Серита Стивънс
Остани завинаги (1)

I

С въздишка Клер Кендъл угаси цигарата си, отмести назад тежкото кресло и стана. Прекара ръка по дългите си тъмноруси коси и втренчи невиждащ поглед в купчините книжа, затрупали бюрото й. Пръстите й нервно затърсиха кутията с цигари из разпръснатите листи.

— По дяволите! — тя гневно смачка празния пакет, хвърли го в кошчето и се приближи до прозореца.

Далече долу, покрай сградите от двете страни на улицата, се носеше забързаното човешко множество, а многобройните платна на улицата бяха изпълнени до последно от вечерния трафик. Клер унило поклати глава. Дали на всички хора им допадаше блъсканицата в тази тълпа? Във всеки случай, поне на нея суматохата и постоянният стрес, на който бе подложена ден след ден, й бяха дошли до гуша. Чувствуваше се безкрайно изморена и съсипана. Толкова се нуждаеше от почивка, но в момента дори не можеше да мисли за нещо подобно.

Телефонът иззвъня.

Клер се стресна. Имаше чувството, че краката й са от олово и че не е в състояние да направи дори една крачка. Стоеше като замаяна до прозореца със затворени очи и чело, притиснато до хладното стъкло.

Някаква врата хлопна в коридора. Чуха се стъпки. Вратата на кабинета на Клер рязко се отвори.

— Клер? Не чуваш ли телефона? — Луиз я гледаше въпросително.

Клер колебливо се извърна. Големите й зелени очи бяха пълни със сълзи.

— Не мога повече, Луиз — изрече тя едва чуто.

За миг й се стори, че възрастната жена ще отвърне нещо, но тя само поклати глава и грабна слушалката.

— Кабинетът на губернатора Кендъл. Какво обичате?

Клер отново се обърна и се загледа през прозореца, без обаче да изпуска нито дума от разговора на Луиз по телефона.

— Изчакайте един момент. Ще видя какво може да се направи — Луиз закри слушалката с ръка. — Клер, скъпа, Роджър от „Сънди таймс“ е на телефона. Иска да знае кога би могъл да поговори с баща ти за промените в закона за въоръженията.

Тя подаде слушалката на Клер, като я гледаше нерешително. После пое дълбоко дъх и се приближи до бюрото.

— Здравей, Роджър — Клер прегледа набързо препълнения график на баща си за следващата седмица. — Баща ми ще може да ти отдели време едва в четвъртък по̀ следващата седмица. Удобно ли е в два и половина? Искаш ли да разговаряш по телефона с него, или лично ще дойдеш тук?

— Времето е удобно и едно телефонно интервю ми е напълно достатъчно. Благодаря.

— Няма защо, Роджър. Включих те в графика. Нещо друго? — тя се усмихна слабо.

— Да, едно непотвърдено съобщение. Кажете ми, Клер, има ли нещо вярно в слуховете за скорошната ви сватба с Чарлс Виет, дясната ръка на губернатора?

Усмивката замря на устните й. Пръстите й стиснаха слушалката толкова силно, че кокалчетата им побеляха.

— Това твърдение е абсолютно произволно… чиста измислица — гласът й звучеше потиснато.

О, как ненавиждаше вечния шум около баща си. Натрапчивото любопитство, което не се спираше пред нищо и пред никого, и това, че дори личният й живот трябваше да бъде пожертвуван, за да се задоволи жаждата на тълпата за сензации. Как ненавиждаше медиите! Те безсрамно се нахвърляха и върху най-дребния намек за нещо и го раздухваха до безкрайност, само и само да постигнат целите си. Случайната забележка се превръщаше в огромна история, в безобидния жест и невинния поглед откриваха дълбоки и тайнствени значения.

— Ще се чуем пак, Роджър.

— Добре, Клер. И не ми се сърдете.

— Не се безпокой. А ако някога наистина реша да се женя, ти ще си първият, който ще научи. Обещавам ти лично да те информирам.

— Чудесно! Много благодаря. Довиждане, Клер.

