Тереза Уиър
Завинаги (3)

Трета глава

Доктор Марк Елиът, който работеше тук за първа година и живееше в болницата, пъхна картона под мишница и тръгна по коридора към кабинета на доктор Рейчъл Колинс. Подметките на маратонките му скърцаха по излъскания линолеум.

Вратата й беше отворена. Видя доктор Колинс, седнала зад бюрото и навела русата си глава над някакви документи. Макар да беше с пет години по-голяма от Марк, изглеждаше като гимназистка, а не като лекар в университетска болница. Беше дребна, не по-висока от малката му сестричка. И прическата, която напомняше за Жана д’Арк, заедно с очилата й с телени рамки довършваха впечатлението за младост. Но видът й мамеше. У нея имаше издръжливост, която го удивляваше. Излъчваше напрежение. И притежаваше нещо рядко срещано сред психиатрите и психолозите, които познаваше — способността наистина да изслушва пациентите, а след това да използва информацията, за да им помага.

И никога не му се караше за начина му на обличане. Той оценяваше това.

Марк потропа с пръсти по касата на вратата. Тя вдигна поглед и го поздрави с усмивка.

— Влизай, Марк. Тъкмо преглеждах едни резултати от лабораторията.

Марк влезе, повдигна полите на престилката си и приседна ръба на бюрото й.

— Току-що постъпи твоят пациент с раната на главата — той измъкна папката изпод мишницата си. — Прясно пристигнал от Вегетиращата администрация.

— Марк!

Той разбра забележката й точно така, както трябваше — като символичен, но добродушен укор. Доктор Колинс беше негов началник. Част от задълженията й бе да не му позволява да се разпуска.

Марк отвори папката и прелисти формулярите.

— Познай кой му е бил лекуващ лекар.

— Макинтош?

— Не някой друг, а самият крал на лоботомията. Откъде знаеш?

— Чудя се как си успял да завършиш медицинския университет с това непочтително отношение.

— Имах отлични резултати в други области, така че просто ме търпяха.

Тя отново се усмихна.

Имаше хубава усмивка. Малко тъжна, но хубава. Марк обичаше да предизвиква тези кратки усмивки. Ужасно го тревожеше мисълта, че тя живее сама и никога не излиза. Не идваше на събиранията на персонала. Работеше твърде много, твърде дълго. Разбира се, докторите поначало бяха всеизвестни работохолици, но при нея имаше нещо повече. Сякаш използваше работата си като средство да избяга от нещо.

Той погледна електронния си часовник. Девет и петдесет и пет.

— Трябва да бягам — ставаше нервен, когато му се налагаше да стои дълго време неподвижен. Скочи от бюрото. — В десет идват някакви стажанти.

— Защо този път не проявиш малко милост и не пропуснеш разходката из моргата?

— Бих могъл. Всичко зависи от това дали в групата има хубави момичета.

— Няма да впечатлиш никого с трупове, плаващи във формалдехид.

Той повдигна и спусна бързо вежди:

— Да, но когато момичетата припадат, аз ги хващам.

След тези думи си тръгна и полите на лабораторната му престилка изчезнаха зад вратата.

Наблюдавайки го, Рейчъл не можеше да не си признае, че харесва Марк, макар в някои отношения да бе доста грубоват. И още по-важно — пациентите го харесваха. Той притежаваше чудесен, спокоен подход към болните, който Рейчъл се надяваше, че никога няма да загуби.

Тя вдигна картона на новия пациент и го отвори.

„Пациент: Самюел Торо. Мъж, бял.

Възраст: 38.

Ръст: 183 см.

Тегло: 82 кг.

Причина за приемане: Пациентът е претърпял непоправимо увреждане на свързващата кора на главния мозък. Прогноза: хронична дебилност.“

Тя изсумтя раздразнено. Ако се съдеше по датите, пациентът бе прекарал в Болницата на ветераните малко повече от три седмици. Как, за бога, бяха успели да поставят такава сериозна диагноза за толкова кратко време? Как можеха с такава лекота да отпишат един пациент?

Към документите беше прикрепена и кратка характеристика. Рейчъл видя, че преди катастрофата господин Торо е бил писател на свободна практика за списания като „Ролинг Стоун“, плюс други издания, за които никога не бе чувала.

Тя обърна на епикризата от доктор Макинтош.

„Пациентът откликва бурно на външни стимули. Той е объркан и неспособен да се изразява ясно. Общуването е ограничено до физическо насилие и груб език. Пациентът изисква затваряне и изолиране в отделна стая. Препоръчва се лечение с успокоителни, за да може той да се възстанови и да стане пълноценен гражданин.“

Пълноценен гражданин! Лечение с успокоителни! Архаично. Лоботомиите си бяха отишли заедно с Мониц, шарлатанина на двадесети век, който все пак бе спечелил Нобелова награда за медицина с гадния си, ужасяващ труд върху неврохирургията на душевноболни.

Тя прелисти документацията. Изобщо не се споменаваше за снимки от коаксиална томография или електроенцефалографии. И никакви неврологични изследвания.

