Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Серая шейка, ???? (Обществено достояние)
- Превод отруски
- Ангел Каралийчев, 1952 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead(2012)
Издание:
Разкази и приказки от руски писатели-класици
Редактор: Г. Димитрова
Художник на корицата: Ст. Кънчев
Илюстрации: И. Архангельска, Б. Дехтерев, А. Лаптев, Г. Никольский, Е. Рачев
Технически редактор: Д. Табакова
Коректор: Н. Радева
Дадена за печат на 17.III.1952 г.
Поръчка №174
Тираж 8000
Формат 1/20 от 70/100
Печатни коли 8 и 4 стр.
Авторски коли 4.85
Печатница „Народна младеж“, София
История
- —Добавяне
2
Поради предстоящата раздяла старата Патица се отнасяше към сакатата си дъщеря с удвоена нежност. Тя, бедничката, още не знаеше какво е раздяла и самота и гледаше на приготовленията на другите за път с любопитството на новачка. Наистина понякога чувствуваше завист, че нейните братя и сестри така весело се готвят да отлетят, че те ще бъдат някъде там, далеко-далеко, където няма зима.
— Нали през пролетта ще се върнете? — питаше Сивошийка майка си.
— Да, да, ще се върнем, скъпа моя… И пак ще заживеем всички заедно.
За да утеши Сивошийка, която започваше да се замисля, майка й разказа няколко също такива случаи, когато, патици оставали през зимата. Тя лично познавала две такива двойки.
— Все ще преживееш някак си, мила — успокояваше я старата Патица. — Отначало ще потъгуваш, а сетне ще свикнеш. Ако можехме да те пренесем при топлия извор, който и през зимата не замръзва, щеше да бъде съвсем хубаво. Той не е далече оттука… Но защо да говорим напразно, и без това не можем да те пренесем там!
— Аз през всичкото време ще мисля за вас… — повтаряше бедната Сивошийка. — Все ще мисля: къде сте вие, какво правите, весело ли ви е?… И все едно че и аз ще бъда с вас.
Старата Патица трябваше да събере всичките си сили, за да не издаде своето отчаяние. Тя се стараеше да изглежда весела и плачеше тайничко от всички. Ах, колко й беше мъчно за милата бедничка Сивошийка!… Другите си деца тя сега почти не забелязваше, не им обръщаше внимание и струваше й се, че дори съвсем не ги обича.
А как бързо летеше времето!… Минали бяха цяла редица студени утрини, а от сланата пожълтяха брезичките и почервеняха трепетликите. Водата в реката потъмня, а самата река изглеждаше по-голяма, защото бреговете й оголяха — крайбрежните храсти бързо губеха листата си. Студеният есенен вятър брулеше увяхващите листа и ги отелваше. Небето често се покриваше с тежки есенни облаци, които ронеха дребен есенен дъждец. Въобще хубавото беше малко и от много дни вече край тях се носеха ята прелетни птици… Първи потеглиха блатните птици, защото блатата започнаха вече да замръзват. Най-дълго от всички останаха речните птици.
Прелитането на жеравите причиняваше най-голяма мъка на Сивошийка, защото те крякаха така жално, сякаш я викаха със себе си. Сърцето й още първия път се сви от някакво тайно предчувствие и тя дълго изпращаше с очи изчезващото в небето ято жерави.
„Колко трябва да им е хубаво!“ — си мислеше Сивошийка.
Лебедите, гъските и патиците също започваха да се готвят за отлитане. Отделните гнезда се събираха на големи ята. Старите и опитни птици учеха младите. Всяка сутрин тази младеж с весел крясък правеше големи разходки, за да заякчи крилете си за далечното прелитане. Умните водачи отначало обучаваха отделни групи, а сетне всички заедно. Колко крясък, младежко веселие и радост имаше!… Едничка Сивошийка не можеше да вземе участие в тези разходки и им се любуваше само отдалече. Какво да се прави, трябваше да се примири със съдбата си. Затова пък как плуваше, как се гуркаше! Водата беше всичко за нея.
— Трябва да тръгваме… време е! — говореха старците-водачи. — Какво чакаме тук!
А времето летеше, бързо летеше… Настъпи и съдбоносният ден. Цялото ято се събра в една жива купчина на реката. Това стана през едно ранно есенно утро, когато водата още беше покрита с гъста мъгла. В ятото на патиците се струпаха триста парчета. Чуваше се само крякането на главните водачи. Старата Патица не спа цяла нощ — тази беше последната нощ, която прекарваше със Сивошийка.
— Ти се навъртай ето около оня бряг, където изворът се стича в реката — съветваше тя. — Там водата не замръзва през цялата зима.
Сивошийка стоеше настрана от ятото като чужда. А и всички бяха така заети с общото отлитане, че никой не й обръщаше внимание.
Сърцето на старата Патица се късаше от болка, като гледаше бедната Сивошийка. Няколко пъти тя реши на ума си, че ще остане: но как да останеш, когато има и други деца и трябва да летиш заедно с ятото?
— Хайде поемай! — високо изкомандува старият водач и ятото изведнъж се вдигна нагоре.
Сивошийка остана сама на реката и дълго изпращаше с очи ятото, което отлиташе. Отначало всички летяха в една жива купчина, а сетне се източиха в правилен триъгълник и се скриха.
„Нима съм съвсем сама? — си мислеше Сивошийка, като се обливаше в сълзи. — По-добре щеше да бъде, ако тогава Лиса ме беше изяла.“