— „Трибюн“ — Луиз й подаде слушалката на втория апарат.

— Няма ли някога да имам минутка спокойствие в тази лудница? — Клер отпи глътка от изстиналото кафе. — Ало, Доналд? Клер Кендъл е на телефона. Къде е пожарът?

Репортерът на „Трибюн“ също искаше да се информира по-подробно за нейната евентуална предстояща женитба. Търпеливо и приветливо Клер му обясни, че съобщението не отговаря на истината. После гневно тресна телефона.

— Просто не проумявам! Днес това е петото обаждане по тази неприятна тема. Какво ли го е прихванало Чарлс, че разпространява подобни идиотски слухове за женитба. Бих могла да го удуша!

Луиз я гледаше замислено.

— Страхувам се, че наистина би могла да го направиш — тя се засмя, но после отново стана сериозна. — Предполагам, че Чарлс залага на рекламния ефект от подобни намеци. Годежът и женитбата като знак на позитивно и солидно отношение към живота в губернаторското семейство ще направят впечатление на много хора и ще донесат още точки в предизборната борба — Луиз поклати глава. — Но е възможно Чарлс да няма нищо общо с това. И ти да си съвсем несправедлива към него. На всички официални места вие така или иначе се появявате заедно. Защо пък журналистите сами да не са си направили изводите?

— Възможно е — въздъхна Клер. — Но за да мога да помагам на татко в предизборната кампания, не ми остава нищо друго, освен да се появявам с Чарлс.

— Хм… А какво всъщност чувствуваш към него? Обичаш ли го?

Клер замълча замислено. После вдигна рамене.

— Трудно ми е да кажа, Луиз. Но със сигурност не го обичам така, както… както обичах Джери.

— Още ли мислиш за Джери? — Луиз майчински обгърна с ръка слабичките й рамене.

— Не толкова за него. А за онова, което ми причини.

— Би трябвало вече да го забравиш, малката ми — него и цялата му подлост. Джери наистина не си заслужава. Ти си млада и хубава. Светът е пред теб. И все пак, не е чак толкова лошо, че хората по улицата те познават и се обръщат след теб с възхищение.

— Но това не ме интересува! Не искам да ми се възхищават само защото съм „ах, толкова хубавичката, мила и прелестна дъщеричка на Джек Кендъл“. Аз съм Клер Кендъл, Луиз, ни повече, ни по-малко. И искам да бъда уважавана, ценена и обичана като Клер, а не като дъщерята на моя баща. Просто заради мен самата, разбираш ли?

Луиз кимна бавно. Разбираше всичко твърде добре. Беше работила като секретарка на господин Кендъл още когато Клер се роди. И бе непосредствен свидетел как Джек Кендъл бе водил дъщеря си със себе си като малко момиченце при всички възможни и невъзможни поводи, защото очакваше положителен ефект в обществото. Нищо не се бе променило с годините. От сутрин до вечер Клер бе ангажирана с делата на баща си, така че й бе невъзможно да има свой собствен живот.

— Кажи ми, Луиз, добре ли върша работата си? Моля те, бъди честна! — рече Клер и откъсна Луиз от мислите й.

— Но, разбира се! Работиш чудесно. Все пак никой не познава скъпия ни шеф както тебе и затова…

— Виждаш ли? Точно там е въпросът! При всичко, което върша, става дума за татко. Татко тук, татко там, никога не мога да направя нещо лично мое — Клер се отпусна върху изтърканото кожено канапе до бюрото си и покри лицето си с ръце.

