Вера Коуи
Богатство и сълзи (6)

Шеста глава

— Хайде — каза Дейвид Холмс. — Започвай наддаването.

На трибуната Кейт провери аукционния каталог за наддаванията — първоначалната цена бе изписана в червено, а в синьо — за комисионно наддаване за някой, който не присъства лично или пък желае да остане анонимен. Бързо си преповтори наум степените на нарастване на цената, спомни си инструкциите на Дейвид да си създаде ритъм, при който цифрите идват механично и никога да не поема повече от двама наддаващи, само ако някой отпадне, тогава да се огледа за трети.

Прочисти гърлото си.

— Предмет номер пет — сребърен поднос в стил крал Джордж, приблизително от 1730 г. Първоначална цена на наддаването хиляда лири — хиляда и двеста, хиляда и четиристотин, хиляда и шестстотин…

Тя оглеждаше няколкото души — все служители на „Деспар“, седнали на столовете пред трибуната. Някои си имаха своя система на наддаване, други бяха инструктирани въобще да не наддават, но да се движат така, че да причиняват объркване. Тя зърна чиновник от финансовия отдел, който се почеса носа и бързо изрече:

— Хиляда и осемстотин…

— Не така — раздразнено я прекъсна Дейвид. — Това не беше наддаване, Кейт. Той не докосна носа си, а наистина го почеса. Трябва да се научиш да различаваш тези движения. Освен това не сме се уговаряли как да наддава. Трябва да помниш тези подробности, те са много важни. Хайде отново.

— Не го слушай — чу да шепне нейният служещ Джордж Алън. — Така постъпва с всички, които се учат.

Джордж беше като божи дар — седеше спокойно, докато тя рецитираше наддаванията: класически, проклети, много важни, убийствени наддавания, които тя и на сън повтаряше. Тези дни живееше само с аукционерството — от всичко, които имаше да учи, това беше най-трудното. Упражняваше се от два месеца и това беше първата репетиция. Отчаяно се помъчи да си спомни съвета на Дейвид, да приложи на практика техниките на обиграните аукционисти на „Деспар“, които практикуват от трийсет години.

— Ти дирижираш аукциона — гледай на публиката като на оркестър, но винаги помни, че не можеш да я откъснеш от собствения й ритъм. В същото време, не губи контрол. Винаги трябва да бъдеш готова за всичко. Наблюдавай как върви наддаването, когато идва от…

Той я обучаваше доста интензивно. Кейт получаваше същите уроци, както и всички обещаващи служители на „Деспар“, от които в най-добрия случай само петдесет процента успяваха да станат аукционисти. След като имаше толкова неща, с които да се занимава, трябваше да прилага уроците, когато й е възможно и вероятно затова Дейвид беше толкова взискателен. Той в никакъв случай не беше търпелив човек, понякога я довеждаше до сълзи, макар че тя никога не им позволяваше да потекат. „Проклета да съм, ако не се науча — казваше си тя.“

Запомняше инструкциите му като си ги повтаряше, преди да си легне.

Първо правило: Постарай се да почувстваш атмосферата, тя е показателна за онова, което ще стане.

Второ: Когато присъстваш на мой аукцион, наблюдавай ме как се държа и как контролирам публиката.

Трето: Дори да не можеш да продадеш някой предмет, не се безпокой, минавай на следващия.

Кейт беше присъствала на десетина аукциона. Наблюдава, учи и си даде сметка, че това е вид изкуство, както баща й твърдеше. Той толкова умееше да го прави, че човек не долавяше каквото и да е усилие от негова страна. Само когато наблюдаваше онези, които имаха по-малък опит, Кейт забелязваше гафовете и грешките, които допускаха.

Показният аукцион, на който „Деспар“ в лицето на Дейвид Холмс подлага всичките си служащи, беше задължителен. Кейт вече се опитваше да сложи край на наддаването, със задачата да постигне приблизително първоначално определената цена. Досега имаше два опита. Този щеше да й бъде третият.

— Помни, Кейт — провикна се Дейвид от първия ред — сумата е две хиляди и петстотин лири — към тази сума трябва да се стремиш или да насочваш наддаването натам.

Кейт кимна, трескаво пресмятайки наум, сякаш играеше на някаква игра, където трябва да започне така, че след наддаванията да завърши на две и петстотин лири.

— Кейт, трябва да знаеш откъде да започнеш — изрече отсечено Дейвид.

— Започвам наддаването от хиляда лири — високо изговори Кейт. — Хиляда и двеста, хиляда и петстотин, хиляда и осемстотин, две хиляди — този път не обърна внимание на един от присъстващите, който с ръка заглаждаше косата си, — две хиляди и двеста, две хиляди и петстотин — никой не помръдваше. Стигна до първоначално определената цена, но дали момичето на третия ред не иска да се обади? Кейт почака. — Две хиляди и петстотин втори път — спря, стиснала чукчето в ръка. В последния момент някой вдигна каталога. Дали човекът искаше да прочете нещо или да наддава? Досега никой не шавна от тази част на публиката. Реши да рискува. — Две хиляди и осемстотин, три хиляди, три хиляди лири втори път… — почака, а очите й нервно обходиха всички. Нищо. Удари чукчето. — Продаден за три хиляди лири.

