Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Zorro, 1924 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Соня Бояджиева, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,8 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джонстън Маккъли. Зоро
Превод: Соня Бояджиева
Художник: Игор Христов
Редактор: Росанка Ляпова
Корица: Рекламна къща АЯ
ИК „ОФИР“, 1994
История
- —Добавяне
Глава X
Намек за ревност
След половин час раненото рамо беше почистено, превързано, а блед и изтощен, капитанът седеше на масата и отпиваше вино. Доня Каталина и сеньорита Лолита проявиха съчувствие към него, въпреки че последната едва сдържаше усмивката си, като си припомняше за хвалбите на капитана и ги сравняваше със случилото се.
Дон Карлос се силеше да накара капитана да се чувства като у дома си, тъй като според него не беше лошо да има връзки с армията. Вече беше намекнал на офицера, че може да остане в хасиендата за няколко дни, докато раната му зарасне. Като гледаше сеньорита Лолита в очите, капитанът отговори, че е готов да остане цял ден. Въпреки раната си, той се стараеше да води вежлив и остроумен разговор, но претърпя пълен неуспех.
Навън отново се чу конски тропот и дон Карлос изпрати слугата да отвори вратата така, че пътят да се вижда. Всички мислеха, че се връща някой от войниците. Конникът наближи и спря пред къщата. Слугата изтича да се погрижи за коня. Измина минута, докато на верандата се чуха бързи стъпки и в стаята влезе дон Диего Вега.
— О-о! — извика той с облекчение. — Щастлив съм, че всички сте живи и здрави.
— Дон Диего? — възкликна стопанинът. — Вие изминахте разстоянието от селото до дома ми втори път, за едно денонощие?
— Сигурно ще се разболея от това усилие — каза дон Диего. — Вече съм схванат и гърбът ме боли. Въпреки това прецених, че съм длъжен да дойда. В селото вдигнаха тревога: разчу се, че този разбойник Зоро е посетил хасиендата ви. Видях как войниците се понесоха насам и в сърцето ми се прокрадна безпокойство.
— Разбирам, кабалеро — засия дон Карлос и крадешком погледна сеньорита Лолита.
— Счетох за свой дълг да предприема това пътуване, а сега виждам, че е било напразно. Вие сте живи и здрави. Как стана всичко?
Лолита прихна да се смее, а дон Карлос бързо отговори:
— Нехранимайкото беше тук, но след като рани капитан Рамон в рамото, избяга.
— Хубава работа! — дон Диего седна на един стол. — Значи вие опитахте шпагата му. Така ли, капитане? Това би трябвало да утоли жаждата ви за мъст. Войниците ви преследваха ли го?
— Да — кратко отвърна капитанът. Не му се искаше да разказва за поражението си. — И ще го гонят, докато го заловят. Под мое командване е грамадният сержант Гонзалес, който струва ми се ви е приятел, дон Диего? Той мечтае да залови разбойника и да заслужи наградата на губернатора. Като се върне, ще му заповядам да поведе отряда и да преследва Зоро, докато той не си получи заслуженото.
— Позволете ми да изразя надежда, че войниците ще се справят. Негодникът разтревожи дон Карлос и тези дами, а дон Карлос ми е приятел. Бих искал всички да знаят това.
Дон Карлос засия, а доня Каталина мило се усмихна, но сеньорита Лолита едва удържа розовата си устица да не се свие в презрително-насмешлива гримаса.
— Бих пийнал чашка от прекрасното ви вино, дон Карлос! — продължи дон Диего. — Изморен съм. Два пъти в един ден да дойда от Реина де Лос Анжелес — това е повече, отколкото човек може да понесе.
— Нима тези четири мили са голямо пътешествие? — учуди се капитанът.
— Може би за грубия войник не са — възрази дон Диего, — но за един кабалеро е така.
— А нима войникът не може да бъде кабалеро? — попита капитанът, леко засегнат.
— Преди се случваше, но сега рядко се среща — отговори дон Диего. Същевременно обърна поглед към Лолита, като искаше да насочи вниманието й към думите си. Бе забелязал как я гледаше капитанът. Усети ревност в сърцето си.
— Да не би да искате да кажете, че кръвта ми не е благородническа, сеньор? — попита капитан Рамон.
— Не мога да ви отговоря, сеньор, тъй като никога не съм я виждал. Но Зоро сигурно има мнение по въпроса. Той е виждал цвета й.
— За бога — викна капитан Рамон, — вие ми се присмивате.
— Никога не вземайте истината за насмешка — отбеляза дон Диего. — Той е ранил рамото ви. Не се и съмнявам, че това е само драскотина. Но между впрочем, вие не трябваше ли да сте вече в гарнизона заедно с войниците си?
