Вера Коуи
Богатство и сълзи (7)

Седма глава

Ролф Хобарт имаше кабинет приблизително с размерите на стадион Уембли, а бюрото му, голямо колкото ледена пързалка, се намираше в далечния му край. Кейт бе въведена от мъж с жабешко лице и докато вървеше към бюрото, погледът й бе привлечен от коня, поставен точно в средата му.

— Е? — започна грубо Ролф Хобарт. — Ето го. Фалшификатът, който се опитахте да ми пробутате — беше едър, висок. Говореше заплашително и арогантно като кавгаджия, смятащ, че парите му го оправдават.

— Не беше нарочно — поправи го Кейт тихо, но твърдо.

— Не ми ги разправяйте такива. Предполага се, че сте специалистка, а се излъгахте!

Кейт се побоя да му каже, че и той се бе излъгал докато не му направи тест, и призна искрено:

— За съжаление така стана. В цялата си практика никога не съм попадала на толкова добра фалшификация. Може ли пак да го погледна?

— Може да си приберете тоя проклет кон, но след като ми дадете чек за един милион долара.

Един милион долара! Това си беше чисто и просто изнудване, но тя трябваше да откупи доброто име на „Деспар“, а то струваше много повече от милион. Беше й ясно, че ако пожелае, той можеше да откаже да приеме дори тази сума и тогава да поиска десет пъти повече, да отхвърли неофициално плащане да даде „Деспар“ под съд. Кейт разбра, че той иска да й покаже кой е господар на положението. Сякаш играеха на котка и мишка. Той не бързаше, а тя не знаеше какво ще се случи…

Тя разгледа коня. Дори и сега като знаеше резултатите от термолуминесценцията, все още го приемаше за произведение на изкуството; не беше стар, но беше толкова красив както би бил събратът му от преди две хиляди години. Сега си даде сметка какво са изпитвали специалистите, когато пред очите им Ван Меергрен сътворил прекрасен Вермеер… Кейт се почувства ужасно глупаво. Познанията не й служеха за нищо. За пръв път я хващаха с фалшификат, макар и толкова добър. Остави коня, бръкна в чантата си извади чековата си книжка, попълни исканата сума, подписа чека го и му го подаде безмълвно.

Ролф Хобарт само дето не го изтръгна от ръцете й. После, след като не можеше да се сдържа повече, избълва тирада от обидни думи, повиши тон, очите му се изцъклиха, заобиколи бюрото, наведе се над Кейт и крещя така, че слюнката се стичаше по устните му и я пръскаше. Стори й се, че той полудява и се сви надолу като видя стиснатия му юмрук над главата си. Бръщолевеше като обезумял, крещеше й, че го е направила на глупак и се зарече кракът му никога вече да не стъпи в лондонския „Деспар“. Бил отишъл там, защото смятал, че тази аукционна къща се е специализирала по ориенталско изкуство. В бъдеще щял да се придържа към собствената си страна. Знаел си, че англичаните ще го измамят, винаги са били такива и такива ще си останат…

Неочаквано звънна телефонът. Ролф Хобарт спря по средата на тирадата, обърна се и грабна слушалката. Кейт не чуваше разговора. Сърцето й туптеше в ушите, а коленете й бяха омекнали. Никога в живота си не беше изпитвала такъв ужас. Имаше чувството, че всеки миг той ще излезе от трудно удържаното равновесие и ще започне да я налага с огромните си юмруци. Само поради огромното му състояние и сила другите побоища, които е нанасял, не са стигали до полицията. Остави чека върху бюрото му и започна бавно да се придвижва към вратата. Изведнъж чу Ролф Хобарт да казва:

— Почакайте! — и то със съвършено различен тон.

Тя се закова на място с ръка протегната към дръжката на вратата, но не се обърна.

— Защо не ми казахте, че познавате Агата Чандлър? — попита той с помирителен почти загрижен тон. — Това променя нещата… — но сините му очи още искряха. Той се извиняваше заради някоя си Агата Чандлър, но по принуда.

— Хайде да забравим станалото, а? — пред смаяния поглед на Кейт, той скъса чека на парченца. — Исках само да ви дам урок. Никой досега не е мамил Ролф Хобарт, разбрахте ли? Дайте ми само онова, което съм платил и ще бъдем квит. Нали не ми се сърдите?

За пълно изумление на Кейт той протегна огромната си ръка. Тя недоумяващо се дръпна назад, обърна се, отвори вратата и избяга.

В асансьора се облегна на стената разтреперана. Този човек е луд! В една минута е готов да те смаже от бой, а в следващата се извинява заради някоя си Агата Чандлър. Тогава в обърканото й съзнание просветна една мисъл, която почти я парализира — спомни си Роло да казва: „… внукът на Агата Чандлър, а тя притежава почти половината свят. Много стара, но все още неописуемо силна…“

Когато вратите се отвориха, един глас я попита:

— Мис Деспар? — Тогава излезе от транса и видя пред себе си униформен шофьор с шапка в ръцете, който я гледаше малко загрижено.

— Да? — отвърна Кейт.

— Мисис Чандлър изпрати колата за вас.

— Какво? Кола ли? — отпусна се. Само да се махне от това място… — Благодаря.

Колата беше паркирана до бордюра — много дълга и с тъмни стъкла. Шофорът изгледа побелялото й лице и докато затваряше вратата й, каза:

— В шкафчето ще намерите нещо тонизиращо, мис.

Кейт протегна ръка към издадения капак от орехово дърво и тогава забеляза, че трепери. Но успя отвътре да вдигне кристално шише, да си сипе двойно бренди в чашката, която служеше и за капак. Течността изгори вътрешностите й, стигна до скования й мозък и тя се облегна назад като ударена по главата. Затвори очи и въздъхна дълбоко. Каква сутрин само! Да имаш работа с луд човек! Колко хитър, злобен и жесток заговор.

Доминик й обяви война и това бе първата атака. Роло беше прав. Не бива да й се вярва. „А ти какво направи — нищо!“ Отвори очи и видя, че са спрели на широка улица с храсти по средата. Докато светлината на светофара се сменяше на кръстовището, забеляза табелката на улицата. Източна 80-та. Достатъчно знаеше за Ню Йорк, за да разбере, че се движат на север. Летище „Куинс“, откъдето щеше да хване самолета, се намираше на изток.

Наведе се и почука на стъклото.

— Движим се в погрешна посока!

— Не, мис — той я чу, макар че стъклото беше дебело. — Трябва да ви заведа при мисис Чандлър.

„Отвлечена!“ — помисли си Кейт полуистерично. Какъв ден само!

Агата Чандлър е толкова лоша, колкото и Ролф Хубарт — дали и на нея както при него огромното количество пари й е създало чувство за мегаломания?

Отново се облегна, видя, че шофьорът вдига слушалката и изрича нещо. На следващата пресечка завиха надясно. Тузарска част на града, ако можеше да се съди по къщите. Улиците бяха чисти и добре поддържани. Колата спря пред дом с две колони и входни врати по френски образец, излъскани като огледало. Щом колата спря, вратите се отвориха и по стълбите слезе възрастен иконом, а пред него вървеше слуга, който отвори вратата й.

— Добро утро, мис Деспар — тържествено каза икономът и Кейт се усмихна, щом чу английския акцент. — Мисис Чандлър ви очаква.

