Тереза Уиър
Завинаги (6)

Шеста глава

Рейчъл почука, влезе в стаята за занимания и затвори вратата зад гърба си. Беше минала една седмица от опита за бягство на Самюел Торо; това щеше да е първата им среща.

Положението не изглеждаше обещаващо.

Сами седеше, изпружен на един стол с права облегалка, скръстил ръце пред гърдите си. Беше облечен в избелели дънки, размъкнат сив пуловер и бели маратонки. Покаралата му коса стърчеше право нагоре. Един бунтовен Джеймс Дийн, истински кошмар за всяка майка.

Но Рейчъл подозираше, че тази дръзка поза е именно това — поза.

— Ти не си лекарка — рече обвинително Сами. — Ти си една проклета психиатърка.

Това определено не бе новото начало, което Рейчъл желаеше.

— Надявам се да носиш инжекцията. Започва вече да не ми бръмчи в ушите.

— Никога не съм те подвеждала съзнателно — отвърна тя. — Психиатърът е лекар.

Рейчъл седна на единствения свободен стол в стаята, кръстоса крак върху крак, приглади полата си и сложи папката на коленете си. Обикновено използваше касетофон, но се страхуваше, че Сами може да се изплаши от него.

В стаята нямаше нищо, освен столовете и камерата, прикрепена на десетфутовия таван. Всичките им срещи щяха да бъдат записвани за по-нататъшна употреба от студентите по психиатрия и психология. Чувстваше се по-спокойна, като знаеше, че днешната среща ще бъде наблюдавана в съседната стая от Джейк — санитар, известен със своята сила и внимателно отношение.

— Искам да знам защо не ми беше позволено да се видя със сестра си, когато дойде да ми донесе дрехите — рече Сами.

— Тогава спеше.

— Спал съм? Така ли го наричаш? Не е ли по-добре да се каже омаломощен? Или друсан до ушите?

— Сигурна съм, че при следващото й посещение ще можеш да я видиш.

Той изсумтя грубо:

— Да бе! Без малко да ти повярвам.

— Имаш ли нещо против да ти задам няколко въпроса?

Той вдигна ръка и погледна намръщено въображаемия си часовник:

— Давай, че да мога по-бързо да изфирясам оттук.

Първият въпрос беше стандартен:

— Знаеш ли къде се намираш?

Беше важно да се определи до каква точно степен е изгубил ориентация пациентът. Считаше се за тройно ориентиран, ако знаеше кой е, къде се намира и коя дата е.

— Намирам се в една болница в Ла Грейндж, Айова, в Съединените американски щати, в континента Северна Америка, на планетата Земя, в галактиката Млечен път — изражението му сякаш искаше да каже: „Как ти се струва?“

— Разбираш ли защо си тук?

Той свали ръцете си от гърдите, наведе се напред с опрени на коленете лакти и се втренчи нагло в нея:

— Ударих си шибаната глава.

Рейчъл се наведе да запише нещо.

— Искаш ли да знаеш как се пише? — попита той. — Ш-и…

— Ако се опитваш да ме шокираш, няма да успееш. Виждала съм достатъчно надписи по обществените тоалетни.

Рейчъл вдигна поглед точно навреме, за да види искрицата интерес в очите му. Хумор. Имаше чувство за хумор. Трябваше да запомни това.

— Да се върнем на въпроса. Претърпял си автомобилна катастрофа. Спомняш ли си как удари колата?

— Разбира се. Спомням си, че карах по пътя. Тогава пред мен изскочи една сърна. Извих волана — той сви рамене. — Останалото е записано.

— Сърна? Посред бял ден? — в рапорта за катастрофата пишеше, че това се е случило в три следобед.

Част от наглостта по лицето му изчезна:

— Може и да е било крава…

Рейчъл подозираше, че й казва точно това, което си мисли, че иска да чуе от него. Много пациенти играеха тази игра. Но тя не беше дошла, за да го притиска в ъгъла. Не това бе намерението й. Намерението й беше да спечели доверието му, да станат приятели, така че да й каже какво си спомня и какво не си спомня. Искаше той да си признае, че има нужда от помощта й. Едва тогава можеше да му я даде.

— Да се върнем малко назад. Как е пълното ти име?

— Самюел Хардън Торо.

— Къде си роден?

— В Ривър Бенд, Айова. Родителите ми са се развели, преди да се родя. Никога не съм виждал баща си. Майка ми умря, когато бях на петнадесет.

Според информацията в картона му всичко това бе точно.

— Кой е президентът на Съединените щати?

Върху очите му падна облак. Той скочи на крака, направи няколко крачки из стаята и спря точно пред нея:

— Не съм луд!

— Тук не използваме думата луд. Никой не е луд. Просто някои хора имат нужда от помощ.

