Вера Коуи
Богатство и сълзи (15)

Петнайсета глава

На другия ден Кейт седеше до леглото на Роло и му говореше. Блез й бе дал една книга — откъде я беше намерил, тя така и не разбра, — в която пишеше за много изследвания на болни, изпаднали в кома. Препоръчваха непрекъснато стимулиране: да се говори на пациента, да го караш да докосва нещо, да го мирише, да чува познати гласове и звуци. Кейт упорстваше. Разказваше му за общи преживявания, за места, където са ходили, случки от детството й, спомени за майка й. Седеше повече от два часа и до този момент нямаше никаква реакция от негова страна, ни най-малко трепване на клепачите, което да покаже, че Роло чува и знае, че тя е там. В книгата пишеше, че това може да отнеме седмици, дори месеци.

Тя не чу отварянето на вратата, толкова бе съсредоточена. Когато подуши познат парфюм, се обърна и видя доведената си сестра. Бе застанала от другата страна на леглото, изглеждаше великолепно, а съпругът й стоеше зад нея. В първия миг на изумление лицето на Кейт отрази цялата омраза и отвращение, които изпитваше към нея. Излъчването й явно е било толкова силно, че Доминик направи крачка назад и за малко не настъпи съпруга си. Той също забеляза погледа и липсващото парченце от мозайката попадна на място.

Сега, когато истината пролича в изключително изразителните очи на Кейт Деспар, за част от секундата усети как мускулите на жена му се вдървяват, но после тя бързо се отпусна, тонът и тялото й омекнаха и тя изрече нежно:

— Много съжалявам, мила Кейт. Ако знаех, по-рано щях да дойда, но нямах представа, докато Блез не ми каза… Как е приятелят ти?

Тя се наведе ниско над човека в безсъзнание, а черната й коса се развя точно над бледото му лице. Тежкият й парфюм облъхна Кейт и тя усети как пръстите на Роло стискат нейните.

— Безпокоиш го — каза й сърдито тя. — Много си близо…

Доминик се изправи, отдръпна се назад, но тогава Кейт се уплаши, защото Роло започна да движи главата си неспокойно и тя забеляза как на челото му избиха капки пот.

— Той ти реагира! Разбра, че си тук!

— Глупости! — студено изрече Доминик. — Може да съм се навела малко по-ниско и косата ми да го е докоснала.

— Но аз държах ръката му цели два часа и той въобще не реагира! — настоя Кейт. — Не разбираш ли, това означава, че мозъкът му функционира! Трябва да кажем на лекарите…

Тя натисна звънеца преди Блез да я спре. Той също забеляза реакцията на Роло. В случай на кома последните преживяни събития предизвикват стимулите. Реакциите му — неспокойното движение на главата и изпотяването — показваха, че връзката, която се получава в паметта му не е приятна. Блез беше виждал това много пъти във Виетнам при изтощени от битките войници. При подобни случаи звукът на оръдейни изстрели и нисколетящи самолети предизвикваха същата реакция. Зачакаха мълчаливо прегледа на лекарите.

— Това е обещаващ знак — заявиха те най-после, но с известна предпазливост. — Всички ли видяхте реакцията?

— Да — потвърди Блез и усети, че жена му го гледа.

— Той познава ли ви? — обърнаха се лекарите към Доминик.

— Срещали сме се няколко пъти.

Един от тях попита тактично:

— Винаги ли носите един и същи парфюм?

— Създаден е за мен — отвърна Доминик. — Никоя друга жена не го употребява.

— Значи по мириса е познал, че сте тук.

Доминик сви рамене.

— С всички се случва.

— Напоследък срещали ли сте се с мистър Белами?

— Последният път беше в Лондон преди няколко месеца.

Докторите се съвещаваха известно време шепнешком, а междувременно Кейт гледаше ту един, ту друг.

— Това е добър знак, нали? — попита с надежда тя.

Окуражаващо било, отговориха й, но ако мадам отново се наведе над него, тогава вероятно и те ще се убедят…

С вид на невинна свидетелка, заловена в нещо, с което няма нищо общо, но все пак готова да помогне, Доминик още веднъж се наведе над Роло. Черната й коса се развя, носейки мириса на парфюма й. Блез забеляза, че един от лекарите го подуши одобрително. Кейт не забелязваше никого другиго, освен Роло, който пак раздвижи неспокойно глава, изду ноздри и се изпоти.

— Реагира на външни стимули — обявиха лекарите. — Явно споменът, свързан с парфюма е силен.

— Срещали сме се няколко пъти — призна Доминик и се намуси.

— Ами… тогава, да не би да сте се карали?

— И това би могло да се каже.

Те отново се съвещаваха, но разговаряха на китайски, затова Кейт не разбра нито дума. Най-накрая обявиха:

— Някои центрове на мозъка на мистър Белами реагират, но не всички. Той не чува и не усеща мис Деспар, а разпозна парфюма на мадам дьо Вивие. Сега вече трябва да чакаме и да се надяваме, че другите центрове също ще се събудят. Само времето ще покаже.

Лицето на Кейт издаваше смесица от радост и смайване, докато Доминик запази обичайния си израз. Блез се взираше в лицето на Роло. Защо реагира точно на Доминик? По каква причина е тази явна неприязън? Лекарите тактично не коментираха, но той знаеше достатъчно китайски, за да разбере, че разсъждават защо Доминик явно внимателно прикрива някакъв скандал, случил се последния път, когато са се видели и запечатал се в съзнанието на пациента.

Доминик се сбогуваше.

— Знаеш, че ако е нужно нещо да се направи, само трябва да ми се обадиш — каза нежно на Кейт.

— Благодаря, но засега нямам нужда от нищо — отвърна сковано Кейт, а неизреченият отговор към доведената й сестра беше: „дори и да имах, ти ще си последната, към която ще се обърна.“

Китайските лекари усетиха враждебността между двете.

— Ти оставаш ли? — Блез попита Кейт.