— Чакам ги да се върнат — отговори капитанът. — Освен това пътешествието от тук до гарнизона е твърде изморително според вашите собствени думи.
— Но истинският войник е свикнал с лишенията, сеньор.
— Това е вярно, налага му се да се среща с всякаква измет — отвърна капитанът и многозначително погледна дон Диего.
— Вие ме наричате „измет“, сеньор?
— Нима казах това?
Разговорът приемаше опасен обрат и дон Карлос се страхуваше да не изпадне в още по-затруднено положение. Не му се искаше офицерът от армията и дон Диего Вега да устроят още една схватка в дома му.
— Желаете ли още вино, сеньори? — запита той и застана между столовете им, въпреки всички правила на добрия тон. — Пийнете, капитане, защото след раняването сте загубили кръв. А вие, дон Диего, след бързото препускане…
— Съмнявам се в бързината му — отбеляза капитан Рамон.
Дон Диего взе предложената му чаша вино и се обърна с гръб към капитана. Той погледна сеньорита Лолита и и се усмихна. След това бавно стана, взе стола си и като го пренесе през цялата стая, го постави до нейния.
— Този негодник изплаши ли ви, сеньорита? — попита той.
— Да предположим, че да, сеньор. Ще отмъстите ли за това? Ще вземете ли шпагата си, за да препуснете след него и да го накажете колкото заслужава?
— Кълна се, че бих могъл да направя това. Но по-добре е да използувам отряда от юнаци, които не биха искали нищо друго, освен да се спуснат след него. Защо да рискувам собствената си глава?
— О! — възкликна тя с отчаян глас.
— Да не говорим повече за този кръвопиец — помоли той. — Има много по-приятни теми за разговор. Сеньорита, обмислихте ли сутрешното ми предложение?
Сеньорита Лолита беше мислила по въпроса. Тя знаеше какво значение има тази сватба за нейните родители и за тяхното благополучие. Спомни си също и разбойника, неговото мъжество и ум и й се прииска дон Диего да беше такъв. И тя не можа да произнесе думите, които биха я направили невяста на дон Диего.
— Аз… аз нямах време да помисля за това, сеньор — отговори тя.
— Надявам се скоро да вземете някакво решение — каза той.
— Толкова ли бързате?
— Баща ми отново повдигна въпроса. Той настоява да се оженя. Това, разбира се, не е добре, но ще трябва да угодя на баща си.
Лолита прехапа устни, защото почувствува, че я залива внезапен гняв. „Нима някой ухажва момиче по този начин?“ — мислеше си тя.
— Ще ви кажа решението си колкото се може по-скоро, сеньор — каза тя накрая.
— А този капитан Рамон май се застоя в хасиендата.
Лолита почувствува малка надежда. Може би дон Диего ревнуваше? Ако бе вярно, значи този човек имаше някакви чувства. Може би най-накрая любовта и страстта щяха да се събудят в него?
— Баща ми го покани да остане, докато се възстанови и бъде в състояние да се прибере сам в гарнизона.
— Та той и сега може да тръгне. Обикновена драскотина!
— Вие тази вечер ли ще се приберете вкъщи?
— Сигурно ще се разболея от това, но трябва да се върна. Има някои въпроси, които изискват присъствието ми у дома утре сутринта. Работа — толкова непоносимо бреме.
— Може би баща ми ще ви предложи карета.
— Това би било любезно от негова страна. В каретата човек би могъл да дремне за кратко.
— Но ако разбойникът ви спре?
— Няма от какво да се боя, сеньорита. Нима не съм достатъчно богат, за да се откупя?
— Предпочитате да платите, вместо да се биете, сеньор?
— Имам много пари, но само един живот, сеньорита. Нима би било благоразумно да позволя на някой да ме нарани?
— Това ще е проява на мъжество. Не е ли така? — попита тя.
— Всеки мъж може да прояви мъжество в даден момент, но мислещият човек трябва да е внимателен и прозорлив.
Дон Диего тихо се засмя и се наведе, за да го чува само събеседничката му.
В другия край на стаята дон Карлос полагаше всички усилия, за да настани удобно капитан Рамон и се радваше, че той и дон Диего в този момент бяха далеч един от друг.
— Дон Карлос — говореше капитанът, — аз произхождам от добро семейство и губернаторът е благоразположен към мен. Сигурно сте чули за това. Аз съм само на двадесет и три години, иначе щях да заемам по-висок пост. Но бъдещето ми е осигурено.
— Радвам се да го чуя, сеньор.
— До тази вечер никога не бях виждал дъщеря ви, сеньор, но тя ме покори. Не съм виждал такава грация и красота, такива блестящи очи! Сеньор, моля за разрешението ви да я ухажвам.