Тереза Уиър
Завинаги (8)

Осма глава

Рейчъл влезе в апартамента си, затвори вратата с рамо и хвърли палтото си и купчината картони на канапето.

Апартаментът беше малък — с една спалня и кухня, разделена от дневната с висок плот. Но размерите му я устройваха.

Няколко месеца след смъртта на Дженифър Рейчъл обяви къщата за продан и се нанесе в този малък апартамент. Намираше се близо до болницата и нямаше защо да се притеснява за грижите по двора. Имаше прислужник, който вършеше това. И поправяше нещата, когато се счупеха. И още по-важно — в този апартамент нямаше никакви спомени.

По-рано същия ден смяташе да си тръгне навреме от работа. Представяше си как си идва у дома и отива право към най-високия шкаф в кухнята. Представяше си как бърка най-отзад зад избелелите пластмасови купи и празни стъклени вази и изважда бутилката, пълна една пета с уиски.

Не беше пила нищо от месеци. Преди известно време бе стигнала до грозното заключение, че зависимостта от алкохол и медикаменти е твърде егоцентричен начин на живот. А тя не искаше да бъде егоцентрична. Само че пазеше бутилката за всеки случай, просто ако някога дойдеше ден като този. Ден, когато сякаш всичко се разпадаше.

Но после се случи онова със Сами и инцидентът промени намеренията й; не само за деня, но и за случая на Сами и ролята, която тя играеше в неговото възстановяване. Точно когато вече бе решила, че това няма значение, точно когато беше решила, че всъщност представлява пречка и той би бил далеч по-добре при някой друг лекар, дори и при гадняра Сандерсън, Сами бе протегнал ръка към нея.

И сега не можеше да го разочарова. Също така разбираше, че за да му помогне, трябва да започне да вярва в себе си.

Винаги си бе мислила, че умее да преценява хората, но със Сами бе сбъркала. Ругатните му я бяха накарали да го класифицира като грубиян. Държането му я бе подвело. Той изобщо не беше грубиян. Беше изплашен и правеше всичко възможно да го прикрие.

Рейчъл отиде в кухнята и отвори фризера. Ръката й се насочи механично към пакета телевизионна вечеря, сложен върху още четири като него — за всеки от останалите дни на седмицата, но се спря. Тази вечер щеше да яде нещо различно. Сандвич? Да, сандвич.

Затвори фризера и отвори хладилника. Беше почти празен и крушката светеше остро от задната му стена.

Майка й винаги бе твърдяла, че крушка на хладилник, която се вижда, говори за лоша майка и съпруга. Също казваше, че добрите майки не работят извън дома. Добрите майки не търсят лично удовлетворение.

И в крайна сметка се бе оказала права. Хората с празни хладилници бяха лоши родители.

Погребението на Дженифър. Тогава майката на Рейчъл бе говорила с нея за последен път.

— Не можа ли да си бъдеш у дома, при детето си? — попита тогава тя, докато студеният дъжд трополеше по брезентовия гробищен навес над главите им и придаваше грозен сив цвят на небето.

Рейчъл бе извърнала очи встрани, търсейки нещо, което да я поразсее. Погледът й неволно се бе насочил към тримата гробари, които чакаха под едно дърво с лопати в ръце. Пушеха и разговаряха високо и нетактично. Не й се искаше това да са последните хора, които ще се погрижат за дъщеря й. Представяше си как се смеят и си разменят груби шеги, докато загребват кал с лопатите.

По тялото й пропълзя студ. Неочаквано осъзна, че е застанала пред широко отворения хладилник.

Прогони с усилие мрачните образи и грабна една повехнала маруля, завързан на възел плик с пшеничен хляб и бурканче с майонеза, като с това почти изпразни хладилника.

Направи си сандвич, наля си чаша мляко и седна да се храни, сама в тясната си кухня. Съзнанието й отново заподскача от мисъл на мисъл и пое по пътеки, които Рейчъл се опитваше да избягва.