Той я поведе нагоре по стъпалата, минаха през вратите, влязоха в широко и много хубаво антре с висок таван, с черни и бели плочки, разположени шахматно и извита стълба под огромен полилей. Седнала в инвалиден стол по средата на антрето я очакваше възрастна жена, а до нея — Кейт едва го преглътна — стоеше индианка! Възрастната дама докосна ръкохватката на стола и той безшумно се придвижи към Кейт.

— Значи вие сте дъщерята на Шарл — прогърмя гласът й. — Аз съм Агата Чандлър. Баща ви беше мой стар и много ценен приятел.

— Приятно ми е — глупаво промълви Кейт, поемайки протегнатата й ръка, с изкривени от артрит подути стави.

Старата жена се засмя.

— Изненадах ви, а? — по тона й личеше, че изпитва удоволствие от това. — Когато Блез ми позвъни и ми разказа какво се готви да направи онзи смахнатия Ролф Хобарт, реших, че трябва да се намеся.

— С камшик ли? — успя да изрече Кейт.

Възрастната жена се засмя отново, явно доволна.

— Това се казва момиче! — ентусиазирано възкликна тя. После продължи по-меко: — Зле ли се прояви?

Кейт потръпна.

— Земята кръгла ли е?

Агата Чандлър отново се изкиска и плесна силно по коляното с изкривената си ръка.

— Бързо угасих гнева му. Казах му, че ако се отнесе лошо към вас, ще престана да му давам мед, да не говорим за други суровини, които получава от корпорацията. Познавам двамата Хобарт — бащата, и сина. И двамата са побъркани, а комплексът им за власт е по-голям от възможностите им. Хайде влез, дете, да се махнем от това антре, че става течение. Соумс! — избоботи гласът й към възрастния иконом. — Сигурен ли си, че има отопление?

— Да, мадам. Термостатът е включен на силно.

— Не го чувствам — измърмори възрастната жена.

На Кейт вече й се струваше, че антрето е като сауна, а с периферното си зрение видя пламъци, които привлякоха вниманието й — в облицована с мрамор камина гореше огън, който би могъл да изгори цяло Чикаго.

— Мразя го този студен град — изсумтя Агата Чандлър. — Идвам само, когато се налага. Колкото по-скоро се прибера сред планините, толкова по-добре… Обърни ме, Мини — нареди тя на старата индианка, мълчаливо стояща до нея. — Това е братовчедка ми Мини Елкхорн — обясни на Кейт. Мини кимна безучастно. Тя изглеждаше дори по-възрастна от Агата, което се потвърди, когато домакинята каза с облекчение: — Държа я край себе си, защото е по-стара и от мен. Почти не говори английски, но разбира. Хайде да отидем някъде на топло. Ела, Кейт.

Вече напълно очарована, Кейт последва процесията по коридора. Най-отпред вървеше икономът. Той отвори една врата, после застана отстрани, за да мине инвалидния стол, бутан от Мини. Кейт ги следваше най-отзад.

— Сега можете да ни донесете кафе — нареди Агата.

— Да, мадам.

Мини закара стола пред бумтящ огън и старата жена започна да рови сред огърлиците си, за да си намери лорнета. — Хайде сега да те огледаме добре, Кейт Деспар. Знаеш ли, че баща ти и аз бяхме приятели?

— Не — искрено отговори Кейт.

Агата изсумтя.

— Нищо чудно. Запознахме се само преди няколко години, но веднага си допаднахме. Не приличаш на него.

Не е чак толкова обикновена, колкото я бе описал Блез. „По външност кръгла двойка — й бе казал. — Отличен по ум“. „Не е като Доминик — помисли си възрастната жена. — Внушително висока е, а краката й са хубави. Косата й въобще не е червена като морков. Някой някъде се е погрижил за нея. Добре.“

— Може ли да си сваля палтото? — попита Кейт.

Старата жена се разсмя.

— Стопли ли се? Трябва винаги да стоя на топло, кръвта ми много се е разредила. Затова идвам в Ню Йорк. За да ми прегледат старите кокали и да ми кажат колко време още ми остава. Настани се удобно.

Кейт свали късото си палто от мек вълнен плат. Под него беше облечена с брич, затъкнат в ботушите й, с дебел тъмнозелен пуловер над блуза с цвят на мед.

— Ако ти е много топло, няма нужда да идваш до огъня — изграчи Агата, затова Кейт се настани върху разкошно канапе достатъчно далеч, за да не заври от горещина.

На вратата се почука и икономът влезе с кутия.

— Какво носиш сега? — попита възрастната дама.

— За мис Деспар е, мадам. От мистър Хобарт.

— Конят! — възкликна Кейт и стана пъргаво. — Забравих коня! — Пое го от иконома и като вдигна капака, се увери, че вътре наистина беше фалшифицираната статуетка.

— Може ли да го погледна? — попита Агата.

Кейт й го подаде. Старата жена не можеше да го държи, но го разгледа с интерес.

— Хм, мисля, че има подобно нещо в ранчото — рече най-накрая. — Дядо ми е събирал неща оттук-оттам. Купувал е много от целия свят.

— Колекционирал ли ги е? — поинтересува се Кейт.

— Не в сегашния смисъл на думата. Просто е купувал каквото му е харесвало. — После попита направо:

— Добър фалшификат ли е?

— Невероятен. Толкова е добър, че нито за миг не се усъмних. Нито пък специалистът ми по ориенталски порцелан. Това — изрече с чувство Кейт — е най-опасното нещо, което съм виждала в живота си.

— Срива пазара, така ли?

— Катастрофално.

— Хмм… — старата жена отново вдигна лорнета си.

— Е, пази го. Сигурна съм, че ще проведеш разследване, когато се върнеш в Лондон.

— Наистина ще го направим — сериозно се зарече Кейт.

— Някакви следи?

— Само подозрения — уклончиво отвърна Кейт.

Вратата отново се отвори и икономът внесе кафето върху голям сребърен поднос. Мини придърпа малка масичка, върху която го поставиха. Очите на Кейт светнаха при вида на среброто. Това не беше нейна специалност, но веднага разбра, че е от много високо качество.

— „Пол Ревер“ — каза старата жена, разбрала погледа й.

— От баща ви ли?

Старата жена кимна доволна.

Мини сипа кафето.

— Не мога да правя нищо заради този проклет артрит — каза направо Агата. — Но не е стигнал още до мозъка ми — смехът й отново избумтя.

Два пъти по-млади от нея хора биха завидели на жизнеността й. Присъствието й се налагаше. Лицето й имаше меден оттенък и нямаше почти никакви бръчки. Косата й — трябва да беше боядисана — беше черна като на внука й, но съвсем права. Беше дръпната силно назад и завита в тежък кок, богато украсен с испански златен гребен, инкрустиран с камъни, които Кейт инстинктивно се досети, че са изумруди и рубини. Беше облечена с нещо, което би могло да бъде описано като роба, изработена от тежък брокат със сложна златна бродерия, а около врата имаше яка, каквато Кейт беше виждала само като илюстрация на царете на инките — беше буквално отрупана със същите изумруди и рубини. Индиански златни обици със същите камъни висяха на продупчените й уши, а единственият пръстен, който носеше, беше обикновена златна венчална халка на лявата ръка. Мини от друга страна, носеше дреха, която Кейт с изумление позна като традиционна индианска рокля от кожа, която изглеждаше изключително и бе поръбена с мъниста и ресни с цвят на неузряло жито. Косата й беше чисто бяла и доста пооредяла като на Агата, но не носеше украшения. Тя поднесе кафето на братовчедка си в специална купичка с две дръжки, в които Агата пъхна изкривените си пръсти.

