Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maverick Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 74гласа)

Информация

Сканиране
helyg(2010)
Разпознаване и корекция
marqg(2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Джаки Мерит. Непокорено сърце

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Редактор: Марияна Василева

ISBN: 954–11–0377–4

История

  1. —Добавяне

Трета глава

През следващите два часа Тори три пъти се приближи до телефона, с цел да се обади на Барт и да отмени срещата. Друг въпрос беше дали той е край телефона. Все някой щеше да го вдигне… може би някой от близнаците. Не я интересуваше кой ще му предаде съобщението. Мисълта да прекара цялата вечер с Барт Сканлън я връщаше към детския й навик да си гризе ноктите.

Беше толкова лесно да ангажира вниманието му, дори прекалено лесно. Тори не се смяташе за много обиграна жена, но не беше и дотолкова наивна, че да не й е ясно какво си е мислил Барт по време на краткия им разговор. Щеше да очаква повече от едно питие тази вечер и тя го бе насърчила с флирта си.

Не й се беше случвало да е толкова нерешителна. Възбуда и страх се бореха в нея със силата на торнадо. Барт Сканлън не беше мъж, с който можеш да си играеш. Външността му не беше просто фасада, той можеше да бъде груб и дори жесток.

Всъщност не бе чувала да е насилил някоя жена. Подозренията й се дължаха на нейните чувства към Барт. Винаги се бе страхувала от него, от прекалената му самоувереност и стопроцентова мъжественост.

Когато каза на Лорна за срещата, старата жена много се изненада. Тори направи нещастен опит да обясни състоянието си, което не проумяваше.

— Просто чувствам. Не знам, Лорна. Барт ме смущава.

Видя, че Лорна се втренчи в нея, а после въздъхна тежко.

— Само внимавай, Тори. Не ми се вярва Барт да се задоволи дълго с платонични отношения.

— Знам — не можа да възрази Тори.

Лорна беше приготвила пиле и кнедли, любимото ястие на Тори, но тя не можеше да преглътне нищо. По средата на вечерята иззвъня телефонът. Тори вдигна слушалката в кухнята.

— Ранчо Ланкастър.

— Тори? Стийв е на телефона. Как си?

Тори преглътна смутено. Със Стийв никога не бяха обсъждали отношенията си, но можеше да се обзаложи на всичките си спестявания, че Стийв не се е срещал с друга жена, откакто се премести в Стантън. Затова и тя се виждаше само с него. Той беше различен от Барт и срещите им се състояха от приятни разговори, ходене на кино или на вечеря. Всичко, което Тори искаше — поне досега.

— Добре съм, Стийв. Вечерям. А ти как си?

— Вечеряш ли? Няма да те бавя тогава. Тази вечер ще съм наблизо. Брук Муелър ми се обади и ме помоли да намина да видя новото му жребче. Няма да ми отнеме много време и си мислех да се отбия при теб след това.

— О! — едва се обади Тори. — Съжалявам, Стийв, но няма да съм тук. Имам… планове за тази вечер.

— Разбирам. Ами тогава…

Тори не знаеше какво да каже. Чувстваше се ужасно. Последното нещо, което искаше, бе да нарани добър човек като Стийв. Усети фалшива веселост в думите му:

— Ще ти се обадя през следващите няколко дни. Може да прекараме уикенда заедно.

— Да, разбира се — съгласи се бързо Тори. — Обади ми се, Стийв.

— Добре. Дочуване, Тори.

— Дочуване — тя затвори телефона и срещна загрижения поглед на Лорна.

— Беше Стийв — поясни тя ненужно, като се върна на масата.

— И аз така чух.

Тори покри лицето си с ръце и проплака.

— Какво правя аз? Излизането с Барт Сканлън е лудост.

— Наистина ли мислиш така?

Тори отпусна ръце и се намръщи.

— Не знам какво чувствам и това е проблемът. Ще ти кажа нещо, Лорна. Всъщност се моля една вечер с Барт да сложи край на това… това… Аз дори не знам как да го нарека.

— Може и да сложи край — отговори тихо Лорна. — Но може да стане и обратното. Тори, Барт не е лош. Порядъчен човек е.