— Да бе, да! — той махна с ръка и се наведе към нея. — Е, аз пък нямам нужда от помощта ти. Защото не съм луд. Но ще ти кажа нещо — насочи пръст към лицето й. — Ако ми се наложи да остана тук още малко, наистина ще откача — след това продължи да крачи и накрая се спря пред камерата. — Големият брат гледа!

Сами направи груб жест с ръка. След това се върна до стола си, грабна го, постави го с трясък точно пред нея и седна така, че коленете им бяха само на няколко сантиметра разстояние.

— Имам страхотна идея — каза той. — Какво ще кажеш да си разменим ролите? Какво ще кажеш аз да ти задам няколко въпроса? Да се престорим, че аз съм психиатърът, а ти си пациентката. Какво мислиш за това?

— Звучи чудесно. Питай ме каквото пожелаеш. Нали затова правим всичко. Да се опознаем.

— Добре би било да има една кушетка, но и така става. Е, как е пълното ти име?

— Рейчъл Дениъл Колинс.

— Възраст?

— Тридесет и две.

— Омъжена?

— Разведена.

— Колинс кое име ти е — моминското или по мъж?

— Моминското.

— Деца?

Тя се поколеба:

— Не.

— Аха — той кимна с маниера на истински психиатър. — Децата се пречкат, нали? Ти си заета жена. С важна кариера. Правиш психоанализи на хората. Едно дете наистина би ограничило живота ти. Ами мъжлето? Беше цирей на брачния задник?

Ролите им наистина се бяха разменили. Той бе проникнал в нея като с лазер, с точността на хирург, за да открие най-дълбоката й рана. Но трябваше да се държи на положение. Беше му казала, че може да я пита за всичко. Не можеше да мине в отстъпление. Не можеше да не спази обещанието си.

— Просто тръгнахме по различни пътища, това е всичко.

— Защото беше твърде заета с работата си? Пренебрегваше горкото мъжленце?

Може би доктор Фонтана беше прав. Може би трябваше да прехвърли този случай на някой друг. Някой по-силен. Може би този човек бе твърде интелигентен за нея.

— Пренебрегваше ли го? Доктор Рейчъл Дениъл Колинс?

Все повече и по-бързо се приближаваше до раната й. Рейчъл усети, че се задушава.

— Истината — каза подигравателно той. — Тук трябва да се говори само истината.

— Да. Да, предполагам, че съм го пренебрегвала.

— Значи работата за теб е била на първо място, преди семейството? Така ли беше?

— Не… да. Може би. Работата ми беше много важна за мен. Но семейството — също.

— А сега… какъв е животът ти, Рейчъл? Спретнат и подреден? Сама ли живееш?

— Да.

— Доволна ли си от живота си?

Беше самотна. Болеше я.

— Да.

— Какво правиш вечер, когато се върнеш в празния си дом?

Тя изигра наум играта „само да“. Само да не бе завела тогава Дженифър при детегледачката! Само да не се бе върнала на работа! Само детегледачката да не беше тръгнала към магазина! Само светофарът да бе светнал червено, а не зелено! Само да…

— Не, почакай. Не ми казвай. Аз ще позная — той опря лакти на облегалките на стола, докосна върховете на пръстите пред лицето си и я погледна над тях. Очите му притежаваха почти хипнотизираща сила. — Да видим. Връщаш се у дома и изяждаш телевизионната си вечеря^[1], докато гледаш новините. Много важно — новините! Трябва да знаеш кой е президентът — след това затвори очи, сякаш дълбоко съсредоточен. — Миеш си зъбите, като внимаваш да търкаш всеки зъб по десет секунди. След това си слагаш някакъв крем — имаш хубава кожа. После си лягаш. Съвсем сама. Няма кой да те притеснява, няма кой да те повика посред нощ. Никой не се нуждае от теб.

О, боже!

Трябваше да стане, да се махне, да си поеме малко въздух, но не можеше да помръдне. Сърцето й биеше лудо. По челото и дланите й бе избила пот. В гърдите си усещаше непоносима болка от така дълго сдържания дъх.

Папката и писалката се изплъзнаха от вцепенените й пръсти и паднаха на пода. Листовете се разпръснаха. Тя се свлече на колене и започна да събира разпилените неща.

Ръцете й трепереха, а листите шумоляха като суха шума. Писалката. Не можеше да намери писалката си. Своята…

— Рейчъл…

Тя вдигна поглед. Сами й беше протегнал ръка с писалката.

Трябваше да излезе. Трябваше да се махне оттук. Тя грабна писалката и се изправи с мъка на крака, стиснала здраво папката пред гърдите си, сякаш за да се защити.

— Кажи ми нещо, Рейчъл — произнесе Сами, докато тя се отдалечаваше бързешком от него и въпросите му.