Години преди това, когато си мечтаеше да стане лекарка, никога не си бе представяла, че на тридесет и две ще прекарва вечерите си сама.

„Поемай отговорността за действията си.“

Подобно на много други хора, които се женят прекалено рано, навремето избра неподходящия мъж. Психиатрите бяха известни с неспособността си да предвиждат и следователно да предотвратяват собствените си проблеми, а тя със сигурност не беше изключение. В крайна сметка се оказа, че споделя живота си с човек, който не умее да споделя нищо. Мъж, който искаше прислужница, а не съпруга. Мъж, който вземаше, но никога не даваше.

Но Рейчъл не си позволи да се огъне пред волята му и само след година Дейвид се премести в единственото жилище, което някога бе наричал дом. При майка си. Рейчъл чу, че се бил оженил повторно. Е, надяваше се този път да е намерил подходящата жена. Някоя, на която да й харесва да изпълнява ролята на изтривалка.

Довърши сандвича си, изплакна чинията и чашата, отиде в банята и си взе душ.

След това прекара вечерта с папката на Сами. Беше пълна с информация, донесена в болницата от Моли Бенет.

Откри, че Сами е станал писател едва когато е отишъл във Виетнам. Преди това бе писал унищожителни есета за вестниците на гимназията и колежа, но Рейчъл подозираше, че тези статии са били писани по-скоро за забавление.

И все пак се бяха оказали достатъчни, за да го изпратят като военен репортер. И с продажбата на една решителна, болезнена, неудобна и също толкова незабравима статия на „Ролинг Стоун“ Сами Торо за една нощ се бе превърнал в народен герой.

Имаше и пачка рецензии. Една от тях привлече погледа й.

„Творбите на Сами Торо докосват нещо дълбоко в нас и ни карат да разпознаваме в тях самите себе си. Той умее да изяснява чувства, които винаги сме усещали, но не сме намирали подходящи думи, за да ги изразим.“

И друга:

„В «През огледалото, поглед на един войник» Самюел Торо ни разказва от първа ръка за ужасите на войната в цялото им мрачно, срамно величие. Иска ни се да отвърнем поглед, но магнетичната сила на неговата проза е твърде силна, за да бъде пренебрегната.“

Вероятно причината, поради която Рейчъл никога не бе чувала за Сами, се криеше в това, че след Виетнам той бе поел по пътя на много народни герои — към забравата. Бе продължил да пише, но не редовно и със сигурност не със същата страст. По-късните му статии като че ли бяха лишени от живец, сякаш се бе отказал, сякаш се мъчеше да убива времето. Някои от тях бяха забавни, други тъжни, но всичките бяха някак откъснати, някак отдалечени, сякаш се държеше настрана.

 

 

Рейчъл седна срещу Сами. Вече пет минути се намираха в стаята за занимания, без да споменат как си е порязал кокалчетата на пръстите. Беше взела решение да не обсъждат инцидента, освен ако той не повдигне въпроса. Но очевидно Сами предпочиташе да го остави настрана, поне засега. Имаше достатъчно време да се занимаят с това по-късно.

Днес беше тих, прекалено тих. Нямаше предизвикателни пози. Не беше притеглил стола си близо до нейния. Държеше се хрисимо, отговаряше на въпросите й, когато го попиташе, и не говореше, освен ако не се обърнеше към него.

Облечен в дънки и черна тениска, той седеше, наведен напред, опрял лакти на коленете си, с вкопчени една в друга ръце между разкрачените си крака.

Днес Рейчъл беше започнала със стандартните въпроси от рода на „кой си“ и „къде се намираш“, а той бе отговорил на всичките тихо и без враждебност.

Сега тя държеше в скута си купчина от дванадесет снимки с лицата надолу.

— Ще ти покажа поредица от портрети — обясни му накратко. — Кажи ми, ако познаеш някои от тези хора.