— Но му се носи славата.

Лорна вдигна вежди.

— Той е ерген, а никога не съм чувала да се е забъркал с омъжена жена. Мисля, че това показва чувство за благоприличие.

Тори се изсмя нерадостно.

— Съмнявам се, че на Барт му пука за благоприличието.

— Добре, за морал. Или за личен стандарт. Каквото и да е, жените в живота на Барт бяха все неомъжени и над двайсет и една години. Точно като теб, Тори. Ти излизаш по своя воля с него.

— И трябва да си поема последствията, нали?

Лорна кимна тържествено.

— Мисля, че да.

Притеснена от голата истина, Тори стана и започна да прибира масата. Лорна я спря.

— Остави и се приготвяй. Аз ще прибера.

— Добре, благодаря ти.

Наближаваше седем, а Тори още не беше решила какво да облече, въпреки че се бе изкъпала и направила прическа преди вечеря. В спалнята си застана пред гардероба и огледа всички дрехи. Барт беше споменал, че ще изпият по чашка, но къде? Жителите на Монтана бяха готови да карат стотина мили, за да стигнат до хубав нощен клуб. Но утре беше нормален работен ден, така че Тори не смяташе, че с Барт ще се заседят до късно.

Във всеки случай неофициалното облекло беше най-добрият избор в Монтана. И като имаше предвид предпочитанията на Барт, Тори подозираше, че дори обикновена рокля би била прекалено елегантна. Въпреки това тя се спря на кремавата лятна рокля, която беше купила неотдавна заедно с високи сандали в подобен цвят. Имаше и шал за раменете си в кремаво и сиво. Този тоалет би възхитил всеки.

Сърцето й подскочи при мисълта за сините очи на Барт, приковани в нея. Роклята беше с тесни презрамки и откриваше ръцете и раменете й. Доколкото го познаваше, Тори бе убедена, че ще я огледа подробно и дори ще го приеме като покана.

Не, няма да бъде разголена довечера. Тори посегна решително към белите памучни панталони и блузата с къси ръкави в черно и бяло, която се закопчаваше догоре. След като сложи черно — бели обици и се гримира, Тори беше готова.

Точно навреме, помисли тя в паника, дочувайки шум от кола. Погледна се в огледалото за последен път. И замръзна — беше облечена за среща със Стийв Джонсън, а не с Барт Сканлън!

Съблече се бързо и навличаше един чифт парени джинси, когато Лорна се появи на вратата.

— Той е тук.

— Знам. Идвам след пет минути.

Клекна на колене в килера и извади ботушите си от кожа на гущер, обути, облече поизбеляла джинсова риза с подплънки на раменете и медни копчета. Ризата беше широка и Тори сложи колан от кожа на гущер да подчертае талията. Този тоалет беше „ала Барт Сканлън“.

Смело влезе във всекидневната. Барт седеше на дивана, но като я видя бавно се изправи. Изглеждаше невероятно чист, носеше тъмни джинси, бяла риза и излъскани ботуши, косата му беше подстригана. С няколко думи — не приличаше на човека, с когото бе говорила преди няколко часа. Но като срещна погледа му и откри в искрящите очи насмешливостта, с която беше свикнала, всичко си дойде на мястото.

Той не каза нищо за външния й вид и тя не разбра дали го одобрява, или не.

— Готова ли си?

— Да — Тори се обърна към Лорна, която седеше в любимия си стол и добави: — Няма да се бавя.

— Приятно прекарване — каза Лорна тихо. Барт кимна към старата жена.

— Беше ми приятно да те видя отново, Лорна.

— И на мен, Барт.

Тори тръгна към входната врата, Барт я последва. Пресегна се и отвори вратата пред нея, а когато излязоха, тя забеляза, че черният му пикап е измит и излъскан. Хрумна й, че Барт доста се бе потрудил за тази среща.

Той отвори вратата откъм шофьорското място.

— Качи се от тази страна.

— Благодаря.

