Вера Коуи
Богатство и сълзи (20)

Двайсета глава

Кейт спа осемнайсет часа и когато се събуди, се изненада, че е в леглото си. Не си спомняше нищо, след като седна да помисли малко… Тъкмо отмяташе завивките, когато Шарлот влезе.

— Здравей — усмихна й се. — По-добре ли се чувстваш?

— Какво става тук?

— Дълга история. Чакай да ти направя хубав чай и тогава ще ти разкажа.

После седна до леглото също с чаша чай и започна:

— Имах някакво предчувствие. От време на време ми се случва нещо подобно, затова дойдох и те видях ни жива ни умряла.

Забеляза, че златистите очи на Кейт притъмняха до цвят на кехлибар и тя се замисли.

— Между другото, обади се Блез Чандлър.

Кейт веднага вдигна глава и очите й отново си станаха златисти — грееха като топази.

— Безпокоеше се, защото не си отишла при него, както очаквал.

Бледата й кожа поруменя.

— Оставих да му предадат съобщение, че ще мина днес… — червенината се сгъсти още повече.

— Явно затова е рискувал живота си й е спасил твоя…

Кейт наведе глава над чашата си.

— Даваш ли си сметка, че мериш сили със световен шампион?

— Знам.

— Той е невероятно привлекателен мъж, Кейт и честно казано, не съм си представяла…

— … че ще ме предпочете ли? — въздъхна и поклати глава. — Нито пък аз — после произнесе някак отнесено: — Това е най-невероятното, Шарлот…

Отдъхна си, като се довери на друг, това й помогна да се разтовари и веднъж започнала, разказа й всичко. Дойде ред на Шарлот да поклати глава.

— Луда… — каза. — Не е с всичкия си. Все пак, знаеш ли, че е възможно? Светът е пълен с хора, които на пръв поглед изглеждат разумни, а дълбоко в себе си са смахнати.

— Луда от омраза вероятно.

— Щом разбере, че си открила втори фронт, пази се!

— Знам. Това ме тревожи.

— Е, поне едно е сигурно. Блез Чандлър няма да свика пресконференция по този случай. Той сигурно познава жена си по-добре от всеки друг и много добре са му известни… способностите й. Ако има чувства към теб, инстинктът ще му подскаже да те закриля. Но ти трябва да бъдеш извънредно внимателна.

— Странното е, че не това ме шокира толкова — изрече бавно Кейт. — А че хладнокръвно е била готова да унищожи ценни произведения на изкуството за лична облага… И въпреки всичко желае да има „Деспар“? Защо? Просто не мога да я разбера. Какво цели? Какво иска?

— Сила… положение? Изглежда не й е достатъчно да е мисис Блез Чандлър.

— Това го слага на второ място. Всъщност и аз така бих направила, ако бях в нейното положение. Тогава мен също щяха да ме знаят като съпругата на еди-кого си. Та аз струвам много повече. Освен това Блез не е имал нищо против, че на света е била известна като Доминик дьо Вивие. Единственият, когото съм чувала да я нарича мисис Чандлър, е Бени Фонг. Иначе под мисис Чандлър всички разбират херцогинята.

— Да, ясно. Значи тук играят пари, които тя приравнява към силата. Много хора го правят.

— Но да пожертваш гениални творби… безценно наследство… — това Кейт не можеше да го проумее.

— Това е разликата между двете ви. Каквото вършиш, ти го правиш с любов, а тя, заради онова, което ще получи.

— Трябва да я спра — каза Кейт.

— Как?

— С касетата.

— Но тя принадлежи на Блез.

— Но ме засяга повече от него. Тя иска да унищожи мен.

— Когато е сложил подслушвателно устройство в апартамента й, той вече те е защитавал.

— И той ще узнае, но когато всичко се свърши.

— Разумно ли е това?

— Така е по-целесъобразно — Кейт говореше вече напрегнато и решително. — Първо трябва да я победя, но не заради злоупотребите й. Трябва да докажа, че съм по-добра от нея и с Кортланд Парк ще го постигна. Найджъл ми каза, че се избиват да се обаждат в „Деспар“. Ще присъстват повече хора, отколкото очаквахме. По телевизията са видели какво има за продан. Аз ще постигна цени, които ще я задавят. И когато покажа на света какво съм спечелила, тогава ще й покажа касетата. Само да посмее да направи нещо, ще я разоблича.

— Тя ще се нахвърли върху теб и ще срине всичко — предупреди я Шарлот, изпълнена със съмнения.

— Няма. Тогава тя ще изгуби всякаква надежда да спечели. Ще търси начин да се измъкне. Тя е толкова невероятно суетна, че и за миг не й минава мисълта, че аз ще я победя, макар и почтено. Освен това, ще й предложа сделка. Ако играе коректно и ме победи, ще й предам касетата. Ако аз победя, ще я запазя и ще я използвам в случай, че продължава да ме мами.

— Звучи лесно. Но не забравяй, че на нея не може да й се вярва.

— Касетата ще е у мен.

— Но виждаш как се сдобива с търгове…

— А аз ще продължа да организирам честно моите.

— А Блез?

— Той няма да знае, докато не мине всичко. Искам да имам малко време до търга.

— А ако Бени Фонг се свърже с него?

— Не забравяй, че е в болница.

— Там няма да го държат вечно.

— Няма, но той ще иска да остане в Съсекс заради мен…

Шарлот изгледа протежето си с нещо подобно на възхищение.

— Сега разбирам какво харесва той у теб.

Кейт замълча.

— Честна дума — изрече тя с неудобство, — трябва да ти кажа, че не разбирам какво вижда у мен. След Доминик…

— Това тяхното не е брак, Кейт. Доколкото съм чувала, всеки от тях живее отделно живота си. На външен вид може да е зашеметяваща, но отвътре… — Потрепера. — Освен това, той рискува живота си за теб.

— Знам… — Шарлот затаи дъх като видя как цялото същество на Кейт излъчва лъчезарност. — Той се върна заради мен… за мен, разбираш ли? Това е странното. Гледаше ме по такъв начин… А когато ме целуна… — затвори очи и Шарлот забеляза как преглъща. „Да, разбирам те — каза си. — Знам какво изпитваш. И аз съм го преживявала.“

Изразът на Кейт беше отнесен, мечтателен, но тя изведнъж се стресна.

— Касетата! — изрече задавено. — Трябваше да я донесат днес. Боже мой! Казах, че ще бъда там, а ме няма…

— Е, близко е, слез и провери. Сега е шест и половина. Звънни да видиш какво се е случило. Пени сигурно още не си е тръгнала.

Кейт имаше вътрешен телефон, чрез който можеше да се свързва с всеки отдел на „Деспар“ и веднага позвъни в кабинета на секретарката си.

— Виж какво, Пени, очаквам днес да получа едно пакетче. Дойде ли някой да го донесе?

— Някой си мистър Бенджамин позвъни от името на мистър Фонг. Казах му, че днес имате почивен ден. Той обеща, ако е удобно да се обади в понеделник сутринта към единайсет часа.

— Много добре, Пени — отвърна Кейт и си отдъхна. — Ще бъда на работа както обикновено.

— Сигурна ли сте, че ще бъдете в състояние? — попита тревожно секретарката.

— Разбира се. Ще се видим в понеделник. Дочуване. — Кейт се облегна на възглавниците с дълбока въздишка. — Ще дойде в понеделник. Знаех си, че Бени няма да ме подведе.

Когато докторът дойде, прегледа я и каза, че е добре. Успокоена, Кейт спа десет часа непробудно и без да сънува. В девет и половина в понеделник сутрин тя беше на бюрото си.

Първият час хората идваха да я видят как е, да я поздравят и да изразят недоумението си от пожара. Кейт разбра, че ако не направи нещо, денят ще премине така, затова свика събрание, на което благодари на служащите си за добрите пожелания и им каза, че търгът ще се състои както е планирано. Тези й думи бяха посрещнати с ръкопляскания.

Върна се в кабинета си малко преди единайсет и точно на часа Пени обяви, че мистър Бенджамин е дошъл.

Беше англичанин, изглеждаше като преуспяващ адвокат, а говореше като политик. Ръкуваха се, той попита за здравето й, направи няколко благоприятни забележки относно неотдавнашните събития и после спокойно отвори скъпото си куфарче с комбинация от цифри и оттам извади малко плоско пакетче.