— Ах, Луиз… Аз… аз просто не знам коя съм. Струва ми се понякога, че съм марионетка, на която всички дърпат конците. И всички… всички разчитат, че ще функционирам както трябва. Никой не се интересува от моето мнение. По принцип не би трябвало да имам мнение. Не съм човек от плът и кръв. Приспособиха ме и ме подчиниха, превърнаха ме в колелце от добре смазания им механизъм. Трябва да действувам като всички останали. Те го считат за съвсем естествено. И на никого изобщо не му хрумва мисълта, че може и да не съм щастлива. Какво ги интересува татко и Чарлс как се чувствувам аз? Най-важното е прецизно да изпълнявам задълженията си към тях. Ще забележат, че съществувам само ако нещо не е наред — тя шумно пое дъх. — И да не мислиш, че през всичките години, през които се познаваме, Чарлс поне веднъж ми е казал „Обичам те“. Вместо това се разхожда изпъчен наоколо и разгласява навсякъде нашия годеж — Клер горчиво се изсмя. — Точно така съм си „представяла“ любовта.

— Забравяш, че Чарлс е зрял човек.

— А аз не съм ли? — Клер стана и разтърси фината си руса коса. — Да не си въобразяваме. Той ме иска само защото съм дъщерята на губернатора. Всичките му копнежи и желания са насочени към една изгодна и полезна женитба. Това е неговата представа за любовта!

— Успокой се, детето ми — Луиз нежно погали ръката й. — Откакто майка ти ви напусна преди близо двадесет години, винаги съм се старала да ти създам малко топлина и уют и да я заместя донякъде. И повярвай, много ме боли, когато виждам, че страдаш — тя погали и насълзените страни на Клер. — Хрумна ми една идея. Да, само ме послушай!

Клер замаяно кимна.

— Какво ще кажеш за Канада? — Луиз щракна с пръсти. — Не е лошо, нали? Там със сигурност никой не те познава.

— Какво? Канада? За какво говориш изобщо? — Клер я гледаше недоумяващо.

— Мисля, че малко трябва да си починеш. Малко спокойствие далеч от цялата лудница, тук ще ти се отрази добре и ще те наведе на други мисли. Тази дълга и съсипваща нервите кампания съвсем те довърши, виждам го ясно. Ще се убедиш, че една или две седмици в някоя обикновена хижа сред самотата на канадските гори могат да направят чудеса. Ще събереш сили, ще намериш себе си и ще можеш спокойно да помислиш за Чарлс, за баща си и за бъдещия си живот.

— Звучи като мечта.

— Която може да се осъществи, ако поискаш, разбира се.

— И ти мислиш, че мога просто ей така да оставя всичко и да изчезна?

— Когато човек има желание, намира начини.

— Но…

— Мястото, което имам предвид, се намира в северната част на Онтарио. Познавам там един Алек Макинтайър, който дава под наем хижи, до които няма нито железница, нито път. Няма нито телефон, нито вестници — с една дума, човек е напълно откъснат от света. Транспортът се осъществява по въздуха от наемодателя. Е, какво ще кажеш? — от възбуда бузите на Луиз се бяха зачервили.

— Божествено! И как може човек да попадне в това райско кътче?

— Достатъчно е да се обадим в агенцията на Макинтайър, за да резервираме хижата. Брат ми е бил там много пъти и казва, че е неописуемо красиво. Сезонът вече свърши и хижите положително са празни. Сигурно ще е възможно да ангажираш някоя от тях за седмица-две.

— Звучи прекалено хубаво, за да е истина.

— Не се безпокой, скъпа, ще уредя всичко за тебе. А ти се приготви за път. Ще оставя самолетния ти билет на гишето. Още днес можеш да кажеш довиждане на цялата врява и суматоха тук, обещавам ти.

— Но…

— Никакво „но“! Ти страхотно се нуждаеш от няколко дни тишина и усамотение. И душата, и тялото ти трябва да си отдъхнат. Тук всичко ще върви както трябва. Само аз ще поработя малко повече.

— Не мога да приема това.

— Но трябва! Настоявам! Не бива изобщо да имаш угризения на съвестта. Знаеш, че имам здрави нерви. А пък издръжливостта ми може да накара и баща ти да пребледнее от завист.

Клер се засмя.

— О, Луиз, ти си истинско съкровище. Ако те нямах… — тя развълнувано я прегърна. — И нито дума на никого!

— Заклевам се — Луиз вдигна пръсти като за клетва и двете жени се разкискаха като малки момиченца.