Тори почувства ръката му да й помага при качването и цялата настръхна. Настани се плътно до другата врата. Вътре пикапът също беше почистен и миришеше на лимон. Барт се качи и запали. Преди да потегли, я погледна:

— Не вярвах, че ще дойдеш.

— Обещах — тя не го гледаше, но усещаше очите му върху себе си.

— Изглеждаш добре.

— И ти.

— Да не те е страх да ме погледнеш?

Тори бавно се обърна и затаи дъх, като осъзна, че наистина седи в пикапа до Барт и го гледа в очите. Беше прекалено хубав, за да е истински — сини очи, черна коса, бели зъби, черни вежди и мигли. Вместо да се изчерви, Тори пребледня. Каквото и да я теглеше към този човек, беше доста сериозно.

— Мисля, че да — призна си тя тихо.

Барт присви очи и двамата впиха поглед един в друг, а напрежението в колата се покачваше с всеки миг. Ръката му пусна кормилото и се насочи към нея. Тори сведе очи и ръката му спря на сантиметър от нейната.

— По-добре да тръгваме — промърмори Барт.

Тори си пое дъх, осъзнавайки, че досега го бе задържала. Цялата тръпнеше, защото разбра, че Барт е усетил промяната в отношенията им. А всъщност промяната беше само в нея.

Стигнаха до магистралата и завиха на юг. Тори прочисти гърлото си.

— Къде отиваме?

— Мислех да отидем в бара на Лоти, но… Това беше най-посещаваното местно заведение.

— Но…? — попита Тори.

— Не, не там — категорично отказа Барт и я погледна заинтригувано. Какво й ставаше на Тори Ланкастър? Седеше точно до него, а той все още не можеше да повярва, че не се беше отказала от срещата. И погледите, които си размениха, и признанието й, че я е страх да го погледне… Какво ставаше, по дяволите? Беше навит за всичко, което му предложи, но тази история беше много странна.

— Може просто да се повозим — измърмори под носа си.

— Моля?

— Нищо. Искаш ли да отидеш на някакво специално място?

— Ами… не — Тори все още се питаше защо се бе отказал от известния бар на Лоти, където беше хубаво.

— При Лоти е добре, Барт. Наистина.

— Не — отсече той и я погледна твърдо.

Тори нервно преглътна решението му. Чудеше се дали изглежда добре и съжаляваше, че бе сменила тоалета си.

Вероятно ще има хора, които познават и двамата, и може би той смяташе, че тя е облечена прекалено каубойски или нещо подобно.

След това осъзна, че нямат за какво да си говорят. Въпреки че бяха съседи, те дори не знаеха дали имат обши интереси. Чувстваше се като пълна глупачка, като срамежливо момиче на първата си среща. А Барт не й помагаше много, като че ли и той не се сещаше какво толкова да каже. Не понасяше тази тягостна тишина.

— Напоследък случихме с време, нали?

Барт откъсна очи от пътя и я погледна.

— Защо се съгласи?

Трябваше да се досети, че Барт не би говорил за времето. Всъщност именно затова се бе притеснявала днес — ако той бъде достатъчно груб и зададе въпроса, тя би се почувствала като безмозъчна тъпачка. Е, той го направи и усещането беше нетърпимо. Тори се приготви за словесна битка.

— Защо питаш?

Без да я поглежда, той се усмихна.

— Не съм сигурен, че беше моя идея.

— Така ли? Ами, ако се отказваш, просто обърни и ме върни у дома.

— Това ли искаш да направя?

— Това ли искаш да направиш?

Хвърли й предизвикателен изпепеляващ поглед.

— Искаш ли да ти покажа какво искам?

Пулсът на Тори се ускори. Би й показал, без да му мигне окото. Но как? Дали би спрял пикапа тук, на магистралата, ако каже да? Би ли я любил и как? Дали беше нежен любовник, или груб? Какви са целувките му?

Какво, ако го подведе с целувка, а след това не й хареса? Дали ще спре, ако му каже?

— Много се замисли. Труден въпрос, а? — провлече глас той в очакване тя да го нападне, както винаги бе ставало преди.

— Просто още не съм се спряла на отговор.

