Вера Коуи
Богатство и сълзи (1)

Първа глава

Откриването на търга бе запланувано за вечерта. Здрачът се сгъстяваше, когато и последната лимузина зави зад парка, за да се подреди на опашката, която се виеше надолу по Източна 76-та улица и завършваше под издадената лента на червени и бели райета над червения килим, опънат върху паважа пред наскоро реставрираната сграда.

Малка групичка хора се бе събрала, привлечена от конната полиция, фотографите, както и от знаменитостите, които слизаха от лъскавите лимузини. Подобни на разбиващи се вълни охкания и ахкания, че чуваха при пристигането на всеки, когото разпознаваха. Това бе откриването на „Деспар“ в Ню Йорк — аукционна къща като „Сотби“ и „Кристи“, третата с амбиция да стане номер едно.

На търга щеше да се продава ориенталски порцелан — колекция, завещана от Уилард Декстър, починал предната година. Предвижданията бяха печалбата да достигне пет милиона долара.

Гостите бяха приемани от дребна, изключително красива жена, облечена със семпла черна сатенена рокля, чиято усмивка и ръкостискане съответстваше пропорционално на количеството пари, които всеки от поканените се очакваше да похарчи.

Аукционът — цял Ню Йорк говореше за него от седмици наред — се провеждаше в някогашна бална зала. Специалният под беше поддържан, запазен бе и подиумът за оркестъра. Всичко в сградата бе великолепно, олицетворение на разкоша.

Жените, облечени с дрехи на Норел, Халстън, Оскар де ла Рента, Диор, Ив Сен Лоран и Карл Лагерфелд, до една се бяха изредили при Кенет, за да им направи косите, а след това се бяха отбили в банката, за да вземат бижутата си. Мъжете потупваха вътрешните си джобове, за да се уверят, че са взели чековите си книжки. Въздухът бе изпълнен с тежкия мирис на скъпи парфюми и пури.

Тълпата жадно наблюдаваше пристигането на знаменитостите — новобогаташи, потомци на знатни фамилии, телевизионни и филмови звезди. Бяха дошли и политици, финансисти, уолстрийтски магнати, един индийски махараджа, двама хонконгски милионери, както и принц Димитри Поляков и граф Алексей Онедин — някогашни бели емигранти, но вече американски милиардери и смъртни съперници заради ориенталския порцелан. Тази вечер присъстваше всеки дилър, смятащ себе си за личност на източното крайбрежие, както и доста европейци, всички дошли да видят как новия „Деспар“ — най-консервативната къща за търгове — ще се впише в лъскавата лудница на Ню Йорк.

Двама мъже стояха отстрани и наблюдаваха жената с черната рокля — те винаги държаха под око Доминик до Вивие.

— Имаш ли представа какво няма под тая черна рокля?

— И още как! Какво не бих дал, за да спечеля сърцето на тази дама.

— Твърде късно. Блез Чандлър те изпревари и много добре знаеш защо. Може да е една шеста шошон, но индианската му кръв няма никакво значение, след като един ден ще наследи четвърт от националния доход на страната.

— Не го виждам тук.

— Ще дойде. Нали все пак жена му открива този търг?

— Вярно ли е това, което казват, че тъкмо тя е накарала стария Деспар да открие клон тук?

— Абсолютно. Тя искаше да командва голяма къща, а централата в Лондон беше негова. Клонът в Париж е дребна работа — знаеш как е там — и колкото и престижни да са подразделенията в Хонконг и Монте Карло, те са малки. А това тук — той кимна към великолепието около себе си, — е изключително. Пък да се добереш до колекцията на Уилард Декстър и да откриеш къщата с този търг, е направо шамар за големите риби.

— Как е успяла да го направи?

Другият се засмя.

— Нали имаш очи? Виждал си какво има и как го използва. Каквото пожелае Доминик до Вивие, получава го, а за да се сдобие с него, прави онова, за което много от нас мечтаят нощем.

Събеседникът му погледна към нея точно когато един много висок и много тъмен мъж се навеждаше, за да целуне бузата като магнолия, която неговата съпруга му поднесе.

— Да, това е той. Блез Чандлър.

 

 

Доминик прие самодоволно поздрава на съпруга си, знаейки, че погледите на събралите се са насочени към нея — в очите на мъжете се четеше похот, а жените я гледаха със завист.

— Ето — Блез й хвърли усмивка, — това е твоята вечер. Кулминацията на усилена двегодишна работа. Изкачи се до върха на планината — обърна се и изгледа тълпата. — Какво ще кажеш за гледката?

Красивите очи на жена му се разшириха.

— Но скъпи, аз съм гледката — промърмори тя на родния си френски език и както и предполагаше, той се засмя, а белите му зъби блеснаха на мургавото му индианско лице. Нейният дивак индианец. Несъмнено най-голямата й завоевание — до този момент.

Тази вечер той ще стане свидетел на върховното й постижение. Кралят е мъртъв. Да живее кралицата. И не кулминация на двегодишен, а на дванайсетгодишен труд: от деня, когато Шарл Деспар се ожени за майка й. Тогава тя беше само една осемнайсетгодишна дъщеря на благородник, която притежаваше единствено хубост и ум, освен разбира се, името си. Сега тя вече беше не само светило в света на изкуството, но и уважаван експерт в областта на доведения си баща — ориенталски порцелан. Беше също и находчива бизнес дама, решена да промени образа на „Деспар“, създаден от него, и напълно да го осъвремени. Беше подушила вятъра на промяната. Лондон губеше първенството си като център на аукционите, докато Ню Йорк все повече се налагаше. Защо иначе щеше да има толкова представители на „Сотби“ и „Кристи“? Те също го знаят. Затова тази вечер тя поиска присъстващите да са с вечерно облекло. Щеше да има аукцион на вина, беше осигурила оркестър, каталог, който беше като произведение на изкуството като самия порцелан, а храната щеше да е превъзходна. Беше подбрала представителна публика, а поканите се бяха превърнали във въпрос на живот и смърт. Чрез пресата беше разпространила какви ли не истории. Беше подшушнала това на нечии уши, бе намекнала онова в някои среди и изобщо беше създала треска на нетърпеливо любопитство, която набираше сили като циклон. А последното незапланувано събитие, което още повече подчертаваше случая беше, че два дни по-рано доведеният й баща Шарл Деспар внезапно почина от масиран сърдечен инфаркт. Тя се стремеше към онова, от което смяташе, че светът на изкуството сега има нужда — от блясък. Не беше търсила сензацията, но щом се появи, тя я използва най-безмилостно.