— Искаш ли да сипеш нещо вътре? — попита, когато Кейт взе своята чаша.

Смятайки, че е по-добре да бъде трезва (още усещаше ефекта на коняка, който изпи в колата). Кейт отказа. Една глътка от кафето й подсказа колко е била права. Беше черно като грях и адски горещо.

Старата жена се разсмя.

— Баща ми ме научи как да правя кафе. Понякога нямахме друго, ако не беше успял да убие нещо за ядене, така че това трябваше да ни държи.

— Би могло да ви разтопи — преглътна Кейт и старата жена отново избухна в смях.

— Моето момче ми каза, че имаш дух. Затова ми се обади — „Херцогиньо — каза ми, — трябва да се обадиш на Ролф Хобарт, преди да е разкъсал на парчета едно беззащитно момиче.“

— Не съм беззащитна — възрази Кейт обидена.

— Виждам, че не си, но е трудно да си отвориш устата, когато Ролф се нахвърли върху теб. Както и да е, Блез беше доста обезпокоен, затова направих, каквото поиска. Обръща се към мен само когато знае, че работата е сериозна.

Кейт замълча, тъй като се обърка от изненада. Много е странен! — помисли си смутена. Той също бързаше, но е намерил време да позвъни на баба си и да помоли да използва влиянието си. Това я накара неволно да попита:

— Така ли ви нарича? Херцогиньо?

— Такава бях, когато с момчето се видяхме за пръв път. Тогавашният ми съпруг беше италиански херцог. Имала съм четирима съпрузи — обясни тя развеселена. — Всичките ги надживях. Както и да е, момчето винаги ме нарича така. Той единствен го прави, но за всички други съм Агата Чандлър. С това име съм родена и смятам, че си остава най-доброто.

— И го наричате момче? — няма мъж, който по-малко да прилича на момче, помисли си Кейт.

— Такова беше, когато се срещнахме за първи път, тогава беше деветгодишен.

Кейт вече тръпнеше от любопитство.

Малко по-късно тя научи, че Агата, независимо от четиримата си съпрузи, е родила само едно дете — майката на Блез, Ан. Също като майка си Ан се омъжвала четири пъти, а Блез бил син от третия й брак. Тя и четвъртият й съпруг загинали, когато по време на буря колата им излязла от пътя между Франция и Италия и паднала в пропаст. Блез имал доведена сестра Консуело, дъщеря от първия съпруг на майка му — аржентинец и доведен брат Джералд, син от втория й съпруг — английски виконт. Според Агата нито един от двамата не струвал и пукната пара, но Блез, когото тя осиновила и му дала името си, бил светлината на живота й.

— Той е мой наследник и той ще получи всичко — каза и енергично кимна с глава. — Консуело е имала трима богати съпрузи, а настоящият й — четвъртият е беден като църковна мишка. Джералд получи титлата и именията на баща си. Виждам ги само, когато имат нужда от нещо. Не искат много да се знае, че имат баба полуиндианка. Джералд е глупак. Консуело има ум, но го използва не за каквото трябва. Ужасно завижда на Блез.

Под презрителния тон Кейт усети болката й, а изразителното й лице издаваше чувствата й. Старата жена забеляза това.

— Достатъчно сме говорили за мен — рече бързо тя. — Разкажи ми нещо за себе си. Как се справяш с „Деспар“?

— Очевидно не толкова добре, колкото ми се искаше — в гласа и тона на Кейт пролича неудовлетвореност.

— Ако на баща ти не му беше хрумнало да ти го завещае, той нямаше да те остави без нищо. Каза ми, че според него ти притежаваш необходимите качества.

Кейт се изуми.

— Говорил ви е за мен?

— Много пъти. Баща ти искаше едно: да се сдобри с теб. Много го натъжаваше, когато му връщаше писмата, но предполагам, че ти самата си страдала — гласът на старата дама беше изпълнен с жал, а после каза още по-меко: — Аз много ценях баща си, затова си мисля, че много добре те разбирам. Ако беше отишъл другаде и ме беше оставил, сигурно бих умряла от мъка.

— И на мен така ми се струваше — съгласи се Кейт с тази изумителна стара жена.

— Какво промени мнението ти? — попита Агата.

Кейт помълча нерешително. Доминик дьо Вивие беше обожаваната снаха на старата дама.

— Някой ми отвори очите — позволи си да каже. — Винаги съм възприемала нещата от моя гледна точка. Когато погледнах от различен ъгъл, тогава разбрах, че излизам от задънената улица, където сама се бях затворила.

Старата жена кимна мъдро.

— И на мен веднъж-дваж пъти ми се е случвало подобно нещо.

Усмихнаха се любезно една на друга, но вече и двете се чувстваха напълно свободно.

— Благодаря, че ми се притекохте на помощ — импулсивно рече Кейт.

— Направих го само защото Блез ме помоли. Мисля, че си имала голям късмет да го срещнеш — тук тя въздъхна. — Момчето много пътува, понеже вижда, че напоследък вече не мога. Проклетият артрит ме е стегнал като в менгеме.

— Ще му благодаря, когато го видя — учтиво каза Кейт. Което се оказа по-скоро, отколкото тя предполагаше.

Погледна часовника си и се изуми като видя, че е минал цял час и вече е време да се сбогува и да тръгва. Точно тогава вратата пак се отвори и влезе самият той.

Кимна на Кейт и се наведе да целуне баба си, която го погледна с обич. Щом се изправи, Кейт преглътна и каза:

— Благодаря ви, че ми се притекохте на помощ или по-скоро, че помолихте баба си да го направи.

— Значи имаше ефект?

— Никога не съм виждала толкова бърза промяна у някого.

Блез изгледа баба си с обич.

— Компанията Хобарт върти доста голям бизнес с корпорацията, ние сме единствените им доставчици на много важни суровини; освен това херцогинята винаги би могла да победи Хобарт на канадска борба.

Старата дама се изсмя.

— Моят баща ме научи — съобщи тя. — Това е той — обърна се към Кейт и й кимна към портрета над камината. — Казваше се Черният Джек Чандлър.

Беше мъж на около четирийсет години, с дълги мустаци, както са се носили в края на 19 век, обут с кожен панталон, сложил пушка върху кръстосаните си колене. Имаше черна коса, яркосини очи и загрубяла кожа на мъж, който прекарва повечето си време на открито. Кейт го погледна, но стана, за да го разгледа отблизо. Най-накрая изрече:

— Поправете ме, ако греша, но това не е ли Ремингтън?

Старата жена остана много доволна.

— Е, ти ги би всичките. Почти никой не го забелязва.

— Знам, че не е рисувал много портрети, но стилът му не може да се сбърка.

— Познаваш ли изкуството на Американския Запад?

— Сега го уча. Хоби ми е. Не си давах сметка, че е толкова богато и от толкова високо качество.

— Мисля, че в ранчото има много картини на Ремингтън — каза старата жена. — Баща ми и Фредерик Ремингтън бяха приятели.

Кейт се замая. Само един Ремингтън струва цяло състояние.

— Какво ли нямаме от него — картини, скулптури, индиански творби. Има един дървен индианец, който изглежда толкова истински, че трябва да провериш дали скалпът ти е на мястото си.