— С поздрави от мистър Бенсън Фонг.

— Благодаря — Кейт го стисна здраво в ръката си. — Благодарете, моля, на мистър Фонг и му предайте, че ще бъде доставена на местоназначението.

Той се поклони.

— Непременно.

След още един поклон тя го изпрати. Щом се върна на бюрото си, позвъни на Пени.

— Никой да не ми звъни и никой да не идва, докато не се обадя.

— Много добре, мис Деспар.

Кейт пусна касетата. Без никакво съмнение, това бе гласът на Доминик. Този приглушен, изпълнен със сексуални обещания дрезгав глас беше неин, с присъщия му лек приятен акцент. Вторият глас беше мек непознат и звучеше някак опасно. Обаче смисълът на разговора беше ясен. Кейт седеше и слушаше как доведената й сестра хладнокръвно предлага подкрепата на „Деспар“ за пренос на наркотици срещу разрушаване на Кортланд Парк и всичко, намиращо се в него. Докато го слушаше, започна да й се гади. Щом изключи апарата, подпря глава на ръцете си и мисли, мисли…

Извади касетата и я заключи в частния си сейф. Вечерта, когато в сградата няма никой, освен нощните пазачи, ще направи копие. Няма да представи на Доминик оригинала. Напълно възможно бе Доминик да я изиграе и да я вземе. След това насочи вниманието си към други неща.

Във вторник гипсираха крака на Блез и той вече можеше да се придвижва на подскоци с помощта на метални патерици. Баба му го прибра с черния линкълн и бе настанен в своя стая в хотел „Розовия сламен покрив“.

Настани се в удобния фотьойл до прозореца. Малката масичка с телефона бе до него, куфарчето беше също там и го чакаше с цял поменик от разговори, които трябваше да проведе. Този ден Кейт щеше да дойде. Предният ден Шарлот му позвъни и му съобщи, че вече се е върнала на работа, но докторът й казал да не се преуморява. Загрижеността, която той прояви, бе накарала Шарлот да помисли: „Какъв умен и търпелив мъж. Кейт ще бъде добре с него.“

Погледна през прозореца хубавата градина в задната част на хотела — там имаше голямо езеро, в което плуваха лебеди и патици. Блез си помисли: „Ако търпението може да се сметне за достойнство, тогава вече съм свети Блез Многострадални…“ Обърна се към куфарчето с въздишка. „Да поработя — каза си. — Това е най-доброто лекарство.“ Но тъкмо тогава някой почука на вратата.

— Отворено е — извика той и Кейт влезе. Куфарчето падна, пръснаха се хартии, дори малката масичка и телефонът се разклатиха, когато грабна патериците си и се изправи на крака. — Кейт!

От усмивката и от погледа му коленете й омекнаха, но тя тръгна напред и попадна в обятията му.

— Изненада, изненада — изрече тя с разтреперан глас.

— Мис Вейл ми каза, че ще дойдеш утре. Аха, разбирам, предполагам, че херцогинята също участва в заговора.

— Исках да съм сигурна, че всичко е наред.

— Тя беше тук преди малко, сигурно ще дойде по-късно.

— Знам — каза Кейт въздържано.

Той се разсмя от сърце, отдалечи я за малко от себе си, за да я погледне.

— Истински балсам за болните ми очи — изрече той с глас, от който тя се разтрепери.

Пръстите й докоснаха превръзката над ухото му.

— И това ли е болно?

— Не и когато го докосваш.

Устните му бяха топли, нежни и любещи. Той обхвана лицето й с длани и се взря дълбоко в златистите й очи.

— В това отношение съм сериозен, Кейт.

— Знам.

— Не го очаквах, но съм сигурен, че е последното, от което бих се отказал.

— Знам — повтори тя нежно, сякаш утешаваше разтревожено дете. Целуна го по бузите, по носа и пак по устните.

Тя много се притесняваше как ще го види отново. Промени решението си да не идва от копнеж, който стана още по-болезнен, след като предишната нощ, тъй като се бе наспала, лежа будна и непрекъснато мисли за него. „Не е честно по отношение на него“ — каза си. Шарлот й предаде, че я е търсил. Нали и той сигурно я чака и се надява? „Е, по дяволите — помисли си тя. — Ако теренът е чист, отивам, това е.“ Позвъни на Агата, преди да е променила решението си и щом разбра, че не очакват Доминик, довери й, че тръгва веднага, но я помоли да не му казва.

— С голямо удоволствие няма да го направя — отвърна щастлива старата дама. — Момчето се мята като птичка в клетка. Заподозрях, че има нещо. Никога не е успявал да ме заблуди.

— Не можах да не дойда — каза Кейт на Блез.

— Слава Богу.

Прегърна я, внимателно седна на фотьойла и я сложи в скута си.

— Кракът ти…

— Все пак имам две здрави бедра.

— Знам — изрече, без да мисли Кейт.

Той се учуди.

— Вече?

Ожуленото й лице се изчерви, което много му харесваше, а стеснителността й го трогна дълбоко.

— Видях ги в Колорадо — започна тя, взирайки се в деколтето на кашмирения му пуловер. — Една вечер слязох да плувам, но ти вече беше там.

— Нито съм те видял, нито съм те чул.

— Аз… се скрих…

— Е, поне знаеш какво получаваш — изтъкна със сериозен израз Блез.

— Това е най-голямото чудо, защото никога не съм се надявала.

Когато херцогинята дойде, чу шепот на гласове, прекъсван от дълго мълчание и като вдигна колкото се може повече шум, блъсна вратата със стола си и сгълча Мини, че не гледа къде върви. Когато най-после влезе, Кейт стоеше до прозореца, приглаждаше косата си със зачервено лице и блеснали очи. Блез седеше на стола си и имаше вид на човек, на когото му се е случило най-хубавото нещо на света. Слава Богу, каза си Агата. Нейният внук беше нейният свят и тя много скърбеше, когато го виждаше нещастен.

Кейт веднага се приближи и двете се прегърнаха.

— Я сега да те огледам — каза Агата и я разгледа с обич. Цъка с език заради ожулванията и я потупа по ръката.

— Херцогиньо, колко се радвам да те видя отново — възкликна Кейт.

— И аз — прозвуча сърдечният отговор. — Сега искам да ми разкажеш за този твой търг. Май всички наоколо говорят за него.

— Но Блез каза, че и двамата ще дойдете.

— Разбира се. Искам да те видя как ще й натриеш носа, нали ще го направиш?

— Ще я бия, и още как — отвърна засмяна Кейт. Но разказа на херцогинята всичко, което искаше да знае. Усещаше погледа на Блез, от време на време се обръщаше и му се усмихваше, докато той държеше ръката й, вдигаше я и прокарваше устни по кокалчетата и. Херцогинята се топлеше от светлината, която се излъчваше от тях. Този път всичко е както трябва, каза си. Този път работата не е понеже няма как, а защото го иска.

Кейт пък се грееше от любовта на двамата, които заедно с Роло означаваха всичко за нея и откри, че се разтваря като цвете на слънце. Единствено когато херцогинята я попита за Роло, настроението й се помрачи.

— Не съм ходила да го видя повече от седмица — призна си гузно.

— Е, при него няма какво много да правиш, освен да го гледаш, а освен това той няма да знае дали си била там или не.

— И така да е — каза разтревожена, — трябва да отида и да го видя. Утре ще се отбия.

— Когато дойде на себе си, ще има много какво да му разправяш.

Кейт се засмя весело.

— Несъмнено и той ще има какво да ни разкаже.

— Да се надяваме — предположи Блез по такъв начин, че Кейт го стрелна с поглед.

— Той е труден човек, нали?

— Момчето също, ако реши — заяви херцогинята, изоставяйки темата за Роло.

Тогава Кейт импулсивно изневери на по-рано взетото си решение.

— Появиха се известни неприятности — призна.

Блез долови промяната в тона й.

— Тогава веднага ги кажи — подкани я той.

След като дълбоко пое дъх, Кейт разказа за разговора с Бени, за касетата и какво съдържаше. Когато свърши, лицето на Блез пак представляваше маската на сдържаност, която тя вече познаваше, а на херцогинята толкова й дойде, че се задоволи само да клати глава като метроном.