Барт се засмя, но не със своя типичен самодоволен смях. Тори продължаваше да го изненадва, държеше се по-различно от друг път и той не знаеше как да реагира. И все пак не можеше да остави последната дума на една жена.

— Добре, скъпа, уведоми ме, когато решиш. Ще се радвам да намеря хубаво и отдалечено място за паркиране.

Тори не отговори веднага. Играта със сексуални намеци, която водеха, беше странна и вълнуваща. Може би щеше да успее да се справи с Барт Сканлън в края на краищата.

— Добре — каза студено тя.

Барт винаги разпознаваше предизвикателствата на жените и ако Тори Ланкастър не му подхвърляше едно в момента, беше готов да си изяде шапката. Отказа се да пита за причините, просто продължи играта. Вечерта обещаваше да бъде много по-загадъчна, отколкото бе предполагал. Тази противоречива жена идваше при него сама и за него щеше да бъде удоволствие да й даде, каквото пожелае.

Слънцето се скри зад планината и започна да се смрачава. Барт пусна радиото и бързо погледна към Тори.

— Какво предпочиташ?

— Моля?

— Каква музика предпочиташ?

По радиото звучеше вече кънтри.

— Това е добре — отговори тя. — Обичам всякаква музика, освен хард рок.

Барт кимна.

— Очевидно ти харесваш най-много кънтри.

Той сви рамене.

— Не си падам по музиката. Нямам време.

Тори не се изненада. Да ръководиш ранчо беше тежка работа, а освен това Барт сечеше трупи в планината и строеше път. А да не забравяме, че ощастливява и няколко дами от околността, добави наум саркастично Тори. После се намръщи — дали имаше истина в последната забележка? Това бяха главно слухове. Тори си спомни, че бе виждала Барт с няколко жени през всичките тези години, но всеки мъж имаше право на това. Но сега осъзнаваше чара на Барт и мисълта, че е горещ любовник, странно я изнервяше.

Той е загадъчен мъж, реши Тори. Поради някаква причина тя неочаквано беше започнала да реагира на тайнствената привлекателност на Барт. Дали защото целувките на Стийв не я вълнуваха? Или не й харесваше равносметката за нейния двайсет и осемгодишен живот?

Кога преди й се бяха изпотявали дланите, само защото е в една кола с мъж? Кога й беше спирал дъхът от това, че ръцете на мъжа зад кормилото изглеждат секси?

Барт имаше дълги и тънки пръсти. Ръкавите на бялата риза бяха закопчани около силните му китки и на лявата стоеше единствено бижу — солиден часовник. Тори си спомни бронзовия загар и мускулите, скрити под плата, и разсеяно изтри в джинсите влажните си длани.

Стигнаха до покрайнините на Стантън и Барт намали. В средата на града той спря.

— Чакай тук. Идвам след минута.

Тори го проследи как влиза в магазина за спиртни напитки и загриза долната си устна от притеснение. Никога не бе чувала Барт да е пияница, но пък и никога не беше насърчавала приятелите си да клюкарстват.

Въздъхна облекчено, когато той излезе само с една бутилка вино и пластмасови чаши. Барт остави покупките на седалката и се качи зад кормилото.

— Надявам се, че харесваш „Каберне“.

Тори се усмихна леко, загрижена по-скоро къде възнамерява да го пият, отколкото каква марка е виното. Искаше й се да опознае Барт по-добре, но до каква степен? Беше ли наистина готова за усамотяване с бутилка вино?

Когато той зави обратно, тя се досети къде отиват. От Индианската височина се виждаше цялата долина. Барт караше със запалени светлини, но не заради гледката.

Тя си го беше изпросила. Каквото й да бе решението на Барт, тя беше причината за него. Вероятно в главата му се въртяха еротични идеи. Може би трябваше да го спре сега. Кръвта бучеше в ушите й. Тя свиваше и отпускаше юмруците.

Това беше най-мълчаливата й среща. Барт дори не се опитваше да води разговор, а на нея не й хрумваше нищо, което да не звучи детинско. Нямаха нито една обща тема. Защо беше тук? И защо не му каже да се връщат?