Дланта й се бе изпотила, чукчето се хлъзна от ръката й и падна на пода.

Дейвид скочи от стола си, вдигна го и го постави върху трибуната.

— По-добре — каза, но не беше особено доволен. — Имаш нужда от още практика, Кейт. Щом се налага да станеш аукционист, трябва да отделиш повече време, за да се научиш.

— Дейвид, бих го направила, ако можех — отвърна му уморено за стотен път. — Имаме достатъчно много време. Остават четири седмици, докато годината ми започне да се брои.

— Тогава намери още време, за да изгладиш уменията си. Съвсем не си готова да проведеш истински аукцион.

Кейт се върна в кабинета си в мрачно настроение. Вече беше краят на ноември и бе доста напреднала в чиракуването. Да се научи да води аукцион беше най-трудната задача, която й бе поставяна. Успя да се справи с административната работа, със събранията, с обсъжданията, да контролира наличностите, да оценява документите. Вършеше това с удоволствие, а и имаше опит, особено що се отнася до китайския порцелан. Даде успешни вечери, приеми и коктейли, на които се срещна и запозна с целия състав на „Деспар“, с най-видните му клиенти, дилъри, противници и с пресата. Дори се съгласи на интервюта по телевизията, позира за снимки, но първоначалното любопитство към нея вече отмираше.

Междувременно от Америка долетя новината, че Доминик дьо Вивие се проявява все по-успешно, като води собствените си аукциони — вече станали утвърдена част от обществения живот на Ню Йорк. На тях предметите достигаха астрономически цени. Много неща, които по-рано идваха в лондонския „Деспар“ вече пътуваха към Ню Йорк. Насрочиха заседание на борда, за да обсъдят тоя въпрос.

— Няма никакво съмнение, че Ню Йорк засенчва всичко останало — отбеляза мрачно Найджъл Марш.

— Предлагат ни много малко първокласни предмети. Всичко отива направо при нея.

— Тогава какво чудно има, че получава такива високи цени? — попита Дерек Морли — началник на финансовия отдел. — Колкото по-скоро мис Деспар се научи да води собствените си аукциони и й направят реклама, толкова по-добре…

— Правя каквото мога — изрече сковано Кейт, — но имам толкова много работа, че не мога да отделя повече време.

— Тогава трябва да направим тъй, че да имаш време — успокоително каза Найджъл. — Естествено, не можем да очакваме, че Кейт сама ще се справи — с укор рече той и огледа седналите около масата.

— Вечерите и коктейлите свършиха — заяви главният счетоводител, — а те отнеха доста време — освен това и пари, искаше да подчертае.

— Те бяха необходими. Хората трябваше да видят, че „Деспар“ не се е променил, че само щафетата е предадена на друг — изрази се надуто Найджъл. — Нужно бе хората да разберат коя е, откъде идва. Спечелихме много с рекламата.

— Не сме спечелили толкова, след като загубихме ценни продажби.

— Понеже Шарл не е тук — обади се Клодия Джеймисън. — Той беше институция. Беше Деспар.

„Също както Доминик дьо Вивие е Ню Йорк“ — мина през ума на Кейт.

— Тогава онова, от което имаме нужда, е да наложим Кейт в Лондон — твърдо изрече Найджъл.

— Как? — попита някой.

— Ами с някой забележителен търг…

— Но не тя да го води — настоя Дейвид Холмс. — Тя още не е съвсем готова.

— Не може ли да избързаме? — попита Найджъл с желанието да го придума.

— Не може. Ако позволя на Кейт да се качи на трибуната и да води важен търг, то ще стане, когато сметна, че е готова.

Тя бе много далеч от този момент. Доминик вече имаше преднина. Нужно е да се направи нещо, когато започне годината на изпитателния й срок. Трябва да се научи да стане аукционист. Нямаше как. Налага се да изостави всичко останало. Клодия е права. Жена-аукционист се среща рядко, а Доминик го прави много успешно. Налага се нещо подобно да се случи и в Лондон, иначе „Деспар“ ще западне и когато опре ножът до кокала, Кейт не би могла да се надява на добро представяне.

Когато се върна в офиса, някой нервно се разхождаше напред-назад по килима. Човекът се обърна към нея и с облекчение заговори:

— Слава Богу! Щях да ви прекъсна, но Дейвид е тъй ужасно наежен, понеже нямаш достатъчно време за аукционерство…

— Какво има? — попита Кейт.

Джеймс Грийв — началникът на отдел „Порцелан“ беше пребледнял и трепереше, явно дълбоко смутен.