Той вдигна глава и срещна погледа й. Рейчъл забеляза с изненада, че в тъмните му, одухотворени очи вече няма светлина.

Преди всичко трябваше да се погрижи тази светлина да се върне.

Тя вдигна първата снимка.

— Чарли Чаплин.

— Точно така — вдигна втората.

— Алберт Айнщайн.

— Отново правилно — Рейчъл вдигна следващата.

— Дъстин Хофман.

— Да.

— Бийтълс.

Следващата снимка.

— Тимъти Лиъри.

И следващата.

— Чарлс Линдберг.

Друга. Този път той се поколеба. След това поклати глава:

— Не зная.

— Джерълд Форд. Това име познато ли ти е? Сами се замисли за момент:

— Не беше ли член на комисията Уорън^[1]? Знам — той е написал „Портрет на атентатора“.

„Портрет на атентатора“? Никога не бе чувала за такова нещо. Тя провери бележките на гърба на снимката. Джерълд Форд и Джон Р. Стайлз бяха написали „Портрет на атентатора“ през 1965 година. По-късно, през 1974-а, Форд бе станал президент, за което Сами очевидно не си спомняше.

Приближаваха определянето на областта, където бе прекъсната паметта му. Рейчъл знаеше, че вероятно тази област ще е с неравни краища.

— Ще ти задам няколко въпроса — каза тя, като остави настрана купчината снимки.

— Давай.

— Кой е Нийл Армстронг?

— Първият човек, стъпил на Луната.

Тя провери в листа на теста. На Луната за пръв път бе стъпил човек през 1969 година.

— Нийл Янг?

— Музикант. Написал е „Сърце от злато“.

За това обаче трябваше да провери датата.

— Каква е минималната възраст за гласуване?

— Осемнадесет.

Преди 1974 година възрастта за гласуване беше двадесет и една.

— А ти гласувал ли си някога? — попита тя.

Той се намръщи замислено. След това поклати глава:

— Не.

От предишните си въпроси Рейчъл знаеше, че Сами смята Никсън за президент. Първият мандат на Никсън бе от 1969 до 1973 година.

— Колко струва галон бензин?

— Около тридесет и пет цента.

— Цената на билет за кино?

— Два долара.

— Кой е последния филм, който си гледал?

Той помисли няколко секунди.

— „Военнополева болница“.

— Колко струва един вестник?

— Петнадесет или двадесет цента.

— Цигари?

— Четиридесет.

— Грамофонна плоча?

— Три или четири долара.

— Захарна пръчка?

— Десет или петнадесет цента.

Въпросите продължиха в този дух.

Час след час, ден след ден.

 

 

В средата на следващата седмица Рейчъл вече бе направила всички изследвания и бе готова да се срещне с Моли Бенет — среща, която не очакваше с нетърпение. Трудно й бе да съобщи на Моли, че брат й има постоянна, непоправима загуба на паметта.

Но поне не беше вестител на смърт.

Веднъж, когато бе тук за първа година и живееше в болницата като Марк Елиът, видя как един неврохирург съобщи на майката и бащата, че детето им ще умре. Беше удивена от съвършения му подход. Той използва правилните думи, с точно необходимото количество съчувствие. След това Рейчъл се улови, че се чуди дали всичко това не бе преструвка, дали изобщо изпитваше нещо.

Един час по-късно откри същия спокоен, изпълнен с достойнство хирург да се крие в един шкаф и да плаче.

 

 

Това не й харесваше. Изобщо не й харесваше сериозното изражение на доктор Колинс. Беше й се усмихнала при влизането й в кабинета, но Моли усети в усмивката й съчувствие, примесено с напрежение.

— Седнете — покани я доктор Колинс и посочи стола пред бюрото си; бюро, отрупано с картони и папки.

