Серита Стивънс
Остани завинаги (14)

XIV

Сърцето на Клер щеше да изхвръкне, когато протегна ръка, за да натисне звънеца. Притеснено зачака.

Мина цяла вечност, докато вратата се отвори. Клер преглътна и затаи дъх. Пред нея стоеше Алек. По-слаб и не така загорял като при първата им среща, но със същите до болка познати внушителни черти — с изящно извити устни и пламтящи тъмнокафяви очи.

Гледаше я безмълвно.

— Е? — рече накрая. — Какво те води насам?

— Зная, че трябваше да се обадя още в четири и половина, но остарялата карта на летището… Аз… аз не прецених добре разстоянието.

Бледо подобие на усмивка се появи на устните на Алек.

— И вие сте съвсем сигурна, че не сте сгрешила адреса, госпожице, госпожице…

— Кендъл. Клер Кендъл — рече Клер и продължи играта. — Адресът е точен — усмихна се неуверено. — Липсваше ми, Алек.

— Наистина ли? — гласът му звучеше отсъствуващо. Той се изкашля. — Е, щом вече си тук, влизай. Ще пиеш ли нещо?

Клер кимна.

— Да, моля те — устата й изведнъж пресъхна. Защо той се държеше така студено? Нима не се радваше, че беше дошла?

— Имаш ли още болки? — попита съчувствено тя, като забеляза, че леко влачи десния си крак.

— Не — прозвуча резкият му отговор. Пристъпи към бара и започна да приготвя напитките.

— Алек, защо не искаш да говориш с мене?

Той се обърна спокойно и й подаде чашата.

— Защо си дошла?

— Защото… защото бях забравила нещо. Нещо, което има голяма стойност за мен — в очите й проблеснаха сълзи.

— Нямам представа какво може да е то. В хижата не е останало нищо. Може би в болницата? Да се обадя ли?

Клер поклати глава.

— Какво търсиш изобщо! — попита той невъздържано.

— Тебе, Алек. Тебе оставих тук и ти ми липсваш толкова много.

Алек остана неподвижен, като я гледаше намръщено.

— Не бива да имаш угризения на съвестта.

— Угризения на съвестта?

— Защото заради тебе катастрофирах със самолета.

— Какво? — Клер го изгледа гневно. — Все пак поне донякъде изкупих вината си, като ти спасих живота. Без моята помощ, както се бе заклещил в оня капан, вече нямаше да си между живите.

Алек мълчеше объркано.

— Не знаех нищо за това — рече той смаяно. — Прости ми, Клер. На всичките си въпроси получавах само уклончив отговор. Със сигурност знаех само едно, че си се върнала в Чикаго, без дори да ме посетиш в болницата.

— Вярно е, Алек. Но вината не е моя. Не ме пуснаха при тебе, а баща ми и Чарлс бяха уредили без моето съгласие прехвърлянето ми в „Норд Уестърн Мемориал“, където продължи лечението ми.

— Лекували са те?

— Ами да. Прекарах няколко операции. Присаждания на кожа. Брета не ти ли…

Не довърши изречението, защото изведнъж истината блесна пред очите й. Тогава Брета я беше излъгала. Никой не бе казал на Алек какво се бе случило, а той, изглежда, не си спомняше нищо. Започна да разбира защо нито веднъж не й се беше обадил, защо писмата й се връщаха неотворени, защо я отбягваше, когато се опитваше да се свърже с него по телефона. Брета. По този начин тя отново се бе опитала да си го върне.

Клер отчаяно го погледна.

— Раните ми отдавна оздравяха. Останаха само болката в мен, безкрайният ми копнеж и любовта ми към теб, Алек. Затова дойдох тук. За да се уверя окончателно, че не ме искаш повече.

— Клер! — Алек я притисна в прегръдките си. Очите му се бяха навлажнили. — Мислех, че сънувам, когато те видях пред вратата. Не знаех дали наистина това си ти. О, скъпа, защо ме накара да чакам толкова дълго? Та аз те обичам. Ако знаеш колко страдах!

Клер затвори очи и се притисна към него.

— Толкова ми липсваше, Алек… — прошепна тя през сълзи.

— Никога повече няма да те пусна да си отидеш. Чуваш ли, Клер, никога вече.

— Внимавай, Алек — тя се задъха от щастие. — Ще ме удушиш. Най-малкото, утре цялата ще съм в синини.

Алек отново я притисна тъй силно до себе си, че Клер остана без дъх. После тихо се засмя.

— Няма нищо, мила. Намирам, че синьото особено ти отива.