Рейчъл се поспря на вратата.

— Кой прави психоанализа на психиатрите?

 

 

През нощта Сами лежеше по гръб на леглото, подложил ръце под главата си и загледан втренчено в тавана. Бяха му били инжекция, за да заспи и тя започваше да действа. Предишната вечер сестрата му бе дала хапче. Той го държа под езика си, докато тя излезе, и го пъхна под дюшека. Само че тук явно знаеха този номер, защото петнадесет минути по-късно сестрата се върна и намери скривалището му.

Трябваше да им го признае. Хитри бяха.

Реши, че не е трябвало да се нахвърля така върху докторката.

Господи, какво се опитваше да си каже? Тя беше психиатърът. Не биваше да се чувства виновен, задето се е опитал да се отбранява. Обаче се чувстваше именно така.

Беше изплашен. Ставаше нещо, а той не можеше да разбере какво. Онова нещо с президента. Кой, по дяволите, беше президентът? Не можеше да не знае кой е проклетият президент на Съединените щати. А и не му даваше мира въпросът с автомобилната катастрофа. Не можеше да си спомни нищичко за никаква автомобилна катастрофа, нито пък каква кола е карал.

А колите бяха неговата страст.

Когато доктор Колинс го попита за катастрофата, изражението на лицето й бе някак странно, сякаш знаеше нещо, което не му казваше. А това го плашеше.

И не можеше да прогони мислите за онази, първата сестра; онази, дето миришеше толкова лошо. Която му беше казала, че е на тридесет и осем.

Лъжа. Всичките бяха пасмина проклети лъжци, които изопачаваха истината, за да го объркват.

Клепачите му започнаха да се спускат. Сънят го мамеше. Следващия път… може би следващия път нямаше да бъде толкова рязък с доктор Рейчъл Колинс. Ако изобщо я видеше някога пак.

 

 

Сами постави стола си на мястото, където бе предния ден.

— Да започваме с важните неща.

Беше изненадан, че отново вижда доктор Колинс. Мислеше, че тя ще прехвърли случая му на някой друг. А още по-изненадан остана, когато тя отново се съгласи да си разменят ролите.

— Давай! — каза Рейчъл.

Личеше, че се подготвя за атаката му. Той се настани срещу нея и я попита:

— Била ли си някога в Дисниленд?

Усилията му бяха възнаградени. Тя се усмихна бавно и отпусна рамене:

— Два пъти.

— Лудото возене на мистър Тоуд?

— Да. Повече пъти, отколкото мога да преброя. Умирам за иконома.

— Матерхорн?

— Не.

— Не? Ходила си в Дисниленд, без да отидеш на Матерхорн? — попита невярващо той.

— Страхувам се да не повърна — каза стеснително тя. — И имам за правило никога да не влизам на места с предупредителен знак на входа.

— Матерхорн е най-голямото удоволствие, което някога съм изпитвал. Е, почти — прибави след малко той, сякаш бе размислил. — Отидох там и прекарах един цял ден, като се возех само на него. Веднага щом свършех, слизах и отивах в началото.

Внезапно осъзна, че тя го слуша и наблюдава напрегнато.

Охо! Психиатърски капан. Карат те да си въобразяваш, че ти питаш, а внезапно започваш да отговаряш сам на собствените си скапани въпроси. Беше умна. Много умна.

— На колко години беше, когато се возеше на Матерхорн? — попита тя.

Психиатърски капан.

Той се намръщи. Тъкмо бе завършил гимназията. Беше отишъл с двама приятели, Харпър и Люк. Прекараха цяло лято в Калифорния. Но колко отдавна бе това? Не много. Изобщо не много. Но имаше и други спомени. Смътни. За някакви хора с камуфлажни дрехи и каски. Спомняше си как държи фотоапарат, снима… но какво?

Мъртъвци.

Снима купчина мъртъвци.

Униформен офицер издърпва фотоапарата от ръцете му и го стъпква на земята. Виждаше как лентата лежи в объркана купчинка, изложена на слънцето.

Но той никога не бе ходил в армията. Не беше ли? Сами стисна здраво очи, като се опитваше да прогони образа.

— Сами?

Рейчъл Колинс се бе навела към него. Очите й изглеждаха загрижени зад стъклата на очилата. Зелени очи. Състрадателни очи. Сами изправи гръб и се изпъчи.

— На колко години съм бил, когато съм се возел на Матерхорн? — престори се, че се замисля. — На осемнадесет. Бях на осемнадесет — „съвсем неотдавна“.

— Доста отдавна, а?

Капан. Не можеше да й позволи да разбере, че е объркан, иначе никога нямаше да се измъкне оттук. Трябваше да се преструва, че всичко е наред, че всичко му е напълно ясно.

— Аха — рече той. — Доста отдавна.