Наблюдавайки светналите златисти очи, живия интерес, изписан на лицето й, явния копнеж да види всичко това, Агата взе едно от внезапните си решения.

— Ще ти кажа нещо, Кейт. Днес е петък, а аз отлитам за Колорадо следобед. Искаш ли да дойдеш и да прекараш края на седмицата с мен?

Кейт възбудено пое дъх.

— Може ли? — после разумът й се обади: — Не, трябва да се връщам в Лондон с фалшивия кон…

— Защо? Какво ще направиш през уикенда? Защо не се обадиш и не им съобщиш, че ще се върнеш в понеделник сутрин. Самолетите на корпорацията непрекъснато сноват между Англия и Америка и можем да те качим в неделя вечер в Денвър. Кажи им, че ще си на бюрото си в девет и половина в понеделник сутрин. Все пак, нали ти си шефът сега?

Кейт я достраша да й обясни, че още не е съвсем свикнала с този факт, но успя да каже:

— Аз съм, вярно е. Получихме си и коня обратно.

— Освен това имаш ми думата, че Ролф Хобарт няма да гъкне за станалото — увери я възрастната дама. — Момче, заведи Кейт до телефона, за да се обади в Лондон.

Кейт се обърна към него.

— С удоволствие — каза той, но по такъв начин, че тя не разбра дали е искрен или не. „Толкова е загадъчен — дразнеше се тя. Един път си прави труда да накара баба си да я измъкне, а в следващия сякаш й се сърди.“

Обади се на Джеймс Грийв, чието облекчение бе безмерно.

— Кейт, ти си цяло съкровище — възкликна Джеймс. — Заслужаваш си уикенда. Смятам тази вечер да изляза и да се напия някъде. Изтърках килима си, докато те чаках да позвъниш. Добре, много добре!

— Благодаря ти — каза Кейт. Не му спомена нищо за намесата на Агата. Ще обясни всичко, когато се прибере. — Роло върна ли се?

— Не съм го виждал. Да го потърся ли?

— Не, няма значение. Но ако се върне и се поинтересува къде съм, кажи му.

— С най-голямо удоволствие — сърдечно се съгласи Джеймс. — Приятно прекарване на уикенда. Сигурен съм, че моят ще бъде много приятен. Бог да те благослови, Кейт.

— Е? — поиска да знае старата дама.

— Много ще се радвам да дойда в Колорадо — щастлива й каза Кейт. — Къде се намира ранчото? — попита нетърпеливо.

— В Роринг Форк Валей — отговори Блез. След като разбра, че това не й говори нищо, продължи: — Не си ли чувала за Аспен?

— Ски курорта? Разбира се, кой не го знае?

— Аспен се намира в началото на Роринг Форк Валей.

Очите на Кейт светнаха.

— Караш ли ски? — попита я старата дама.

— Никога не съм се качвала на ски, но за всичко си има първи път.

— Хайде да видим как сме с времето. Не се безпокой за дрехи. В ранчото има достатъчно, които ще ти станат. Яздиш ли?

— Да! — одухотвореното лице на Кейт светна от радост.

— Имаме три тенис корта и два басейна — един вътрешен и един външен, така че ще имаш възможност да се раздвижиш — старата жена се обърна към внука си. — Моето момче е лудо по спорта.

— И аз го обичам — щастлива се съгласи Кейт.

„Странно — размишляваше Блез. Никога не би свързал нацупеното устато момиче с определено размъкнати дрехи с тази очарователна, блестяща, пълна с живот млада жена, чиято гъста лъскава коса лъщеше като кестен и чиито дрехи издаваха едновременно вкус и умение да се облича, с каквото й отива.“

— Ще можеш да огледаш и всичко, което има в ранчото — доволна каза Агата. — Ще обядваме леко и ще тръгнем приблизително в три часа. Ще останеш за обяд, нали, момче?

— Ще ме искаш ли, след като вече си имаш приятна компания?

Старата жена изграчи:

— Хайде, не ми ги разправяй такива.

Явно, отношенията им почиваха на здрава връзка. Тонът му беше шеговит, когато я наричаше „херцогиньо“, но бе пълнен с обич.

Обядът бе сервиран на маса, която би побрала петдесетина души в трапезарията. Храната беше обилна и вкусна. За десерт им поднесоха пай с орехи.

След като изяде две порции от него, Кейт въздъхна.

— Ако това наричате „лек обяд“, разтрепервам се като си помисля какъв ли ще бъде тежкия.

— Глупости! Радвам се да видя добър апетит на здрав човек. Няма да ти навреди да добавиш още няколко килограма на това твое тяло. Няма да повярваш, но едно време самата аз бях тънка като върбова пръчка, а сега съм като стар дъб.

Когато стана време за тръгване, Блез внимателно обгърна баба си с пелерина от самур и й подаде малка кожена чанта, която тя сложи на скута си. Инвалидният стол беше избутан по рампата, сложена върху стъпалата пред къщата, където ги очакваше огромна кола. Сега на Кейт й стана ясно защо вратите са толкова широки. Блез се наведе, пъхна една ръка под коленете, а другата под мишниците на баба си, повдигна я и я сложи върху задната седалка. Столът бе сгънат и прибран в багажника и щом Мини седна до шофьора, Кейт зае мястото до старата жена.

Агата вдигна лице към внука си.

— Ще ти се обадя довечера — каза той.

— Не забравяй.

Когато тя отново се облегна на седалката, той се обърна към Кейт.

— Приятно прекарване на уикенда.

— Благодаря ви за всичко — отвърна Кейт.

Той се усмихна и тя примигна. После той отстъпи, затвори вратата и колата тръгна.

Луксозната обстановка в колата — сивите кожени седалки и ореховата тапицерия — всичко бе подгряно както в къщата, а херцогинята (Кейт започна и мислено да я нарича така) се сгуши в самурената пелерина.

Старата дама се обърна да махне на внука си и Кейт забеляза, че независимо от студения ден в Ню Йорк, Блез стоя на улицата, докато завиха зад ъгъла. Агата обърна глава от прозореца и въздъхна доволна.

— Това е моето момче — заяви гордо.

Колата ги закара до отдалечено място на летище „Кенеди“, което се използваше за частни полети. Качиха се на самолет, с надпис „Чанкорп“. Посрещна ги усмихната стюардеса.

— Най-после — херцогинята въздъхна с благодарност, когато съблече самурената пелерина.

— Добре ли прекарахте, мисис Чандлър? — попита стюардесата.

— Друг път е било и по-добре… Какво става вкъщи?

— Всичко е наред. Времето беше идеално, когато тръгнахме от Денвър тази сутрин: — студено и ясно.

— Чувам, че е паднал сняг.

— Валя цялата събота и неделя. Това е добра новина за Лепен и неделната литургия беше посветена на снега.

— Представям си — съгласи се старата жена. — Кейт, това е Глория. Тя винаги се грижи за мен, когато идвам в Ню Йорк. Глория, това е мис Деспар. Идва ни на гости за уикенда. Никога не е ходила в Колорадо.

— Всъщност, в Америка — въздъхна Кейт със съжаление. — Но ще дойда пак.

— Радвам се, че ви харесва — усмихна се Глория с компетентността на човек, който знае, че обратното не е възможно. — Да ви донеса ли нещо?

— Не, благодаря.