— Да — отвърна тя тихо. — Оставам.

Той кимна и последва жена си навън.

Когато колата им потегляше, Доминик запита нехайно:

— Чудя се какво ли е искал да направи тоя гей? Ти как мислиш?

„Дори и да знаех, нямаше да ти кажа“ — помисли си Блез сви рамене.

— Вероятно се е заел с някоя работа, с която не е трябвало.

— Но да се маскира като китаец! Бил е актьор, нали? Сигурно говори китайски, а? — подхвърли Доминик.

— Вероятно. Нито знам, нито ме интересува — следваше собствените си мисли. — Много странно обаче как реагира на парфюма ти.

— Да, нали? — съгласи се тя непоклатимо спокойно.

— Не знаех, че между двама ви е имало сблъсък.

— Просто взаимна антипатия.

— Дори и да е така, явно, че си му направила много силно впечатление.

Тя се засмя и на бузите й се появиха трапчинки.

— Както винаги, нали?

Съзнанието на Доминик беше всичко друго, но не и спокойно, когато влезе в кабинета си в „Деспар“, след като Блез я остави. Не можел да обядва с нея, извини й се, имал ангажимент, поет по-рано, но вечерта щял да бъде с нея. В това нямаше нищо необикновено. „Не — заключи най-накрая. — Не знае нищо.“ Роло Белами бе заловен, че шпионира, с него се справиха и тя трябваше да вземе мерки относно тази грешка, преди да е дошъл в съзнание и съобщи на някого. Нямаше как да не му признае, че маскировката му беше идеална. Двама огромни сечуански охранители го довлякоха вече в безсъзнание в малката стая във фабриката в Заградения град, служеща за офис на Чао Ли, където двамата разговаряха. Кожата, очите, косата, облеклото изглеждаха като на всички други китайци, а и нямаше нищо по него, което да удостовери самоличността му. Тя прояви любопитство, наведе се за миг над него, когато трябва да е вдъхнал парфюма й, докато Чао Ли нареди рязко:

— Махнете го оттук — и стражите го изнесоха. Непростима грешка, даде си сметка сега. Но кой да предположи, че Роло Белами е такъв специалист в маскировката? Той е актьор, спомни си. И все пак, нямаше нищо, по което да го познаят — нищо в покритото с кръв отпуснато тяло в ръцете на пазачите не напомняше за елегантния хомосексуалист с посивяла коса, когото познаваше. Беше си сложил дори черни контактни лещи и лепенки, за да дръпнат очите му.

По-късно Чао Ли разпита пазачите и те докладваха, че не са могли да изкопчат и дума от него. Изпуснали възможността, тъй като го удряли дълго и той престанал да реагира. Трябвало е направо да го пуснат в залива. А да го оставят на входа на Заградения град се оказа голяма грешка. Очевидно са имали намерение да оставят впечатлението, че се е разгоряла нова война между различни банди. Известно бе, че в Заградения град няма закони и хонконгската полиция избягваше да влиза там. Чао Ли трябваше да признае, че в този случай не е успял. Имаха нужда от човек в болницата, който да докладва за състоянието на Белами и да направи така, че той да не се подобри. Твърде опасно бе да го оставят жив, макар че — както често ставаше при подобни случаи — той няма да си спомня нищо. Не биваше да разчитат на това. Точно така, Чао Ли трябва да довърши работата и този път успешно.

Необходимо е да открие как старият мъж е успял да стигне до Заградения град. Дали някой не е издал нещо? Дали няма предател? Много малко хора знаеха за операцията. Доминик беше във връзка единствено с Чао Ли, макар да знаеше, че има замесени и други китайци. Тя рискуваше най-много: ако станеше провал, тя щеше да бъде съсипана. Чао Ли прояви голяма хитрост. Направи така, че я държа извън нещата. Трябваше да настоява всичко да става с нейно знание. Всъщност, това неочаквано развитие на нещата я завари незащитена. Чао Ли — ако всъщност това бе истинското му име — беше единствената връзка, която тя имаше с хората, които стояха зад всичко. Още нещо, което трябва да се поправи.

Междувременно трябваше да държи Кейт Деспар под око, за да разбере с какво се занимава. Или лично, или чрез Блез. Сякаш провидението непрекъснато изпращаше Блез на пътя на малката Деспар и Доминик подозираше на кого трябва да благодари за това. На старата му баба индианка. Кейт Деспар би й харесала повече за снаха. Все пак, всичко прекрасно съвпадаше с плановете й. Като добра съпруга тя само трябваше да го насърчава да изпълнява желанията на баба си и по този начин щеше да изтръгне цялата информация, която й бе необходима.

След като приключи с този проблем, мислите й се отклониха в друга посока.

Към обяд усмихната сестра донесе поднос с чай и бисквити. Кейт ги прие с благодарност — устата й бе пресъхнала, а гласните й струни се бяха уморили. Три часа говори, без да спира и никакъв резултат. Изяде едната от посипаните със захар бисквити, после вдигна салфетката, за да избърше трохите от устните си. Когато я разтвори, видя, че на нея имаше написано нещо. Посланието гласеше:

„Мис Деспар,

Името ми е Линг По, аз съм приятелят, при когото Роло беше отседнал. Смятам, че е време да се срещнем. Имам магазин на Лок Ку Роуд, «Линг По Ориента», и много ще се радвам, ако дойдете да се видим там. Предметите, които продавам много ще ви заинтересуват, затова посещението ви няма да предизвика подозрения. Пращам тази бележка по третата си племенница, която е медицинска сестра в клиниката «Чандлър». Тя ще ви я предаде. Ако отговорът ви е «да», сгънете салфетката на квадрат, ако е «не» — на триъгълник. Имам много неща да ви разкажа.“

Кейт усети как сърцето й започна да бие неравномерно. Значи Роло все пак е узнал нещо! А ако е подставено лице? Да предположим, че Доминик е решила да я извади от играта, след като видя реакцията й. И когато отиде там да няма никакъв Линг По, а някакъв непознат китаец, който ще постъпи с нея така, както постъпиха и с Роло? Не. Доминик не е толкова глупава. Ще бъде твърде очебийно. Не, трябва да е истинска. Затова след като изпи чая си, тя сгъна салфетката на хубав квадрат. Когато сестрата се върна, погледът й веднага падна върху салфетката. Не каза нищо, но на Кейт се стори, че й се усмихна още по-широко.