 

 

Полетът трая по-кратко, отколкото Клер бе очаквала. Когато слезе от самолета, тя за миг спря и си пое дълбоко въздух. Свежото ухание на близките борови гори й действуваше безкрайно благотворно. Изведнъж й се стори, че се бе отърсила от целия си предишен живот, че бе оставила всичко зад себе си. Всичко, което я притискаше и обременяваше. Чувствуваше се свободна, беше й леко на душата. Хладният бриз, идващ откъм безкрайните канадски гори, облъхваше не Клер Кендъл, дъщерята на губернатора Джек Кендъл, а Клер Хамилтън — една млада жена, която се радваше на своята седемдневна отпуска.

— Искаш най-сетне да те оставят на мира, нали? — бе я попитала Луиз. — Най-разумно е да резервираш пътуването си на името на бившия си съпруг. Никой няма да се обръща след една госпожа Хамилтън, а и едва ли някой находчив репортер ще те надуши под това име.

Клер се загърна зиморничаво във вълнената си жилетка и тръгна към сградата на летището. Мислеше за Джери и за времето, прекарано с него. Той бе мило, изключително очарователно и безкрайно забавно момче и тя до уши се бе влюбила в него. Годежът, меденият им месец и първите месеци след сватбата й се бяха сторили като рая на земята. Но скоро щастието й бе помрачено. Под хиляди предлози той все повече и повече се отдалечаваше от нея, докато Клер узна, че просто я мами.

Споменът още болеше. Джери не бе видял у нея нищо друго, освен един приятен начин за прекарване на времето си, красива играчка, която винаги му бе на разположение. Използувал я бе известно време, за да я захвърли после в ъгъла, защото друга една играчка бе привлякла интереса му.

Въздъхна. Джери бе първият мъж в живота й и тя го обичаше така, както едва ли би могла да обикне вече някого.

Клер намръщено погледна часовника си. Четири и пет. В четири и половина този господин Макинтайър щеше да я чака на частната си площадка за излитане, за да я отведе до местоназначението. Надяваше се да стигне навреме. Погледна окачения в преддверието план на града и кимна. Разстоянието до бюрото на Макинтайър бе само няколко мили. Тя решително измъкна ключовете от чантата си и излезе на паркинга. Намери без усилие предварително поръчаната кола под наем, седна зад кормилото и потегли.

 

 

Вече за трети път Алек Макинтайър поглеждаше часовника си. Групата ловци, които очакваше, трябваше да пристигнат още преди двадесет минути, но все още никой не се бе появил, нито пък се бе обадил по телефона. Алек разлисти резервациите. „Хамилтън — Чикаго“ бе отбелязано там и нищо повече. Е, ако господата не дойдеха през следващите пет минути, щеше да им се наложи да пренощуват в града. След като се стъмнеше, така или иначе, той не би могъл да ги откара със самолета до хижата.

Той прекара пръсти през гъстата си черна коса. В краен случай би могъл да им отпусне още четвърт час. По всяка вероятност господата бяха заседнали някъде във вечерното задръстване и нямаха възможност да се обадят.

Наля си чаша добре изстудено бяло вино и отпи с удоволствие. Точно в пет трябваше да започне своя ежедневен контролен полет, за да се увери, че в даваните от него хижи под наем всичко е наред. Обиколката щеше да е по-кратка от обикновено, защото сега повечето от хижите бяха празни. Ловният сезон свършваше, а и началото на зимата не беше вече далеч, макар че времето все още бе много меко.

Алек угаси неоновата лампа над бюрото си и затвори зад себе си вратата на офиса. Все още с чаша в ръка той влезе в жилищните помещения и прекрачи прага на обзаведената си в стил „ретро“ библиотека. Избра една плоча от шкафа, сложи я на грамофона и го включи. Прозвучаха първите тактове на „Лунната соната“ на Бетовен. Алек седна на тежкото тапицирано с кожа канапе, облегна се назад и затвори очи. Огънят в камината леко припукваше. Чертите на лицето му се отпуснаха.