— Ако искате нещо, просто звъннете — каза Глория. — Звънецът е точно до стола ви.

Кейт беше отгледана ако не в лукс, то поне в удобства. Никога не й бяха липсвали пари, но вродената пестеливост на майка й бе породила у нея почти калвинистичен ужас от разхищение. Според нейните разбирания, както и според всички стандарти, семейство Чандлър беше изключително богато. Даде си сметка, че откакто колата я взе от сградата на Хобарт, тя влезе в свят, където милионите се въртят така, както тя въртеше стотиците. Дали затова Доминик се бе омъжила за Блез Чандлър — освен заради явната му физическа привлекателност, разбира се? Направили състояние от мед, след като Черният Джек попаднал на приказна жила на мястото, наречено мина „Щастливият долар“, но сега корпорацията беше с многонационално участие и освен мед, добиваше калай, волфрам, ванадий и нещо друго, наречено молибден. Освен това, добиваха олово и въглища. Притежаваха и петролни кладенци. Бяха собственици на банка „Чандлър“, на верига хотели и на многобройни недвижими имоти. Имаха и параходи… Кейт научи всичко това от един бърз преглед на списание „Форбс“, което намери в салона, откъдето позвъни в Лондон. Сега, като огледа скришом купчината списания върху масата, тя забеляза още един брой на същото списание. Тъкмо ще дочете статията.

Едва когато самолетът набра височина Кейт забеляза, че ръката на Агата леко трепери. Като видя загрижения вид на Кейт, старата жена изрече дрезгаво:

— Не мога да свикна с излитането. Но не ми позволяват да пътувам дълго. С влак и с кола е изключено, така че само със самолет мога да дойда за изследвания. Блез настоява докторите да идват при мен, но ми се вижда ненужно да тръгнат с цялата си апаратура и да пресекат цялата страна, за да стигнат до мен.

След като пийнаха чай, тя видимо се оживи. Агата Чандлър обичаше да клюкарства и прескачаше от тема на тема. Така Кейт научи, че тя нито харесва, нито одобрява брака на внука си; че доведената майка на Кейт — празноглава красавица — е невъобразимо ревнива, че съпругата на Блез и баба му не хранят топли чувства една към друга; че Агата също идеализирала баща си, след като майка й — чиста индианка от племето шошони починала в детството й заедно със сина си, когато Агата била петгодишна; че се безпокои какво ще стане с Блез, след като тя си отиде от тоя свят, свързан с жена, която нарочно и по навик му създава неприятности.

Кейт се бе изчервила и се притесняваше. Роло би й казал да стои мирно и да запомня всяка дума. Блез Чандлър би се разлютил, ако знаеше какво прави баба му. Сега разбра защо изглеждаше толкова необщителен, когато Агата обяви, че ще вземе Кейт в Колорадо. Но да бъде справедлива — той не се намеси. Не че го каза, но Кейт остана с впечатлението, че на Агата Чандлър не й остава много време, за да угажда на любимия си внук.

— … разбира се, че той работи много. Единственото му време за почивка е когато се прибира в ранчото. И той го обича, както и аз. Като беше дете, щом го видя, веднага се влюби в него. В началото седеше върху коня като женствен французин, но малко след това му сложихме седло като на наш човек от Запада и той прекарваше върху него от осем до десет часа всеки ден. Беше толкова добър, че можеше да стане състезател по родео в Колорадо Спрингс. Също като баща ми. Великолепен ездач… Но щом имаш индианска кръв, можеш да яздиш. Идва ти отвътре.

— Баща ви полуиндианец ли беше?

— Майка му е била чиста индианка, името й е било Блестяща вода. Била отвлечена от войници, а дядо ми я спасил. Той беше планинец.

Старата дама кимна, усмихна се на себе си и все така усмихната заспа. Кейт изпусна дълга въздишка и тогава забеляза Мини, която я наблюдаваше. Докато се взираха една в друга Кейт забеляза как лицето на индианката светва, очите й се усмихват, а после и устните й. Стара е, искаше да каже, и е самотна. Помъчи се да я издържиш. Тя го заслужава. Кейт кимна, Мини отново сведе очи към ръкоделието си, а Кейт взе списанието, съдържащо толкова много информация. Прочете статията и направо се смая от цифрите, дадени като състояние на Агата Чандлър: — милиарди, а не милиони. Всичко това е започнало от човек, който проучвал терена и открил богата медна жила, а жена му била индианка.

Агата се събуди и продължи да говори, сякаш беше спряла за миг, за да събере мислите си и без да иска повтори онова, което Кейт прочете.

— … мъжете Чандлър са били планинци още когато се занимавали с търговия по течението на река Снейк, преди повече от сто и петдесет години. Всички от нашия род са от Запада. От стария Запад. Онзи, който помня и аз и който разрушиха с прекарването на железницата. Когато баща ми бил млад, в продължение на месеци не виждал жива душа. В онези дни човек е могъл да се загуби из пущинаците, ако не е знаел пътя.

— Колко е голямо ранчото?

— Вече не е голямо. Около четирийсет хиляди акра. Някога беше половин милион. Четирийсет хиляди е достатъчно, за да можем да се грижим за него. „Щастливият долар“ е действащо ранчо. Освен това се намира на три хиляди метра височина. Нощем става студено. Има много сняг. Затова използваме хеликоптер. Имало е случаи, когато през зимата сме оставали затрупани със сняг.

Глория, която непрекъснато се грижеше за нуждите на старата жена се приближи и попита дали желаят нещо. Агата си поръча бърбън с вода. Кейт пи кафе и отчаяно се мъчеше да не заспи. От топлината в кабината, виното на обяд и непрекъснатото бъбрене на старата жена клепачите й натежаха и най-накрая я победиха.

Агата се усмихна, когато видя главата на Кейт да клюма и даде знак на Глория да завие спящото момиче с леко одеяло. „Какво мило дете — помисли си. — «Пълна противоположност на Доминик.» Въздъхна както винаги от това име — тя никога не е стъпвала в ранчото, нито пък се е приближавала и на хиляда мили до него. Мръщи се при споменаването за добитък и язди коне само ако се наконти в онези нейни тесни панталони и бомбе. Не че нямаме всички удобства, които тя харесва. Например баща ми инсталира първата баня на запад от Скалистите планини!“ Отново въздъхна тежко. „Не ме интересува какво говорят за съвременните бракове — рече си тя недоволна. — А това, което моето момче има, съвсем на нищо не прилича.“

Кацнаха в Денвър малко преди шест и трийсет. Колелата на самолета се плъзнаха върху заскрежената писта и той спря пред огромен автобус, който ги закара няколкостотин метра по-далеч, където ги чакаше хеликоптер. В него беше удобно както в самолета и също тъй топло. Беше се стъмнило, затова Кейт не виждаше нищо през прозореца, освен далечните блестящи снежни върхове на планините, огрети от луната.

— Това Скалистите планини ли са? — попита тя възбудено херцогинята.

— Точно така — радостно потвърди старата жена.

Приземиха се на ярко осветена площадка и Кейт с изненада видя огромна триетажна къща, стояща на петдесетина метра. Очакваше да види барака или къща от трупи. Тази беше тухлена и напомняше на Версай… Тръгнаха пеша по една каменна пътека и после влязоха в горещата като фурна оранжерия, в която растяха зелени растения като в Конго, а въздухът бе наситен с влага.