Следобед се отби Блез Чандлър. Тя прие предложението му да се поразтъпче.

— Навън времето е хубаво — каза й. — Ще поостана тук, докато се разходиш.

Кейт се поколеба. Ако Роло дойде в съзнание… Но май нямаше подобни изгледи. Освен това й се откриваше идеална възможност да посети Линг По.

— Искам да поразгледам Хонконг — изрече тя с надежда. — Сигурно има много магазини, в които продават порцелан.

— Десетки — каза сухо Блез.

— Къде са най-добрите?

— Зависи какъв порцелан търсиш — нов или стар?

— Предпочитам стар.

— Ами Кат Стрийт е пълна с такива магазинчета, освен това в центъра има още много. Но смятам, че за теб Кат Стрийт ще е най-добре. Наредени са едно до друго. Вземи такси и ще те отведе там. Но ако ще купуваш, първо се огледай, сравни цените, защото може да има огромни разлики.

— Нямам намерение да купувам, а само да огледам. — Опита се да се пошегува. — Виждаш ли до къде води състезанието? С колко време разполагам?

Той погледна часовника си.

— Сега е два и половина. Имам уговорка за вечеря, така че да кажем до пет часа?

— Имам достатъчно време — увери го Кейт. — Благодаря ти.

Портиерът на болницата извика такси и Кейт накара шофьора да я остави в началото на Лек Ку Роуд. После се смеси с тълпата. Вървеше бавно, явно поглъщаше всичко, което виждаше, но в същото време търсеше магазина на Линг По. Тъкмо тогава го зърна на отсрещния тротоар. Обаче го подмина, без да му обръща внимание, повървя още петдесетина метра, след това пресече уличката, като спираше тук-там, за да погледне някоя витрина и да може да направи същото и пред магазина на Линг По. Витрината му беше семпла, но личеше, че Линг По продава висококачествени стоки. Кейт притисна носа си до стъклото и въздъхна. Тогава забеляза чифт очи и вдигайки глава, видя дребен възрастен китаец, облечен с традиционната роба и кепе. Очите им се срещнаха. Той кимна почти незабележимо. Тя събра сили, отвори вратата, която раздвижи звънчето и влезе в магазина. Вътре нямаше никой, освен китаеца.

— Мис Деспар — каза той на безупречен английски. — Описанието на Роло бе идеално както винаги. Моля, влезте. Смятам, че най-добре е да се престорите на клиентка и да седнете на онзи стол в ъгъла до тезгяха. Ще ви покажа някои неща.

Кейт го послуша.

— Много съжалявам за моя стар приятел — каза Линг По и гласът му наистина звучеше разтревожено. — Казвах му, но той не ме послуша. Предупреждавах го много пъти.

— За какво? — попита Кейт.

— За Триадите.

— Триадите ли? Кои са те?

— Чували ли сте за мафията?

Ръцете й застинаха, но успя да запази гласа си равен.

— Разбира се.

— Триадите са нашата китайска мафия.

— Какво общо имат те с Роло?

— Работят във фабриката, която произвежда тези фалшификати. Сметнахме, че е в Заградения град. Нея отиде да търси Роло.

— Откъде знаете? — попита Кейт, когато овладя гласа си.

— Не съм в състояние да ви разкрия източниците си на информация. Приемете, че го знам — направи пауза. — Както и че хонконгският „Деспар“ е тясно свързан с тях.

Преструвайки се на клиентка, Кейт се втренчи в предметите пред себе си, без да вижда каквото и да било. Мислеше си само за потвърждението на опасенията си. Точно от това се боеше.

— Затова извиках Роло да дойде в Хонконг — продължи Линг По.

— Искате да ми кажете, че много от предметите, които бяха продадени на аукцион от хонконгския „Деспар“, са били фалшификати ли? — запита Кейт.

— Не някои, мис Деспар. Практически всички.

— Сигурно имате грешка — изрече тя, когато се съвзе. — Никой не би могъл да направи аукцион с фалшификати и да ги представи като оригинали. Никой никога не го е правил. Откъде могат да дойдат? И как никой няма да ги познае? Знам, че и най-големите специалисти могат да се заблудят, но обикновено от един предмет, най-много два. Но цяла колекция? — тя твърдо поклати глава. — Не е възможно това да се запази в тайна. Все някой някъде ще се изтърве… ще подочуе нещо, ще даде статуетката за експертиза… — „Както ти направи с коня ли?“ — попита я язвително вътрешният й глас.

— Но не и фалшификати като тези — каза Линг По спокойно и уверено. — Трябва да имате предвид, че там, където са замесени Триадите, ако някой проговори означава смърт.

— Хайде де… — разфуча се Кейт. Този разговор я нервираше до крайна степен.

— Смърт, мис Деспар, и то по много неприятен начин. Вие и цялото ви семейство. Когато ставате член на Триадите, давате кръвна клетва на ужасяваща тайна церемония. По-нататък мълчанието ви е осигурено поради страха от онова, което биха могли да ви сторят, ако нарушите клетвата си. Триадите контролират Хонконг, мис Деспар. Неофициално, разбира се. Известно е, че полицията работи в съдружие с тях. Дори правителството, така говорят… по тази причина от дълго време не могат да ги обезвредят. В този град, мис Деспар, трябва много да внимавате с кого разговаряте и да бъдете още по-предпазлива на кого се доверявате.

— Значи доведената ми сестра е свързана с Триадите?

— И то тясно свързана. Те й осигуриха фалшификатите, които продаде.

— Трябва да е луда — каза на себе си Кейт.