Фаровете осветиха хранилки и Барт намали, за да не изплаши животните.

— Ето и един млад елен — каза тихо той и Тори протегна врат да го види.

— Ходиш ли на лов? — попита тя и премигна пред нелепостта на въпроса си. Беше съвършен мъж от Монтана.

— Да — потвърди той. — А ти?

— Не — призна Тори малко неловко, заради своето недоволство от убиването на красивите животни. Много жени обичаха лова толкова колкото техните съпрузи и братя.

— Доста неща не правиш, а?

Усети почти облекчение като чу познатата подигравателна нотка в гласа му.

— Въпрос на мнение — отговори тя сковано. — Доволна съм от начина си на живот.

— Срещал съм приятеля ти, Стийв Как-му-беше-име-то.

— Джонсън. Стийв Джонсън. И той не ми е приятел.

— Любовник? Годеник?

Тори преглътна гнева си. Барт я дразнеше и тя попадна в капана му.

— Стийв е просто добър познат.

— Добър познат? И той ли мисли така за теб — като за добра позната?

— Да.

— Тогава е наистина вълнуващо да се срещаш с него.

Барт се усмихна сардонически.

— Какво правите — седите на дивана и гледате стари филми по телевизора?

Тори се вбеси.

— Мислиш ли, че тази среща е много интересна? Да обикаляш в пикап едва ли е достойно за нечий дневник, Сканлън.

Устните му се разтегнаха в палава усмивка.

— Нощта не е свършила още, скъпа. Ще имаш наистина изумителни неща за отбелязване, преди да си кажем „лека нощ“.

Стомахът й се обърна. Да се справи с Барт? Най-безумната идея, която някога й е хрумвала. Не бяха срещнали нито една кола и тя бе изцяло в ръцете на мъжа до себе си.

— Промених си решението. Отведи ме вкъщи.

Барт очакваше нещо подобно, но Индианската височина бе съвсем близо, а и той трябваше да разбере какво доведе до тази странна среща, преди да я заведе у дома.

— Страхливка — обвини я меко той.

— Наричай ме както си искаш, но ме върни вкъщи. Съжалявам, че те подведох да си помислиш, че…

— Какво, Тори? Какво ме подведе да си помисля?

Лицето й пламтеше от неудобство. Барт беше прекалено голяма хапка за нея.

— Че имаш нужда от мъж?

Господи! Беше по-лош, отколкото допускаше.

— Толкова си жесток, че не мога да повярвам — прошепна тя.

— Жесток? Или искрен. Ти току-що ли откри секса, скъпа? За твое сведение, той съществува от много, много отдавна.

— Барт, престани!

— Кажи ми нещо. Как момиче с твоя непорочен вид се справя с живота в ранчото? Гледаш в друга посока, когато бикът се покачи върху юницата?

— Не свързвай процеса на размножаване с извратените човешки отношения. Не може да има и сравнение и аз не гледам встрани, когато бикът…

Той се заливаше от смях, забавлявайки се на нейното избухване. Тя затвори уста и се загледа през прозореца.

— Непоносим си! — изфуча гневно тя.

— А ти си най-сладкото същество в трите области. Защо се ядосваш толкова, когато те дразня? Не ти ли е хрумвало, че именно заради това го правя? Като малък обожавах да се надуеш като малка жабка и да ми крещиш насреща. Не можех да устоя да не развържа панделките ти или да ти грабна обяда.

— Непоносим грубиян!

— Падах си по теб.

— Какво?

— Ти беше единственото момиче в автобуса с дълги букли. Като малък исках да заровя пръсти в тях и да ги пипна. Седях зад теб и ги зяпах, докато не можех да издържам повече и ти развързвах панделките — Барт се изсмя леко. — Смешно, нали?

Смешно? Тори никога не бе предполагала, че нападките на Барт се дължаха на детско увлечение. За нея той беше нейният кръст, причина да се радва, ако се разболее и отсъства от училище.

Зачуди се дали в гимназията бе продължил да я харесва. Не разбра, защото стигнаха до Индианската височина и Барт угаси мотора. Един бърз поглед показа, че бяха съвсем сами.