— Ах… така е по-добре — обяви херцогинята и отхвърли пелерината от самур. — Виждам, че е паднал още сняг.

— Започна малко преди обяд, но прогнозата за следващите няколко дни е за хубаво сухо време — съобщи мъжът, бутащ инвалидния й стол.

— Добре, добре… не искам гостенката ни да я затисне снегът. Кейт, това е Франк Креймър, той е мой — какъв казваше, че си, Франк?

Мъжът на средна възраст с едри груби черти на лицето свали каубойската си шапка и почеса прошарената си, късо подстригана коса.

— Ами, върша всичко, което ми наредите — позволи си да отговори той.

— Секретар плюс всичко останало? — усмихна се Кейт, докато пое протегнатата му ръка.

— Това е Кейт Деспар — представи я херцогинята. — Идва чак от Англия, и то за пръв път. Трябва да й покажем западното гостоприемство, Франк.

— С най-голямо удоволствие, мадам — обеща той.

— Нека първо да се настаним, после ела да ми кажеш какво е ставало тук докато ме нямаше — нареди старата жена. — Остани за вечеря.

— Непременно, мадам — обеща той, докосна шапката си и излезе.

От оранжерията се влизаше в голямо антре, където имаше стълба за горните етажи, но те използваха асансьор, който ги качи два етажа по-горе. Подът беше с теракота в испански стил, по стените висяха животински глави, бяха окачени и няколко картини. Кейт мечтаеше да ги разгледа по-отблизо, защото беше сигурна, че разпознава някои, рисувани от известни художници, но тя последва Агата и придружителката й през галерията до една голяма врата, която Мини отвори.

— Ще спиш тук — заяви старата жена.

Под балдахина биха могли да се натъркалят шест души. И тук мебелировката бе от края на миналия век, а килимът бе рядък шедьовър от китайска коприна. По стените имаше много картини — всичките от Запада. А когато Мини отвори друга врата, разкри великолепна баня в стил крал Едуард — цялата в мрамор и махагон.

— Ще ти намерят някакви дрехи — каза и домакинята, — но ако не искаш да се преобличаш, недей. Тук вечерята не е официална. Ще бъде в осем. Някой ще дойде да те вземе — засмя се. — Къщата е ужасно голяма.

Щом остана сама, Кейт се разходи из стаята. Таванът представляваше сложна плетеница от гипсови орнаменти и корниз, стените бяха облепени с грапави тапети, а от картините направо й секна дъхът — един Биърщат, две Катлин, а четвъртата беше на Ремингтън. На чисто бялата стена в банята висеше прекрасно платно на Ийстмън, представляващо лов на бизони. То, както и другите, беше със стъкло.

Върна се отново в стаята и седна на леглото, после огледа по-внимателно кувертюрата. Беше от различни парчета плат, главно в синьо и бяло, а моделът й напомни нещо на Кейт. При това беше изработена на ръка. Възглавниците бяха с истински памучни дантели и когато огледа висулката за звънеца до леглото, откри, че цялата е обшита с индиански мъниста: с нещо подобно Мини се занимаваше в самолета.

— Това не е къща — изрече на глас Кейт, — същински музей! — От вълнение цялата настръхна. Какви ли други чудеса я очакваха?

Водата беше гореща, тоалетните принадлежности — модерни: шампоан за вана, талк, сапун. Имаше и душ, но и той беше стар, както и самата баня и тъй като Кейт не разбра как да борави с него, легна във ваната, която беше толкова голяма и дълбока, че можеше да плува в нея. Хавлиените кърпи бяха с големината на чаршаф, затоплени на дървените поставки, и когато отново влезе в спалнята, на леглото имаше избелял, но чист чифт дънки, както и карирана риза.

Е, нали тя каза неофициална вечеря.

Странно, помисли си малко по-късно, когато се погледна в огледалото вече напълно облечена. Ризата и дънките преди й бяха като униформа, но след като косата й беше подстригана и фризирана с добавка на съвсем малко количество грим, сега й стояха по съвсем различен начин. Вдигна крака, за да огледа каубойските ботуши. Бяха изумително удобни. Нейните бяха изчезнали.

Чудеше се кой ще дойде да я вземе, когато на вратата се почука.

— Добър вечер, мадам. Готова ли сте да ви заведа долу? — беше млада, чернокоса, много хубавичка чиста индианка.

— Да, моля.

— Аз съм Нула.

— Приятно ми е — каза Кейт.

— Аз ще се грижа за вас, така че ако нещо ви потрябва, само ми кажете.

— Добре. Благодаря.

Момичето я огледа.

— Дрехите ви идеално стават. Как са ботушите?

— Много са удобни. Как разбрахте какъв номер нося?

— Като взех вашите ботуши. Мисис Агата обича да има дрехи за неочаквани посетители. Приятно й е да има компания. Но вече рядко някой идва насам, а и тя не излиза.

Нула преведе Кейт през галерията до една врата в ъгъла, където беше стълбата, която завършваше с друга врата и дълъг коридор.

Херцогинята беше в оранжерията. Специална масичка беше пригодена да се дърпа над стола върху скута й, където имаше купчина хартии. До нея беше седнал Франк Креймър, който се изправи, когато Кейт приближи.

— Е, сега изглеждаш много добре — одобри я херцогинята.

— Да не би тук да имате магазин, както и всичко останало? — пошегува се Кейт.

— Няма нужда — отговори възрастната дама. — Баща ми винаги държеше много дрехи за хора, които идваха неподготвени и сигурно аз продължавам традицията. Искаш ли да пийнеш нещо преди вечеря?

— Може ли коктейл от уиски с лимон? — попита Кейт.

Херцогинята се усмихна.

— Звучи ми сякаш искаш да пробваш нещо, което не си опитвала по-рано.

— Никога не съм го вкусвала, но ми харесва как звучи.

Вкусът беше още по-добър. Кейт отпи и облиза пяната, която се издигаше до ръба на чашата й и каза:

— Ммм — много е вкусно.

— Това е бърбън — каза й херцогинята. — Аз пия бърбън. Макар че напоследък водата, с която го разреждам, е повече от уискито. Водата е от един ручей на реката. Утре ще я видиш. Ще те разведа навсякъде.

Вечеряха в трапезария, където камината би могла да отоплява цял замък. Кейт и Франк Креймър седяха срещу херцогинята и Мини както на обяд, се грижеше за удобството на херцогинята. Кейт забеляза, че нарязва дебелите филии телешко на хапки, за да могат изкривените от артрит ръце лесно да ги поемат. След като свърши вечерята, придружена от две чаши превъзходно кларе, което се плъзгаше в гърлото като коприна, тя започна да усеща резултата от напрегнатия ден, а като се прибави и височината, на която се намираха, коленете й омекнаха.

Спомни си, че се извини, прозина се и препъвайки се по коридорите и по стълбите след Нула, се върна обратно в стаята си. Беше й топло. Опипа старовремските радиатори и откри, че работят на пълна мощност. Дръпна настрани кадифената завеса (под нея имаше тежко перде от истинска нотингамска дантела) и успя да отвори долния прозорец няколко сантиметра. От навлизащия леденостуден въздух кожата й настръхна и тя понечи да се отдръпне, но в далечината зърна звездите и луната, която осветяваше планинските върхове със сребриста светлина. Докато гледаше, без да обръща внимание на студа, тя чу цвилене на кон. Въздухът, с който дробовете й се напълниха беше толкова студен и разреден, че се закашля. Бързо се отправи към леглото си. Сви се на топка и въздъхна дълбоко от удоволствие. Сигурна бе, че ще се влюби в Колорадо.