— Току-що Ролф Хобарт ми се накара по телефона от Ню Йорк. Изглежда, че конят Танг, който сме му продали, не е истински.

Кейт го зяпна, усещайки как сърцето й изстива. Това бе кошмарът на всеки специалист. Втори Ван Меергрен — най-съвършеният фалшификатор на всички времена се е преродил отново.

— Не е възможно — успя да изрече тя.

— Точно това му казах и аз, но той го е дал за изследване с термолуминесценция. Знаеш колко е подозрителен, независимо от репутацията ти. Прочете ми заключението от лабораторията. Конят е изработен през последните пет години…

Кейт се отпусна върху най-близкия стол.

— Не — затвори очи, защото й призля.

— Да. Ако това се разчуе, направо изпадаме в бедствено положение. „Деспар“ заблуден от фалшификат, който продал за четвърт милион долара.

— Не може да бъде фалшив — изрече беззвучно Кейт. — Не е възможно. Ако е така, тогава наистина сме в беда, защото някой гений ни е заблудил…

Двамата втренчиха очи един в друг.

— Казах му, че няма абсолютно никакво съмнение относно възрастта на статуетката — каза с натежало сърце Джеймс. — Казах му, че аз съм го изследвал, че ти също си потвърдила, че е истински, а двамата сме специалисти в нашата област. Той ми отвърна, че и двамата сме глупаци, че нищо не разбираме и защо, по дяволите, не сме го дали за изследване с термолуминесценция?

Кейт се изчерви още повече.

— Защото нямахме причини да се съмняваме, че не е истински — каза, а после добави бавно: — Само искам да знам какво или кое го е усъмнило?

Сега Джеймс се отпусна на отсрещния стол.

— О, не — изрече без дъх. — Не искаш да кажеш, че цялата работа е нагласена, нали? — тогава събра още сили. — Разбира се, че не. Това би поставило под съмнение не само някой от служителите на „Деспар“, но и една солидна адвокатска фирма… Не, не може да бъде. Само като си го помислиш, е ужасно.

„Дали е така? — недоумяваше Кейт. Дали Пиърс Ланг не е доктор Франкенщайн?“

Той се върна в „Деспар“ няколко дни след началото на чиракуването й и тя изпита инстинктивна антипатия към него. С неудобство се съгласи с общото мнение. Беше твърде хубав, твърде мазен, премного приличаше на емигрант, живеещ от суми, изпращани му от близките в родината. Поздрави я, увери я, че ще я поддържа тъй, както е поддържал и баща й, но на Кейт ласкателствата му й се сториха прекалено неискрени. Нещата се влошиха, когато седмица по-късно Роло дойде при нея с навирена глава и победоносно й поднесе доказателството за обвинението.

— Казах ти, че Непочтеният Пиърс е в джобчето на оная кучка, сега вече знаем, че е и в леглото й. Вчера сутринта е бил забелязан да излиза от къщата й на Честър скуеър в безбожния час 6.30 сутринта.

— От кого? — механично попита Кейт. Тя дори нямаше представа, че доведената й сестра е в Лондон. — От твой частен детектив ли?

— Не, нещо по-добро — от твой служител. Един от онези яки мъже, които работят в пакетажното. Той е много запален по фитнеса и всяка сутрин тича преди работа. Тъкмо минавал покрай къщата на Доминик, когато се сблъскал с Непочтения Пиърс, който изглеждал — ще използвам думите на младежа — като изстискан парцал. Бил с толкова замъглен поглед, че не го познал, когато минал покрай него, ако въобще е виждал. Непочтеният Пиърс е такъв тип човек, който не забелязва никого по-долу от върхушката. Но младежът го познал и естествено, щом пристигнал на работа, разказал клюката на колегите си, които го предали на приятелите си от другите отдели. До обяд го научи цялата сграда. Тази сутрин младежът е прехвърлен в друга сграда на „Деспар“ по нареждане на мисис Хенеси.

— По нейно нареждане? — Кейт заекна от гняв.

— Знаеш, че баща ти й е дал известна свобода да възпитава младите служащи. След пенсионирането на мис Хиндмарш, тя служи като главен разпределител. Но в случая имаме доказателство с кого е в съюз тя. Чудя се защо ли е действала толкова бързо… По нареждане вероятно. Всички знаят, че Венера има безброй любовници, но защо ще бърза толкова?

— Вероятно защото той е служител на компания, която тя частично контролира?

— Ще ти кажа. Благодарение на старците знам, че тук тя е имала връзки с двама мъже. Но въобще не я е било грижа дали някой знае. Защо ще иска да крие връзката си с Пиърс Ланг? — подсмръкна победоносно. — Защото е неин шпионин, ето защо!

Затова, когато няколко дни по-късно Пиърс Ланг се яви при Кейт с вид на котка изяла канарчето, тя изгледа лицето му като на гръцки бог и си помисли: „Дали е вярно?“

— Сега мога да ви съобщя, че през последната седмица съм по следите на нещо много специално — започна той.

