Сали Ан Тейлър
Подпечатано с целувка (8)

* * *

Изминаха почти десет минути, докато Кристин възвърне контрол над чувствата си. През това време поток от сълзи обливаше бузите й. Вуйчо й пристъпи към нея и нежно я прегърна. Тя забеляза, че още малко и той щеше да се разплаче. За първи път виждаше на лицето му безпомощност. При мисълта, че той страда не по-малко от нея, сълзите й отново бликнаха. Кристин можеше да приеме собствената си слабост, но начинът, по който го виждаше да се измъчва, разруши представите й за него — в нейните очи той винаги беше олицетворение на силата и твърдостта. Сега изведнъж беше станал стар и немощен. Вероятно от това се беше породило абсурдното му и налудничаво хрумване да я свърже с Андре. Поне да го беше обсъдил най-напред с нея! Тогава може би щеше да намери някакъв по-приемлив подход към проблема. Сега Андре беше обиден и разярен. И като обмисляше по-трезво нещата, откриваше, че и тя самата не бе по-малко наранена.

— Защо го стори? — попита Кристин, след като си наляха по още едно кафе и отново седнаха един срещу друг.

— Мислех, че така ще мога да ви направя щастливи — отговори потиснато Бил. — Знаех, че харесваш Андре и…

— Откъде си могъл да го знаеш?

Той се усмихна.

— Забелязвам много неща. Откак живееш при мен, съм те наблюдавал често как гледаш снимките на Андре. Той изглежда много добре и… — вуйчо й се поколеба. — С две думи, когато човек остарее, добива усет за тия неща. Начинът, по който гледаше снимките, ме остави с впечатлението, че копнееш по него.

— Но това е глупаво! Аз само му се възхищавах. И изпитвах любопитство към него. Ти все ми разказваше как прекарвал времето си във Франция, пилеел пари и не се развивал така, както би желал ти. Естествено започнах да се питам що за човек е той в действителност. Но не съм копняла по него, както каза ти, наистина, вуйчо, спокойно можеше и да се довериш на моя разум.

— Съжалявам! — извини се той. — Може би това бе мечта на един стар мъж, който търси жена за сина си. Една толкова интересна и умна жена като теб — Бил замълча за миг. — Съвсем сериозно казах онова за твоята възможност да помогнеш на Андре. Сигурен съм, че би могла. Ти имаш тънък усет към сделки.

— Да, да, вече чухме това — отвърна Кристин раздразнено. — Намирам обаче, че е трябвало да ни дадеш възможност да развием романтичните си чувства.

Бил безпомощно сви рамене.

— Мисля, че съм вече доста стар, за да играя ролята на амур.

— Дори това да е било намерението ти, няма що — използва наистина забележителен метод. Ти нарани не само Андре, но и мен. Не намирам, че бе много тактично от твоя страна, вуйчо!

— Но аз вече се извиних. Какво трябва да направя още?

— Би могъл да говориш с Андре. Вероятно сега е горе и си опакова нещата. Не бих го винила, ако вземе следващия самолет за Европа и никога повече не се върне тук.

— Не бъди толкова жестока, Кристин!

— Не съм жестока, а откровена. Сега върви! Върви! Сигурна съм, че ще ти прости!

— Съмнявам се. В отношенията между мен и Андре винаги са възниквали трудности още когато беше по-млад.

— Но сега и двамата сте възрастни мъже. Дръжте се като такива! Моля те, иди и поговори с него. Не искам да си отиде с лоши чувства!

— Не искаш да си отиде, така ли?

Кристин поруменя.

— Аз… аз няма да съм щастлива, ако се разделим с ненавист — призна си тя. — Искам да остане още малко тук, независимо какво ще реши по отношение на глупавото ти условие към завещанието.

— Глупаво условие? — Бил повиши леко глас. — Намирам, че беше само разумно. На нито един мъж не му е приятно, когато плодът на неговия живот се пропилява.