Събуди я мирисът на прясно кафе, потърка нос като мече, седна върху леглото и видя Нула, която слагаше поднос върху мраморния плот на тоалетната й масичка.

— Добро утро, мадам. Предполагам, че сте спали добре.

Прозявайки се и протягайки се, Кейт се съгласи.

— Така е.

Часовникът на нощната масичка показваше десет часът. Нямаше представа кога си е легнала, не беше обърнала внимание на часа.

— Донесох ви всичко. Планинският въздух отваря апетита.

— Знаеш ли, гладна съм — призна й удивено Кейт. Нормално закусваше както дойде — най-често само чаша черно кафе. Когато вдигна сребърния капак, видя, че в чинията върху подноса има парченца шунка, бъркано яйце, гъби, домати и царевичен хляб. На подноса имаше и висока чаша с портокалов сок — толкова свеж и студен, че зъбите й замръзнаха. А кафето беше като амброзия.

— Когато сте готова, ще ви заведа при мисис Агата — усмихна се Нула. — Само дръпнете тази висулка и веднага ще дойда. — Взе дрехите, с които беше облечена Кейт предната вечер и я остави да се наслади на закуската.

Докато дъвчеше, Кейт хвърли поглед на телефонния апарат до леглото си. Много й се искаше да се обади на Роло, да го накара да позеленее от завист и да умре от любопитство. Почувства нуждата да сподели с някого чудото, което й се случи, след като провидението се смили над нея и нагласи така, че Блез Чандлър да я види на летище „Кенеди“. После реши да не го прави.

Тази сутрин, тъй като й се прииска да си вземе душ, тя разгледа ръчките и копчетата и експериментирайки, успя да получи съвършеното съчетание от топла и студена вода. Пя си, а докато беше в банята, Нула влезе да й донесе нови дрехи, чу я и се усмихна. Изглежда „Щастливият долар“ упражняваше този ефект върху някои хора…

Облечена не само в чисти дънки и риза, но и с чисто бельо, Кейт отново последва Нула надолу по стълбите, но този път подаваше глава от отворените прозорци, за да огледа всяка част на къщата. Отвън беше облицована с розови тухлички. От един прозорец зърна изумителна гледка на официалната партерна част във френски стил, а зад нея съзря оранжерия, голяма колкото Кристалния дворец — може би там бяха предната вечер.

— Къде е ранчото? — попита наивно и това разсмя Нула.

— Това е ранчото, мадам. — Разсмя се още по-силно. — Сигурно сте очаквали някоя барака като по филмите.

Кейт бе достатъчно възпитана, за да се изчерви.

Тази сутрин Агата беше облечена с пола с цепка от тъмнокафяв туид и с ботуши, подобни на тези на краката на Кейт. Вместо риза имаше пуловер с яка поло и дебело подходящо сако от туид с кожа на лактите и с поръбени капачета на джобовете. На главата си бе сложила каубойска шапка. Бе свалила от себе си всички бижута, освен индианските обици. Този път мъжът, който я придружаваше, беше много висок, с изсветляла от слънцето коса, облечен — както Кейт осъзна с вълнение — като истински каубой.

— Добро утро — поздрави я възрастната дама. — Нула ми каза, че си спала добре.

— Прекрасно.

— Това е моят надзирател, Джед Стоун. Помолих го да ти приготви кон.

Ръката на Кейт потъна в огромната мазолеста длан, която й се стори изненадващо мека.

— Добре дошли в „Щастливият долар“, мадам.

— Джед е роден в ранчото — обясни херцогинята — и не е излизал от щата.

— Стигал съм само до Денвър — весело сподели русият гигант. — Нямам желание да пътувам. Освен това никой, ако има акъл, не би поискал да напусне Колорадо.

Кейт би проявила учудване от привързаността към дома у всеки друг, но от устата на Джед звучеше като проста истина. „Има нещо у западняците — помисли си Кейт. — Нещо недодялано, естествено като природата, просто. Но те съвсем не са глупави. Наистина са различни.“

Кейт обичаше Запада от дете. С голям интерес четеше за Кит Карсън, Уайът Ърп и генерал Кастър и мечтаеше някой ден да види тези земи, да им се наслади, да ги почувства. Ето че сега желанието й се сбъдваше.

— Приготвих ви коня, мис Кейт — казваше Джед. — Добър е и е свикнал с непознати. На него ще се чувствате като върху фотьойл.

— Това ще стане следобед — намеси се херцогинята. — Мислех, че сутринта ще поискаш да разгледаш къщата.

— Може ли? — светна Кейт.

— Разбира се… Пък и на мен ми се иска пак да разгледам нещата на баща ми.

Оказа се, че тухлената постройка не е първата къща, построена на това място. Първата наистина е била направена от дърво.

— … близо е до реката, умните хора винаги са правили къщите си до река. По-късно ще ти покажа. Тази къща е копие на една, която той видял във Франция. Всяко камъче е донесено оттам, заедно с дървения материал и голяма част от мрамора.

Агата беше права за Ремингтън. Имаше толкова много негови неща, че Кейт престана да ги брои: не само картини, но и статуетки, дори няколко незавършени дърворезби. Но не само Ремингтън, всеки голям американски художник от Запада беше представен редом с много образци на индианското изкуство. Имаше дрехи, изрисувани бизонски кожи, лули, много мъниста, пера и масури, рисувани еленови кожи, които с картини разказваха историята на племето. Бяха толкова многобройни, че Кейт не можа да поеме всичко наведнъж. А когато старата дама започна да й подава албум след албум със стари снимки, Кейт разбра, че е стигнала предела си.

— Мисис Чандлър…

— За приятелите си съм Агата, но ако ти желаеш, можеш да ме наричаш херцогиньо.

Кейт се изчерви от удоволствие от оказаната й чест.

— Херцогиньо, знаеш ли с какво разполагаш тук?

— Разбира се, че знам. Това са неща на баща ми, на които той държеше; те бяха част от живота му, ако искаш да го кажа така.

— Но те са много, много повече от това.

— Може би. Ти виждаш нещата от друг ъгъл.

— Не разбираш ли какво в действителност представляват тези неща? Те са нещо изумително. Онова, което за теб е сбирка от семейни скъпоценности, за мен и за всеки, който разбира, тази колекция не само е забележителна, тя е уникална.

— Колко хубаво, че ми го казваш. Знам, че и татко беше на това мнение, защото смяташе, че Бог е създал Запада за себе си. Той обиколи света само за да докаже, че теорията му е вярна. Никога не е смятал вещите си за „колекция“. Нито пък аз.

Кейт облиза устни. Въпросът беше деликатен.

— Но… — пое дълбоко дъх и започна — мислила ли си някога какво би се случило, когато теб вече те няма, за да се грижиш за нея? Ще се пръсне, а това ще е истинска трагедия. Само ако мога да те накарам да проумееш значението й! Не съм чувала в целия свят да има такава сбирка. В Оклахома съществува една колекция, но тази е уникална. Дори снимките са безценни. Би трябвало да се даде на някой музей…

— Никога! — Тонът на старата жена беше остър. — Баща ми не признаваше музеите, където всичко стои зад стъкло и никой не може да го докосне. Той обичаше да живее със своите неща.