Сега, след като Шарл почина тъй внезапно и в то толкова неудобен момент, никой вече нямаше да може да спре Доминик. Тя щеше се втурне стремително натам, където винаги е смятала, че й е мястото. Към пиедестала на победителите. Повечето пъти успяваше да върти доведения си баща около малкия си пръст и Блез не се съмняваше, че той щеше да потвърди това като й завещае онова, което бе най-важното нещо в живота му — аукционната къща.

Доминик не спазваше установените правила. Само тя би имала дързостта да организира търг за откриването на „Деспар“ в Ню Йорк едва два дни след смъртта на доведения й баща, облечена с рокля, която макар и черна, представляваше нещо като комбинезон и се държеше на две тънички кръгли презрамки. Бе нахлузена направо върху голото й тяло, прилепваше към всяка негова гънка и извивка и очертаваше гърдите и задника й, разкривайки съвсем явно, че не само е напълно гола, но и блажено нехае мнението на околните. Доминик не се притесняваше за доброто си име — поведението й бе част от нейната легенда, също както красотата й.

Беше дребна — точно метър и петдесет, изящна като кукла ръчна изработка. Гарвановочерната й коса лъщеше, подстригана като на японче с бретон и със завити напред краища, обрамчвайки овалното й лице, от което дъхът на човек спираше. Фини съвършени черти, кожа тънка и прозрачна като порцелана, който продаваше. Очите й бяха големи и ясносини като сапфирите на ушите й, а клепачите й ги обграждаха както палмите — лагуна. Тялото й беше дребно, но идеално и сексуалността, която излъчваше, караше мъжете да се пържат на слаб огън. Само един поглед към нея бе достатъчен, за да предизвика болезнени еротични представи. Прякорът й беше Венера Мухоловката, защото единственият начин мъж да избяга от медената й, съдбоносно лепкава хватка беше, когато е изстискан докрай.

За Блез Чандлър беше омъжена от две години. Срещнаха се на коктейл, на който й беше скучно, а видът й му подейства необичайно възбуждащо. Той улови погледа й през буквално претъпканата зала, двайсетина секунди се изучаваха и тогава Доминик тръгна към домакинята, за да се сбогува. Когато две минути по-късно Блез я последва, тя вече беше на задната седалка на колата му и го чакаше.

Той усети, че е победен, сексуално пленен, заробен, покорен. Тя беше също като Клеопатра — колкото повече я имаше, толкова повече я желаеше. Но се случваха моменти, когато си даваше сметка — и то съвсем хладнокръвно, — че не харесва жена си.

Сега тя му се усмихна, набърчи нос и се засмя с гъргорещия си смях.

— Ти никога няма да разбереш как може да те завладее мисълта за изкуството, защото този свят е твърде далеч от теб.

— Аз не ламтя за нищо — освен за теб, разбира се — добави той галантно.

— Но даваш големи суми за коне.

— То е различно. Конят е полезно животно. Какво можеш да правиш с порцеланова фигура, освен да я гледаш?

Тя кимна към лакеите от двете страни на вратата.

— Сега може да се затворят.

— Сигурна ли си, че няма вече кой да дойде? — попита Блез.

— И да дойде, няма да бъде приет. Търгът започва точно в осем и трийсет, а аз трябва да се качвам на трибуната. — Изгледа го със засмени очи.

Щом се обърна да си тръгне Блез извика след нея.

— Какъв е урокът за днес?

Тя спря, извърна се, изгледа го през премрежени ресници, и една особена позната усмивка заигра на чувствените й устни.

— На този, който има, ще му се даде — рече най-накрая, преди да се обърне. Тълпата се разтвори пред нея. Също като кралица Виктория, Доминик винаги се движеше крайно самоуверено, тъй като знаеше, че никой няма да й се изпречи на пътя.

Зад нея вратите се затвориха бавно и церемониално.

Без никакво колебание Доминик се отправи към трибуната, седна зад прекрасно орехово бюро, пренесено от Лондон за случая — собственото бюро на Шарл Деспар, изработено за дядо му през 1835 година, на което бе прикачена медна плочка с надпис: „Деспар и синове“. Още докато се качваше, се чу звънец. Доминик изчака, докато всички седнат. Тогава полилеите притъмняха и публиката остана в полумрак, само Доминик бе обляна от силната светлина на прожектор. Бялата кожа на раменете й изпъкваше, черната коса и сапфирите на ушите й блестяха. Застанал в дъното — нямаше да стои дълго, тъй като в среднощ отлиташе за Лондон — Блез се възхити на начина, по който бе организирала всичко. Направо драматично! Доминик беше дребничка, а присъствието й се налагаше. Зад нея черните кадифени завеси се разделиха безшумно, разкривайки кръгла маса, също покрита с черно кадифе, осветена от една-единствена силна крушка. От едната й страна имаше две маси с телефони, тъй като щяха да се приемат и залагания от всички краища на света, от лявата й страна беше подчиненият й Джон Дийкин, прекарал трийсет години в служба на Шарл Деспар. Невидими оставаха хората, които щяха да нареждат вещите върху поставки.

Доминик продължи да чака, докато градусът на напрежението се вдигна. Тя го усещаше както паякът долавя и най-лекото потрепване на паяжината си, изчаквайки жертвата да се приближи. Едва когато беше сигурна, че нейните жертви вече са се оплели плътно в мрежата й заговори с очарователния си акцент на безупречен английски:

— Ваши сиятелства, дами и господа, добър вечер и добре дошли в нюйоркския „Деспар“.

Сред публиката имаше двама аристократи — английски лорд и италиански принц. Тази вечер и двамата присъстваха като примамка. Доминик знаеше колко американците обичат титлите.

— След двегодишни приготовления и планиране тази вечер стигнахме до кулминационната точка — продължи Доминик със спокоен и самоуверен глас. — Аукционната къща „Деспар и Сие“ вече е сред своите равни в Ню Йорк. Отсега нататък вече не съществуват само две къщи за търгове. Станаха три. „Деспар“ най-после зае мястото, което му се полага.