Линг По сви устни.

— Много е възможно да няма представа за истинската самоличност на хората, с които се е забъркала. Типично за членовете на Триадите е да крият самоличността си, докато решат да я разкрият.

Тук той направи пауза, а Кейт се стегна, за да чуе следващите разкрития.

— Свързана е с мъж на име Чао Ли, привидно дилър на антики, който има магазин недалеч от „Деспар“ в хотел „Мандарин“. — Направи още една пауза. — Всъщност той заема висок пост в йерархията на Триадите, наречен от тях Червена роба. Доколкото съм информиран, той стои не само зад създаването на фалшификатите, но и зад продажбата им чрез „Деспар“.

Лицето на Кейт се вкамени. Седеше като онемяла.

— Мадам дьо Вивие вероятно знае, но се съмнявам. Членовете на Триадите са известни само на другите събратя на обществото им. Но това едва ли има значение. Тя е толкова силно обвързана, че… — Линг По разпери ръце.

— Че няма накъде — довърши глухо Кейт вместо него. „Не може да е така — помисли си. — Никой разумен човек не би се свързал с Триадите. Тя е алчна и безскрупулна, но не е глупава. Вероятно не си е дала сметка какво се крие зад огромната сума, която би могла да спечели, за да ме елиминира и с един удар да получи контрол върху «Деспар»… Това е натрапчивата й идея. Да управлява «Деспар». Да ме стъпче и да стане неоспорима победителка.“

Линг По се скри зад завесата и влезе някъде навътре в магазина. Сега отново излезе, носейки малка статуетка, около дванайсет сантиметра висока. Мъж, облечен в тога с вдигнати нагоре ръце като че ли иска да хване поводите на коня, който очевидно някога е бил част от скулптурната група. Подаде го на Кейт.

— Моля. Разгледайте го, ако желаете.

Кейт го пое внимателно. „Танг“ — помисли си, завъртя фигурката, обърна я в ръцете си. Балансът беше точен, усещането както трябва. Линг По й подаде лупа и тя изследва всеки квадратен сантиметър. Моделът беше превъзходен, глазурата носеше непогрешимата патина на много години. Ако у нея не се таяха съмнения, не би се поколебала да каже, че е автентична. Както бе станало с коня.

Когато вдигна глава и погледите им се срещнаха, Линг По потвърди:

— Да. Произведена е през последните две години.

— Но къде? От кого? Как? Никога досега не бях виждала фалшификати, които да изглеждат като произведения на изкуството. Който и да ги произвежда, той е неизвестен гений.

— Съгласен съм. Самият аз в целия си професионален живот никога не съм се сблъсквал с подобна фалшификация.

— Всички ли бяха такива — по качество.

— Всяко едно по отделно. Както и придружаващите ги документи.

— И никой, ама никой не се усъмни?

— Абсолютно никой. Само Роло и аз знаем. А сега и вие.

— Слава Богу — въздъхна Кейт. — Ако това се разчуе, с „Деспар“ е свършено — постоя нерешително. — Но… ако Триадите са гангстери подобно на мафията, защо се занимават с фалшифициране на изкуство? Това не е в техния стил.

— Права сте. Явно, че това се е превърнало в една от многобройните им дейности. В началото, както и мафията, Триадите са били хора с чест. Сега са се посветили единствено на терор, изнудване, проституция и наркотици. Обикновено набират главорези от улицата, но онези, които стоят на върха са културни и образовани хора.

Продължавайки играта, че Кейт е клиентка, сега Линг По постави пред нея сиво-зелена купа и макар че тя беше толкова възбудена, без да иска възкликна:

— Колко е красива… — след миг добави: — И Роло знае всичко, така ли? — попита.

— Да. Роло знае всичко за Триадите. Чу за тях още когато беше тук по време на войната. Всъщност, и двамата работехме за военното разузнаване.

Това бе вторият й шок за деня.

— Роло! — повиши глас Кейт. — Шпионин! — остана с отворена уста. — Шегувате се с мен — каза безпомощно.

— Не се шегувам — отвърна Линг По малко озадачен. — Разбира се, това беше преди много години… и двамата бяхме млади. — Времената се менят и ние се меним с тях. — Въздъхна със съжаление. — Но след това поддържахме връзка.

— Винаги съм знаела, че Роло има познати по целия свят — изрече Кейт почти на себе си, — но това е невероятно! Искате да ми кажете, че Роло е бил истински шпионин?

— Да. Точно такива бяхме. По онова време врагове ни бяха японците.

— Не мога да го повярвам — промърмори със страх Кейт. — След малко ще се събудя като Алиса и ще открия, че всичко е било сън.

— Повярвайте, мис Деспар — настоя Линг По.

Кейт поклати глава, сякаш да я проясни.

— Шпионин… — каза на себе си. Хрумна й нещо. — В такъв случай, той говори китайски?

— Да. И то много добре. Книжовният и диалектите кантонски и хонконгски.

Кейт се отдръпна и покри лицето си с ръце.

— Ще полудея — процеди през стиснати зъби. — Господи, колко съм била наивна! Знаех, че Роло много е пътувал и познава много хора къде ли не, но това е нечувано.

— Аз му писах — призна Линг По. — Кореспондирахме си и му писах какво съм открил.

— Как? — поинтересува се Кейт.

— Успях да взема това, както и други неща. Мои приятели ги купиха за мен на аукциона и ги дадох за експертиза.

— По какъв метод? — попита предпазливо Кейт.

— Термолуминесценция. Имам стари приятели… от миналото, които могат да го извършат. Тайно, разбира се.

— И какво друго? — попита Кейт с горчивина. — Роло… шпионин — повтори. Смехът й прозвуча фалшиво. — А аз мислих, че това му идва отвътре.

— Не. И двамата ни обучиха в Англия — каза Линг По, без да долови сарказма й.

Кейт се разсмя. Смехът й прозвуча много високо и тя закри устата си с ръка. После разтреперана пое дъх.