Докато Кейт разказваше потресаващата история, на Блез му се стори, че усеща присъствието на жена си — смразяващо и зло. Това чувство само потвърди силния му инстинкт. През последните няколко дни се чувстваше като новороден. Откъснат от орбитата на Доминик, вдъхваше свеж въздух вместо наркотика на присъствието й, стимулиран от силното влияние на Кейт. Но потвърждението на онова, което усещаше у Доминик все пак го прободе точно между очите, защото независимо от инстинктивното си чувство, че е свързана със станалото в Кортланд Парк, след като то се доказа, нещо окончателно се скъса у него.

Толкова дълбоко бе потънал в мисли, че докосването на ръката на Кейт го сепна. Гледаше го виновно.

— Не биваше да ти казвам. Направих го, без да мисля…

— Не, правилно постъпи. Всъщност, самият аз подозирах нещо подобно — поседя нерешително, търсейки точните думи. — Беше само някакво чувство, но тя изглеждаше неприлично доволна от себе си, което обикновено означава, че е получила онова, което желае. От думите й нищо не можеше да се разбере, и все пак…

— Също като моя баща — прекъсна го Агата с удовлетворен вид. — Него въобще не можеше да го заблудиш. Това се дължи на индианското у нас — каза простичко на Кейт, сякаш то обясняваше всичко.

— Така ли? — отвърна Кейт и й стана по-леко. — Както и да е, сега вече се налага да я победя пред всички, така че да се уверят. Веднъж като докажа не само пред нея, но и на всички, че съм по-добрата, с касетата ще я заплаша да се държи добре през останалата част от годината.

Херцогинята сви устни, а Блез изрече нежно:

— Тя никога няма да ти повярва, любов моя. Ти не познаваш Хонконг, нито теб те познават там. Откъде си могла да се сдобиеш и да поставиш подслушвателно устройство в апартамента й? От къде на къде ти? Освен това, как си взела касетата, без тя да знае — той поклати глава. — Тя веднага ще разбере, че някой ти е помагал, както и откъде може да дойде помощта: от мен — гледаше я с любов, но гласът му беше твърд, в него се четеше дори съжаление, когато изрече: — Тя знае, че това не е в твоя стил, докато при мен…

— Това никога не ми е идвало наум — призна Кейт.

— И защо да ти минава? — попита решително херцогинята. — Не е в твоя стил.

— Тя обаче е права, че трябва да бие Доминик на търга — изрече замислено Блез. — Не й остава да прави нищо друго, освен да работи като дявол, за да навакса. И ако касетата е у мен…

— Или у мен — обади се херцогинята. Плесна с ръка по ръкохватката на стола си. — Точно така. Тя знае, че не мога да я понасям и бих направила всичко, за да се отърва от нея — очите й блеснаха. — Освен това мен няма да може да ме надприказва.

— Точно това не исках — възрази Кейт. — Не исках да ви въвлека във всичко това. Всъщност, тя си е наточила зъбите срещу мен.

— Ние също сме в кюпа — сряза я Агата. — Момчето заради теб, а аз заради момчето. Няма как да не повярва, че съм накарала апартаментът й да се подслушва, защото много добре знае, че никога не съм й вярвала. Тогава тя ще разбере какво съм имала предвид, когато я заплаших, че ще я разоблича. Имам средства и възможности, пък и пари, които тя не би могла и да преброи. Тя уважава силата. Не — завърши решително. — Ти ще направиш онова, в което си най-добра. Проведи си търга и спечели достатъчно за себе си, за да можеш да я изпревариш. Аз ще сторя останалото. Тогава тя ще ви остави на мира с Блез.

— Това ми харесва — отбеляза той. — Както казваш, единственото, на което се възхищава, е силата и тогава ще й е трудно да те надвие.

— Ще я насадя на пачи яйца — избоботи злобно херцогинята. — Така — обърна се към Кейт, — знам, че търгът ще те изведе начело, но искам да знам с колко.

— Ще ти дам да видиш последните разчети — каза Блез.

— Бихме могли да ги разпространим — предложи Кейт. — Новината веднага ще стигне, до когото трябва.

— И ще се появи отпечатана — добави лукаво Агата.

— Притежавам няколко вестника и списания. Освен това има журналисти, които ми дължат по нещичко… — Усмихна се ядно. — Ще играем по нейната игра.

 

 

Последният номер на Доминик заплашваше да спре аукциона на Кейт.

Кейт се върна в Лондон, радостна че импулсивността й има успех. Заедно с Блез и херцогинята обсъдиха тактиката си, после заведе двамата в Кортланд Парк, за да видят как вървят приготовленията. Блез разполагаше вече с последните разчети, които показваха, че са почти наравно, но ако се достигнеха предварителните оценки на Кейт за всички вещи от Кортланд Парк, щеше да я изпревари с десет милиона лири. „Това означава, че през следващите пет месеца, тя ще трябва да измисли нещо голямо.“

Беше радостна и изпълнена с нетърпение, но три дни преди търга Найджъл Марш дойде при нея и със сериозно изражение й каза:

— Кейт, трябва да знаеш, че не само в „Деспар“, но и сред целия свят на изкуството се разпространява един много неприятен слух.

— За какво?

— За пожара в Кортланд Парк. Че ти си го организирала, затова си взела силни предохранителни мерки и е имало толкова хора там, за да можеш да спасиш многото ценности. Че пожарът много удобно започнал от задната страна на къщата, за да има достатъчно време да се направи постановката за „чудотворното“ спасяване.

Кейт остана с отворена уста, а лицето й побледня.

— Какво!

— Боя се, че няма грешка. Подобен слух може да се отрази унищожително върху търга.

— В такъв случай трябва да бъде спрян.

— Разговарях с Джейн Баумън — влиятелна критичка по въпросите на изкуството, — и й казах, че слухът няма нищо общо с действителността и че ако продължава, ще съдим за обида. Тя ще отпечата това в рубриката си в утрешния брой. Но това не е достатъчно. Трябва да го опровергаем решително, да кажем, че ти нямаш нищо общо с пожара и ако е възможно, да публикуваме истинската причина.

Кейт грабна телефона.

— И ти си чула — бяха първите думи на Никълъс Чевли.

— Току-що.

— Това са глупости, разбира се, това казах на всички, които ми се обадиха.

— Настоявам застрахователите да публикуват откритията си и да ги докажат. Искам да изготвят официално съобщение. Аз ще го уредя, ако ми дадеш информацията.

— Опитах се, мило момиче, и аз за това си помислих, но те ми отговориха, че разследванията им не са пълни. Имат нужда от време за внимателна експертиза. Сега пак са там…

— Но те са там от дни наред!

Когато усети отчаяно напрегнатия тон на Кейт, Никълъс бързо каза:

— Пак ще им се обадя.

— Въпросът е на живот и смърт, Никълъс. Ако не го спрем веднага, търгът ще се превърне не само в мое погребение, но и в твое, след като къщата е застрахована.

— Веднага ще им позвъня.

— Точно така — Кейт сложи слушалката на място и се обърна към Найджъл. — Искам пресконференция — да не губим време! За какво имаме отдел за връзки с обществеността? Защо досега не са направили нищо?

— Смятаха, че слухът ще замре… а той се разпростира все повече.

— Знаем защо, нали? Също и от кого. Тая кучка! Проклета да е!

— Веднага ще се обадя на Бил Сондърс — добави бързо Найджъл. — Никога не беше виждал Кейт толкова ядосана. Темпераментът й беше огнен като косата й.

Опровержението на Кейт се появи в „Стандарт“ още същата вечер под заглавието: Героинята от пожара отхвърля слуховете. „Ще дам някого под съд“ заявява наследницата на „Деспар“. В изявлението си тя твърдеше, че няма абсолютно никаква истина в неоснователния слух, който се разпространява, че пожарът, който унищожи Кортланд Парк, е подпален нарочно, за да се постигне колкото се може по-голяма реклама. В новините в шест часа, в предаване на живо, Кейт, седнала зад бюрото си, говори разпалено и възмутено. Гневът и болката й бяха очевидни.

— Аз управлявам аукционна къща и трябва да поддържам доброто си име. Кортланд Парк е един търг от многото. Нима ще съм толкова глупава да рискувам всичките търгове, които се надявам да имам само заради един? Нещо по-лошо, съзнателно ли ще подложа на риск живота на още един човек, за да постигна по-голяма реклама? — тогава разкри, че е имала намерение да купи къщата на Кортланд Парк. — Направих предложение на попечителите на покойния мистър Кортланд. Исках „Деспар“ да има подходящо място за други подобни търгове. Похарчих много пари, за да я възстановя. Никой разумен човек не прави ремонт, а после предизвиква пожар!