— А откъде си толкова сигурен, че Андре ще го стори?

— Защото досега не направи нищо хубаво със състоянието си — той й посочи документите. — Исках да се осведомя, преди да взема решение. И това, което научих, не го представя като умен бизнесмен.

— Е, добре, направил е няколко грешки. Но нима всички не грешат? Особено когато са млади.

— Когато бях на тридесет, вече бях спечелил първия си милион — беше трезва констатация, без каквато и да било гордост или самохвалство. — Струва ми се, че Андре твърде много прилича на майка си. Тя никога не се научи да цени стойността на парите. Ако не бях толкова богат, само след една година щяхме да банкрутираме. Тя пръскаше пари с пълни шепи, особено когато бяхме в Европа.

— Намирам, че е имала много добър вкус! — погледът на Кристин обхождаше стаята. — Всички тези прекрасни произведения на изкуството… Стойността им трябва да възлиза на цяло състояние.

— Вярно е. Знам го. Аз съм ги плащал.

— А сега са може би двойно по-ценни — отбеляза разсъдливо Кристин. — Само не ме убеждавай, че е хвърляла парите на вятъра. Има много хора, които влагат парите си в произведения на изкуството. Сигурна съм, че Симона е знаела какво върши.

— Но все пак тя харчеше моите пари!

Кристин се втренчи в него възмутена.

— Та тя е била твоя жена! Разказвал си ми, че си я обичал! Как така не е трябвало да купува нищо, за да направи общия ви дом по-красив! Освен това съм сигурна, че е обсъждала покупките си предварително с тебе?

Бил Робъртсън се усмихна.

— Ти си такава душица! — измърмори той. — Да, тя винаги ме питаше. И аз се съгласявах, въпреки че понякога се опитвах да не го правя. Симона имаше изискан вкус, който ми струваше скъпо.

— Но ти с нищо не си й попречил? Отстъпвал си, защото си я обичал, нали?

Той кимна мълчаливо.

— Добре, вуйчо Бил. Щом обичаш Андре, трябва и с него да се отнасяш така. Ако умреш, остави му всичко от любов. В случай че иска да пропилее състоянието, то си е негова работа. Любовта никога не бива да се ограничава дори и с едно-единствено условие.

Кристина се облегна назад и отпи от кафето си. Опасяваше се, че бе говорила твърде рязко. Но тя знаеше, че нищо не трябва да се премълчава, за да не останат лоши съмнения. Самата мисъл да живее в неразбирателство с човека, който означаваше за нея повече от всичко друго на света, й причиняваше болка.

— Може би си права, Кристин! Направих грешка!

— Да, наистина! Боя се, че ти разруши една връзка между мен и Андре, която щеше да завърши щастливо за двама ни. Сега той никога няма да се ожени за мен.

— Охо, нима искаш да кажеш, че си мислила за това.

Тя кимна.

— Разбира се, че съм. Той дори ми каза, че навярно ще се влюби в мен.

— А ти?

— Мисля, че при мен бе любов от пръв поглед.

Светлинка се плъзна по лицето на Бил. Той удари с ръка по коляното си.

— Значи съм бил прав! Ти наистина го харесваш!

— Вярно е, но ми трябваше време да го обмисля. Помолих Андре да не ме насилва. Не обичам да ме принуждават. А ти направи точно това с него, поставяйки му онова условие. Не мога да го упрекна, че е толкова избухлив. Защо просто не остави нещата да следват естествения си ход?

— Защото явно съм един стар глупак! — той замълча замислено, преди да продължи. — Мислех, че би могла да му бъдеш от голяма полза, когато започне да разполага с толкова много пари.

— Той и сега не е беден.

Бил махна с ръка.

— Един или два милиона — нима са пари! Само почакай, докато наистина получи наследство. Мислиш ли, че е готов за това?

— Може би. Досега не е имал шанса да го докаже, а сега ти искаш да му отнемеш този шанс.