— Извинявайте… но всичко това ми дойде като гръм от ясно небе.

— Разбирам ви. Но трябваше да го знаете. Като ви го съобщавам, аз нарушавам клетвата си да го държа в тайна, но прецених, че при дадените обстоятелства би трябвало да знаете в каква опасност се намирате. Вие сте приятелка на Роло. Пристигнали сте да го видите. След като не успяха да го елиминират, те няма да се поколебаят да направят същото и с вас.

Кейт потрепери. Тя също си го бе мислила, но когато й го кажат…

— Вече са разбрали, че Роло се е маскирал като китаец. Ще се зачудят защо — продължи Линг По.

— Но ако знаят за мен, тогава какво остава за вас?

Линг По сви рамене.

— Аз също рискувам.

Неочаквано Кейт се усмихна.

— Когато бях дете, Роло се обличаше като китаец… Казваше, че е Чу Чин Чоу. Но никога не ми беше споменавал, че са го пращали в Китай.

— Там прекарал няколко години като млад. Баща му имал връзки в Кантон. На Роло работата не му харесвала, но обикнал Китай. Тогава започнал да се маскира като китаец. Винаги е бил отличен актьор. Когато тръгна, гримът му беше съвършен, но е проявил глупост с влизането си в Заградения град. Според мен не е успял да даде верния отговор, когато някои го е попитал „От кои си, братле?“ Затова трябва да го отведете оттук, и то колкото се може по-скоро. За тях той представлява опасност, която няма да търпят. — Направи пауза, преди да попита тактично: — Вие нали имате силни приятели?

— Искате да кажете семейство Чандлър? Да. Но те не знаят нищо за това и не бива да узнават. — Сега тя направи пауза, а после добави: — Мистър Чандлър е съпруг на доведената ми сестра.

— Знам.

— Много добре — каза разумно Кейт. — Но моля ви… засега не правете нищо повече. Аз самата искам да разбера всичко. Знаете какъв е залогът тук. Репутацията на „Деспар“. Ако има начин да се оправят нещата без истината да излиза наяве, тогава аз бих се нагърбила с това.

— Ще бъде извънредно трудно. Местонахождението на фабриката не е известно. Ако се намира в Заградения град, както предполагахме, вече са я преместили някъде другаде. Откритието на Роло ги е принудило да го направят. Не е възможно да обвиниш Триадите без доказателство, а понякога, дори и да го имаш. Дискретността е задължителна. Аз също не мога да се замесвам. Моята задача е да предавам информацията — китайците са големи клюкари и докато стоя в магазина научавам много неща. Освен това, моите връзки също не бива да бъдат излагани на опасност. Докато Роло не е в състояние да каже какво е научил, нищо не може да се направи.

На Кейт й олекна. Вече си представяше как хонконгската полиция нахлува в залите на „Деспар“ под арката на хотел „Мандарин“ и новината е отпечатана на челно място в „Таймс“.

— Междувременно, мис Деспар, настоявам да отведете Роло от Хонконг. Тук той не е в безопасност.

— Но той е в клиниката „Чандлър“ и при него денонощно дежурят сестри.

Линг По се усмихна.

— Аз успях да ви предам съобщението, нали? Кой знае дали някой член на Триадите не работи като портиер или като чистач? Те са навсякъде, мис Деспар. Може би бабата на мистър Чандлър ще ви помогне. Тя се ползва с много добро име в Хонконг поради голямото й богатство, властта, с която разполага и преклонната й възраст.

Кейт започна да гризе пръста си.

— Да… херцогинята би разбрала.

— Ако говорите по телефона, правете го изключително предпазливо. Повтарям, Триадите имат хора навсякъде — когато в магазина влязоха клиенти, без да нарушава темпото на разговора, той продължи: — Да, това е съвсем необикновена вещ…

— Благодаря, че ми го показахте — каза любезно Кейт, — но се боя, че е по-скъп, отколкото мога да си позволя.

— Може би ще почетете магазина ми при следващото ви идване в Хонконг — изрече той изключително вежливо.

— Това е съвсем сигурно — отвърна Кейт. — Довиждане.

Той се поклони и я изпрати до вратата.

Кейт започна да си пробива път през тълпата, без да знае накъде върви, като си мислеше с ужас за онова, което чу. Когато най-накрая се върна към действителността, установи, че се намира на широка улица, по която минаваха трамваи, автобуси, камиони, коли, таксита, фургони и много хора. Видя огромна сграда и името й й подсказа нещо. Център „Конот“. Последва пешеходците и пресече улицата. Часовник наблизо показваше четири часа. Блез Чандлър не я очакваше преди пет. Предполагаше се, че е по магазините, а в книжката за Хонконг в стаята й пишеше, че в центъра „Конот“ има всякакви магазини…

Таксито, което взе, я отведе в клиниката точно в пет без пет. Дотогава се разхожда безцелно, зяпа витрините, откри едно кафене, поръча си кафе, замисли се дълбоко, а после трябваше да бърза, за да стигне навреме. Бе преодоляла първия си шок, но изумлението не беше й минало напълно. Когато влизаше в болничната стая, си наложи широка усмивка.

— Ето ме — каза весело. — Надавам се идвам навреме.

— Наистина. Откри ли онова, което търсеше?

— Да — увери го Кейт. — Беше ми много интересно…

Погледна Роло. Лежеше точно така, както го беше оставила.

— Няма промяна — Блез се изправи и се протегна. — Не стой до късно — посъветва я. — Ще изпратя кола да те прибере в осем. Вечеряй в стаята си и си легни рано.

— Да, така ще направя.

— Какво мислиш за Хонконг?

— Направо е невероятен — отвърна му искрено Кейт. После каза стеснително: — Иска ми се да позвъня на херцогинята. Имаш ли нещо против?

— Обади й се. Тя ще се зарадва.

— Ще го направя, когато се прибера в хотела.

— Само не забравяй часовата разлика. Колорадо е петнайсет часа назад от Хонконг. Звънни утре сутринта. Ако тук е девет, там ще е шест следобед.