Докато наблюдаваше интервюто, Агата Чандлър кимаше енергично.

— Точно така, момиче, кажи им го — окуражаваше я.

Блез позвъни на Кейт.

— Мислиш ли, че беше убедително? — нетърпеливо го попита Кейт.

— Да, смятам. Справи се чудесно. Много добре, че не обвини никого. Остави това на мен.

На другата сутрин, когато отвори вестниците, видя изявлението на мистър Блез Чандлър. Той не се бе посвенил да насочи слуха към „някои хора, които биха искали да спечелят, в случай че този търг не се проведе“ и ясно отричаше каквото и да е свое или на мис Деспар участие.

Както очакваше, Доминик се втурна при него направо разярена.

— Как посмя да ми погодиш това? — кипна тя.

— Не съм споменавал никакви имена.

— Няма и нужда. Всеки е разбрал кого имаш предвид.

— В такъв случай не биваше да пускаш слуха.

— Нямаш никакво доказателство за това.

— Нямам нужда. Чисто твой почерк е.

— Аха, разбирам… съюзниците вече са обявени, така ли?

— Да кажем, че какъвто и съюз да съм имал с теб, той е приключил.

Доминик издиша съскайки.

— Значи така… безпристрастието ти, на което така много държеше, се оказа фалшиво.

— Тъкмо ти от всички хора на света би трябвало да знаеш най-много за измамите, фалшификатите и лицемерието.

Доминик изпита пълната сила на презрението, което се четеше в погледа му.

— Още от самото начало имаше зъб на Кейт Деспар. Сега чуй какво ще ти кажа: престани! Ти не можа да се бориш честно, нали? Защо, щом като си толкова страхотно добра? Защото не ти стиска така. Тогава те предупреждавам, още един удар по Кейт Деспар и ще те посиня цялата.

— Няма да посмееш.

— Хайде, опитай!

Доминик усети страх. Той вече не бе сляпо увлечен в нея, но в тона му усети и омраза. От цялото му същество се излъчваше заплаха.

Едно време би дал душата си за една нейна усмивка. Но сега разбра, че вече няма да я погледне. Мислите й запрепускаха бясно. Разчиташе твърде много на това, че го е направила свой роб, осланяше се на способността си да очарова, да съблазнява и да отхвърля от себе си каквито и да е съмнения. Рискува и загуби.

Но кураж не й липсваше.

— Не се бъркай в работите ми — тросна му се.

— Никога не съм го правил, нали?

Сега, освен презрение към нея, в погледа му усети нещо по-лошо: той изпитваше ненавист към себе си заради нея. Това беше капката, която преля чашата. Избълва цяла тирада на френски по негов адрес, наричайки го с всяка неприлична дума, за която се сети.

Зад маската на безразличието, която издигаше, когато сдържаше чувствата си, Блез я наблюдаваше. Прииска му се да хване с ръце това тънко бяло вратле и да го строши. Да хвърли в лицето й всяка нейна мръсотия, всяка порочна лъжа, да я обвини, да я нахока. Но всъщност само седеше и я гледаше по начин, който я накара да грабне най-близкия предмет — вече изстинал чайник от кафе — и да го запрати към него. Той се наведе, а чайникът се разби в стената зад тоалетната маса. След това затръшна вратата и си отиде.

Двайсет и четири часа по-късно застрахователните следователи оповестиха заключението си: счупена газова тръба, водеща от главната тръба към бойлера. Бавното изпускане на газ и смъртоносното му натрупване е довело до експлозията. Тръбата беше стара — поне от преди войната и много ръждясала. Щом са запалили стария бойлер, било е само въпрос на време.

— Благодаря ти, Никълъс — каза му Кейт.

— Не на мен, а на Чандлър трябва да благодариш. Разбрах, че „Чанкорп“ притежава много акции в застрахователната компания. Пояснил им е, че въпросът е на живот и смърт и ако не побързат, той ще избоде очите на някого. Тези американци не си губят времето. На мястото изпратил и свой следовател, чиято специалност била палежи. Безпощаден, знаел всички номера. Вдигнал на крак и цялото ни скъпо газово управление. Но са стигнали до решение и трябва да ти кажа, мила ми Кейт, че името ти е съвсем чисто.

Кейт се усмихна от леко киселия любезен тон на Никълъс. И по-рано бе предполагала, че ревнува от Блез, но сега се увери.

— Имаш високопоставени приятели — продължи той, — които разполагат с абсолютна власт. И досега бях чувал, че парите говорят, обаче неговите знаят всички възможни езици.

„Мен ме интересува само дали говори моя.“ — помисли си Кейт.

— Та така… — завърши Никълъс, — да дойде понеделник, че да сложиш всички на място.

— Ти ще дойдеш, нали?

— Нищо не би могло да ме спре, макар и да не се съмнявам, че полиция ще трябва да се справя с тълпите.

 

 

Оказа се прав. Кейт остана да спи в „Розовия сламен покрив“ и когато пристигна в Кортланд Парк в девет часа, видя хиляди хора, които искаха да влизат, а паркингът вече бе пълен.

Точно в десет, сред всеобщи възгласи, тя се качи на своята трибуна. На първия ред сред най-богатите седяха Блез и баба му. Когато Кейт се усмихна на публиката, Блез й хвърли поглед, от който очите й се замъглиха, а както ръкопляскаше, Агата вдигна ръце и ги стисна високо във въздуха. Тогава започна търгът.

После разказваха, че подобно нещо никога не се е случвало. Броят и изобилието на предметите заслепяваше ума. Отпечатаните каталози бяха породили всеобща възбуда, а дните за оглед бяха довели до трескаво напрежение — предмет се продаваше средно за около трийсет секунди — и разгорещено наддаване на участници от целия свят, караше хората да го следят със зяпнала уста.

Кейт използваше циркова палатка, в която можеха да се настанят хиляда души. Не остана нито едно празно място. Нейната трибуна беше разположена в средата на кръга. На редовни интервали една телевизионна уредба показваше в близък план предметите за седящите на задните редове, а тя беше подредила хората, от които очакваше големи наддавания близо до пътеките, за да е сигурна, че няма да ги пропусне. Разполагаше с микрофон, за да може гласът й да се чува навсякъде. Атмосферата беше напрегната, цареше всеобща възбуда, въздухът беше нажежен, докато цените достигаха нечувани висоти.

Първият ден се продаваха мебели — прекрасни образци на френския гений — и всички надминаха първоначално поставените цени, а няколко се продадоха за над един милион лири, като биха предишния рекорд от 822,500 лири, каквато сума бе платил музеят „Гети“ за ъглов бюфет, изработен от Дюбоа.

Следващия ден дойде ред на порцелана и стъклото, на третия — на сребро и статуетки, на четвъртия — сутринта килими и гоблени, а следобеда бижутерия и златни украшения. За последния ден останаха картините и рисунките.

Накрая Кейт се умори много. Топлината в палатката, осветлението, телевизионните камери — всичко й се отрази.

Блез се обезпокои за нея. Тя, която не биваше да си позволява да слабее, свали няколко килограма и както обикновено, когато бе емоционално ангажирана, не можеше да се храни. Той благодареше на Бога, че дойде последният ден. Ако имаше още един, тя щеше да рухне. Имаше нужда от тишина и спокойствие и той започна да мисли къде ли биха го намерили.

Но Кейт разполагаше със скрити резерви. Подтикваше я твърдата решимост да победи доведената си сестра и когато първата рисунка на стара жена от Дюрер за трийсет секунди скочи от 50,000 на 700,000 лири, тя разбра, че е победила.

Всяка вечер след свършване на аукциона тя преглеждаше разчетите за деня, които потвърждаваха разликата, с която я биеше. Сега, докато продаваше картините, вече не се съмняваше, че е достигнала заветната си мечта.

Рембрандът бе продаден за 2.5 милиона, френските рисунки общо за 3.6 милиона, включително един Моне, който получи цена 520,000 и един Сезан за 1 милион и 750,000. Преди Кейт да продаде и половината картини, знаеше, че амбицията й е постигната. В присъствието на хиляда души съвсем честно и почтено би съперничката си измамница. Независимо от пожара или може би именно поради него. Успя да го направи. Независимо от зловредните слухове и обидите по отношение на характера й. Успя. Победи.