Виждаше, че на пациента редовно е давано халдол — и то в количества, каквито малко хора можеха да понесат. Сигурно бе печатна грешка.

Само че под таблицата имаше още една забележка:

„Пациентът изисква необичайно големи дози халдол, за да бъде държан под контрол.“

Не беше далеч от пристрастяването. Щеше да отнеме доста време, докато изчистят кръвта му.

Тя вдигна телефона и нареди да му бъдат направени някои изследвания. След това слезе по стълбите от петия до третия етаж, където се намираше психиатричното отделение, за да види господин Самюел Торо.

 

 

Повечето от пациентите на Рейчъл бяха външни. Неколцина от тях бяха хоспитализирани за кратко време, но от три години насам не бе имала пациент, който да се нуждае от дългосрочни престои и интензивно лечение от вида, който изискваше твърде много емоционални сили от лекаря. Надяваше се да е готова за това.

Когато влезе в стаята на Самюел Торо, първото нещо, което изпита, бе възмущение.

Той лежеше по гръб на леглото. Макар да изглеждаше напълно упоен, китките му бяха вързани за страничните пръчки. Беше облечен в зелен болничен халат, на чиято предница с триинчови черни букви пишеше „психо“. Етикетът бе свидетелство за начина, по който администрацията от Болницата за ветерани се отнасяше към онези, които меко наричаха умствени бегълци.

— Пристигна в този вид — прошепна сестрата, която дежуреше на етажа. — Измерих му кръвното, но когато се опитах да измеря температурата му, той стисна зъби толкова здраво, че се уплаших да не се счупи термометърът в устата му. Не знаех какво да правя с него…

— Ще започнем, като свалим каишите — безобиден до доказване на противното.

— Но доктор Фонтана каза…

— Господин Торо е мой пациент, а не на доктор Фонтана.

Доктор Фонтана, началник на отделения „Психиатрия“ и „Психология“, беше възпитаник на старата школа. Не приемаше охотно новите идеи, но Рейчъл го уважаваше и му се възхищаваше. Той бе красноречиво доказателство за факта, че времето и опитът водят до мъдрост, която не може да бъде придобита в класната стая. Но това не им пречеше от време на време да се спречкват.

Тя се приближи до леглото. По скалпа на пациента беше набола коса, гарвановочерна като веждите му. Бузите му бяха хлътнали и жълтеникави — най-вероятно жълтеница от прекалено големите дози медикаменти. Имаше нужда от баня, избръсване и чисти болнични дрехи.

— Господин Торо — каза тихо тя, — аз съм доктор Колинс — в някои случаи на наранявания по главата пациентът можеше да изглежда абсолютно неспособен да общува, а да не е така. Рейчъл винаги внимаваше какво говори, за да не го разстрои ненужно. — Намирате се в Университетската болница на Ла Грейндж, Айова, защото сте претърпели катастрофа и сте наранили главата си. Аз ще помагам в грижите за вас — наблюдаваше внимателно изпитото му лице за някакви признаци на реакция и беше възнаградена с леко раздвижване на очите му под клепачите. — Първо ще се погрижа да се почувствате по-удобно, като развържа ръцете ви.

Тя развърза първо едната, а после и другата му ръка. Те се отпуснаха безжизнено до тялото му.

Сега виждаше, че опакото на ръцете под китките и вътрешната част от китките до лактите са покрити със синини — доказателство за търсени, но така и ненамерени вени.

В повечето болници сестрата или лекарят никога не се опитваха повече от два пъти да намерят вена. Обичайно бе в такива случаи да се повика някой друг от персонала. Но очевидно при Самюел Торо някой се бе опитвал многократно.

Тя попипа пулса на китката му. Беше забавен поради многото успокоителни в кръвта му. След това огледа черепа и намери малкия червен ръб на белега. Никакви следи от инфекция. Истинско чудо. Въпреки всичко раната бе заздравяла.

Рейчъл вече се канеше да повика сестрата, за да й даде още нареждания, когато клепачите му потрепнаха и се повдигнаха. Погледнаха я чифт хлътнали, черни като въглени очи, заобиколени с тъмни кръгове. Погледът му напомняше за жертва на Холокоста. Тези очи бяха празни. Не очакваха нищо. Не искаха нищо.

В гърдите й още веднъж се надигна гняв. Как можеше някой да се отнася така с пациентите? Бяха нарушили едно от най-важните правила в медицината: първо не вреди. Очевидно някои болнични заведения все още даваха теми за кошмари.

Точно тогава Самюел Торо направи нещо, което я накара да се почувства нерешителна, да се изпълни със съмнения в себе си; накара я да се запита дали не се заблуждава; да се страхува, че няма да намери достатъчно душевни сили, за да оцелее в такова пътуване — пътуване, което щеше да я отведе до най-дълбоките кътчета на душата му.

Самюел Торо я погледна със сломени очи и прошепна с напуканите си устни:

— Аз… ще бъда… добър.