Някой от присъстващите — което Доминик бе подготвила по-рано — изръкопляска и скоро цялата зала му пригласяше. В отговор Доминик грациозно наклони глава и изчака, докато аплодисментите стихнат.

— Следователно, преди да преминем към самия търг, правилно и подходящо би било да си спомним за човека, който доведе „Деспар“ в Ню Йорк — същият, когото само преди два дни внезапни и трагични обстоятелства ни отнеха. Имам предвид великия Шарл Деспар.

Пак, както бе нагласено, изръкопляскаха.

— Той ми беше не само доведен баща — продължи Доминик, — а мой наставник, учител и най-близък приятел. Ще ми липсва болезнено. Ще липсва на всички. На неговата памет посвещавам търга на откриването на най-новия ни клон, който несъмнено ще стане и най-значителен.

Неочаквано всички лампи изгаснаха за около петнайсет секунди. Когато отново светнаха, се чу ахване на одобрение и възхита. В центъра на покритата с черно кадифе маса беше поставен предмет с такава изящна красота, че даже Блез възхитено поклати глава.

— Номер първи, дами и господа — Доминик вече говореше с променен глас, сякаш с придихание от едва сдържано благоговейно вълнение. — Това е нещо много, много специално и дори аз, специалистът, смятам, че е най-малкото удивително.

Всички присъстващи едновременно се наклониха напред. Блез също не се стърпя и направи крачка към сцената.

— Изключително рядко срещана рисувана чиния с медна глазура, червено-бяла, медта е потъмняла по краищата и по-малко в средата, придобила е млечнобял цвят, глазурата е текла неравномерно и е образувала насядания, като малки пространства са останали непокрити, главно по горния ръб. Такова съвършенство на политурата, както знаете, е уникално, тъй като обикновено при ранните образци цветовете изгарят при печенето. Но не и в този случай. Тя е в безупречно състояние, няма нащърбвания, драскотини или какъвто и да е белег. Върви заедно с кутията си, която също е много стара. Чинията датира от четиринайсети век. Аз бих я отнесла към епохата Юан около 1350 г. Известна ми е само още една подобна чиния и тя се намира в „Ермитажа“ в Ленинград. Започвам наддаването от сто хиляди долара…

Там, където бе застанал Блез, не се виждаше самото наддаване, но се чуваше как Доминик го ръководи. Гласът й не издаваше каквото и да е вълнение, докато цените вървяха стремително нагоре. Хората шепнеха, възклицаваха, дори започнаха да аплодират, когато стойността стигна до половин милион долара. Гласът на Доминик беше спокоен, овладян, тя само местеше очи от лице на лице. Неотклонно следеше хората, които наддаваха от двете страни на пътеката — там бяха седнали големите играчи. Сега Блез вероятно си спомни какво Доминик му беше казала по-рано с пълна увереност: че принц Димитри Поляков и граф Алексей Онедин — смъртни врагове — се борят да получат титлата „Най-добрата колекция в света“.

— … петстотин хиляди долара… петстотин и петдесет… петстотин и петдесет хиляди долара, сумата се покачва — шестстотин хиляди веднъж, шестстотин хиляди долара два пъти, принц Поляков… шестстотин и петдесет хиляди долара. Шестстотин и петдесет хиляди долара първи път… шестстотин и петдесет хиляди долара втори път… — Доминик направи пауза и тогава, като че ли знаеше, че принцът няма да отиде по-далеч, тя удари с чукчето. — За шестстотин и петдесет хиляди долара продадена на граф Онедин.

Залата избухна в ръкопляскания.

Блез откри, че с мъка си поема дъх. Сърцето му биеше до спукване. Боже мой! Почти три четвърти милион долара за парче порцелан!

Доминик изчака, докато шумът утихне, след което светлините отново притъмняха. Този път, когато светнаха, пред очите на присъстващите блеснаха шест чаши в синьо и бяло със столчета от епохата Минг — всяка от тях идеално равна и с такава форма, която сякаш караше пръстите да я докоснат.

Доминик започва наддаването от шестстотин хиляди долара. Граф Онедин пръв вдигна до седемстотин хиляди…

„За Бога, права е както винаги!“ — помисли си Блез, докато вълнението в стаята се покачваше от адреналина. Ще си откъснат главите един другиму и ще потекат милиони…

— … два милиона и петстотин хиляди долара първи път, два милиона и петстотин хиляди долара втори път… — отново се чу чукчето. — … на принц Поляков.

Сякаш на Доминик й бе известно, че напрежението трябва да се уталожи; лампите блеснаха по-силно и келнерите отново се появиха с подноси с шампанско.

Блез впи очи в жена си. Както знаеше, че ще стане, тя почувства напрегнатия му поглед и изправи глава. Той вдигна стиснатите си ръце за поздрав. Тя леко се усмихна.

Трябваше да й повярва, размишляваше той. Щом Доминик каже, че ще стори нещо, тя неизменно го правеше. Дълго и упорито работи за това — настояваше и ръчкаше Шарл Деспар за залата в Ню Йорк и за откриването на този ужасно скъп клон, което представляваше чиста проба хазарт, след като там вече имаше две световноизвестни аукционни къщи с напълно установено положение. Шарл обичаше Лондон. Там „Деспар“ съществуваше от векове, имаше своя клиентела, на която служеше като аукционер както някои хора имат своите семейни адвокати. Нямаше вяра на блестящата с холивудско лустро аукционна къща, каквато желаеше Доминик. Той не беше аукционер, който се старае да стане джентълмен, а джентълмен, който по случайност е аукционер и то изключително добър. По отношение на ориенталския порцелан хората веднага биха си спомнили неговото име. Той отдавна беше разработил тази област и винаги постигаше най-високите цени. Окото му беше точно, имаше обширни познания, вкусът му бе безупречен, а любовта към изкуството — безкрайна. И тъкмо тук, помисли Блез, приликите с доведената му дъщеря свършваха. Шарл се занимаваше с това, защото обичаше аукционерството. Доминик го правеше, защото ценеше парите.