Ръкоплясканията, които посрещаха всеки изумителен предмет, напрегнатото и силно наддаване, красиво организираното събитие като цяло, бяха стандарти, които тя постави и които и за в бъдеще щяха да се спазват. Също и цените — беше изписала предварителните оценки с обикновени числа, а не според кода, който обикновено се използваше, тъй като бе дълбоко убедена, че ще ги достигне. А сега докато непрекъснато ги зачертаваше и до тях изписваше постигнатата цена, ръката й започна да трепери.

Хората наскачаха от възбуда, почвата под краката й се разклати от разгорещени гласове, когато най-после чукчето удари за последен път. Цялата публика се изправи на крака, започна да ръкопляска и да се смее и с петминутни овации огласи одобрението си не само за Кейт, а за петте изминали дни. Кейт слезе от трибуната замаяна, но Блез беше долу и я подкрепи, изблъсквайки онези, които се притискаха най-силно, тъй като във възбудата си не забелязваха колко е бледа, колко уморено се усмихва и колко разсеяно кима, останала без сили дори да върви. Бавно, но сигурно той я преведе през тълпата. Прегърнал я бе с една ръка през рамената и я придържаше, когато краката й се подгъваха. Отведе я в бараката, която използваше като временен кабинет и когато тя поклати глава, отказвайки коняка, който й наля, той й помогна да се изправи и я отведе до чакащата ги кола. Остави Найджъл Марш и Джон Стедмън, както и останалите от „Деспар“ да приемат поздравленията и хвалбите. В хотела тя вече едва се държеше на крака. Щом се изкачиха по стълбите, той отбеляза:

— Правили сме го и друг път, помниш ли?

Единственият й отговор беше сънлива усмивка. Както в Хонконг, той я съблече, зави я хубаво, но този път я целуна, преди да й пожелае лека нощ.

— Браво, любов моя — каза й. — Беше много добре.

Натежалите й клепачи потрепнаха.

— Наистина ли? — попита сънливо.

— Какво?

— Че съм твоя любов?

— Моя и единствена. Повярвай ми.

Тя въздъхна доволна.

— Също и ти… — бяха последните думи, преди да потъне в сън.

 

 

Събитието бе широко отразено в цялата световна преса. Общата получена сума възлизаше на 23,490,000 лири — световен рекорд за търг на имуществото на къща. Седмици наред се говореше за стила на провеждането му.

— Ама разбира се — казваха хората, — трябва да се има предвид, че Кейт Деспар е наполовина французойка.

— Какво стана със сестра й? Горката бедна кучка е истинска французойка, но то не й помогна кой знае колко.

След като изхвръкна от стаята на Блез тя нито се чу, нито се видя. Сякаш рекламата и хвалбите изтриха съществуванието й. Денят след търга Кейт, Блез, херцогинята и нейният антураж се преместиха в Лондон и същата вечер Кейт организира прием в „Клариджис“. Шампанското се лееше и Кейт, в прекрасна рокля от златиста материя с разпусната червеникава коса, блестеше в центъра. Шарлот също присъстваше, както и всички служащи в „Деспар“ от горе до долу включително момчето, което отнасяше пощата всяка вечер. Кейт покани охраната, пожарникарите и полицаите, също и представителите на застрахователната компания. Херцогинята, облечена с избродирана със златен конец дреха от индианска коприна, обсипана със скъпоценни камъни, си тактуваше с музиката, докато доволна наблюдаваше внука си и милата си Кейт.

— Знаех си, че ще стане така, след като започнат да се виждат често — довери самодоволно на Мини, която будеше силен интерес с бледокремавата си дреха от еленска кожа със сложна бродерия и вплетени мъниста и ресни. — Сега ни остава да отстраним другата. Дотогава нищо не може да се направи.

Вземайки още една чаша с шампанско, тя отпи замислено и така пропусна влизането на „другата“. Едва когато Мини докосна рамото й, тя вдигна очи и видя как й сочи с глава двойните стъклени врати. С рокля с пришити червени пайети, които лъщяха като рибени люспи, със сапфирите, които проблясваха като лазерни лъчи, влизаше Доминик.

Щом пристъпи, всички присъстващи замлъкнаха. Жуженето на разговорите утихна, танците спряха, оркестърът престана да свири. Кейт, която танцуваше с Никълъс Чевли се отдели от него и с високо вдигната глава, с вееща се златиста рокля тръгна спокойно към доведената си сестра.

— Доминик — посрещна тя любезно красавицата. Тя беше налагаща се, блестяща, със самочувствие и за пръв, но не и за последен път, Кейт имаше същото излъчване.

— Кейт — промълви Доминик с подобаваща учтивост.

Не се целунаха, не се ръкуваха, въобще не се докоснаха.

— Какво ли е намислила тая уличница? — измърмори Агата, търсейки с очи внука си и го откри в далечния край на помещението — притихнал, с поглед втренчен в двете жени.

— Поздравления — изрече хладно Доминик.

— Благодаря ти — Кейт също бе спокойна и устоя на погледа на невероятните сапфирени очи, които я огледаха критично.

— Успехът ти отива — изрече доведената й сестра.

— Оттук нататък възнамерявам да не го изпускам — отвърна Кейт с усмивка.

Доминик за пръв път осъзна, че Кейт е бронирана от самоувереността си. Свитото, намусено, обидчиво момиче, обременено от горчиво минало се бе превърнало в уравновесена, прекрасна млада жена, носеща се на крилете на успеха. Като че ли огънят у нея най-после се е запалил, а Доминик знаеше от собствен опит, че веднъж разгорял се, ще е трудно да бъде изгасен. Но няма положение, което да е съвсем безнадеждно, така смяташе тя. Винаги се намираше някоя странична вратичка, което представляваше и истинската причина за идването й тази вечер: да спечели чрез елемента на изненадата и да потърси тази вратичка.

— Ще предложиш ли чаша шампанско на съперницата си? — попита подигравателно.

— По това време на деня не бих ти предложила — отвърна учтиво Кейт, — но си вземи.

С вирната глава и слаба усмивка на устните си, напълно съзнаваща, че всички очи са вторачени в нея и без да им обръща каквото и да е внимание, Доминик тръгна плавно към дългата маса, на края на която стоеше съпругът й и я наблюдаваше. Тя отиде право при него и сложи ръка на рамото му, повдигна се на пръсти и докосна бузата му с устни.

— Скъпи… — прошепна с предизвикателен поглед в сапфирените си очи. Почувства се като победителка, когато забеляза как добре изрязаните му устни помръднаха и весела искра проблесна в тъмните му очи. Но ръката, която пипна не отговори на докосването й. Той й подаде чаша шампанско. Обръщайки се, Доминик я вдигна към Кейт.

— За откраднатата победа — каза, преди да я пресуши. — Ще говорим ли сега?

— Хайде — отвърна Кейт, обърна се и по пътеката, образувана несъзнателно от присъстващите гости, я поведе към вратите с огледала в края на дългото помещение. Отвори едната, застана, докато Доминик мине преди нея, после я последва и затвори вратата след себе си.

— Господи! — възкликна някой. — Разговор при закрити врати!

Тази забележка разпусна езиците.

— Виждал ли си някога подобна наглост?

— Кейт се справи прекрасно с нея.

— Но кураж не й липсва.

— Сега пък какво иска?

— Някой претърси ли я за скрито оръжие?

Хората обърнаха глави към Блез, който не издаваше какво изпитва, висок и мургав, безупречно елегантен със смокинг и снежнобяла риза. После се обърнаха към Агата, но изразът й бе непроницаем.

— Приемът още не е свършил, моля.

Оркестърът засвири отново, двойки тръгнаха към дансинга, някои от присъстващите се събраха на групички. След малко Блез остави чашата и отиде при баба си.

— По дяволите, каква игра играе? — поиска да знае тя.

— За Доминик играта никога не свършва, докато не я спечели.

— Сега няма начин.

— Тъкмо това е дошла да провери.

— Смяташ ли, че Кейт ще се справи с нея?

Блез се усмихна.

— Сега вече може и трябва. Беше права. Това е нейна битка и не само трябваше да спечели, трябваше да я видят как печели и да поясни на Доминик защо.