— Така ли? — подозрително каза Кейт.

— Нещо от първото столетие Танг.

Кейт веднага наостри уши.

— Така ли? — повтори тя, но с повече топлота.

— Дочух, че един човек иска да се освободи от коня си Танг, защото застрахователите му току-що са утроили застраховката му — засмя се снизходително. — Питам ви… притежава предмет от първото столетие Танг, а е толкова стиснат, че го държи незастрахован! Както и да е, адвокатската фирма, която ще му посредничи в продажбата е същата, която обслужва и баща ми „Потекъри, Тилмън и Тилмън“. Почтена стара фирма, с много добро име. Между другото, Джулин Потекъри ми е приятел — бяхме съученици и, разбира се, веднага се е сетил за мен… Знае това-онова за ориенталските антики и твърди, че конят е първокласен.

— Кой е този човек? — попита Кейт.

Пиърс Ланг я погледна тъй, сякаш искаше да се извини.

— Джулин ми каза, че иска да остане анонимен. Явно е ужасен, че от „Инланд Ревеню“ могат да научат за продажбата, а той е скаран с тях и се е уплашил, че ще го натиснат за процента си. Джулин е натоварен с всички права по преговорите. — Продължи доверително: — Джулин Потекъри има безупречна репутация в адвокатската професия, уверявам ви. Всичко ще бъде както трябва. Все пак предметът не е неизвестен и може да бъде изложен като „Собственост на един господин“.

— За пред публиката — съгласи се Кейт. — Но ние, аукционистите, обикновено знаем кой е собственикът.

— Тогава смятам, че е най-добре да обсъдите всичко с Джулин и той да ви покаже коня.

— При него ли е?

— За… заключен в сейф. Но мога да ви уредя среща, за да го видите.

— Знаете ли нещо за този анонимен джентълмен? — поинтересува се Кейт, тъй като не обичаше потайните неща.

— Само, че е живял в Китай дълги години. Работил в една голяма банка в Шанхай, през което време, доколкото разбрах, е попаднал на някои ценни предмети. Джулин ще ви разкаже всичко. Исках само да ви попитам дали ви интересува?

— Много — отговори веднага Кейт, решена да зададе на Джулин Потекари няколко изпитателни въпроса. — Смятам, че е добре да извикаме и Джеймс Грийв…

С него и с Пиърс Ланг Кейт тръгна към Линкънс Ин, където бе кантората на „Потекари, Тилмън и Тилмън“. Там ги посрещна самият Джулин Потекъри — елегантен като манекен на най-добрата мъжка шивашка къща, но под изисканата външност умът му сечеше като бръснач. Предложи им шери, поговориха малко на общи теми и накрая той се изправи и попита:

— А сега мога ли да ви покажа коня?

В мига, в който Кейт го зърна, кожата й настръхна. На пръв поглед си заслужаваше целия четвърт милион — цената, която анонимният господин беше поискал за него. Като хвърли бегъл поглед към Джеймс, разбра, че и той е толкова развълнуван, колкото и тя.

Бавно обиколиха масичката, изследваха коня от всеки ъгъл. Той трептеше от живот: от изопнатия врат и разпиляна грива до риещите копита и разширените ноздри. Патината беше добра, поизносена като за толкова стара статуетка, в прекрасен зелен цвят с бронзово и златно, а тук-там имаше чертички в охра, където боята се беше изтъркала. Представляваше разновидност на летящия кон Танг — приличаше на живо същество, беше истинско чудо, създадено от ръцете на непознат и невъзпят гений. Кейт усети как гърлото й се стяга. Погледът й се изостри както винаги, когато застанеше пред съвършено произведение на изкуството.

— Може ли? — попита тя Джулин Потекъри, който я наблюдаваше напрегнато.

— Разбира се. Мис Деспар, смятам, че можете да подържите в ръце един от най-красивите и редки екземпляри.

Говореше сериозно, но Кейт усети някаква присмехулност в тона му. Не й стана симпатичен. Тя вдигна коня. На тежест беше добре, стори й се нормален. Изследва го отблизо колкото можа, без да използва лупа. Това щеше да стане, когато бъде пренесен в „Деспар“. Да фалшифицираш Танг представлява изкуство само по себе си. Тя знаеше, че съществуват забележителни образци, произведени от „фабрики“ в Новите територии на Китай. На пръв поглед този изглеждаше наред, не се забелязваха никакви признаци на съвременно моделиране, имаше си номер. Безмълвно подаде коня на Джеймс, който също тъй напрегнато го изучи. После й кимна едва забележимо.

— За нас ще бъде удоволствие да представим коня на следващия ни търг — съобщи спокойно Кейт на напрегнато очакващия я адвокат. — За щастие, има заплануван за след шест седмици, така че ще можем да снимаме коня и да го включим в каталога.