 

 

Останала без дъх, Клер натисна звънеца. Никога не би повярвала, че ще й е нужно толкова много време, за да открие адреса. Пътуването по центъра на Кокрейн й се стори като лутане из някакъв лабиринт. И когато най-сетне стигна покрайнините, вече бе загубила всякаква ориентация. Пропътува километри извън града, няколко пъти завива в погрешна посока, докато най-накрая се озова съвсем в пустошта, където само тук и там можеше да съзре някоя сграда. Картата, която бегло бе погледнала на летището, очевидно бе безнадеждно остаряла.

И все пак успя да достигне целта си. Или поне така изглеждаше. Малко встрани от пътя откри асфалтирана единична стартова площадка, а на нея една „Чесна“ — сигурно указание, че беше на прав път.

„Господин Макинтайър едва ли ще е особено доволен от закъснението ми.“ Клер вдигна рамене. В краен случай можеше да се върне в града и да си потърси там стая за пренощуване. Впрочем това бе за предпочитане пред възможността да се настанява в тъмното в някаква самотна хижа насред горите.

Вратата се отвори. Отвътре нахлу ярка светлини. Заслепена и объркана, Клер гледаше високия мъж, застанал в рамката.

— Какво обичате? — той направи крачка напред и я погледна любопитно. — Да не сте се заблудила?

Клер преглътна.

— Да… искам да кажа, не… — гледаше като замаяна мъжа с полуразкопчаната фланелена риза, която разкриваше мощните му мускулести гърди.

— Значи не сте се заблудила. Или напротив? — той се усмихна иронично.

За свой ужас Клер усети, че се изчервява.

— Зная, че трябваше да бъда при вас още преди половин час. Но според картата на летището… просто не можах да преценя разстоянието.

Алек повдигна вежди неразбиращо.

— Не ми е съвсем ясно. Но влезте все пак. Мога ли да ви предложа чаша вино? — отдръпна се и я пропусна пред себе си.

Клер кимна несигурно.

— Благодаря.

Прекрачи колебливо прага и изтръпна, когато дъхът на Алек за миг докосна бузата й, докато минаваше покрай него. Спря се като закована.

Алек тихо се засмя.

— Ако позволите, ще мина напред — каза той и се извърна.

Клер отново кимна и мълчаливо го последва.

— Заповядайте — наля й вино във висока кристална чаша.

— Много благодаря — тя взе чашата, доближи я до устните си и отпи голяма глътка. Студеното вино наистина бе най-доброто нещо за внезапно пресъхналото й гърло. — Виното наистина е чудесно.

Алек отвърна на усмивката й.

— Мога ли сега да попитам къде е трябвало да бъдете още преди половин час? — гласът му бе доста закачлив. — Между другото, можете да използувате моя телефон, ако искате да се обадите някъде.

Клер го погледна учудено. Очевидно не бе разбрал.

— В четири и половина трябваше да бъда тук. Тук при вас.

— Тук при мен? — Алек я изгледа смаяно и замислено поклати глава. — Не че не бих оценил компанията ви или пък бих искал да съм неучтив, но колкото и да съжалявам, аз не ви очаквах.

Клер отпи още една глътка.

— Името ми е Кенд… Хамилтън. Клер Хамилтън.

— Много ми е приятно, госпожице Хамилтън. Алек Макинтайър — усмихна й се широко, но след това изведнъж стана сериозен. — Момент. Как казахте, че е името ви? Хамилтън?

— При секретарката ви има резервация за една хижа на моето име. Или поне така се надявам.

— Брета е резервирала хижа? За вас?

— Да. А защо не?

— Защо не? — той изпъшка. — Госпожице Хамилтън, страхувам се, че е станало недоразумение. Уверявам ви, че…

— А аз ви уверявам, че при моята секретарка има писмено потвърждение на резервацията ми! — в гласа на Клер прозвуча раздразнение.

— Вие имате секретарка? Мога ли да узная с какво се занимавате?