— Предполагам, че и ти знаеш какво правиш.

— Обикновено да, но на всекиго се разрешава по една грешка. Успокой се — каза й тихо. — Хайде, пийни си още шампанско.

Двете съперници разговаряха в малка стая, цялата боядисана в златисто и бяло.

— Подцених те — бяха първите думи на Доминик.

— Не мога да ти върна комплимента.

— Дори и да можеше, твърде късно е.

— За теб също е твърде късно.

Доминик отвори чантата си, която беше в тон с роклята й, извади плоска златна табакера и бавно запали цигара.

— Кажи ми, как го направи?

— С усилен труд и напълно честно.

— Нямам предвид почтената дейност на малката мис, исках да кажа за Блез.

— Нищо не съм направила, просто си бях такава, каквато съм.

— Навсякъде, където и да се обърне баба му го ръчка. Както знаеш, тя никога не ме е харесвала. А аз въобще не й обръщах внимание. Ти, от друга страна започна от нея… Беше много умен ход. Тя е единственият човек на света, който има някакво влияние върху него.

— Тя го обича.

— Да… макар, че той не е точно любящ мъж. Привлекателен — да, във всеки случай, много мъжествен. Пожелах го от самото начало.

— Но никога не си го обичала.

— Той не търсеше това.

— Тогава.

— Колко лесно отхвърляш миналото — прошепна Доминик.

— Важно е бъдещето. Открих го с много труд.

— Да… Шарл е знаел, разбира се. Знаел е много повече, отколкото му го признавах и което е най-важното, познавал те е добре.

— Той беше мой баща — „А ти — помисли си Кейт — вече не го наричаш така.“ Това повече от всичко доказваше победата й. Докато й е бил полезен, Доминик беше готова да му отреди положение в живота си, но след като вече не й вършеше работа, просто се превърна в мъжа, който се бе оженил за майка й.

— Ти много сполучливо подбираш хората, които да застанат на твоя страна.

— Никога не съм била толкова самоуверена да предполагам, че няма да имам нужда от помощта им.

— И ще продължиш в същия дух. Нали знаеш, че годината още не е изтекла.

Кейт повдигна копринените си вежди.

— Аз… ние — наблегна Кейт, — знаем достатъчно, за да ти попречим да направиш още нещо. Онзи фалшив кон Танг, с който ме подведе, е направен от същата ръка, изработила всички неща, които ти тъй хладнокръвно продаде на своя търг на века. Роло — тук гласът на Кейт прозвуча гневно от мъката й и от собственото й чувство за вина, защото напоследък го беше изоставила — за малко не бе убит по твое нареждане. Знаем за пожара, който твоите приятели гангстери успяха да подпалят и последното — за отвратителния слух, който разпространи.

— Забелязвам, че си добре информирана — Доминик с нищо не показа как нервите й се опъват и тайничко прокара по тялото студените си пръсти.

— Ти го направи. Наблюдаваха те и те подслушваха.

Съвършеното тяло се скова, а красивото й лице се превърна в маска.

— Блез… — думата се изплъзна от устните й.

— Да. — „Беше съвсем прав — помисли с благодарност Кейт. — На мен тя никога нямаше да повярва. Колко добре я познава“ — каза си с известна ревност.

— Предполагам, че имаш доказателство — побесняла изрече Доминик.

Кейт посрещна пронизващия й поглед тъй невъзмутимо, че Доминик сама си отговори.

— Естествено, че имаш… Блез никога не играе напразно.

— Онова, което има значение — тук разполагам с последните разчети, — е, че съм действала правилно — каза Кейт. — Победих те, имам с 10.4 милиона лири по-голяма печалба от теб и ако не използваш обичайните си методи чрез подкупи или прелъстяване, нямаш надежда да ме догониш до 1 април. Победих те, но не по твоята игра, която аз не мога да играя, а нормално и честно — беше вдигнала и отметнала назад глава, с лъскав ореол от коса около лицето си.

Доминик се изсмя.

— Остава да ми кажеш, че си девствена…

Както и предполагаше, това разклати леко почвата под краката на Кейт, но тя бързо се съвзе.

— Не. Не, но никога не бих могла да те достигна.

— Защо, малка кучко?

— Ако искаш, играй долната си игра, ще те наблюдавам с голямо удоволствие, защото никой не играе толкова мръсно, колкото теб.

— Внимавай — предупреди я тихо Доминик.

— Ти си тази, която трябва да внимава. Една погрешна дума, един погрешен поглед и само ако пристъпиш чертата, ще те унищожа!

— „Деспар“ също ли? Не вярвам.

— Достатъчно съм отдалечила „Деспар“ от теб. Тъкмо в момента аз съм, както се казва „на мода“ и когато свърша с теб, всички ще останат с неприятен вкус в устата. Имам гласа ти записан на лента, чува се високо и ясно как заговорничиш. Обвързала си се с китайски гангстери и хонконгската полиция ще направи всичко възможно, за да ги залови, а ти за тях ще бъдеш измамница. Ако искаш публично разкритие, ще го имаш. Аз нямам какво да крия, но няма да се поколебая да изровя всичките ти смърдящи дела, заровени през последните месеци — Кейт направи крачка напред. — Всъщност, искам да напуснеш „Деспар“. Победителят печели всичко, нали си спомняш. Предупреждавам те, че имам намерение да го задържа. Предоставям ти останалите месеци, но да ги използваш честно. Ако не искаш, недей. За предпочитане е да не ги използваш. Омръзна ми вече. Всеки, който съзнателно унищожава велики творби на изкуството за своя изгода е напълно пропаднал.

— Заключението на разследването беше, че пожарът е избухнал случайно.

— Докато не покажа касетата, която доказва, че ти си го организирала! — спря, за да си поеме дъх. — Предлагам ти споразумение. Използвай остатъка от годината честно и почтено, и ако успееш да ме победиш, тогава касетата и всичко останало е твое. Само въобще да не ти минава през ума да мамиш.

Пет кратки месеца!

Доминик се замисли трескаво.

— Можеш да проведеш колкото търга искаш, но без измами и двуличие.

— Разбрано! — Доминик не се и поколеба. Все нещо ще измисли, ще се облегне на хора, които са й задължени, ще работи с мъже, които я желаят, а в замяна ще получи каквото иска, ще използва всичките си връзки, ще моли, ще взима назаем или ще краде, само и само да успее да продава. Един голям търг ще е достатъчен…

Трябва да работи със скоростта на светлината, но само ако успее да се сдобие с предмети с висока стойност… Бог е свидетел, че ги има много. Нали има свои хора във всяка аукционна къща? Нали и тя изпълняваше същата роля през годините на чиракуването си? О, има да събира много дългове! Какъв късмет, че е направила такова капиталовложение…

Кейт забеляза как красивото й лице се замисли и заизчислява хладно като компютър къде, какво, кога и колко.

— Е? — попита.

Доминик вдигна очи към лицето, което вече не бе обикновено и към очите, които я гледаха като хищен тигър.

— Променила си се — отбеляза най-накрая.

— Надявам се.

— Много неща научи.

— Но нито едно от теб — Кейт мина покрай нея по пътя си към вратата. — Сега да видим дали ти можеш да се промениш, и то под наблюдение.

Доминик се приближи до вратата, която Кейт отвори.

— Още не си чула последната ми дума — мина бързо покрай нея с вдигната глава, а роклята й изшумоля, докато крачеше по килима към изхода, светна като червен проблясък и изчезна.

Кейт изпусна дълга въздишка.

— Е? — Обърна се сепнато и видя Блез до себе си.

— Нахвърлих й се с всичко, с което успях.

— Касетата?

— Казах й, че е у нас и как сме се сдобили с нея.

— Уговорката?

— Тя прие.

— Което означава, че битката продължава.

— Но честна, иначе няма да има такава.

— Предупреди ли я, че ще бъде наблюдавана?

— Да.

— Което означава, че ще бъде още по-внимателна.

— Знам, аз също.

Но Блез не се усмихна.

— Доминик ще престане да бъде опасна само, когато е мъртва.

— Не смятах да отидем толкова далеч! — възрази Кейт.

Това предизвика усмивката на Блез, която очакваше.

— Мислех да заминем някъде… заедно… надалеч — забеляза, че Кейт грейна. — Тоест… исках да кажа да се отдалечим.

— Така ли, къде?