— Наистина късмет — съгласи се Джулин Потекъри.

— Разбира се, предстои още един път да огледаме коня, за да се потвърди, че е истински. Трябва да получим данни за произхода му, с които вие или собственикът му вероятно разполагате — продължи Кейт.

— Разбира се — съгласи се пламенно Джулин Потекъри. Моят клиент ми е оставил бележката, с която е купил коня от Шанхай през 1908 година. Дотогава в продължение на няколко века е бил притежание на благородническо семейство. Документите, разбира се, са на китайски, но аз ще уредя да се преведат.

Уговориха се конят да бъде занесен в „Деспар“ на следващия ден, но те да вземат копие от сертификата му, а оригиналът щеше да дойде заедно със самата статуетка.

— Това е най-любезният клиент, когото някога съм виждал — отбеляза Джеймс Грийв, докато той и Кейт (Пиърс Ланг имаше други планове и затова не ги придружи) се връщаха с такси към „Деспар“.

— Смяташ ли, че е подозрително?

— Срещат се много нечестни адвокати без значение колко са известни, но според мен конят е истински. Това е рядък екземпляр. Танг като този не се появява често на пазара, но ако сегашният му собственик го е крил през последните седемдесет години, няма нищо чудно.

— Цяло чудо е — размишляваше замечтано Кейт. — Никога не съм виждала подобно нещо извън музей.

— Той лесно ще стигне цената си — за предмет с такава стойност винаги се намират купувачи.

Кейт въздъхна.

— Това са много пари — дори и за Танг.

— Съгласен съм, че цените са невероятно високи, но само виж какви суми прибира доведената ти сестра в Ню Йорк. Има един американец — донякъде простак, но невероятно богат. Неговите финансови съветници му препоръчали да колекционира и той се спрял на статуетките. В началото на годината му продадохме много хубави глави от Бенин. Веднага ще се хване за Танг.

— И на мен ми идват на ум някои имена — каза замислено Кейт.

— Значи трябва да съобщим на всички.

 

 

Така и направиха. Конят мигновено достигна първоначално определената си цена: точно за двайсет и две секунди беше продаден на Ролф Хобарт за сумата от 275 хиляди лири. Тъкмо той сега бе вдигнал голяма пушилка и заплашваше да ги съди за огромна сума, защото конят се оказал фалшив.

— Говори само за съдилища и споменава баснословни цифри — казваше й Джеймс загрижено. — Ако въобще е възможно, трябва да го спрем по някакъв начин, за да не се вдига много шум. Предложих му да отида, но той не иска да се среща с мен — Джеймс направи пауза. — Няма да разговаря с никой друг, освен с теб — като видя физиономията на Кейт, продължи: — Налага се да отидеш. Ако това се разчуе, ще си съсипана, преди да си започнала. Ти удостовери автентичността на коня заедно с мен, доброто име на „Деспар“ е заложено на карта, и то преди да е започнал изпитателният ти срок. Мили Боже, не можеше да се случи в по-неподходящ момент.

Кейт настръхна. Джеймс я изгледа тревожно. Нервите й бяха опънати, но той се възхищаваше за начина, по който се справи през последните няколко месеца. Трудеше се като черноработник, оставаше в кабинета си до много късно. Вероятно, че за да се прибере вкъщи трябваше само да се качи на горния етаж, това й беше като Божи дар. Шарл е бил съвсем прав да направи горе апартамент. Но станалото беше най-лошото възможно нещастие, което можеше да се случи на аукционната къща — негодници да ги изиграят и да им продадат фалшификат, което се е разбрало едва след като е бил направен най-сигурният възможен тест. Съпътстващата информация обаче беше вярна, провериха я, доколкото бе възможно. Господи, това предвещаваше неприятности. Колко ли от тези проклети коне ги има? Кой ли е геният, който ги произвежда? Той направо ще съсипе пазара…

Подобни бяха мислите и на Кейт. Дали това не е някакъв заговор? Всичко съвпадаше и това я караше да се чувства неудобно. Пиърс Ланг предлага коня на „Деспар“. Собственикът държи да остане анонимен. Известна адвокатска фирма с добро име се нагърбва да играе ролята на посредник. Да, значи Джеймс е прав, когато казва, че дори между служителите на „Деспар“ има предатели. От друга страна, описанието на коня беше толкова подробно. Наистина звучеше автентично. „Господи, защо не осигурих двойно потвърждение чрез термолуминесценция — мислеше си отчаяно тя. — Защото я използвах само, когато имаш някакви съмнения, а тук нямаше такива, абсолютно никакви. Бях готова да се закълна, че конят е истински. Също както Виниша Таунсенд направи с онзи Рафаело — само че тогава тя беше сигурна, че той е фалшив. Боже мой, нямам дори експертиза на някой от началниците на отделите. Но Джеймс потвърди истинността й, а той има големи познания. Аз ли съм виновна за всичко? Дали не са ме поставили на мушката, за да може Ролф Хобарт да ме съсипе?“

Роло бе казал за Ролф Хобарт.