Тъкмо Доминик въведе използването на номерирани перки за наддаването, които високомерните дилъри не одобриха, докато Шарл от своя страна вярваше на безгрешната си преценка. Тя настояваше къщата да е отворена и в края на седмицата, въведе отдел за абонамент и измисли няколко нови начина за получаване на по-големи печалби. Тя дори предложи да наемат рекламна агенция, но тук вече Шарл прояви неотстъпчивост и абсолютно отказа да се сблъска с подобно нещо. „Деспар“ сам по себе си е реклама — заяви твърдо убеден. Нито пък за голямо неудоволствие на Доминик поиска да ликвидира клона на „Деспар“, забутан в една странична уличка на Кенсингтън, където продаваха само предмети с по-ниска стойност.

Доминик беше тази, която редовно се появяваше по телевизията — Шарл мразеше подобни изяви, — защото й бе хрумнало нещо: да увеличи дяла на „Деспар“ на пазара, който в момента се движеше на някакви си четири процента след „Кристи“, но все пак много назад от „Сотби“. Оборотът от предната година бе триста милиона — двайсет и пет милиона повече от предходната. Тази година Доминик очакваше повишение от седемнайсет процента и ако от този търг можеше да се спечели нещо, щеше да го използва. Тогава, ако и когато реши да предложи акциите на борсата — досега не смееше да изрече гласно тая своя идея, което означаваше, че внимателно я обмисля, — щеше да рискува малко, за да спечели много.

Как само ръководеше този най-важен за нея аукцион, подготвен за толкова кратко време. Това, че всички бяха дошли лично, а не бяха изпратили дилърите си, беше доказателство за силата на Доминик. Каталогът, за който някои смятаха, че се предлага на нагло висока цена, бе разпродаден отдавна — още едно доказателство, че това е търгът на годината.

Когато този път лампите бавно и тържествено светнаха, предизвиквайки максимално напрежение у зрителите, се чу едновременна въздишка, граничеща със стон, тъй като от тъмнината изникна красива купа с екзотична форма.

„Прави с тях каквото си поиска“ — помисли си Блез. Абсолютно невероятно е, че го постигна само след две наддавания, но успя да превърне изисканата, с голям житейски опит, стисната публика в ревностни богомолци пред нейния олтар: ново доказателство, че наистина мястото й е там, където винаги е искала да бъде — на върха.

— Предмет номер три, дами и господа, тази изключителна кана за вино от ранната епоха Минг, украсена с летящи дракони и фигури на боговете. Забележете, че кобалтът върви малко неравномерно. Тя носи знакът на император Ченг Хуа. — На това място двама служители благоговейно обърнаха каната, за да се види основата й и с изписаните китайски йероглифи. — Тя носи и личния му шифър. Никаква драскотина не накърнява съвършенството й.

Остави ги малко да погледат и да й се понаслаждават, а после бързо ги върна към действителността с твърдо изречените думи:

— Откривам наддаването на двеста и петдесет хиляди долара… — Доминик се държеше спокойно, а предложенията валяха трескаво.

Няколко минути по-късно:

— … милион и четвърт, мистър Александър — и половина, милион и половина, благодаря ви, мистър Александър — и три четвърти, два милиона, два милиона първи път…

Никога досега на търг не беше давана сума по-голяма от милион долара за един-единствен предмет китайски порцелан. „Деспар“ не само че печелеше нови територии, Доминик биеше рекорди. Шарл би бил горд, помисли със съжаление Блез. От него Доминик беше научила деликатното и точно изкуство на аукционера. Тя беше повела овцете, водеше ги към кланицата, а те я следваха сляпо. Но всъщност кой мъж не би го направил за Доминик до Вивие?

Блез хвърли поглед към часовника си. Наистина трябваше да тръгва. Беше обещал да вземе тъща си, която цял ден бе приемала съболезнователни визити. След това щеше да отлети за Лондон за срещата си с господата от „Финч, Френчъм и Финч“ по въпроса за завещанието на Шарл Деспар. Но сега му беше трудно да се откъсне. Обикновено на аукциони оставаше безстрастен. Не ламтеше за нищо; единственият път, когато бе поискал нещо чак до болка беше, когато за пръв път зърна жена си. Беше мъж, който повечето време беше в движение — яздеше, ходеше на лов, за риба, на ски, пилотираше собствения си самолет. Доминик ненавиждаше всякакъв вид занимания на открито, както и хората, които се занимават със спортове. Нито веднъж не беше ходила в ранчото, където сега баба му прекарваше по-голямата част от времето си. Само мисълта за Колорадо и Скалистите планини я караше да потръпне. Блез реши да остане на наддаването на още един предмет. Ще успее да заведе Катрин вкъщи, да я настани удобно, след това да стигне до сградата на корпорация „Чандлър“, откъдето хеликоптер щеше да го отведе на летище Кенеди. Отново се подготви да наблюдава.

— Предмет номер четири, дами и господа, много красива статуетка на Шу Лао — бога на дълголетието, късен Минг. Според легендата този, който притежава такава статуетка, ще доживее до дълбока старост. Както знаете, мистър Уилард Декстър почина на осемдесет и седемгодишна възраст — чу се раздвижване. — Фигурата е от порцелан, а не от обичайния фаянс. Вероятно е била предназначена за някоя знатна личност или свещеник. Отбележете наситения син цвят на глазурата и топлия цвят на елена — друг символ на дълголетието, — който е яхнал богът. Откривам наддаването от петдесет хиляди долара… шейсет, седемдесет… осемдесет… деветдесет — цената вече е сто хиляди долара… двеста хиляди, триста хиляди… триста хиляди долара веднъж… — Доминик почака с чукче в ръка с учудена физиономия. Досега добре се справяше с тях, усмихваше се на един, вдигаше вежди към друг, говореше със спокоен тон. Разбра, че няма да успее да изкопчи повече от това. Бързо и ефикасно се справи с тях. Ударът на чукчето накара някои жени да ахнат, толкова се бяха вживели в драмата. — Триста хиляди долара. Продадено на граф Онедин.

„Тя наистина ще направи печалба от десет милиона долара“ — помисли си Блез, разкъсвайки се вътрешно между възхищение и яд. Какво, да не би да се е надявал, че този път Доминик с прекалената си самоувереност ще попадне в собствения си капан? Трябвало е да бъде по-разсъдлив. Доминик не греши. Доста отдавна се готви за този търг. Беше се хванал за главата, когато тя му показа сумата, която щеше да е необходима за откриването. Сега разбра, че тя ще си върне разходите десетократно, та и повече от това дори. С рекламата нюйоркският „Деспар“ ще донесе цяло състояние. На другия ден целият град щеше да говори за това откриване.