— О, бях забравила. — Кейт оклюма, беше решила да й позвъни незабавно.

Необходимо й бе да говори с някого, да чуе реакция и на друг, някой да я убеди, че не е полудяла, че е напълно възможно Роло да е работил под прикритие по време на войната и да говори и книжовен китайски, и кантонски диалект.

Блез й остави вестник. Но когато той си тръгна, тя не чете. Седна и се замисли…

Обади се на Агата на другата сутрин и старата дама се зарадва, когато чу гласа й. Кейт й описа състоянието на Роло, а после без никакво предисловие продължи:

— Херцогиньо, искам да си поговорим свободно, без да ни подслушват. Възможно ли е?

— Да — увери я старата дама, прикривайки изненадата си. — Трябва да отидеш до сградата на „Чандлър“ Конот Роуд. Търси Бени Фонг. Аз ще му позвъня и ще му кажа да те приеме. На него можеш да имаш доверие. След колко време можеш да бъдеш там?

— Тръгвам веднага.

— Така — ти си на полуострова и ще трябва да минеш от другата страна на пристанището. Почакай там, а аз ще изпратя някой да те вземе. Ще се погрижим за всичко.

След петнайсет минути телефонът й позвъни и й съобщиха, че долу я чака кола. Откараха я до белия американски небостъргач на остров Хонконг. Бени Фонг — дребен, закръглен, с остър поглед зад дебелите си стъкла с много диоптри — й каза с уважение:

— Мисис Чандлър ми се обади. Елате с мен, мис Деспар.

Поведе я към асансьора, на който пишеше „Служебен“. Той ги отведе до трийсетия етаж и се отвори към огромен кабинет с прозорци от двете страни, откъдето се откриваше панорамна гледка към Хонконг и пристанището. Пред един прозорец бе разположено бюро — много дълъг дървен плот със стоманени крака. Върху него имаше преспапие, бележник, квадратен кристален часовник, чаша с химикалки и моливи, както и три телефонни апарата.

— Това е кабинетът на мистър Чандлър — каза Вени. — Той ще дойде по-късно.

Поведе я през дългото помещение и Кейт очакваше, че той ще й предложи един от трите апарата. Обаче той се наведе, отключи едно чекмедже на бюрото и извади още един апарат.

Тя отвори чантата си и извади бележника си с телефонните номера.

— Няма да ви е нужно, мадам — каза Бени Фонг. — Мисис Чандлър ще ви позвъни. — Докато говореше, телефонът звънна. — Виждате ли? — усмихна се той и я остави сама в кабинета.

— Така е по-добре, нали? — бяха първите думи на Агата. — Това е частна линия с някакъв електронен чип, който предпазва от подслушване, така че можеш да кажеш, каквото ти тежи. Ще те чуя само аз. И така, разбирам, че нещо те тревожи.

Кейт й разказа всичко.

Агата дори не я попита защо не се е обърнала към Блез. Особено след всичко, което чу.

— Остави всичко на мен. В продължение на двайсет и четири часа ще ви изведем от опасността. Сега може да съм затруднена да пътувам, но чрез телефона успявам да върша чудеса.

Кейт така си отдъхна, че гласът й потрепери.

— Херцогиньо… не мога да ти опиша какво означава за мен само за една моя молба да получа толкова много.

— Радвам се, че мога да ти помогна — дрезгаво изрече Агата. — Остави всичко на мен. Не се безпокой. Приготви се за тръгване. Щом всичко бъде уредено, Бени Фонг ще те потърси.

Когато Бени Фонг дойде, тя стоеше до прозорците и гледаше навън.

— Хубав изглед, нали? — попита той с гордост.

— Точно така, но тук не бих свършила никаква работа. Цял ден бих гледала през прозореца.

— Искате ли кафе, чай?

— Нищо, благодаря. Но ще ви бъда благодарна, ако някой ме откара до болницата.

— Колата е на ваше разположение, докато сте в Хонконг. Такива са нарежданията на мисис Чандлър.

Той слезе и я изпрати до колата, стисна ръката й и я увери, че при нужда винаги може да го търси.

— Този път това са нареждания на мистър Чандлър.

Когато Блез влезе в кабинета си в десет и половина, беше в много по-добро настроение. Двамата с Доминик бяха вечеряли сами. Тя беше внимателна, любеща, а после нежна и страстна. Според него, тя му даде правилен отговор на всеки въпрос, който заобиколно й постави и то по начин, който бе едновременно сведущ и забавен. „Питай — сякаш искаше да каже. — Нямам какво да крия.“ Сутринта го събуди в любовно настроение, поведе го по страничните пътища на чувствеността, докато му се стори, че умира, преди да е стигнал до върха, а след това изпита оргазъм, който сякаш продължи вечно… После веднага потъна в сън. Когато се събуди, откри, че я няма — нищо необикновено за нея. Оставила бе бележка, написана с дребния й елегантен почерк: „Сега вярваш ли ми?“

„Скъпа — помисли си той, — когато ме убеждаваш по този начин, бих приел и черното за бяло.“

Затова не бе подготвен за онова, което му поднесе Бени.

— Кейт Деспар какво?

— Тази сутрин мис Деспар беше тук в девет и половина, за да говори с баба ви по компютафона.

Компютафонът беше изобретение на „Чанкорп“ — той дигитализираше телефонния разговор, така че ако някой решеше да подслушва, щеше да се сблъска само с числа. Използваше се само за поверителни разговори на четири очи.

— Откъде по дяволите знае тя за него? — запита той.

— Мисис Чандлър ми позвъни, поръча ми да я доведа, за да може да го използва — паузата, която Бени направи, подсказа на Блез, че има още нещо.

— Продължавай — рече мрачно.