— Много лоша слава му се носи. Има доста пари, но никакъв финес. Обича да съсипва противниците си и тежко им и горко, ако загуби. Баща ти не обичаше той да участва на негов търг. Обаче, когато желае нещо, не го интересува цената.

„Един много умно изработен фалшификат и един смахнат, който да го купи — мислеше си Кейт, заровила глава в ръце. — Не може всичко да е нагласено. Джеймс ми каза за него…“

— Джеймс — обърна се към него тя неочаквано, вдигайки глава. — Какво те накара да си спомниш за Ролф Хобарт във връзка с коня?

— Ами той вече е наш клиент, макар и много труден, а аз знам, че си пада по статуетки и търсеше нещо китайско…

— Откъде си го чувал?

Джеймс се смръщи, мислейки. После изведнъж се сети.

— От мадам дьо Вивие. Сега си спомних. На погребението на баща ви… се заговорихме за работа и тя спомена, че миналата година Хобарт е купил няколко неща от нея в Хонконг.

„Точно така! — помисли си Кейт. — Тя ме е насадила така. Но нямам доказателство…“ После й хрумна друго. Скочи от стола си.

— Извини ме, Джеймс, няма да се бавя.

Тя бързо изтича надолу по стъпалата, после по коридора до малката стая, която Пиърс Ланг делеше със секретарката, която пък освен него обслужваше още двама души. Секретарката се изправи на крака малко смутена от внезапното нахлуване на Кейт Деспар.

— Мис Деспар…

— Мис Шарп, нали?

Момичето се изчерви от удоволствие, че му знае името.

— Да. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да, струва ми се. Може ли да проверите в дневника на мистър Ланг и да ми кажете кога е бил в Женева за последен път. Мисля, че беше седмицата, преди да дойда, но не мога да се сетя точно в кой ден…

Момичето се пресегна за дневника.

— Да… Било е понеделник, седемнайсети. Всъщност той отиваше в Лозана, но тъй като там няма летище, трябвало е да кацне в Женева, а после да се придвижи със специален автобус на летището. Имаше среща по обяд в двореца Бо Риваж, затова му резервирах билет за ранен полет…

— Благодаря — мило я прекъсна Кейт. — Понеделник, седемнайсети. Точно това исках да знам. Благодаря, мис Шарп. — „И ако този плъх доносник разбере, че знам, толкова по-добре… — мислеше си тя докато се изкачваше обратно по стълбите. Но от една друга мисъл кръвта й направо се смръзна. А ако целта е била да узная? Ако това е едно малко упражнение за разгрявка?

Да ме сплаши, да разклати самочувствието ми. Да, в стила й е… първо да подкопае основите на противника. Дребните малки доказателства се откриват много лесно. Съединителната нишка прекалено ясно се вижда. Още първият път, когато се видяхме, тя не се ли изрази много ясно какво мисли за така наречените ми възможности? Но би трябвало да знае какви са възможностите на Роло… Голям късмет, че него го няма и аз сама трябва да се справя. Сигурна съм обаче, че съм права. Всичко съвпада идеално. Открих го сама. Аз, Кейт Деспар — детективката! Роло подуши, че има нещо гнило, но аз го проследих до извора.“

Адреналинът й се бе покачил високо, когато влезе отново в кабинета си.

— Ще се обадя на Ролф Хобарт — заяви решително на Джеймс.

— Страхувам се, че няма да стане така — каза Джеймс с неудобство поради собствената си вина. — Ще се наложи да отидеш. Предполагам, че иска да те унизи. Такъв си е. Истински садист. Доставя му голямо удоволствие да унижава и оскърбява другите. Ще трябва да възстановим сумата му, разбира се, плюс някаква компенсация. Няма съмнение, че затова иска да се види с теб. Ти си единствената, която представлява някакъв авторитет за него.

Лицето на Кейт се изопна. Унижаването на гордостта й щеше много да накърни самолюбието й. Тя, която имаше самочувствието, че е един от най-добрите специалисти по ориенталски порцелан в света, още първия път бе измамена. Колко умна е тази Доминик! За нея Кейт е като прочетена книга. Разбрала е колко се гордее с потеклото си и колко е вярна на рода си. Подушила го е по време на срещата им, нали? Дала си е сметка, че за Кейт само „Деспар“ има значение. Сега я викаха да върне дължимото. Порядъчна сума от около поне половин милион долара… от които колко ли щяха да отидат при доведената й сестра?

— Разбира се, че трябва да отида — рече най-накрая беззвучно.