Блез погледна часовника си. Наистина трябва да тръгва… но изведнъж вълнението в залата се усили. Той нямаше каталог и вече съжали за това, но когато лампите светнаха и видя какво е поставено на пиедестала, разбра, че трябва да остане и заради него. Това Доминик му бе описвала, че е върхът на колекцията. Прекрасна кана — ранен Минг в синьо и бяло, украсена с традиционни цветя: божури, камелии, гардении, лотоси, хризантеми, хибискус, както и други растения. Висока бе трийсет и три сантиметра и бе особено ценена, поради натрупването на глазурата, толкова типично за съдовете от Хсуан Те. Кобалтът се бе окислил през глазурата на местата, където мазната боя беше по-дебела. Доминик започна наддаването от четвърт милион долара. В същия миг двамата руснаци започнаха кръстосан огън. На всички бе известно, че двамата ценят ранен Минг повече от всякакъв друг вид китайски порцелан. Освен това бе известно, че в света съществуват само още четири такива кани.

За минута наддаването надхвърли милион долара, след още трийсет секунди станаха два, борбата продължи на четвъртинки милиони. Присъстващите бяха застинали от напрежение, докато двамата едва с примигване или с поглед показваха, че продължават да наддават. Иначе седяха привидно безучастни. Само начинът, но който бяха сплетени ръцете им над каталозите, издаваше вълнението им.

— … три милиона долара първи път, три милиона втори път, принц Поляков…

Присъстващите изчакаха да разберат дали противникът на принца ще извърши нещо неочаквано — да наддаде повече от три милиона долара за парче китайски порцелан. Доминик вдигна ръката, с която стискаше чукчето. Искаше да предупреди, че времето лети.

— Три милиона долара трети път — повтори тя така, че да стане ясно, че е за последен път, освен ако…

Лицето на графа не изразяваше нищо, беше вперил очи в побелелите си кокалчета, дишаше дълбоко и неравномерно. Принцът се взираше право напред, но с всяка коя фибра усещаше действията на противника си. Присъстващите чакаха със затаен дъх. Секундите едва се точеха.

Чук! Чукчето стресна аудиторията, жените се хванаха за гърлата. Сякаш присъстваха на екзекуция, което в известен смисъл бе вярно.

— Три милиона трети път. Продадено на принц Поляков за…

Хората наскачаха на крака, развикаха се, ръкопляскаха, потупваха принца по гърба. Графът, който едва виждаше от потта, която се стичаше от челото в очите му, извади снежнобяла кърпичка и изтри лицето си.

— Боже мой! Три милиона долара! Да сте чували някой да е дал три милиона долара за някаква си ваза?

„Не — отговори наум Блез, усещайки как напрежението му спада, — никога не съм чувал, но за всичко винаги има първи път и както обикновено, пак е заради Доминик…“

Странно, че именно той настояваше Доминик да отложи откриването. „Предполага се, че аз съм бизнесменът“ — каза си кисело. Но реакцията му беше инстинктивна и беше от уважение и обич към Шарл. Доминик — безскрупулна и практична французойка — както винаги слагаше бизнеса на първо място, а чувствата на второ. Имаше моменти, когато караше Блез да се чувства прекалено патриархален, твърде много истински американец.

Шарл — точно обратното. Беше безмилостен в бизнеса, но имаше онова рядко качество, което французите притежават — беше сантиментален. Шарл беше емоционален. Доминик беше страстна, но не емоционална. Бе хладна, дори пресметлива и никога не подчиняваше разсъдъка на чувствата си. Шарл, когато обичаше, го правеше безрезервно, както и всичко останало. Той беше човек на ентусиазма, на страстите и силните чувства. Каквото и да изпитваше Доминик, а понякога Блез се чудеше дали въобще има сърце, тя никога не разкриваше чувствата си пред някого. Блез беше стигнал до заключението, че сигурно прилича на отдавна починалия си баща, когото той не познаваше.

Дори когато аутопсията на Шарл разкри степента на съдбоносния инфаркт, онова, което занимаваше съзнанието на Доминик беше аукционът.

— Най-доброто доказателство за уважение, което мога да окажа на татко, е да направя откриването както е планирано — настоя тя. — Възнамерявам да превърна мечтата му в реалност.

— Неговата мечта?

— Добре, идеята беше моя, но след като започнахме, и той го чакаше със същото нетърпение, както и аз.

— Според теб.

— Позволи ми да ти кажа, че познавах татко много повече от теб.

— Понякога ми се струва, че никога не си го познавала.

— Сигурна съм, че той би поискал така да постъпя. Каквото и да е, татко е французин. Гледаше живота право в очите.

Винаги тази безскрупулна практичност. Твърде френска. Пред нея американският му прагматизъм изглеждаше като немощен опит за постигане на някакво равенство. Сред познатите му единствено баба му бе способна да прояви подобно хладнокръвие, подплатено с реализъм.

След като научи за смъртта на Шарл, тя помълча доста и накрая изрече с дълбокия си алт:

— Ще ми е мъчно за него. Той ми беше стар и добър приятел — тогава тъгата отстъпи на обикновена отдавнашна омраза. — А онази кучка, жена ти как прие вестта? Предполагам, че й е безразлично. Дано никога да не доживея този ден, момче, в който да видя как една жена те тъпче и оставя белези по цялото ти тяло.

— Стига, херцогиньо. Знаеш, че никога няма да се разберем по тоя въпрос.

— Докато проумееш колко е зла душата й, тя ще те унищожи. По отношение на този род жени мъжете винаги носят ума между краката си.

— Да не би по твоя тактичен начин да се опитваш да ми кажеш, че не я одобряваш?

— Докторите ми казват, че ако се грижа за себе си, ще живея още пет години, а това е по-дълго, отколкото ще издържи твоят брак. Проточи се досега, защото за две години не сте прекарали и три месеца заедно — той чу познато сумтене. — Какъв, по дяволите, е този брак? И въобще, защо трябваше да се жениш за нея? Само не ми казвай, че нямаше да имаш онова, което вече си бил получил, без да стигаш дотам.

— Не, няма — отвърна Блез и тогава по тона му Агата разбра, че засега трябва да сложи точка по въпроса. В това отношение Блез й позволяваше, и то единствено на нея, голяма свобода, защото я обичаше, но тя знаеше кога трябва да спре.