— Ще разбереш чак когато пристигнем там.

— Стига да съм с теб, не ме интересува къде е.

Изгледаха се продължително и отново почувстваха прималяване.

— Този проклет гипс — изрече Блез с глас, от който краката й омекнаха. — Не мога да върша нищо от онова, което бих искал да правя с теб, дори и да танцувам…

— Скоро ще си наваксаме.

 

 

Кейт и Шарлот отидоха да видят Роло в събота следобед. Вече беше съвсем изтънял, бузите му бяха хлътнали, а очите — потънали дълбоко в орбитите. Превръзките му бяха свалени, тъй като вече бяха минали четири месеца откакто го нападнаха, но още никой не можеше да каже кога ще излезе от комата.

— Смяташ ли, че отново ще се върне при нас? — попита Кейт тъжно, докато държеше измършавялата ръка.

— Докторите казват, че няма причина да не стане.

— Но толкова време мина!

— Само месеци. Чувала съм, че някои прекарват години в кома.

— Дано да не стане така… По-скоро бих предпочела да умре, защото това не е живот.

— Липсва ти, нали?

— Ами… така е. Отначало наистина много ми липсваше, но през последните месеци… — Кейт въздъхна.

— Просто си пораснала и нямаш нужда от бавачка, това е самата истина.

— Вярно, той наистина изпълняваше такава роля — усмихна се. — Когато майка ми почина, той се отнасяше към мен като към разглезено дете, можеш да си представиш. Казваше ми „Роло бие“… макар че никога не ми е вдигнал ръка.

— Само е упражнявал словесното си майсторство.

Кейт потрепери.

— Е, да… — пак въздъхна. — Няма да имам нищо против да ме нахока както само той си знае, но да дойде на себе си.

Но Роло, както винаги, сам избираше кога да се появи на сцената.

Оставиха го и отидоха на вечеря с Блез и Агата. Тъкмо започнаха предястието си, когато Блез бе извикан на телефона и се върна с усмивка на лице, което Кейт сметна за добра новина.

— „Чанкорп“ е спечелил още един милиард долара — пошегува се тя.

— Не, нещо също така хубаво. Роло е дошъл в съзнание.

Кейт скочи от стола си.

— Приберете вечерята, ще се върнем — нареди Блез, когато тя профуча край него.

— Глупости, ще ни дадат прясна храна — избухна Агата. — И аз няма да пропусна това събитие. Хайде, Шарлот…

Роло вече не лежеше, а седеше облегнат на много възглавници. Очите му бяха затворени. Кейт, която кой знае защо си представяше, че вече ръмжи нарежданията си, се закова на място.

— Роло? — промълви. Той отвори очи. Изглеждаха мътни като навъсено небе, но когато я забеляза той се намръщи, докато тя радостно му се усмихна. — Роло? — каза отново. — Кейт е.

— Не съм сляп — гласът му беше отслабнал, беше по-тънък и с притъпена острота. — Какво правиш тук? Защо не си на училище?

Върнал се е в определена точка в миналото, така казваха докторите. Трябва да го оставят сам да измине разстоянието до настоящето. Необходимо е да му се говори, да се отговаря на въпросите му, но него да не го питат нищо. Нужно бе да има човек около него, когато изпита нужда да разговаря с някого. Позна Шарлот и я попита как върви пиесата й (Шарлот им каза, че се отнася за пиесата „Частен живот“, в която участвала през 1962 г.) Не позна Блез, но учудено изгледа Агата и театрално простена: „Не скъпи, не понасям преоблечени. Никога не работя с преоблечени.“ Кейт прехапа устна, но Агата се разсмя от сърце. Роло Белами оправда репутацията си и по-късно тя го навестяваше най-често. Кейт се отби една вечер заедно с Блез. Роло й се намуси.

— Виждам, че най-после си си намерила приятел.

— Да, Роло.

— Имай предвид, че няма да ти позволя вечер да закъсняваш, макар че е Лондон…

— Все пак по-добре, че се събуди през 1960-та, а не през 1930-та да кажем — отбеляза по-късно Кейт, когато се прибираха. — Радвам се, че поне дойде в съзнание.

Блез обаче не подскачаше от радост. Най-неочаквано го обхвана силна ревност. Роло Белами упражняваше силно влияние върху живота на Кейт. Според него, той имаше някакви права над нея и сега, когато най-после се върна в настоящето, независимо, че огледа Блез с уважение и почит, сигурно щеше да направи всичко възможно да го избута встрани.

След като той не отговори, Кейт погледна към него, видя колко сериозен е изразът на лицето му и с проницателността на влюбена жена, притисна ръката му, която държеше.

— Не, любов моя, никога вече няма да бъде същото — каза. — Самата аз не мога да се върна назад, защото се промених. Вече нямам нужда от Роло, а от теб.

Забеляза как лицето му светна.

— А той дали ще го разбере?

— Ще се наложи. Това е положението и така искам да бъде.

Черните му очи потърсиха нейните. Сърцето й се свиваше заради него. Този едър, силен, сдържан мъж се оказа болезнено ревнив, но това още повече го доближаваше до нея, правеше го по-земен, придаваше му по-човешки измерения и завинаги заличаваше останалите следи от надменния негодник. Осъзна, че той е мъж като всички останали, но нещата са се нагласили така, че тя обичаше именно него.

— Мога да се справя с Роло — изрече тя простичко, но тези й думи прозвучаха много убедително.

Той въздъхна на пресекулки.

— А пък аз със себе си не мога да се справя — призна той печално. — Особено откакто ти… Сякаш съм излязъл от черупката си и се поддавам на всяко чувство, което ме обземе. Нито едно човешко същество не е означавало толкова за мен. Когато заспивам си мисля за теб, а когато се събуждам, първо за теб си спомням. Не съм в състояние да работя. Не мога да се съсредоточа, а и не мога да се любя с теб както трябва поради този проклет гипс.

— Не се справяш зле и с един крак — изрече сдържано Кейт.

Той избухна в смях и я взе в прегръдките си.

— Дръзко момиче — захили се. — Остроумието ти, както и много други неща, ме привързаха към теб, Кейт. Никога не съм си представял какво е да си привързан към някой човек, но може би съм го предполагал, защото досега съм се пазел да не го правя. През всичките тези месеци ти ме обвързваше, макар и да не съм го усещал, докато не избухна пожарът. Но тогава, Кейт, вече знаех, че те обичам толкова, че ме обзема страх…

Тя притисна ръката му, златистите й очи хвърляха искри, а лицето й грееше.

— Ревнувах от Роло, защото вие двамата бяхте много близки. Мислех си: ами ако той иска да е както преди? А ако чувството, което ги свързва, е толкова силно, че да не мога да го променя…

— Ти не го промени, то просто отмря, когато осъзнах, че нямам нужда от него — каза му с любов Кейт. — То се подхранваше от необходимостта ми от него, после завехна и умря. Много обичам Роло и винаги ще го обичам, но не така, както обичам теб. Той изигра много важна роля в живота ми. А сега ти си моят живот…

Този път Блез въздъхна доволен. Взе я в обятията си и остатъкът от пътя изминаха в приятно и напълно разбираемо мълчание.

Кейт желаеше само още едно — да закачи портрета на баща си във входното антре на „Деспар“.

— Но той е на Доминик — напомни й Блез. — Баща ти е искал да го нарисуват заради майка й.

— Но всички портрети на „Деспар“ в края на краищата се връщат тук, където им е мястото.

— Тогава и с този ще стане така. Ще го откупя заради теб.

— Тя би трябвало да ти го даде — измърмори недоволна Кейт.

— Но няма да го направи. Нито заради мен, нито заради теб, а какво остава за „Деспар“.

— Но дали ще го продаде? — попита недоумяваща Кейт.

— На добра цена, да — той леко я разтърси. — Парите са последната ми грижа — заяви.

 

 

Но за Доминик парите се бяха превърнали в основна грижа. След неочакваното разкритие на Кейт тя се впусна в луда кампания да се продава, само че откри с голямо разочарование, че вече никой не я желае: Пробва отново и отново и когато й се струваше, че вече се задава някакъв търг, откриваше, че Кейт Деспар вече я е изпреварила. Няколко клиенти оттеглиха вещите, които по-рано бяха изпратили за търг при нея. Мъже, които едно време какво ли не биха дали да чуят гласа й, вече не можеше да бъдат открити по телефона. За Ню Йорк се бе превърнала в ненужна вещ.