— Искам да му го отнема ли? Не те разбирам…

— Та нали сам го заплаши, че няма да си получи наследството, ако не се ожени за мен.

— Не съм казал това, Кристин. Казах само…

— Вуйчо Бил! — Кристин поклати глава. — Понякога загряваш учудващо бавно. Нима искаш да кажеш, че Андре ще получи наследството си, независимо от това дали ще изпълни условието ти или не?

— Да, разбира се! Само се опитах да прокарам една малка клауза за сигурност. Знам, че ако ти си с него, два пъти ще премисли, преди да вложи пари в някое вятърничаво начинание. Вярвам, че ти би могла да го предпазиш от такъв род глупости.

— А какво би станало, ако той изобщо не ме пита?

— Може да го направи наистина. Но това е вече твоя грижа. Ти не си като Симона. Тя нищо не разбираше от сделки, пък и никак не се интересуваше. Щом узнаеше, че плащам сметките в целия им размер, бе щастлива. Разговорите за пари я отегчаваха. Да, аз обичах тази жена, но със сигурност не заради деловитостта и пресметливостта й!

— И все пак мисля, че Симона е била по-умна, отколкото я смяташ.

— Защото не си живяла с нея, Кристин! Ти доста я превъзхождаш по отношение на здравия човешки разум. Андре наследи добрата външност на майка си, но аз винаги съм се надявал, че притежава моя ум. За жалост досега не го е доказал.

— Но той е още млад, вуйчо Бил.

— Очаквах да го кажеш.

Двамата не сдържаха смеха си. Кристин чувстваше, как напрежението помежду им постепенно се стопява. Тя пое въздух с облекчение. За пръв път се беше спречкала с вуйчо си и се радваше, че това нямаше да продължи дълго. Кристин ненавиждаше сцените.

— Мисля, че сега трябва да се качиш горе и да убедиш Андре, че всички искаме да забравим този неприятен случай.

— Няма нужда, аз съм тук!

Кристин и Бил се спогледаха. Андре беше влязъл незабелязано. Седна до Кристин и си наля чаша кафе. После се облегна назад и се усмихна на баща си.

— Съжалявам, че избухнах — измърмори той.

— По-скоро аз трябва да ти се извиня — избоботи Бил. — Кристин и аз си поговорихме. Изглежда, че пак обърках всичко.

— Пак ли? — Кристин погледна с любопитство ту единия, ту другия.

Андре кимна.

— Явно нищо не знаеш за това — започна той. — Преди няколко години татко и аз се скарахме доста сериозно във Франция. Касаеше се за същата тема.

— Вбесен се качих на първия самолет — добави Бил. — Едва пристигнал вкъщи, аз му се обадих и изгладих нещата — той въздъхна. — Просто не мога да оставя само това момче.

— Тогава погледни реално действителността! — каза разгорещено Кристин. — Той вече не е момче, а мъж. Остави го сам да взима решения, независимо дали са правилни или не!

— Знам, знам. Ще си взема поука — Бил се усмихна. — Казват, че никога не е късно да се поучиш от грешките си.

— И че никога не е и рано — подхвърли Андре. — Готов съм да приема съвети, но само доброволно и ненасилствено.

— Означава ли това, че приемаш условието ми? — очите на Бил светнаха.

— Само ако Кристин е съгласна — Андре се обърна към нея с усмивка. — Както вече казах, надявах се да се оженя за нея. Въпросът дали тя все още ме желае, е естествен.

Кристин се изчерви.

— Нужно ми е още време, за да помисля — отвърна бавно тя. — Трябва да се опознаем още по-добре, Андре.

— Права си. Да не прибързваме — Андре отново се обърна към баща си. — Предполагам, не си очаквал да се оженим веднага?

— Разбира се, че не. Но все пак се надявам, че ще останеш тук още известно време. Пък и нямаш причини да бързаш за Франция, нали?