— Безпокоя се за теб, момче. Тя не е онова, което бих желала да имаш, и то е самата истина. Но факт е също, че си неин и че трябва да свикна с тая мисъл. Но те предупреждавам — щом веднъж тя сложи ръка на „Деспар, нещата ще се променят. Не си прави илюзии.

— Под чехъл или не, не съм изпаднал напълно под нейно влияние — изтъкна внимателно Блез.

Последва нова пауза.

— Добре, обаждай се — нареди сърдито баба му. — Няма да дойда на погребението. Петте ми години живот зависят от това, дали слушам докторите, а точно сега те ме съветват, че Франция е твърде далеч. После, ще ми разкажеш всичко — после уж между другото, но без да успее да заблуди внука си, който познаваше ненаситното й любопитство, добави: — Предполагам, че е оставил завещание?

«Подпитва — помисли си Блез. Защо ли?»

— Предполагам — отговори той също тъй нехайно.

— Не знаеш ли? — гласът й прозвуча по-настойчиво.

— Не. Катрин може да има представа, само че сега тя не е на себе си. Много тежко го изживява.

— Естествено. Той беше целият й живот.

— Не се съмнявам, че адвокатът на Шарл ще се обади.

Но старата дама напираше.

— Шарл никога ли не ти е подсказвал на кого възнамерява да остави «Деспар»?

— На Доминик, разбира се. На кого друг?

Последва мълчание и Блез се намръщи.

— Да не би да ти е известно нещо, което аз не знам? — запита.

— Страшно много се надявам да има! — беше заобиколният й отговор и, както обикновено, тя прекъсна връзката.

 

 

Докато влизаше в колата си, Блез извади писмото, което тази сутрин бе получил от адвоката французин. Пишеше, че при него е завещанието на Шарл, което се отнася до имуществото му във Франция. А разпореждането на имуществото в Англия без съмнение е в способните ръце на господата от «Финч, Френчъм и Финч» — английските адвокати на Шарл и «Деспар». Във френското завещание той посочва зет си Блез Чандлър за негов изпълнител.

Разумно. Две завещания. Законите на двете страни са различни, а клонът на «Деспар» в Лондон е финансиран, създаден и узаконен според английските нормативни уредби. Всеки клон представлява отделна единица, регистрирана в съответната страна според нейните закони, но управлявана от холдингова компания със седалище в Женева. Като адвокат на корпорация, Блез одобряваше начина, по който Шарл бе организирал «Деспар и Сие» (беше променил Деспар и синове“, след като стана ясно, че няма да има син). Нюйоркският клон бе учреден да функционира напълно самостоятелно (но финансово подчинен на „Деспар Интърнешънъл“), Доминик бе определена за изпълнителен вицепрезидент, а сега несъмнено щеше да стане пълноправен президент. Майка й — съпругата на Шарл — също ще е добре осигурена. Шарл обожаваше своята красавица, както я наричаше. Заради нея бе обикнал и дъщеря й.

Колата се приближи до входа на залата за поклонение. След като цял ден бе пълно с хора, дошли да изкажат съболезнованията си, сега там бе пусто. Само вдовицата седеше на твърде голям за нея един стол, втренчила отчаяно очи в ковчега. Катрин твърдо бе дала инструкции капакът да бъде запечатан — даже и в смъртта, тя не желаеше да го дели с никого. Целуна го за сбогом, между сключените му ръце сложи първия подарък, който й бе направил — отдавна изсъхнала и изсушена роза малмезон, — после отстъпи назад и се загледа как го скриват от очите й завинаги. В ръцете си държеше молитвена броеница, устните й се мърдаха, но Блез беше сигурен, че не се моли. Говореше на мъртвия, защото за Катрин Деспар съпругът й не беше мъртъв. За нея той беше мечта по време на първия й брак, по-късно все пак стана негова жена, пак в реда на същата мечта, а на всекиго е известно, че мечтите не умират.

Когато Блез се наведе, тя доверчиво вдигна лице към него. Също като дъщеря си, беше ниска, но руса, за разлика от Доминик, която беше тъмнокоса. Катрин Деспар имаше златиста коса, неизменно коафирана, подстригана късо около лицето й — едно време изключително хубаво, но и сега привличащо погледа. Очите й бяха сини като метличина, а кожата — розово — бяла като на порцеланова кукла. Видът й беше някак безпомощен, което караше хората да се отнасят към нея с особено внимание. Имаше навика да накланя глава настрани и да ги гледа доверчиво, като че искаше да ги запита: „Нали ще се погрижите за мен?“ — което или ги покоряваше или ги отблъскваше. Обикновено първото се случваше с мъжете, а второто с жените.

Сега се усмихна, когато Блез целуна тънката й ръка, на която нямаше никакви бижута, освен венчалната й халка.

— Съжалявам, че толкова закъснях — извини се той. — Търгът беше много интересен.

Усмивката на Катрин стана принудена. За нея аукционна къща „Деспар“ беше съперница, която се опитваше да узурпира съпруга й през целия им брачен живот.

Никога кракът й не стъпи на търг и въобще не се занимаваше с бизнес. Дори Шарл, когато се прибереше вкъщи в края на деня, знаеше, че е по-добре да не споменава „Деспар“.

— Сигурна съм, че Доминик ще се справи с всичко… — гласът й като на младо момиче заглъхна. Френският й (отказваше да говори английски) беше ясен, но звучеше малко еротично.

— Сигурно си уморена. Беше дълъг ден.

— Уморена… — гласът й заглъхна отново. Тя рядко довършваше изречение.

— Хайде да те заведа вкъщи.

Беше отседнала в къщата на баба му на 84-та улица. Агата не хранеше симпатии към Катрин, която от своя страна се ужасяваше от старата жена, но Агата беше наредила на Блез да направи каквото е необходимо за вдовицата на Шарл.

— Толкова мило… — измърмори пак Катрин.