— А дали аз… ще се оправиш ли сама? Той се държи отвратително с хората — този Хобарт. Всичките му предишни съпруги твърдят, че ги е бил…

— Ако ми посегне ще го дам под съд — отвърна Кейт. — Не, доколкото си спомням мистър Хобарт от търга, смятам, че ще ме срази с думи — очите и гласът й бяха безжизнени. — Което си заслужавам, след като не познах, че конят е фалшив.

— Нито пък аз — каза твърдо Джеймс. — Според мен, много се съмнявам, че някой друг би познал. Имам почти трийсетгодишен опит в „Деспар“ и това е най-добрият фалшификат, който съм виждал.

— Трябва да стигна в Ню Йорк преди той да е съобщил на пресата.

— Сигурна ли си, че ще се справиш сама?

— Щом настоява, дори лазейки ще стигна до него — отвърна Кейт.

В един миг й се прииска Роло да е с нея, но него го нямаше в града. Отиде на гости на свой стар любовник, който продаваше няколко картини от синия период на Пикасо.

Официалното му положение в Деспар беше личен помощник на Кейт. Тя го нае, защото имаше намерение да се освободи от Пиърс Ланг. Реши да го изпрати някъде по-далече, и то скоро. След като не разполагаше с абсолютно доказателство, не можеше да го уволни, но затова пък ще го понижи. „В Австралия — помисли си отмъстително. — Ще го изгоня в Сидни. Клонът е разработен, там няма от какво да печели слава. Само ще се труди здраво. Още по-добре, че няма да служи на господарката си. Тогава Роло ще може да души наоколо колкото си иска. Няма да мине много време и ще открие и други укрити шпиони. Трябваше да проявя повече разум и да не се съмнявам в думите му. Освен това, така той няма да може да се бърка другаде и да настройва останалите ми верни хора, а тъкмо сега имам много голяма нужда от тях.“

„Бих могла да се отърва и от Роло — продължи да разсъждава. — Но не. С това, което разполагаш, с него трябва да се справяш.“

Позвъни на секретарката си. Взе втора, макар че на мисис Хенеси това никак не й хареса. Новото момиче се занимаваше с връзките с обществеността, което й отнемаше много време. Намерението й бе да остави Пени при себе си, а да освободи мисис Хенеси. Пени Кемпиън беше на възрастта на Кейт — умна, приветлива, работлива, освен това имаше предимството, че мис Хиндмарш я бе препоръчала. Пени и Кейт веднага си допаднаха и щом сега влезе, готова с бележник и молив, Кейт изрече бързо:

— Пени, трябва да се кача на първия самолет за Ню Йорк. Случаят е спешен. Нямам представа колко време ще отсъствам, надявам се да отида и да се върна за един ден. Кога тръгва първият самолет?

— Закъснели сте за сутрешния, но ще видя дали мога да ви намеря място за полета в шест часа. В такъв случай, ще трябва да останете да спите там, защото няма да успеете да се качите на самолета за Лондон в осем часа. Може би утре сутрин е най-добре, за полета в десет и трийсет? — Пени знаеше разписанието на полетите, тъй като предишният й шеф непрекъснато пътуваше.

— Не мога да чакам до утре — трябва да тръгна колкото се може по-скоро. Виж дали не мога да хвана самолета в шест часа.

Нямаше места за този полет, а не беше възможно да използва друг, освен самолета в десет и трийсет на другата сутрин.

Кейт поръча разговор с Ролф Хобарт, който истерично й се развика по телефона, сравни я със земята, завършвайки с думите:

— По-добре да довлечете тук задника си, госпожице, защото ако не го направите, ще разкажа историята на пресата. И по-добре… да приготвите повече пари, защото в противен случай, ще ви осъдя за минимум пет милиона долара.

— Ще бъда в Ню Йорк в девет и трийсет ваше време. Да кажем, да се срещнем в десет и половина във вашия кабинет?

— Давам ви половин час — нека да е единайсет — след това ще свикам пресконференция.

Той затвори слушалката, а Кейт остана разтреперана и скръцна със зъби. Мразеше грубияни. Особено такива, които й крещят.

Изкара тежка нощ — почти не успя да заспи. Беше взела копието от сертификата за произхода на коня Танг и заедно с него и превода, който адвокатите й бяха осигурили. Китайският специалист твърдеше, че документите са истински — стилът на написване, видът на хартията, езикът. Той беше проверил името на семейството, продало статуетката на настоящия собственик. Фамилията принадлежеше към истинска аристократична династия на мандарините. Изследва снимките на коня от всички ъгли, имаше и такива, правени отблизо, повечето бяха увеличения на някои части на статуетката. Не можеше да забележи нищо фалшиво. Но термолуминесценцията беше най-добрият арбитър. Процесът е скъп, но по него може да се определи възрастта на метала или на порцелана до десет години назад. Заключението на лабораторията бе, че конят е произведен преди не повече от пет години. Как? Къде? От кого? Защо? Кога? — тези въпроси се въртяха в ума й цяла нощ, затова беше обхваната от треска, когато на следната сутрин зае мястото си в самолета. Не забелязваше наситеносиния цвят на небето, нито пък чуваше какво й говори любезния германец, седнал до нея. Мислеше само за предстоящия скандал. В чантата си носеше празен чек. Спешно свиканото събрание на борда изрази съгласие, че Ролф Хобарт трябва да бъде усмирен, колкото и да поиска. Щяха да купят доброто име на „Деспар“, както и фалшификат на кон Танг. Знаеше, че когато напускаха заседателната зала, всички бяха едновременно шокирани и разочаровани. Толкова бързо да се провали… двамата с Джеймс Грийв. „Подобно нещо не би се случило по времето на баща ти“ — беше неизказаният упрек.