Моли не искаше да сяда. Беше твърде нервна, за да седне. Но все пак се подчини и кацнала на ръба на тапицирания стол, стиснала здраво чантичката си с две ръце, зачака.

— Както вече знаете, през цялата седмица провеждахме изследвания на брат ви. Направихме томографски снимки и многобройни неврологични изследвания, плюс серия тестове за паметта — доктор Колинс стисна здраво ръце над една папка. — Заключението, което направихме, е, че Сами има известно увреждане на паметта.

Увреждане на паметта? Това не звучеше много страшно. Поне не казваше, че Сами е луд. Моли се поуспокои.

— Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че голяма част от паметта на Сами липсва.

„Липсва?“

— Да не искате да кажете, че има амнезия?

— Не обичам тази дума. Понякога подвежда.

— Но той ще си възвърне паметта, нали? След известно време?

Доктор Колинс си пое дълбоко дъх.

— Хората обикновено разбират загубата на паметта по начина, по който е показана във филмите — обясни търпеливо тя. — Един удар по главата и всичко се оправя. Със Сами не е възможно да се случи такова нещо. Съжалявам, но няма шанс паметта му да се върне.

Не! Това не беше истина! Моли беше чувала за хора, на които паметта се е върнала. Да не би просто да бе сменила един неподходящ лекар с друг?

Доктор Колинс очевидно забеляза недоверието, изписано на лицето й, защото продължи:

— В случаи на емоционална травма паметта понякога се възстановява. Но не и в случая с брат ви — тя стана и посегна към другия край на бюрото. — Позволете да ви покажа нещо.

После отвори голям плик от кафява хартия и извади от него една рентгенова снимка.

— Мозъкът е най-сложната и тайнствена част от тялото. Има още много неща, които не знаем за него.

Доктор Колинс закачи снимката на един екран на стената и светна лампичката.

— Ето снимката на мозъка му, направена чрез томография. Едно от нещата, които знаем за тази част, е, че това е така нареченият лоб на паметта — тя показа с химикалката си долната част на мозъка — мястото, където се съхраняват и изваждат за употреба спомените. Някои хора, преживели силна емоционална травма, все още имат спомени, складирани в този лоб; просто са загубили способността си да ги изваждат. Но при Сами случаят е различен. Част от лоба на паметта му липсва. Това означава, че няма откъде да извади спомени — след това изгаси лампичката и седна. — Зная, че сега няма да можете да оцените това, но Сами е имал голям късмет. Все още може да учи и да трупа нови спомени. Много хора с такъв род амнезия не могат. Всъщност Сами притежава забележителни способности за запаметяване. Резултатите от тестовете му са най-високите, които съм виждала досега.

Моли бе вцепенена. Дълбоко в себе си бе усещала, че случилото се със Сами е нещо много сериозно, но не бе имала желание да се изправи пред този факт. Не искаше да губи надежда, защото знаеше, че да загуби надежда означава да му измени.

Гласът на лекарката продължи и проникна в мъглата на Молиното съзнание:

— Доколкото ни е известно, спомените на Сами не свършват на определена дата. Представете си парче хартия, скъсано на две, с неравни краища. Последните му спомени изглеждат така. Спомня си Виетнам, но няма ясни спомени да е бил там. Сами не знае, че сте омъжена, и не знае, че имате дъщеря.

— И какво ще стане сега? — успя да попита Моли. — Ще мога ли да го видя?

— Да, но състоянието на брат ви е още доста нестабилно. Не е готов да му бъде поднесена нова, поразяваща информация. Най-трудното ще бъде да го накараме да приеме случилото се и да започне нов живот. Това, от което има нужда, е да му се вдъхне спокойствие. Трябва да знае, че може да разчита на вас.

Доктор Колинс започна да оправя картона на Сами и да прибира обратно изследванията. Когато вдигна поглед, на Моли й се стори, че вижда как зад очилата й с телени рамки проблясва сълза. Но не. Сигурно беше от отражението на лещите.