И толкова удобно. Катрин имаше на разположение огромна луксозна стая и цяла къща с прислужници, които нямаха друга работа, освен да се грижат за нея. Доминик и Блез заемаха квартира, където имаше предостатъчно място, но Доминик беше тази, която предположи, че майка й ще се чувства по-добре, ако е в една не толкова модерна къща. Искаше да каже, да е по-далеч. Според мнението на съпруга й, Доминик се отнасяше към майка си с едва скривано и търпимо презрение. Самият той беше привързан към нея като към хубаво дете. Често си задаваше въпроса какво ли толкова Шарл е виждал у жена си. Тя никога нямаше какво да каже. Вероятно защото бе спокойна. Коткаше мъжа си до степен на нетърпимост. Вдигане на вежда за него означаваше команда, а нейното удоволствие, нейното щастие се съдържаше в неговото собствено. Какво ли ще прави сега Катрин? Освен съпруга си, какви ли други интереси е имала някога? Единствено бродерията, с която не се разделяше. Тя и сега лежеше до нея пъхната наполовина в чантата й, в която я носеше, където и да ходеше. Никога не я бе виждал да чете книга, макар че четеше модни списания. Театърът не я привличаше, макар че в Америка обичаше да гледа сапунени опери по телевизията. На вечери се представяше като любезна домакиня — много добре облечена и нагласена, — но почти нямаше какво да каже, изявяваше присъствието си само с лъчезарната си усмивка. Беше такъв тип жена, чиито живот и личност бяха вплетени в тези на съпруга й. Беше се превърнала в луната на неговото слънце. Сега на кого ли ще грее?

Катрин се наведе да си вземе чантата с бродерията. Като забеляза, че Блез я гледа, тя направи гримаса, която му напомни за Доминик.

— Навик… и е успокоително. Винаги ми помага, когато изживявам нещо, но се занимавам с нея и когато всичко е наред… — като че се отпусна. — Избродирах чехли за Шарл… — лицето й придоби странен безутешен израз. — Тъй внезапно си отиде от мен. Най-неочаквано седна и издаде такъв звук… — цялото й тяло потрепери. — Не успя да каже нищо, макар че понечи. Познах го по очите. Толкова напрегнат беше, видях, че устните му се движат, но трябваше да долепя ухо до тях, за да чуя. „Кат“, каза, опитвайки се да изрече името ми, „моята малка Кат“. И си отиде…

Блез бе чул това вече няколко пъти. За пръв път му го съобщи, когато стигна до болницата, а за последен — когато няколко часа по-късно същата вечер отиде да й пожелае лека нощ. Оттогава два пъти му го беше повторила, горда, че в последния си миг съпругът й е мислил за нея. Блез кимна, усмихна се, изсумтя успокоително, потупа ръката, която го беше хванала. По тоя начин Катрин караше мъжете да се държат покровителствено към нея. Но Блез беше забелязвал как понякога Доминик гледа майка си с почти насмешливо презрение. Голямата привлекателност, която тя самата излъчваше за мъжете нямаше нищо общо с безпомощност. Точно обратното…

Отведе тъща си обратно на 84-та улица и я предаде в ръцете на прислужница — възрастна жена с кисело изражение. Тогава, вместо да нареди колата да го отведе в центъра на града до сградата на корпорация „Чандлър“, импулсът му подсказа да се върне в Деспар. Все пак, тази вечер бе специална.

Търгът приближаваше към края си и той се вмъкна в залата, където публиката вече бе в еуфория. Доминик все още беше на подиума, но напрежението бе спаднало — последният предмет току-що бе продаден и докато си пробиваше път към жена си, пак чу астрономичната цена, платена от руснака Поляков.

Доминик го забеляза и му хвърли усмивка, която пламтеше като олимпийски огън. Направи го, постави „Деспар“ в центъра на вниманието. На следващия ден, събитието щеше да заеме челно място в новините, а след това за Доминик щеше да говори целият град. Публиката се вълнуваше, гребенът на вълната го помете напред, където Доминик се къпеше в успеха си. Той използва височината и силата си, за да си проправи път до нея. Тя го поздрави тържествуваща. Красивите й очи блеснаха към него. „Е, какво ще кажеш? Доказах ли ти колко права съм била? Не съм ли способна да бъда новият президент на «Деспар»?“

— Добра работа свърши — поздрави я той. — Много добра.

Хвана я за ръката, тълпата се раздели и той я поведе натам, където я чакаха руснаците. Двамата се наведоха над ръката й, докато Доминик мърмореше нещо, което ги накара да я изгледат с уважение. Тогава принцът се обърна. Докато вървеше по пътеката — никога не оставаше на партито след аукцион — присъстващите го аплодираха. Също и противника му, когато си проправи път към малката масичка, поставена специално за него. След успешен търг винаги ядеше и пиеше много. На онези, които идваха да го поздравят, той никога не предлагаше нищо. Смяташе, че домакинята е осигурила много за ядене и за пиене. След порцелана, другата му страст бе храната.

За публиката вече вкарваха колички, отрупани с деликатеси: пълнени гъби, хапки с пушена сьомга, сандвичи с телешко, яйца от пъдпъдъци, скариди, студено патешко месо и още шампанско.

Известно време Доминик бе заета с поздравите, които получаваше, интервюираха я за телевизията, някои дори я караха да слага автографа си върху програмите. След като свършиха с нея, се обърнаха с въпроси и към Блез.

— Как се чувствате след невероятния успех на съпругата си тази вечер, мистър Чандлър?

— Горд и доволен.

— Очаквахте ли цените да скочат толкова?

— И за миг не съм се съмнявал, че жена ми ще успее да ги достигне.

— След като Шарл Деспар почина, смятате ли, че тя ще стане президент на „Деспар“?

— Няма по-подходяща личност от нея.

— Вярвахте ли, че на търга ще се събере сумата от 11 милиона и осемстотин хиляди долара?

— Не. За разлика от жена ми, не съм специалист, но смятах, че ще получи най-много десет милиона.

Блез лъжеше с лекота. Бе се съмнявал, че ще стигне и пет. Но не го изрече гласно.

За щастие, никога не бе имал нищо общо с управлението на „Деспар“. Достатъчно му беше мястото на изпълнителен вицепрезидент на мултинационалната корпорация „Чандлър“ — сега, след като баба му, която бе президент, вече не можеше да пътува както едно време. Много пъти бе давал съвети на Шарл — все пак беше адвокат в корпорация, — но участието му стигаше дотук. Светът на изкуството бе непонятен за него. Когато по-рано го интервюираха, той винаги със смях отричаше да има каквито и да е познания и интереси в тази област, но сега инстинктът му подсказваше, че е време да опита нова роля. Онова, което Доминик искаше от него в този момент (Блез с изумление осъзна, че тя за пръв път желае нещо повече от него, освен тялото му), беше ентусиазирана подкрепа. Е, призна той, Господ е свидетел, че го заслужава.