— Колкото се може по-бързо трябва да намеря подходящ самолет на „Чанкорп“, за да транспортира мистър Роло Белами и мис Деспар обратно до Лондон заедно с необходимата апаратура, която да го поддържа жив по време на пътя, включително лекар и медицинска сестра. Има един боинг, който ще тръгне малко по-късно преди обяд — направи още една пауза. — Мисис Чандлър се обади и в клиниката.

— Окей, Бени, благодаря.

Лицето на Блез беше като маска. Бени разбра, че е бесен.

— Добре, херцогиньо — изрече Блез с престорено мек тон, когато баба му позвъни, — какво по дяволите става тук? Караш ме да измина целия път до Хонконг и когато съм тук, ти сама вършиш всичко. Ако си губя времето, не се стеснявай да ми го кажеш. Имам и друга работа.

Баба му не се подлъга от привидно спокойния му тон.

— Кейт има много основателна причина да ми се обади без някой да я подслушва…

— И точно затова сега разговаряме по същия този телефон. Какво толкова тайно има, че да не може да се говори открито за него?

— Готов ли си да го чуеш, момче?

— Вероятно не, но тъй като няма да има някакво значение, карай направо както обикновено.

Но докато слушаше, изражението на лицето му се променяше като на забавен филмов кадър. Седеше сковано, втренчен в гледката отсреща, но без да вижда нищо, освен ужасната картина, която думите на баба му рисуваха пред очите му.

Когато тя свърши, той мълча толкова дълго, че тя се готвеше да каже още нещо, когато той проговори.

— Всичко това е възможно, разбира се.

— Проверих този Линг По и при него всичко е наред — няма досие, тук е бил по време на японската окупация. С Роло Белами работата е по-различна. Преди войната е бил в Кантон, където се научил да говори кантонски диалект, както и книжовния език, очевидно заради работата си в някаква голяма търговска къща, в която баща му — истинският му баща, защото за пред хората е имал и друг — е бил вложил много средства. После изнасял представления пред войниците — това е официалната версия и нея всеки ще ти я потвърди. Хората, към които се обърнах доста се поизпотиха, докато разровят по-надълбоко, което ми говори, че сме хванали акула. Както и да е, смятам, че Бени трябва да отиде и да се види с този Линг По, а и двамата трябва да видите фалшификата. Ако всичко това се разчуе, с „Деспар“ е свършено. Това безпокои Кейт най-много. Тя смята, че ако се налага да се спаси името на „Деспар“ и това означава Доминик да поеме ръководството на къщата, тя е съгласна — пауза. — Но аз не съм.

— И аз така мисля — каза Блез.

— Виж какво сега, момче. Аз ти го предавам както ми го разказа Кейт, защото тя не беше в състояние да ти разкрие цялата истина. „Как да кажеш на някого какво е направила жена му? Не бих могла да го нараня по такъв начин“ — така ми каза.

— Разбира се — рече хладно Блез. — Тя не обича да причинява болка никому.

В същото време обаче, той осъзнаваше, че е засегнат. Струваше му се, че стои някъде отстрани и се наблюдава как страда, без да се вълнува. „Хайде да не започваме с разбитите сърца! — подшушна му някакъв вътрешен глас. — Винаги си знаел, че жена ти има душа на бакалин — би те купила и продала, ако знае, че ще спечели. Между другото, откога са тия приказки за голямата любов? С Доминик си имал само чувствени удоволствия. За останалото или си затваряш очите, или му обръщаш гръб. Пилат Понтийски! Тогава страдай. Винаги си знаел, че някога ще си платиш за грешките, затова не се изненадвай, ако сметката излезе много по-солена, отколкото очакваше.

Помниш ли какво ти каза тя, когато поиска да се ожениш за нея?

Тя те попита дали ще я вземеш такава каквато е и такава, за каквато се представя — помниш ли? Ти отговори, че каквато и да е или не е, тя е точно онова, което повече от всичко някога си желал (ключова дума). Тогава тя те предупреди — повтарям — предупреди те, че ако това, което е тя, се окаже по-голямо от онова, което виждаш сега, ще бъде твърде късно да се оплачеш, а ти отвърна (цитат): «Никой мъж, който е с всичкия си, не би се оплакал някога от теб.»

Каза нещо много вярно, което не си осъзнавал. Просто не си бил с всичкия си. В продължение на цели години не си разсъждавал както трябва. Този удар в слабините те накара да повърнеш отровната ябълка, това е всичко.“

 

 

Бени Фонг се погрижи Роло да бъде изведен в безопасност от Хонконг. Кейт нито се чу, нито се видя с Блез Чандлър. „Той вече знае какво съм направила — мислеше си тя — и сигурно е бесен.“ Много й се искаше да попита Бени къде е Блез, но не посмя.

Седна в самолета, мъчейки се да не пречи докато настаняваха леглото с неподвижното тяло на Роло. Тъкмо закопчаваше колана си, когато видя, че по пистата приближава една голяма черна лимузина. От нея излезе Блез Чандлър. Щом се качи в самолета, тя веднага забеляза, че отново се е превърнал в далечния, недостижим, учтив непознат и тя реши да не споменава за телефонния разговор с баба му.

Той вежливо попита дали е доволна от условията и тя отговори в същия дух.

Знаеше, че този горд мъж със самообладание съзнава каква болка й причинява страданието му, но той не го изрази с нещо повече от проблясък в предпазливия поглед, с учтивия си тон. Беше сложил черта и никой, практически никой не биваше да я пресича. Стисна й ръката, обеща да й се обади, когато тя се прибере и слезе от самолета.

Кейт се обърна към прозореца, за да гледа навън, но не виждаше нищо поради завесата от сълзи в очите си. Така не разбра, че Блез Чандлър остана на пистата, докато самолетът бавно се отдалечи, насочи се към стартовата отсечка в другия край на летището, излетя, смали се колкото комар и изчезна от погледа. Едва тогава той се качи в колата и замина.