Клер се изчерви, когато видя веселите пламъчета в очите на Алек.

— Мисля, че сега не обсъждаме този въпрос, господин Макинтайър — отвърна тя невъздържано. — Колко искате за една седмица? Ако това ще ви успокои, ще платя предварително и в брой — Клер отвори чантата си.

Алек поклати глава и вдигна ръце успокояващо.

— Съжалявам, госпожице Хамилтън. Наистина става дума за неприятно недоразумение. Хижите се предоставят най-много за три до пет дни.

— Вижте, аз не съм дошла нито да се карам с вас, нито пък да ловувам из горите. Искам просто да си почина една седмица в някоя от хижите ви. И вашата секретарка ни увери…

— Разбрах вече и много съжалявам — Алек вдигна рамене. — Но аз си имам своите принципи.

— Добре, нямам нищо против. Ще съкратя престоя си на два дни — тя извади портмонето си. — Какво ви дължа?

Алек се засмя снизходително.

— Страхувам се, че все още не ме разбирате, госпожице Хамилтън. Никога не даваме хижите под наем на отделни лица — по принцип.

— Искате да кажете, че не ги давате на жени. Това е причината, нали? — очите на Клер войнствено проблеснаха.

Алек не отговори и избягна погледа й. Известно време той гледа мълчаливо трепкащия в камината огън, а червеникавото сияние на пламъците подчертаваше внушителния му профил.

— Искате ли още една глътка вино? — попита я, като че ли темата за хижата за него бе приключена.

— Не, благодаря — Клер ядосано стисна зъби.

Алек отново вдигна рамене.

— Мога ли да изпълня някое друго ваше желание?

— Разбира се. Искам една хижа — Клер чувствуваше, че в нея се надига вълна от гняв.

— За това нямам възможност. Съжалявам — отвърна той спокойно.

— Наистина ли? — рече подигравателно Клер. — Между другото, не отговорихте на въпроса ми.

Алек си наля вино.

— На кой въпрос?

— Дали имате нещо против нежния пол?

Той се извърна и погледът му се плъзна бавно и с видимо удоволствие по женствените извивки на тялото й.

— Точно обратното, госпожице Хамилтън — усмивката му стана доста дръзка. — Не мога да ви дам хижата по съвсем други причини. Едната от тях е, че вие не сте свикнала с живота сред дивата природа. Ако бяхте като жените от племето ми…

— Вие сте… индианец? — Клер преглътна.

— Наполовина. Плаши ли ви това?

— Не… Само че никога досега не съм срещала истински индианец.

— Надявам се да не сте разочарована — той се засмя. — В противен случай би могло да ви утеши това, че не съм стопроцентов индианец. Но ако имате късмет, някой ден може да срещнете и истински чистокръвен индианец. Шансовете не са малки, ако решите да останете в този район още ден-два. Племето кри обитава от векове областта. За съжаление твърде много от тях са сключили смесени бракове, тъй че старите обичаи и езикът на прадедите ни все повече потъват в забвение. Но някои неотменими закони на племето са устояли на всички външни влияния — важат и днес, както и преди сто години.

— И един от тях казва, че жените — тези слаби и крехки същества — не могат да живеят без мъжка закрила?

— Глупости — Алек наистина се ядоса. — Има неща, които се обясняват просто със здравия човешки разум.

— Още по-добре, щом гледате така на нещата. Здравият разум сигурно ще ви подскаже, че няма нито една разумна причина да не се нанеса в някоя от вашите хижи. Вижте какво, много пъти съм била сама на палатка, имам добър спортен тренинг и свидетелство за завършен курс по оказване на първа помощ…

— Имате ли оръжие… и съответното разрешително?

— За какво ми е? Нямам намерение да ловувам.

— И какво търсите точно тук? — наблюдаваше я недоверчиво с ъгълчетата на очите си Алек.

— Аз… Искам да се спася за известно време от стреса. Нуждая се от малко почивка, от малко тишина, за да намеря отново себе си.

— Защо?