Когато името й се появяваше в клюкарските колони, то ставаше само, за да я представят в неблагоприятна светлина. Свикнала да се държи като кралица, тя осъзна, че вече няма придворни. Късно си даде сметка, че твърде много й е помагал фактът, че е била съпруга на Блез Чандлър. С течение на времето разбра, че няма начин да спечели. С болка откри, че вече не е на мода…

Сега всички повтаряха името на Кейт Деспар. Нея я ухажваха, ласкаеха, нея гледаха захласнати. И когато пристигна в Ню Йорк, направи нещо като кралска обиколка. Дори подставените лица в „Деспар“ подушиха накъде духа вятърът и обърнаха платната си. А когато на вечеря, дадена в „Щастливият долар“ по случай предоставянето на колекцията „Чандлър“ от Западно американско изкуство на щата Колорадо, пред поканените гости в това число и пред президента на Съединените щати Агата Чандлър публично огласи, че Кейт е била инициатор на цялото начинание, Доминик изпита само горчивина. Чашата преля, когато виждаше на първите страници на вестниците и в лъскавите клюкарски списания, снимка след снимка на жената, която я победи и на мъжа, когото загуби. Ставаше й болно, като гледаше как се усмихват един на друг.

През цялото време Кейт продължаваше да продава. От списъците й за бъдещи търгове на Доминик направо й призляваше. Хората чакаха реда си, за да се възползват от услугите й, а всички онези, което едно време искаха да се запознаят с печелившата Доминик дьо Вивие, сега, когато загуби и продължаваше да губи, й обръщаха гръб.

Единствено Бедната Виниша не се отрече от нея, но тя вече не й бе нужна.

Доминик се оттегли в Прованс. Оттам написа официално писмо до Блез в качеството му на изпълнител на завещанието. Информира го, че отстъпва всички права над „Деспар“ и че е завела бракоразводно дело на основание, че я е изоставил. Даде си сметка, че ако го съди за прелюбодеяние, е много вероятно да набедят нея в същото.

— Какъв дявол си ти — обърна се към портрета на доведения си баща, който висеше над камината във всекидневната. — Явно си планирал всичко това. Толкова се надявах, че вършиш само онова, което аз искам, а се оказа, че през цялото време хитро си маневрирал… Е, загубих „Деспар“. Но все още разполагам с всички пари, които спечелих в Хонконг, освен това дребни дела, които вършех странично, ми носят печалба от една швейцарска банка. Още никой не е чул последната ми дума. Ще се върна. Времето ще ми помогне. Хората имат къса памет. А ще си взема колкото искам от милионите на Чандлър. Той може да получи свободата си, но ще заплати за нея. После ще използвам всички пари, които взема. Доминик дьо Вивие ще се възроди от пепелта. И никой никъде няма да е виждал подобна птица феникс…

Да, каза си. Планове. Манипулации. Интриги. Този път без слаби места. И никакви задръжки.

Отвори личния си сейф. Вътре имаше натъпкани книжа: писма, бележки, снимки, сметки. Спомени за тъмни сделки, оргии, компрометиращи срещи. „Застраховката ми“ — помисли си щастливо, докато ги редеше върху бюрото като пасианс. „Сега — замисли се с изтънчена перверзност, — кое първо…“

 

 

Блез се появи във фермата без предизвестие и за част от секундата на Доминик й хрумна, че въпреки всичко е спечелила, че връзката й с него е толкова силна, че се е върнал, защото не може без нея. Но щом чу за какво е дошъл, изрече злобно:

— Ще ти струва доста пари.

— Не съм очаквал нищо добро.

— Ще платиш много.

— Назови цената.

Беше изискана, както винаги. Не бе намалила вниманието, което отделяше на себе си, макар хората да я бяха изоставили. Както обикновено, миришеше на нейния уникален парфюм, но този път на Блез му се стори твърде тежък. Красотата й не го трогна. Искаше само да вземе портрета и да си тръгне. Ще бъде чудесно, ако никога повече не я види. Нали никой не обича да му напомнят грешките…

— Е — подкани го Доминик с мазна усмивка. — Колко да поискам за този хубав портрет на покойния Шарл Гастон Деспар? — напълно уверена бе, че може да си поиграе на котка и мишка с него. — Не е шедьовър, но пък е рядкост.

Вдигна очи към картината. Шарл седеше зад бюрото в кабинета си с писалка в ръка, с усмивка на лицето, а под белите вълни на косата му изпъкваше тъмното му чувствено лице и топлите кафяви очи. Зад гърба му беше окачен портретът на стария Гастон — основателят на „Деспар“.

— Колко? — попита направо Блез.

Тъй като вече не притежаваше силата да го държи под своята власт, тя реши да го накаже.

— Ти накара да ме следят, нали? Записвал си всяка моя дума и подучи малката Деспар да ме шантажира, нали?

— Накарах да те следят да, да те подслушват, също, но Кейт сама знаеше какво да прави с резултатите.

— Тя никога няма да има смелостта да ги използва.

— Кейт не иска да те обижда. Но аз съм отчасти индианец — изрече с лека усмивка Блез. — А ние никога не позволяваме на чувствата да ни пречат.

Изгледаха се продължително и Доминик потрепери. „Да — рече си тя. — Точно това диво нещо у него ме привлече.“

— Кой те наведе на мисълта да ме следиш?

— Кейт. По лицето й винаги се познава какво изпитва, а ти породи у нея такава омраза, че и аз я усетих. Тя не е човек, който мрази без основание. Започнах да търся причината, а Роло Белами я разкри. Разбира се, че те е познал. И не само по парфюма. Както би казала херцогинята, подозирал те е от самото начало. Затова си накарала да го пребият до смърт, надявала си се, че ще умре, но той се оказа издържлив. След това уредих да сложат подслушвателно устройство в апартамента ти и да следят всичките ти действия. Знам колко време е прекарвал Чао Ли с теб — в леглото ти и извън него.

— Не вярвам — каза язвително Доминик. — Чао Ли щеше да знае.

Блез се усмихна.

— Забравяш, че съм бил във Виетнам. През двете години, които прекарах там, научих много за мисленето на ориенталците. Трябва да разбереш, че суетата ти изигра лоша шега. И за миг не ти хрумна, че всичко може да се обърне срещу теб. Търгът ти имаше голям успех и той те замая, а това бе невероятна безочливост. Толкова се беше увлякла, че си въобрази, че ти е позволено всичко, включително и убийство. Не можа да приемеш, че Кейт знае какво прави. Сериозно ли мислеше, че тя ще остави без никаква охрана такава огромна къща, натъпкана до тавана с безценни антики? — не получи отговор, а само поглед, в който не се четеше нищо. — Ти би взела същите предохранителни мерки, а сгреши, смятайки, че тя няма толкова, разум. Подцени и мен. Би гледала как двамата изгаряме, а след това само красноречиво би изпратила цветя на гробищата. Съжалявам — завърши лаконично, — но в края на краищата погребението се оказа, че е твоето…

— Не бъди толкова сигурен — изсъска му през зъби Доминик с пламнали очи. — Само не си въобразявай, че ако в момента съм изпаднала, то завинаги съм излязла от играта. Имай търпение, аз също ще изчакам и когато съм готова, отново ще се сблъскаме. А що се отнася до картината, за нея искам десет милиона долара.

Като произведение на изкуството тя не струваше толкова, но той знаеше, че за Кейт Деспар е много ценна, а пък Кейт бе извънредно скъпа за него.

— Ще уредя сумата да бъде изпратена на нюйоркската ти сметка.

— Не в Ню Йорк, а в Женева. В обозримото бъдеще ще живея там.

— Както желаеш.

Той се приближи до камината и внимателно откачи картината.

Доминик го наблюдаваше как я свали. Защо Блез Чандлър напускаше живота й така панически? Обзе я желание да го нарани.

— Значи малката Деспар струва толкова?

Той се спря и я изгледа.

— Всичките пари на света не могат да купят моята Кейт — отвърна й той така, че думите му я прободоха.

— Да не повярваш! — възкликна тя, подивяла от злоба. — Ти си влюбен!

Той пак спря и тя видя как по лицето му се разля усмивка. На нея никога не се бе усмихвал така.

— Права си — призна.

— Тогава какво беше онова между нас?