Когато намери пролука, той я дръпна настрани.

— Наистина ли са 11 милиона и осемстотин хиляди?

— Почти 11 милиона и деветстотин хиляди закръглено. Човек не бива да бъде прекалено алчен.

— Беше великолепна. Сигурно доказателство затова е, че се видях принуден да се върна.

— Видях те, че влизаш и не се изненадах. Това е паметна вечер и то не само в това отношение — приближи се още по-близо до него. — Има и още. Трябва ли да тръгнеш тая вечер?

— Смятах, че нямаш търпение да узнаеш завещанието.

— Няма какво да узнавам, не тая никакви съмнения. Освен това, кой все пак може да го наследи? Не, имам нужда само от потвърждение, а тази вечер публично засвидетелствах правото си върху „Деспар“. Исках да получа лично доказателство за правото ми върху теб…

— Ще пътувам сутринта — каза Блез.

Тя взе ръката му, пъхна един от дългите му добре поддържани пръсти в устата си и го смукна похотливо.

— Добре — прошепна. — Хайде сега да се повеселим.

 

 

— … вчерашният търг на десетилетието доведе „Деспар“ от Лондон в Ню Йорк с преживяване, което ще се запомни. На него бе достигната рекордната сума от единайсет милиона и осемстотин хиляди долара за колекция, чиято предварителна оценка варираше от пет до седем милиона. Стойностите достигнаха нечувани висоти, като световни познавачи на изкуството се бориха ожесточено, за да придобият някой от най-ценните образци на ориенталския порцелан от колекцията на покойния Уилард Декстър от „Декстър Дръгсторс“, събирана в период от петдесет години.

— Това е сигнал за предупреждение към „Сотби“ и „Кристи“, които се установиха тук, в Ню Йорк, че вече имат съперник и трябва да си отварят очите. В продължение на повече от двеста години „Деспар“ бе сила, с която те бяха длъжни да се съобразяват на лондонския пазар. В бъдеще „Деспар“ ще се ръководи от снощния аукционер Доминик до Вивие, която зае мястото на доведения си баща след внезапната му смърт миналия вторник. Според мнението на репортера, предстои люта битка и ще си струва да я наблюдаваме, както и зашеметяващата нова президентка на „Деспар“.

Блез, който се събуди от звука на телевизора, седна, когато чу тези думи.

— Не избързваш ли? — попита, като прокара пръсти през разрошената си коса.

— Знаеш, че никога не казвам нещо, ако не съм напълно сигурна, че ще стане.

— Индианската ми кръв нашепва, че предизвикваш съдбата.

— Френската ми кръв казва, че това е само признак на здрав разум.

Доминик беше седнала гола, с кръстосани крака, на края на огромното им легло и потапяше пресен кроасан в голяма чаша кафе с мляко. Очевидно празнуваше. Обикновено избягваше калорични храни. Блез се изпъна, мускулите му се опънаха и го заболяха. След физическото натоварване, на което подложи и двамата през нощта, тя можеше да си позволи да изяде и половин дузина. Наведе се напред и прокара устни по гръбначния й стълб. Кожата й бе мека като коприна, още миришеше на секс и на нейния специален парфюм, създаден от парижки специалист. Тя измърка, но не отлепи очи от телевизора, обърнат към леглото.

— Голяма реклама си направила, а? — попита Блез и се пресегна към каната с кафе.

— Трябва да се чуват хвалби и то много. Записах всичките. Вестниците също са пълни със суперлативи. Виж — подаде му вестник, в който страниците за изкуство бяха посветени само на аукциона при откриването на „Деспар“. — „Цени, които нанасяха удар след удар. Също като олимпийски игри по изкуство.“

— И според мен беше така.

— Знаех си, че ако събера тези отдавнашни врагове заедно, цените ще скочат до тавана. Двамата познават порцелана, но ако единият го нямаше, другият никога нямаше да наддава толкова високо. Според мен те за това живеят — Доминик облиза пръстите си. — Живеят само заради съперничеството си, то придава вкус на живота им. Имат много пари, твърде стари са за секс. Всъщност им направих услуга. Погрижих се снощи да получат двойна порция.

— Като им позволи да похарчат единайсет милиона ли?

— За тях какво са толкова пари? Разполагат със стотици пъти повече.

Блез погледна часовника си.

— Време е да отида да видя ти с какво ще разполагаш. Трябва да се срещна с мистър Финч в четири часа следобед лондонско време, а вече е седем сутринта. Слава Богу, че има самолети.

Глътна кафе, преди да скочи от леглото и изтича към банята. Когато излезе дванайсет минути по-късно, Доминик превключваше от канал на канал, за да търси още новини за търга и му нареди:

— Ще ми позвъниш, щом узнаеш, нали? Ще оставя съобщение къде да ме търсиш. Обади се в „Деспар“, оттам ще те насочат как да ме намериш.

Блез се наведе да я целуне за довиждане. Тя хвана реверите на сакото му, когато той понечи да се изправи и го изгледа напрегнато със сините си сапфирени очи.

— Ще ми се обадиш, щом узнаеш — повтори.

— Обещавам.

Тя се успокои. Блез винаги изпълняваше обещанията си.

Той се повъртя на прага с куфарче в ръка. Странно, но не му се тръгваше. Може би защото така щеше да потвърди веднъж завинаги, че жена му ще потъне още по-дълбоко в „Деспар и Сие“, отнемайки му и малкото време, който прекарваше с него. Чисто и просто истината беше, осъзна той, че не желае жена му да наследи „Деспар“, защото не искаше да дели Доминик с никого, дори и с аукционната къща…

Чувствайки напрегнатия му поглед, тя го погледна въпросително, а той се усмихна. Тя отвърна на усмивката му.

— Приятен път — каза и му изпрати въздушна целувка. — А когато се върнеш, наистина ще има какво да празнуваме.

— Тогава по-добре… да го отложа. След снощното празнуване смятам, че няма да мога известно време — изрече тихо и поклати глава.

Блез чу, че тя запрати чехъла си по вече затворената врата на спалнята.