За момент Клер се поколеба. После здраво стисна устни.

— Не мисля, че това ви засяга — отвърна тя хладно.

— Извинете — Алек вдигна рамене. — Просто бях любопитен.

— И ще ми дадете ли хижата?

— Вие сте дяволски упорита — той се ухили. — Но при мене си намерихте майстора. И аз съм дебела глава. Животът в горите е изпълнен с многобройни опасности. Природата е непредвидима. Моите прости къщи се намират насред гората, на километри разстояние от всяка транспортна връзка, откъснати от цивилизования свят. Няма нито радио, нито телевизор, нито телефон. Дори и да сте готова да се лишите от всички тези удобства, би ме тревожила мисълта, че сте там съвсем сама.

— Вашите грижи, господин Макинтайър, наистина не ме интересуват. Секретарката ми е резервирала хижата за мен, вие сте потвърдили резервацията, значи имам право да…

— Всъщност не. Мислехме, че идва група ловци.

— И аз ли съм виновна за това? Грешката е изцяло ваша. Беше ми обещан подслон и сега аз съм тук и искам да се нанеса в квартирата си. Мисля, че няма какво да възразите.

Алек поклати глава.

— Очевидно смесвате две съвсем различни неща. Аз не съм собственик на голям хотел в някой курорт, а притежавам само скромен брой просто оборудвани ловни хижи, госпожице или госпожо Хамилтън.

Против волята си Клер се изчерви.

— Госпожа — отвърна тя тихо. — Но съм разведена.

— Съжалявам. Не исках да бъда нетактичен.

Клер стоеше неподвижна и гледаше втренчено трептящите пламъци в камината.

— Трескавото движение не е онова, което търся през отпуската си. Копнея за самота и тишина. Искам само спокойствие, това е всичко. Ако само можехте да разберете!

— Няма да стане.

Клер почувствува, че я обхваща ярост.

— Но престанете най-сетне с вашето ужасно упорство, дявол да го вземе! Ако толкова държите, ще ви подпиша документ, който ви освобождава от всяка отговорност.

Алек изпъшка, като наблюдаваше зачервените й бузи. На Клер изведнъж й се стори, че бе готов да отстъпи.

— Струва ми се — рече замислено той, — че вие отчаяно бягате от нещо или от някого.

Клер си отдъхна. Май наистина беше спечелила!

— Аз… аз работих прекалено много. Чувствувам се смъртно уморена и съсипана — сведе глава и отпи от чашата си. — А и неприятностите с бившия ми съпруг… Доста ми се събра напоследък.

— Хм — Алек я гледаше изпитателно.

— Сега веднага ще ви подпиша бележката и…

— Момент, не бързайте толкова. От моралната отговорност така или иначе не можете да ме освободите. Съвестта ми не може да бъде успокоена с няколко набързо надраскани реда.

— Уверявам ви, че мога сама да отговарям за себе си.

— Сигурна ли сте? — той присви вежди. — Знаете ли колко от уж опитните ловци са ме уверявали в същото и, между другото, със същите тези думи. И какво ставаше най-често? Какви ли не фалове, предизвикани от невнимание, от високомерие или от самонадценяване.

— Не се страхувайте, ще внимавам.

— Не зная… — Алек я гледаше скептично.

— Какво да направя, за да ви убедя? Моля ви, господин Макинтайър, направете ми едно изключение! Трябва да остана сама поне няколко дни! — Клер усети, че молбата й прозвуча отчаяно и се ядоса. Тя не търсеше съчувствието на този непознат, искаше само правото си.

— Ще ми направите ли компания за вечеря?

— Моля? — Клер го погледна смаяно.

— Просто ви каня да вечеряте с мен — той напълни отново чашата й. — Мога да ви предложа стек и салата.

— Аз… — Клер изведнъж усети колко е гладна. Но все още се колебаеше. — Е, добре, но само при условие, че още веднъж сериозно ще си помислите дали въпреки всички обстоятелства да не ми дадете една хижа.

— Ще си помисля.