Андре поклати глава:

— Не, не, нищо не ме принуждава.

— Добре. В такъв случай можеш да останеш колкото искаш и… — Бил дари Кристин с лукава усмивка — и да опознаеш по-добре бъдещата си избраница.

— Това си е мое право — съгласи се Андре, — но сега трябва да проведа няколко разговора. Възнамерявах да се върна след един или два дена.

— Моля, заповядай! — Бил посочи телефона.

Кристин стана.

— Мисля да отида за прясно кафе. Това вече е почти студено.

Тя взе чашите и изчезна с таблите в кухнята.

Анабел вдигна поглед загрижено.

— Май че голяма пушилка се вдигна — каза направо тя. — Вече наред ли е всичко?

— Да, да, всичко е наред. Исках само да занеса още кафе.

— Веднага ще бъде готово. Какво ще кажеш за малко сладки към него?

— Идеята не е лоша — Кристин кимна.

— Само след минутка ще са готови — Анабел пъхна парчетата тесто във фурната. После погледна Кристин въпросително. — За какво ставаше дума?

— Ами… всъщност за нищо — отговори вяло Кристин.

— Е, хайде, хайде! Хората не се надвикват просто така, без причина.

— Вуйчо Бил съобщи на Андре, че ще получи наследството си, ако се ожени за мен!

— Велики Боже!

След първоначалното слисване Анабел се разсмя високо.

— Значи ще се ожените?

Кристин поклати глава.

— Ще помисля.

— Това е добре. Винаги казвам, че няма смисъл да скачаш в първото легло, което ти предложат.

— Анабел! — Кристин напразно се опита да потисне смеха си.

И двете едновременно прихнаха.

— Така, тук са сладките — Анабел нареди всичко върху таблата. — Ако имате нужда от още нещо, само извикайте!

— Добре.

Кристин взе таблата и тръгна към всекидневната. Преди да отвори вратата, чу гласа на Андре. Нещо в тона му я накара да спре. Усети, че той нарочно говори тихо. И все пак успя да го разбере ясно. Кристин почти спря да диша, защото се страхуваше да не я открият.

— Ще го направиш, нали? — долови спокойния глас на вуйчо си.

Андре се засмя тихо.

— Щях да съм глупак, ако не го сторя. А и тя наистина е привлекателна. Бих могъл да попадна на по-лоша.

— Мисля, че си се влюбил в нея.

— Аз се влюбвам почти всеки ден. Всяка жена е толкова добра, колкото и другите. До четиридесетте, разбира се.

— Това е едно забележително становище, момчето ми.

— Същото би могло да се каже и за твоето условие.

— Направих го за доброто и на двама ви.

— Е, щом казваш… всъщност това не променя нещата.

— Тя е добро момиче. Ще ти бъде добра жена!

— Представям си какво ще кажат в Кан, когато се върна — Андре отново се засмя. — Като се върна вкъщи с годеница хлапачка — „Намерил начин да осигури бъдещето си“ — не мислиш ли?

— Престани да говориш така, чуваш ли? — гласът на Бил се повиши леко. — Иначе ще завещая всичко на Кристин!

— В такъв случай със сигурност бих се оженил за нея.

Кристин не вярваше на ушите си. Цялото й тяло се разтрепери. Таблата едва не й се изплъзна. Събра сили, вдигна глава и се постара да влезе с усмивка.

— Така, донесох и няколко пресни сладки — каза тя възможно най-учтиво и остави таблата. Вдигна очи и видя, че двамата мъже я наблюдаваха някак странно, докато прекосяваше стаята.

— Добре — рече Бил Робъртсън. — Бих хапнал нещо. В болницата загубих почти десет фунта.

— Това съвсем не е лошо — отбеляза Кристин. — Наднорменото тегло е един от основните причинители на инфаркт.

— Вземи си един сладкиш, татко! — Андре подаде на баща си чинийката.