и нищо не би могло да ни раздели, ако не го искаме.

Клер се усмихна развеселена:

— Би трябвало да разкажеш това на баща ми и на сътрудниците от неговия щаб.

— Никога досега не си ми споменавала за работата си — Алек я погледна сериозно.

— Така е — Клер се колебаеше. — Занимавам се с политика. Поне до преди една седмица. Но искам да изляза от този бизнес.

— Великолепно! Какво съвпадение. Веднага бих ти предложил нова работа — той погали голото й рамо с върховете на пръстите си. — Имаш чудесни способности. Едва ли ще е най-високо заплетена, но ще ти достави голямо удоволствие.

Клер недоверчиво сви вежди.

— И що за странна работа е това?

— Тази, с която така съвършено се занимаваш в момента.

Тя скочи ядосано и посегна към пуловера си.

— Ако си въобразяваш, че ще ти позволя да ме издържаш, наистина не си наясно.

— Не се горещи толкова — Алек отново я привлече в ръцете си, смеейки се. — Беше само шега. Освен това е чисто разсипничество да прахосваш огъня си за гневни изблици. Знам нещо много по-добро…