Блез Чандлър също пристигаше в Ню Йорк и докато се качваше на очакващата го лимузина, му се мярна червеникава коса и вдигната за такси ръка. Той спря шофьора и рече:

— Изчакай ме, моля те! — мина през тълпата и притича до извивката на пътя пред терминала.

— Мис Деспар?

Кейт се обърна и той се изуми от облекчението, което съзря на лицето й.

— Слава Богу! Бях се отчаяла, че не мога да намеря такси, а всички лимузини са заети. Трябва да стигна в Ню Йорк до единайсет часа. Въпросът наистина е на живот и смърт. Можете ли да ме закарате?

— Разбира се, затова идвам. С кола съм. Елате…

— Вие сте истински ангел — изрече благодарна Кейт, докато се облягаше на светлосивите възглавници. Вече бе десет и четвърт.

— За какво е това бързане? — поинтересува се Блез.

Кейт се поколеба и в този миг забеляза как мекотата в черните очи изчезва.

— Все още ми нямате доверие, така ли?

Кейт трябваше да решава. Пое дълбоко дъх и му разказа всичко.

— Имате работа с много неприятен клиент — беше заключението му. — Не го познавам така добре както баба ми познава баща му. Явно всички от семейството са малко смахнати, поддържат странни десни каузи и са подозрителни към всичко и всички. Той няма да иска само своите пари, а и много повече. — Намръщи се. — Но защо вие? Сама, искам да кажа. Не бих допуснал съпругата си близо до него, а тя е много по-оперена от вас.

— Не съм от захар, няма да се стопя — сряза го Кейт.

Тя си знаеше, че е нервна, но не биваше той да го разбере.

— Така чувам — сухо изрече той.

— Как?

Той обърна глава и я погледна в очите.

— Как другояче?

— Боже мой! — ядосано процеди Кейт. — Няма ли нищо скрито от вас?

— Не мога да ви виждам често, затова ми докладват — призна той. — Не се безпокойте, не говорят лошо за вас.

— Но аз още не съм започнала годината си! — възмутено възкликна тя.

— Тъкмо затова ми докладват сега. Когато започне официално, тогава наистина оставате сама и не мога да се меся. Просто исках да знам как се справяте, това е всичко.

Кейт се изчерви гузно и се раздвижи от неудобство. Не очакваше никакъв интерес от негова страна.

Блез почукваше с пръсти по куфарчето си.

— Къде трябва да отидете?

— Сградата на компанията „Хобарт“ на Пето авеню.

— Знам къде е. Ще ви оставя там.

— Дали ще стигнем навреме?

Блез погледна часовника си.

— Не виждам защо не, но няма нищо лошо да се застраховаме — натисна едно копче. — Джим, трябва да стигнем до Пето авеню до единайсет.

Шофорът се обърна уверено.

— Ще стане, мистър Чандлър.

Колата набра скорост.

— Мислех, че тук не карат с повече от осемдесет километра в час — отбеляза нервно Кейт.

— Карат докато не ги хванат — след известно мълчание добави: — Колко време ще останете в Ню Йорк? Ще се отбиете ли в „Деспар“? — попита.

— Съмнявам се. Връщам се със следобедния полет.

Последва ново мълчание, после той се обади:

— Споменахте, че Пиърс Ланг е бил посредникът, който намерил коня?

— Да.

През остатъка от пътя до Ню Йорк, тя отговори на изпитателните му въпроси и когато спряха пред небостъргача, където се помещаваше компанията „Хобарт“, Блез излезе пръв от колата. Кейт инстинктивно вдигна глава нагоре. Първият небостъргач, който виждаше при първото си идване в Ню Йорк и то при такива обстоятелства. Не, този път няма да посети „Деспар“, не и при това пътуване. Никой не бива да узнае, че е тук. Тя още не знае дали е добро или лошо съвпадение, че пристигането на Блез Чандлър съвпадна с нейното, но някак й стана по-леко, след като и той беше в течение.

— Благодаря ви — каза му искрено. — Пристигнах навреме благодарение на вас.

— На ваша страна съм, дори и да не вярвате — отвърна й Блез.

Тя остана с отворена уста, а той влезе в колата и тя потегли.