Полетът до Лондон мина без произшествия. Когато самолетът най-после се приземи на летище „Хийтроу“, тя си отдъхна, че си е вкъщи, но в същото време копнееше да бъде в Хонконг, където можеше да вижда Блез Чандлър. Вместо това придружи Роло с линейката до частната болница, щеше да разполага със самостоятелна стая и край него щяха да дежурят денонощно. Кейт реши, че не бива да очаква „Деспар“ да плати, то трябваше да остане нейна грижа. Но когато разговаря с администрацията на болницата, между другото й бе казано, че според инструкциите на мистър Чандлър, всички разходи са за сметка на „Чанкорп“. „Те дадоха пари за построяването на болницата“ — обясниха й — „затова той разполага с известни привилегии. Той също е член на Борда на управата на болницата. Не се безпокойте, мис Деспар, насочете усилията си към оправянето на мистър Белами.“ Още една служебна усмивка и Кейт остана със смесени чувства. Какво да си мисли за мъж, който на последната им среща се държеше почти като непознат, а в същото време си прави труда да осигури безплатно всичко възможно и най-добрите медицински грижи за дребен служещ, макар пострадалият да има приятелка, която е председател и управителен директор на „Деспар“.

Няколко дни по-късно Бени Фонг седеше срещу Блез Чандлър в кабинета му.

— Не е лесна работа, шефе. Когото и да попиташ, никой не знае нищо, но може да сте сигурен, че в мига, в който си тръгнете, човекът разговаря по телефона с онези хора, за които си питал. Затова отидох при един мой приятел — наистина беше честно ченге и го изхвърлиха от полицията, защото задавал много въпроси на неподходящи места. Той твърди, че с всеки изминат ден Триадите стават все по-силни. Те контролират „Хонконгската връзка“, която управлява хероина, заминаващ за Европа. Полицията, е безпомощна, а повечето полицаи са купени. Той спомена някои наистина много важни личности, които имат дългове към Триадите и някои важни клечки тук в Хонконг, които всъщност са техни членове. Има един мъж на име Чао Ли, той държи магазин под аркадата „Мандарин“. Според моя приятел той е Голям брат, кодът му сред Триадите е „Златен дракон“ — още една пауза. — Той върти бизнес с мисис Чандлър. След малко Блез каза:

— Продължавай.

— Не е известно дали мисис Чандлър го знае. Приятелят ми казва, че вероятно не. Тези хора никога нищо не издават, освен тогава, когато са решили да те пъхнат на много дълбоко място, откъдето няма излизане.

Двамата мъже се втренчиха един в друг, мислейки за едно и също.

— Възможно е — предпазливо каза Бени. — Използват какви ли не прикрития, за да изпращат хероина. Те имат свои фабрики, където преработват суровия опиум. После се изнася оттук под формата на бял прах.

— Как?

— Пъха се сред законни товари в трюмовете на кораби и самолети. Моят приятел си спомня, че са го откривали и в туби от паста за зъби. Когато успеят да намерят някакъв фиктивно законен товар, те укриват хероина си в него.

— Кой е получателят?

— В Ню Йорк има китайски квартал, също и в Сан Франциско. И двата града са големи пристанища с многобройно китайско население. Чао Ли има клон и на Медисън авеню.

Отново си размениха продължителен поглед. Пред очите и на двамата се разкри една и съща картина. Пратки с антики от Хонконг, в които са скрити торбички с чист хероин, се изпращат на адреса на „Деспар“ в Ню Йорк, както и в новия клон, открит в Сан Франциско.

— Трябва да го открием — каза Блез. — Освен това искам някой да следи жена ми — Бени се правеше, че си води бележки, не му се искаше да погледне Блез в лицето. — Искам да се сложи подслушвателно устройство в кабинета й — знаеш какво имам предвид. С апартамента сам ще се справя.

— Ще внимавам, шефе — каза предпазливо Бени. — Триадите нямат доверие на никого, те ще я прикриват по всякакъв начин.

— И така да е. Тя е едничката следа, с която разполагаме и единственият начин да я защитим, както и да открием доколко е свързана с тях, е разберем какво върши. Използвай всичките си връзки, Бени, харчи колкото е необходимо и прави всичко, което намериш за добре. Искам да знам всичко.

Бени отново кимна. Гласът на Блез беше равен, овладян.

— Искам също Роло Белами да бъде изваден от списъка на опасните, защото дори и да излезе от комата, той само ще вегетира. Нека това да стигне до онези, от които все пак нещо зависи.

— Добре — каза Бени и се усмихна широко. — Имам връзки в лондонския китайски квартал.

— По отношение на него трябва да се действа предпазливо — предупреди го Блез. — Ако наистина са безмилостни, те ще искат да ликвидират Белами, а аз трябва да защитавам жена си. Попаднала е в голяма опасност, но не искам да разбере, че ние знаем. Може да извърши нещо нежелателно.

Думите „знаем, че тя е способна на всичко“ останаха неизказани.

„Ама че кучка — кипеше вътрешно Бени. — Тя надроби цялата тази каша.“ Знаеше, че приятелят му страда, макар че външно не даваше признаци. Но Бени го познаваше достатъчно добре, за да усети какво му е. Самият той никога не беше харесвал мисис Чандлър, нито пък й бе имал доверие. Нямаше представа кога е родена Доминик, но би се обзаложил, че ако й направят хороскоп, ще се появи фигурата на Змията. Жените-Змии са истински фатални жени, такива, които хипнотизират мъжете. За китайците змията е свръхестествено същество, носещо нещо зловещо, а той беше виждал как Доминик се увива около Блез Чандлър като питон. Освен това, тя живееше с интриги, притежаваше силното желание на Змията за власт, както и любов към блестящия светски живот.

Хрумна му ненадейно, че от това може да излезе добра идея. Ако се разчуе… Китайците сериозно вярват в зодиака и ще бъдат повече от предпазливи, ако знаят, че имат работа със Змия.

— Ще свърша всичко както трябва — обеща той, ставайки от стола, но Блез не го чу. Той отново се взираше през прозореца с такъв израз на лицето, който накара Бени да се оттегли мълчаливо.