— Тогава трябва да направиш така, че тя да отиде при някого, който мисли като него.

— Няма такъв — отсече Агата.

— А твоя внук?

Лицето на старата жена се отпусна.

— Той би го направил за мен, но Блез и изкуството са толкова далеч колкото Земята от Луната. Той е израснал с тези неща, но и без това смята тази къща за мавзолей. Виж какво, ако го помоля, той ще запази всичко както си е било през последните осемдесет години.

— В такъв случай, трябва да го направиш — решително продължи Кейт. — Моля те, херцогиньо. Това е най-фантастичната колекция от американския Запад. Ще бъде истинска трагедия, ако се разпръсне.

— Дори да се стигне дотам ти да я продадеш на търг ли?

— Това би било още по-голяма трагедия — разпалено каза Кейт. — Подобна сбирка не бива да се разкъсва. Има много колекции, които са се пръснали по четирите краища на света. Щом не желаеш музей, не би ли искала твоят народ да види своето наследство? Защото точно такова държиш тук.

— Не говориш като аукционист — отбеляза старата дама и очите й проблеснаха.

— Говоря ти като човек, който обича изкуството. Изкуството е много по-велико от стойността си. Добре, ще ти кажа: ако аз бих изложила за продан това в „Деспар“, бих ти спечелила милиони, но ти нямаш нужда от тях, а колекцията ще се превърне само в картини, статуетки и така нататък. Тя просто ще престане да съществува като колекция. Трябва да остане тук, в тази къща! — Кейт въодушевено разпери ръце. — Би било ужасно да разделиш тези предмети. Те трябва и в бъдеще да си останат заедно.

Агата се усмихна леко.

— Истинска дъщеря на баща си. Също като него… Палиш се от някакви парчета платно, дърво и тем подобни — поклати глава. — Бих се заклела, че за него те означаваха повече от собствената му плът и кръв, освен ако фактът, че ти завеща кръвта си, ме опровергава — потупа ръката на Кейт, облегната върху нейния стол. — Обещавам ти да си помисля за това, което ме съветваш. Да ти кажа право, и аз се чудех какво ще стане с тях, след като си отида. Ранчото си е наред, тъй като и без друго Блез се грижи за него, но къщата и всичко останало е съвсем различна работа — погледът й се изостри. — Твърдиш, че всичко това е ценно?

— Изключително.

— Гледай ти — смехът й прозвуча малко грубичко. — Ако жена му знаеше, щеше да си счупи краката, за да дойде.

— Тогава не й казвай — смело предложи Кейт, опитвайки се да не я моли. — Тя ще те накара да ги продадеш. Аз може да режа клона, на който седя, но те съветвам да не го правиш. Други хора нямат избор — имат нужда от пари. А на теб, извинявай, че ти го казвам така, те въобще не са ти нужни. Можеш да си позволиш да задържиш колекцията. Отскоро съм в аукционния бизнес, но разбрах, че нещата вече са се променили. Аукционерството се е превърнало в голям бизнес. Красотата на произведението на изкуството няма никакво значение, а само цената му… — внезапно спря. — Ти какво каза, че Доминик не я виждала ли?

— Никога не е стъпвала в ранчото, откакто се омъжи за моя внук.

— Значи няма представа…

— Нито пък интерес. Тя мисли, че ние още сме въоръжени до зъби, носим каубойски шапки и ядем пастърма и осолено телешко. Според нея границата на цивилизацията лежи край Чикаго и започва отново някъде към Сан Франциско.

Кейт въздъхна с облекчение.

— Слава Богу.

Агата се намръщи.

— Сериозно ли?

— Само ако види какво притежаваш, тя ще преоре земята, за да ги продаде в Ню Йорк и това би й се отдало много лесно. Ако само колекционерите знаеха… — Кейт видимо се разтревожи. — А те знаят ли?

— Кой?

— Ами хората, които се занимават с изкуство.

— Единственият, на когото бях казала, беше твоят баща, но той никога не е идвал тук. Но всички от околността знаят. Понякога някой от Денвър проявява интерес, дори веднъж дойде един от Ню Йорк, но то беше много отдавна.

— Слава Богу — въздъхна Кейт. — Само някой да пусне слуха, ще се води борба на живот и смърт. Доминик ще те накара да ги продадеш по две причини: заради огромната комисионна и понеже това би я отвело на върха на финансовата стълбица.

— Ти не би го направила, така ли?

Кейт пак поклати глава.

— Разумът ми казва, че трябва да го направя, но сърцето ми — че не. Подобно нещо трябва да принадлежи на света, а не само на няколко богати хора.

Агата кимна.

— Знаех си, че си момиче, което ще ми допадне.

— За Бога, не го казвай на никого — кисело я помоли Кейт. — Ако спомена на Роло, той ще ме кара да се заема с продажбата.

— Роло ли? А, твоят приятел педераст? — при което Кейт промени израза си. — Взимам си думите обратно. Блез ми каза, че много разчиташ на него.

— Той е най-добрият ми приятел — искрено й отвърна Кейт.

— Тогава си извинявам. Добри приятели трудно се намират. Не е моя работа какъв е.

Кейт се разсмя.

— Надявам се, че някой ден пътищата ви ще се пресекат. Тогава съм сигурна, че ще го одобриш.

— Така ли? В такъв случай, следващият път, когато дойдеш, доведи и него.

— Той сигурно също ще поиска да дойде!

Атмосферата се разреди, върна се и доброто настроение и те отново се отправиха към оранжерията, където Агата я очакваше лек обяд: чаша супа, неизбежният стек, но този път малък, и салата.

— Докторите казват, че трябва да се храня редовно — изрече с въздишка Агата, — но най-много обичам да вечерям.

— Ако получа чаша кафе, ще ти правя компания — предложи Кейт.

След това качиха Агата горе за следобедния и сън, а Кейт излезе да язди с Джед Стоун.

Снегът беше дълбок, но стегнат и земята беше такава, на каквато конете явно бяха свикнали. Конят на Кейт беше червеникавокафяво скопено животно на име Полковника — сигурен и спокоен. Кейт вдъхваше дълбоко прозрачния въздух, макар и в началото да й се стори, че е много разреден. Наслаждаваше се на всичко, но най-вълнуващото беше да яздиш истински кон в компанията на истински каубой в подножието на Скалистите планини, които се издигаха на не повече от петдесет километра.

Яздиха по-голямата част от следобеда и пътьом Джед провери няколко стада животни, които се бяха отдалечили. Той сякаш не направляваше коня си, просто си седеше върху него и се оставяше да бъде воден.

— Старият Ханк знае къде отиваме. От години минава по един и същи път.

Ханк като че нямаше настроение, мъкнеше се бавно, но на връщане, щом Джед леко пришпори, изведнъж отхвърли глава назад и така се спусна напред, че дори Полковника наостри уши, втурна се след него и запрепускаха заедно. Когато стигнаха извивката на хълма и пред очите им се показа голямата розова къща, разположена в средата на огромното пространство от сняг, Кейт се засмя и каза:

— Вкъщи никога няма да ми повярват — с повишено настроение смушка Полковника да се впусне в галоп.

За кон, за когото се носеше славата, че е спокоен, Полковника се представи като истински измамник. Когато преминаха в тръс, Кейт се наведе напред и го потупа по врата.

— И на теб ти хареса, стари негоднико. Също и на мен.